ДОГОВОР
Почти всичко се върна по старому – доброто, преди-зомбирано нормално – за по-кратко време, отколкото си мислех, че е възможно. Болницата приветства Карлайл обратно с отворени обятия, без дори да се притеснява да скрие удоволствието си, че на Езме Ел Ей не й е бил по вкусът. Благодарение на тестът по математика, който пропуснах докато бях в чужбина, Алис и Едуард бяха в по-добра форма да завършат, отколкото мен в момента. Внезапно следването се оказа приоритет (колежът все още бе пран Б, предвид слабият шанс офертата на Едуард да ме отдалечи от опцията с Карлайл след завършването). Много срокове бяха изпуснати, но Едуард ми донасяше нови купчинки с молби за кандидатстване всеки ден. Вече бе минавал през Харвард, така че не го притесняваше това, че благодарение на моето отлагане, можеше и двамата да се озовем в Полуостровският обществен колеж следващата година.
Чарли не беше доволен от мен, нито пък говореше на Едуард. Но поне на Едуард му бе позволено – по време на насрочените ми часове за посетители – да влиза в къщата отново. Просто на мен не ми бе позволено да излизам.
Училище и работата бяха единствените изключения и мрачните, убито жълти класни стаи бяха станали странно примамливи напоследък. Това имаше много общо с личността, която седеше на чинът до мен.
Едуард продължи програмата си от началото на годината, което го слагаше отново в много от часовете ми. Държанието ми бе такова от миналата есен, след като Калънови уж се преместиха в Ел Ей, че мястото до мен никога не бе заето. Дори Майк, винаги готов за се възползва от каквото и да е предимство, държеше безопасна дистанция. С Едуард обратно на мястото си, почти ми се струваше, че последните осем месеца бяха просто един смущаващ кошмар.
Почти, но не съвсем. От една страна бе ситуацията с домашният арест. И от друга страна, преди есента не бях приятелка с Джейкъб Блек. Така че, разбира се, това тогава не ми липсваше.
Не бях свободна да отида до Ла Пуш, а Джейкъб не идваше да ме вижда. Дори не отвръщаше на телефонните ми обаждания.
Обаждах се най-вече вечерта, след като Едуард бе изритван – точно в девет от мрачно злорадият Чарли – и преди Едуард да се вмъкне обратно в стаята ми през прозореца, когато Чарли заспеше. Избрах това време, за да направя безплодните си обаждания. Забелязах, че Едуард прави определена физиономия всеки път, когато спомена името на Джейкъб. Един вид неодобрително и предпазливо... може би дори ядосано. Предполагам, че имаше някакви реципрочни предразсъдъци срещу върколаците, въпреки че не ги огласяваше така шумно, както Джейкъб се отнасяше към „кръвопийците”.
Така че не споменавах често Джейкъб.
С Едуард наблизо ми бе трудно да мисля за нерадостни неща – дори и за бившият ми най-добър приятел, който бе вероятно много нещастен точно сега, заради мен. Когато си мислех за Джейк, винаги се чувствах виновна, че не си мисля повече за него.
Вълшебната приказка се бе възвърнала. Принцът се бе завърнал, лошата магия беше развалена. Не бях сигурна какво точно да направя с изоставеният, нерешен герой. Къде беше неговият щастлив край?
Изминаха седмици, и Джейкъб все още не отговаряше на обажданията ми. Започнах да се тревожа постоянно. Като капеща мивка в задната част на главата ми, която не можех да спра или да игнорирам. Кап, кап, кап. Джейкъб, Джейкъб, Джейкъб.
Така че, въпреки че не споменавах Джейкъб много, понякога безпомощността ми и тревогата ми взимаха надмощие.
- Това е напълно грубо! – дадох израз на чувствата си една събота следобед, когато Едуард ме взе след работа. Да бъда ядосана за разни неща бе по-лесно, отколкото да се чувствам виновна. – Направо обидно!
Варирах обажданията си, като се надявах на различен отговор. Този път се обадих на Джейк от работа, само за да ми отвърне неуслужливият Били. Отново.
- Били каза, че не искал да говори с мен – пенявих се аз, като гледах стичащият се дъжд през пасажерският прозорец. – Че е там и не иска да измине три крачки, за да стигне до телефона! Обикновено Били просто казва, че е излязъл по работа или спи или нещо такова. Тоест, не е като да не знам, че ме лъже, но поне бе учтив начин да се справи с това. Предполагам, че сега и Били ме мрази. Не е честно!
- Не си ти, Бела – каза тихо Едуард. – Никой не те мрази.
- Имам такова чувство – промърморих аз, като скръстих ръце пред гърдите си. Не беше нищо повече от упорита поза. Нямаше повече дупка там – едва си спомнях празното чувсто повече.
- Джейкъб знае, че сме се върнали и съм убеден, че е приел, че си с мен – каза Едуард. – Той няма да припари никъде наблизо до мен. Корените на враждата са прекалено дълбоки.
- Това е глупаво. Той знае, че не сте... като другите вампири.
- Все още има добра причина да поддържа безопасно разстояние.
Втренчих се невиждащо през прозореца, като виждах само лицето на Джейкъб, сгърчено в горчивата му маска, която мразех.
- Бела, ние сме това, което сме – каза тихо Едуард. – Аз мога да се контролирам, но се съмнявам, че и той може. Той е много млад. Най-вероятно ще се превърне в битка и не знам дали ще мога да се спра преди да го уб... – той се спря и бързо продължи. – Преди да го нараня. Ще бъдеш нещастна. Не искам това да се случи.
Спомних си какво бе казал Джейкъб в кухнята, като чух отново перфектно дрезгавият му глас. Не съм сигурен дали имам достатъчно самоконтрол, за да се справя с това... Вероятно няма да ти хареса много, ако убия приятелят ти. Но той бе успял да се справи по онова време...
- Едуард Калън – прошепнах аз. – Щеше ли да кажеш „да го убия”? Щеше ли?
Той погледна встрани от мен, като се загледа в дъждът. Пред нас не бях забелязала, че червената светлина е станала зелена е той потегли отново напред, като караше много бавно. Не точно обичайният му начин на шофиране.
- Ще се опитам... много усилено... да не го направя – каза накрая Едуард.
Зяпнах го с отворена уста, но той продължи да гледа право напред. Намалихме на ъгълът при знак стоп.
Рязко си спомних какво бе станало с Парис, когато Ромео се върна. Сценичните упътвания бяха прости: Бият се. Парис пада.
Но това бе абсурдно. Невъзможно.
- Е – казах аз и си поех дълбоко дух, като поклатих глава, за да разкарам думите от главата ми. – Нищо подобно няма да се случи, така че няма причина да се тревожим. И знаеш, че Чарли следи часовника в момента. По-добре ме заведи вкъщи, преди да съм пострадала още, заради закъснението ми.
Извърнах лицето си към него, за да му се усмихна нерешително.
Всеки път като погледнех лицето му, това невъзможно перфектно лице, сърцето ми биеше доста силно и доста здравословно и беше доста там в гърдите ми. Този път сърцебиенето повиши обичайното си безумно туптене. Разпознах изражението на подобното му на неподвижна статуя лице.
- Вече си в много по-голяма беда, Бела – прошепна той през немърдащите му се устни.
Плъзнах се по-близо, като улових ръката му и проследих погледът му, за да видя какво вижда. Не знаех какво да очаквам – може би Виктория стоеше по средата на улицата, с развятата си от вятъра огнено червена коса, или редица от високи черни наметала... или глутница от ядосани върколаци. Но не виждах абсолютно нищо.
- Какво? Какво има?
Той си пое дълбоко дъх.
- Чарли...
- Баща ми? – изписках аз.
Той погледна надолу към мен тогава, като изражението му бе достатъчно спокойно, за да премахне част от паниката ми.
- Чарли... вероятно няма да те убие, но определено го обмисля – каза ми той. Започна да кара отново напред, надолу по улицата ми, но мина покрай къщата и паркира в края на дърветата.
- Какво съм направила? – ахнах аз.
Едуард погледна назад към къщата на Чарли. Проследих погледът му и чак сега забелязах какво бе паркирано на алеята до патрулката му. Лъскав, ярко червен, невъзможен за изпускане. Моторът ми, който сам се парадираше на алеята.
Едуард беше казал, че Чарли е готов да ме убие, така че вероятно знаеше, че е мой. Имаше само един човек, който можеше да стои зад подобно предателство.
- Не! – ахнах аз. – Защо? Защо Джейкъб би ми причинил това? – Жегването от предателството ме заля. Бях се доверявала безусловно на Джейкъб – доверявах му се с всяка една тайна, която имах. Той трябваше да е безопасният ми пристан – човекът, на когото винаги ще мога да разчитам. Разбира се, нещата бяха малко обтегнати в момента, но не си мислех, че нещо от положените ни основи се е променило. Не си мислех, че това е изменяемо!
Какво бях направила, за да заслужа това? Чарли толкова щеше да се ядоса – и още по-лошо от това, щеше да бъде наранен и разтревожен. Нямаше ли достатъчно проблеми, с които да се разправя вече? Никога не съм си представяла, че Джейк може да е толкова дребнав и чисто и просто гаден. Сълзите се заизливаха, смъдящи, от очите ми, но не бяха сълзи на тъга. Бях предадена. Внезапно бях толкова ядосана, че главата ми пулсираше така, сякаш щеше да избухне.
- Още ли е тук? – изсъсках аз.
- Да. Чака ни ето там – каза ми Едуард, като кимна към тънката пътека, която разделяше тъмните краища на гората на две.
Скочих от колата, като се изстрелях между дърветата с ръце вече свити на юмруци за първите удари.
Защо Едуард трябваше да е толкова по-бърз от мен?
Той ме улови през кръста преди да стигна до пътеката.
- Пусни ме! Ще го убия! Предател! – извиках епитета към дърветата.
- Чарли ще те чуе – предупреди ме Едуард. – И веднъж щом те вмъкне вътре, може да зазида входната врата.
Погледнах инстинктивно назад към къщата и ми се стори, че можех да видя само лъскавият червен мотор. Виждах червено. Главата ми запулсира отново.
- Само ми дай един рунд с Джейкъб и после ще се разправям с Чарли – заборих се инатливо, за да се отскубна.
- Джейкъб Блек иска да види мен. Затова е все още тук.
Това ме смрази на място – като изблъска борбеността от мен. Ръцете ми се отпуснаха безжизнено. Бият се. Парис пада.
Бях ядосана, но не чак толкова ядосана.
- Да поговорите ли? – попитах аз.
- Малко или много.
- Колко много? – Гласът ми се тресеше.
Едуард приглади косата от лицето ми.
- Не се тревожи, той не е тук, за да се бие с мен. Той действа като... говорител на глутницата.
- Оу.
Едуард погледна отново към къщата, след което стегна ръцете си около кръста ми преди да ме издърпа към гората.
- Трябва да побързаме. Чарли става нетърпелив.
Не стигнахме много далеч – Джейкъб ни чакаше недалеч от пътеката. Беше се облекнал на едно мъхесто дърво, докато чакаше, лицето му сурово и огорчено, точно така както си и знаех, че ще бъде. Погледна мен, след което и Едуард. Устата на Джейкъб се разтегли в безрадостна подигравка, като се дръпна от дървото. Стоеше на петите на босите си крака, наклонен леко напред, с треперещи ръце стиснати на юмруци. Изглеждаше по-голям от последният път, когато го видях. Някакси, невъзможно, все още растеше. Щеше да се извисява над Едуард, ако застанеха един до друг.
Но Едуард се спря веднага щом го видяхме, като остави широко пространство между нас и Джейкъб. Едуард извърна тялото си така, като ме бутна така, че бях зад него. Наклоних се настрани, за да изгледам Джейкъб – да го обвиня с очите си.
Бих си помислила, че да видя възмутеното му, цинично изражение би ме направило още по-ядосана. Вместо това ми напомни за последният път, когато го видях със сълзи в очите ми. Яростта ми отслабна, изчезна, докато наблюдавах Джейкъб. Бе изминало толкова много време, откакто го видях за последно – не исках събирането ни да бъде такова.
- Бела – каза Джейкъб като поздрав, като кимна веднъж към мен, без да поглежда встрани към Едуард.
- Защо? – прошепнах аз, като се опитвах да скрия заседналата буца в гърлото ми. – Как можа да ми го причиниш, Джейкъб?
Подигравката изчезна, но лицето му остана твърдо и сурово.
- Така е най-добре.
- Какво би трябвало да означава това? Искаш Чарли да ме удуши ли? Или просто искаш да получи инфаркт като Хари? Без значение колко си ми ядосан на мен, как можа да му причиниш това?
Джейкъб трепна и веждите му се свъсиха, но той не отговори.
- Не е искал да нарани никого – просто е искал да те накажат, за да не ти е позволено да прекарваш времето си с мен – промърмори Едуард, като обясни мислите, които Джейкъб не изговори.
Очите на Джейк проблеснаха с омраза, като изгледа свирепо Едуард отново.
- Оу, Джейк! – простенах. – Аз вече съм наказана! Защо си мислиш, че не отидох до Ла Пуш досега, за да ти сритам задника, задето не отвръщаш на обажданията ми?
Очите на Джейкъб се стрелнаха обратно към мен, объркани за пръв път.
- Затова ли? – попита той, след което стисна челюстта си, сякаш съжаляваше, че е казал нещо.
- Мислел си е, че аз не ти разрешавам, не Чарли – обясни Едуард отново.
- Престани с това – сряза го Джейкъб.
Едуард не отвърна.
Джейкъб потрепера веднъж, след което стисна толкова силно зъби, колкото бяха и юмруците му.
- Бела не преувеличаваше за твоите... способности – каза той през зъби. – Така че вероятно вече знаеш защо съм тук.
- Да – съгласи се Едуард с мек глас. – Но преди да започнеш, искам да ти кажа нещо.
Джейкъб изчака, като стискаше и разпускаше ръцете си, докато се опитваше да овладее вибрациите по тях.
- Благоаря ти – каза Едуард и гласът му пулсираше от дълбочината на искреността му. – Никога няма да мога да ти кажа колко съм ти признателен. Длъжник съм ти до края на... съществуването ми.
Джейкъб го изгледа безучастно, като треперенето му замръзна от изненада. Той си размени бърз поглед с мен, но аз бях също толкова озадачена.
- За това, че запази Бела жива – уточни Едуард, гласът му груб и пламенен. – Когато аз... не можех.
- Едуард... – започнах да казвам, но той вдигна една ръка, очите му върху Джейкъб.
Разбиране премина през лицето на Джейкъб преди суровата маска да се завърне.
- Не го направих заради теб.
- Знам. Но това не изтрива благодарността, която изпитвам. Помислих си, че трябва да знаеш. Ако някога има нещо по силите ми, което мога да направя за теб...
Джейкъб повдигна една черна вежда.
Едуард поклати глава.
- Това не е по силите ми.
- По чии, тогава? – изръмжа Джейкъб.
Едуард погледна надолу към мен.
- Нейните. Аз се уча бързо, Джейкъб Блек, и не повтарям една и съща грешка два пъти. Тук съм, докато тя не ми нареди да си тръгна.
Бях веднага погълната от златният му поглед. Не беше трудно да разбера, какво бях изпуснала в разговорът. Единственото нещо, което Джейкъб би искал от Едуард бе неговото отсъствие.
- Никога – прошепнах аз, все още загледана в очите на Едуард.
Джейкъб се престори, че повръща.
Неохотно откъснах очи от Едуард, за да се смръщя срещу Джейкъб.
- Има ли нещо друго, от което се нуждаеш, Джейкъб? Искаше да загазя – мисията изпълнена. Чарли вероятно ще ме прати във военно училище. Но това няма да ме задържи далеч от Едуард. Нищо не може да стори това. Какво още искаш?
Джейкъб държеше очите си върху Едуард.
- Просто трябва да напомня на твоите кръвопиещи приятели за някои ключови точки в договорът, на които са се съгласили. Именно този договор ме възпира да му разкъсам гърлото още сега.
- Не сме забравили – каза Едуард във същият момент, когато аз попитах: - Какви ключови точки?
Джейкъб все още гледаше гневно Едуард, но ми отговори.
- Договорът е доста специфичен. Ако някой от тях ухапе човек, мирът е нарушен. Да ухапе, не да убие – наблегна той. Накрая погледна към мен. Очите му бяха студени.
Отне ми само секунда, за да разбера разликата и лицето ми стана ледено като неговото.
- Не е твоя работа.
- Моя е, по дявол... – успя само да изплюе задавено той.
Не очаквах припряните ми думи да предизвикат такъв силен отговор. Въпреки предупрежденията, които бе дошъл да предаде, сигурно не е знаел. Сигурно е мислел, че предупреждението е просто предпазна мярка. Не е осъзнавал – или не е искал да вярва – че вече съм взела решението си. Че наистина възнамерявам да стана член на семейство Калън.
Отговорът ми почти запрати Джейкъб в конвулсия. Той притисна юмруците си към слепоочията си, като затвори силно очи, като се опитваше да овладее спазмите. Лицето му стана болнаво зелено изпод червеникавата кожа.
- Джейк? Добре ли си? – попитах разтревожено аз.
Направих половин крачка към него, когато Едуард ме хвана и ме дръпна назад към собственото си тяло.
- Внимавай! Не е под контрол – предупреди ме той.
Но Джейкъб вече се бе съвсезл до някъде – само ръцете му се тресяха сега. Той се намръщи на Едуард с чиста омраза.
- Ъгх. Аз никога не бих я наранил.
Нито Едуард, нито аз пропуснахме намекът му или обвинението, което съдържаше. Ниско изсъскване се отскубна от устните на Едуард. Джейкъб стисна юмруци неволно.
- БЕЛА! – ревът на Чарли оттекна от посоката на къщата. – ВЕДНАГА СЕ ПРИБИРАЙ ВКЪЩИ!
И тримата замръзнахме, като се ослушвахме в мълчанието, което последва.
Бях първата, която проговори – гласът ми трепереше.
- По дяволите.
Разяреното изражение на Джейкъб омекна.
- Наистина съжалявам за това – промърмори той. – Трябваше да направя каквото мога – трябваше да опитам...
- Благодаря. – Треперенето на гласът ми развали сарказмът. Загледах се в пътеката, като почти очаквах Чарли да се изтъпанчи измежду мократа папрат като разярен бик. В този случай аз щях да бъда червеният флаг.
- Само още едно нещо – ми каза Едуард, след което погледна към Джейкъб. – Не открихме следи от Виктория от нашата страна на линията – ами вие?
Знаеше отговорът веднага щом Джейкъб си го помисли, но той го каза така или иначе.
- Последният път беше, докато Бела бе... на път. Оставихме я да си мисли, че минава покрай нас – затягахме кръгът, като се готвехме да й устроим засада...
Лед се плъзна по гръбнакът ми.
- Но след това литна като прилеп от Ада. Доколкото можем да кажем, улови мирисът на малката ви женска и офейка. Оттогава не припарвала до земите ни.
Едуард кимна.
- Когато се върне обратно, вече не е ваш проблем. Ние...
- Тя уби на наша територия – изсъска Джейкъб. – Наша е!
- Не... – започнах да протестирам аз срещу двете изявления.
- БЕЛА! ВИЖДАМ КОЛАТА МУ И ЗНАМ, ЧЕ СИ ТАМ НЯКЪДЕ! АКО НЕ СИ В ТАЗИ КЪЩА ДО ЕДНА МИНУТА...! – Чарли дори не се опита да довърши заплахата си.
- Да тръгваме – каза Едуард.
Погледнах обратно към Джейкъб, разкъсана. Щях ли да го видя отново?
- Съжалявам – прошепна той толкова ниско, че трябваше да прочета по устните му, за да разбера. – Довиждане, Белс.
- Ти обеща – напомних му отчаяно. – Все още сме приятели, нали?
Джейкъб поклати бавно глава и буцата в гърлото ми почти ме задуши.
- Знаеш колко е трудно се опитвах да спазя това обещание, но... не виждам как да продължа да се опитвам. Не сега... – Той се бореше да запази суровата маска на мястото си, но тя трепна и тогава изчезна. – Липсваш ми – изговори той. Едната му ръка се пресегна към мен, пръстите му протегнати, сякаш му се искаше да бяха достатъчно дълги, за да преминат разстоянието между нас.
- И ти на мен – задавих се аз. Ръката ми се пресегна към неговата през пространството.
Сякаш бяхме свъзрани, ехото на болката му се сгърчи вътре в мен. Неговата болка, моята болка.
- Джейк... – направих крачка към него. Исках да обвия ръцете си около кръста му и да изтрия нещастното изражение от лицето му.
Едуард ме дръпна назад, ръцете му ме възпираха, наместо да ме защитават.
- Всичко е наред – обещах му аз, като погледнах нагоре, за да разчета лицето му с доверие в очите ми. Той щеше да разбере.
Очите му бяха непроницаеми, а лицето му безизразно. Студено.
- Не, не е.
- Пусни я – изръмжа Джейкъб, отново разярен. – Тя иска! – Той направи две дълги крачки напред. Блясък на очакване проблесна в очите му. Гръдният му кош, сякаш се изду, докато трепереше.
Едуард ме избута зад себе си, като се извърна за да се изправи в лице с Джейкъб.
- Не! Едуард...!
- ИЗАБЕЛА СУОН!
- Хайде! Чарли е ядосан! – Гласът ми бе паникьосан, но не заради Чарли сега. – Побързай!
Забутах го и той се успокои малко. Той ме дръпна назад бавно, като не сваляше поглед от Джейкъб, докато се отдръпвахме.
Джейкъб ни наблюдаваше с тъмно свъсване върху огорченото си лице. Очакването изчезна от очите му и тогава, точно преди гората да застане между нас, лицето му се сгърчи от болка.
Знаех, че последният поглед към лицето му щеше да ме преследва, докато не видя отново усмивката му.
И точно там се заклех, че ще го видя да се усмихва отново, при това скоро. Щях да намеря начин да го запазя мой приятел.
Едуард държеше ръката си здраво около кръста ми, като ме придържаше близо. Това бе единственото нещо, което възпираше сълзите от очите ми.
Имах наистина сериозни проблеми.
Най-добрият ми приятел ме числеше към враговете си.
Виктория все още бе на свобода, като поставяше всички, които обичам, в опасност.
Ако не станех скоро вампир, Волтури щяха да ме убият.
И сега ми се струваше, че ако това стане, килетските върколаци ще се опитат да свършат сами тази работа – заедно с опитът да избият цялото ми бъдещо семейство. Не мислех, че имат някакъв шанс всъщност, но щеше ли най-добрият ми приятел да се погуби в този опит?
Много сериозни проблеми. Тогава защо внезапно всичко бе станало толкова незначително, когато преминахме през последните дървета и уловихме изражението на моравото лице на Чарли?
Едуард нежно стисна ръката ми.
- Тук съм.
Поех си дълбоко въздух.
Това бе истина. Едуард беше тук, с ръцете си около мен.
Можех да се изправя пред каквото и да е било, стига това да бе истина.
Изправих раменете си и се отправих напред, за да посрещна последствията, със Съдбата ми, която бе застанала твърдо до мен.
Почти всичко се върна по старому – доброто, преди-зомбирано нормално – за по-кратко време, отколкото си мислех, че е възможно. Болницата приветства Карлайл обратно с отворени обятия, без дори да се притеснява да скрие удоволствието си, че на Езме Ел Ей не й е бил по вкусът. Благодарение на тестът по математика, който пропуснах докато бях в чужбина, Алис и Едуард бяха в по-добра форма да завършат, отколкото мен в момента. Внезапно следването се оказа приоритет (колежът все още бе пран Б, предвид слабият шанс офертата на Едуард да ме отдалечи от опцията с Карлайл след завършването). Много срокове бяха изпуснати, но Едуард ми донасяше нови купчинки с молби за кандидатстване всеки ден. Вече бе минавал през Харвард, така че не го притесняваше това, че благодарение на моето отлагане, можеше и двамата да се озовем в Полуостровският обществен колеж следващата година.
Чарли не беше доволен от мен, нито пък говореше на Едуард. Но поне на Едуард му бе позволено – по време на насрочените ми часове за посетители – да влиза в къщата отново. Просто на мен не ми бе позволено да излизам.
Училище и работата бяха единствените изключения и мрачните, убито жълти класни стаи бяха станали странно примамливи напоследък. Това имаше много общо с личността, която седеше на чинът до мен.
Едуард продължи програмата си от началото на годината, което го слагаше отново в много от часовете ми. Държанието ми бе такова от миналата есен, след като Калънови уж се преместиха в Ел Ей, че мястото до мен никога не бе заето. Дори Майк, винаги готов за се възползва от каквото и да е предимство, държеше безопасна дистанция. С Едуард обратно на мястото си, почти ми се струваше, че последните осем месеца бяха просто един смущаващ кошмар.
Почти, но не съвсем. От една страна бе ситуацията с домашният арест. И от друга страна, преди есента не бях приятелка с Джейкъб Блек. Така че, разбира се, това тогава не ми липсваше.
Не бях свободна да отида до Ла Пуш, а Джейкъб не идваше да ме вижда. Дори не отвръщаше на телефонните ми обаждания.
Обаждах се най-вече вечерта, след като Едуард бе изритван – точно в девет от мрачно злорадият Чарли – и преди Едуард да се вмъкне обратно в стаята ми през прозореца, когато Чарли заспеше. Избрах това време, за да направя безплодните си обаждания. Забелязах, че Едуард прави определена физиономия всеки път, когато спомена името на Джейкъб. Един вид неодобрително и предпазливо... може би дори ядосано. Предполагам, че имаше някакви реципрочни предразсъдъци срещу върколаците, въпреки че не ги огласяваше така шумно, както Джейкъб се отнасяше към „кръвопийците”.
Така че не споменавах често Джейкъб.
С Едуард наблизо ми бе трудно да мисля за нерадостни неща – дори и за бившият ми най-добър приятел, който бе вероятно много нещастен точно сега, заради мен. Когато си мислех за Джейк, винаги се чувствах виновна, че не си мисля повече за него.
Вълшебната приказка се бе възвърнала. Принцът се бе завърнал, лошата магия беше развалена. Не бях сигурна какво точно да направя с изоставеният, нерешен герой. Къде беше неговият щастлив край?
Изминаха седмици, и Джейкъб все още не отговаряше на обажданията ми. Започнах да се тревожа постоянно. Като капеща мивка в задната част на главата ми, която не можех да спра или да игнорирам. Кап, кап, кап. Джейкъб, Джейкъб, Джейкъб.
Така че, въпреки че не споменавах Джейкъб много, понякога безпомощността ми и тревогата ми взимаха надмощие.
- Това е напълно грубо! – дадох израз на чувствата си една събота следобед, когато Едуард ме взе след работа. Да бъда ядосана за разни неща бе по-лесно, отколкото да се чувствам виновна. – Направо обидно!
Варирах обажданията си, като се надявах на различен отговор. Този път се обадих на Джейк от работа, само за да ми отвърне неуслужливият Били. Отново.
- Били каза, че не искал да говори с мен – пенявих се аз, като гледах стичащият се дъжд през пасажерският прозорец. – Че е там и не иска да измине три крачки, за да стигне до телефона! Обикновено Били просто казва, че е излязъл по работа или спи или нещо такова. Тоест, не е като да не знам, че ме лъже, но поне бе учтив начин да се справи с това. Предполагам, че сега и Били ме мрази. Не е честно!
- Не си ти, Бела – каза тихо Едуард. – Никой не те мрази.
- Имам такова чувство – промърморих аз, като скръстих ръце пред гърдите си. Не беше нищо повече от упорита поза. Нямаше повече дупка там – едва си спомнях празното чувсто повече.
- Джейкъб знае, че сме се върнали и съм убеден, че е приел, че си с мен – каза Едуард. – Той няма да припари никъде наблизо до мен. Корените на враждата са прекалено дълбоки.
- Това е глупаво. Той знае, че не сте... като другите вампири.
- Все още има добра причина да поддържа безопасно разстояние.
Втренчих се невиждащо през прозореца, като виждах само лицето на Джейкъб, сгърчено в горчивата му маска, която мразех.
- Бела, ние сме това, което сме – каза тихо Едуард. – Аз мога да се контролирам, но се съмнявам, че и той може. Той е много млад. Най-вероятно ще се превърне в битка и не знам дали ще мога да се спра преди да го уб... – той се спря и бързо продължи. – Преди да го нараня. Ще бъдеш нещастна. Не искам това да се случи.
Спомних си какво бе казал Джейкъб в кухнята, като чух отново перфектно дрезгавият му глас. Не съм сигурен дали имам достатъчно самоконтрол, за да се справя с това... Вероятно няма да ти хареса много, ако убия приятелят ти. Но той бе успял да се справи по онова време...
- Едуард Калън – прошепнах аз. – Щеше ли да кажеш „да го убия”? Щеше ли?
Той погледна встрани от мен, като се загледа в дъждът. Пред нас не бях забелязала, че червената светлина е станала зелена е той потегли отново напред, като караше много бавно. Не точно обичайният му начин на шофиране.
- Ще се опитам... много усилено... да не го направя – каза накрая Едуард.
Зяпнах го с отворена уста, но той продължи да гледа право напред. Намалихме на ъгълът при знак стоп.
Рязко си спомних какво бе станало с Парис, когато Ромео се върна. Сценичните упътвания бяха прости: Бият се. Парис пада.
Но това бе абсурдно. Невъзможно.
- Е – казах аз и си поех дълбоко дух, като поклатих глава, за да разкарам думите от главата ми. – Нищо подобно няма да се случи, така че няма причина да се тревожим. И знаеш, че Чарли следи часовника в момента. По-добре ме заведи вкъщи, преди да съм пострадала още, заради закъснението ми.
Извърнах лицето си към него, за да му се усмихна нерешително.
Всеки път като погледнех лицето му, това невъзможно перфектно лице, сърцето ми биеше доста силно и доста здравословно и беше доста там в гърдите ми. Този път сърцебиенето повиши обичайното си безумно туптене. Разпознах изражението на подобното му на неподвижна статуя лице.
- Вече си в много по-голяма беда, Бела – прошепна той през немърдащите му се устни.
Плъзнах се по-близо, като улових ръката му и проследих погледът му, за да видя какво вижда. Не знаех какво да очаквам – може би Виктория стоеше по средата на улицата, с развятата си от вятъра огнено червена коса, или редица от високи черни наметала... или глутница от ядосани върколаци. Но не виждах абсолютно нищо.
- Какво? Какво има?
Той си пое дълбоко дъх.
- Чарли...
- Баща ми? – изписках аз.
Той погледна надолу към мен тогава, като изражението му бе достатъчно спокойно, за да премахне част от паниката ми.
- Чарли... вероятно няма да те убие, но определено го обмисля – каза ми той. Започна да кара отново напред, надолу по улицата ми, но мина покрай къщата и паркира в края на дърветата.
- Какво съм направила? – ахнах аз.
Едуард погледна назад към къщата на Чарли. Проследих погледът му и чак сега забелязах какво бе паркирано на алеята до патрулката му. Лъскав, ярко червен, невъзможен за изпускане. Моторът ми, който сам се парадираше на алеята.
Едуард беше казал, че Чарли е готов да ме убие, така че вероятно знаеше, че е мой. Имаше само един човек, който можеше да стои зад подобно предателство.
- Не! – ахнах аз. – Защо? Защо Джейкъб би ми причинил това? – Жегването от предателството ме заля. Бях се доверявала безусловно на Джейкъб – доверявах му се с всяка една тайна, която имах. Той трябваше да е безопасният ми пристан – човекът, на когото винаги ще мога да разчитам. Разбира се, нещата бяха малко обтегнати в момента, но не си мислех, че нещо от положените ни основи се е променило. Не си мислех, че това е изменяемо!
Какво бях направила, за да заслужа това? Чарли толкова щеше да се ядоса – и още по-лошо от това, щеше да бъде наранен и разтревожен. Нямаше ли достатъчно проблеми, с които да се разправя вече? Никога не съм си представяла, че Джейк може да е толкова дребнав и чисто и просто гаден. Сълзите се заизливаха, смъдящи, от очите ми, но не бяха сълзи на тъга. Бях предадена. Внезапно бях толкова ядосана, че главата ми пулсираше така, сякаш щеше да избухне.
- Още ли е тук? – изсъсках аз.
- Да. Чака ни ето там – каза ми Едуард, като кимна към тънката пътека, която разделяше тъмните краища на гората на две.
Скочих от колата, като се изстрелях между дърветата с ръце вече свити на юмруци за първите удари.
Защо Едуард трябваше да е толкова по-бърз от мен?
Той ме улови през кръста преди да стигна до пътеката.
- Пусни ме! Ще го убия! Предател! – извиках епитета към дърветата.
- Чарли ще те чуе – предупреди ме Едуард. – И веднъж щом те вмъкне вътре, може да зазида входната врата.
Погледнах инстинктивно назад към къщата и ми се стори, че можех да видя само лъскавият червен мотор. Виждах червено. Главата ми запулсира отново.
- Само ми дай един рунд с Джейкъб и после ще се разправям с Чарли – заборих се инатливо, за да се отскубна.
- Джейкъб Блек иска да види мен. Затова е все още тук.
Това ме смрази на място – като изблъска борбеността от мен. Ръцете ми се отпуснаха безжизнено. Бият се. Парис пада.
Бях ядосана, но не чак толкова ядосана.
- Да поговорите ли? – попитах аз.
- Малко или много.
- Колко много? – Гласът ми се тресеше.
Едуард приглади косата от лицето ми.
- Не се тревожи, той не е тук, за да се бие с мен. Той действа като... говорител на глутницата.
- Оу.
Едуард погледна отново към къщата, след което стегна ръцете си около кръста ми преди да ме издърпа към гората.
- Трябва да побързаме. Чарли става нетърпелив.
Не стигнахме много далеч – Джейкъб ни чакаше недалеч от пътеката. Беше се облекнал на едно мъхесто дърво, докато чакаше, лицето му сурово и огорчено, точно така както си и знаех, че ще бъде. Погледна мен, след което и Едуард. Устата на Джейкъб се разтегли в безрадостна подигравка, като се дръпна от дървото. Стоеше на петите на босите си крака, наклонен леко напред, с треперещи ръце стиснати на юмруци. Изглеждаше по-голям от последният път, когато го видях. Някакси, невъзможно, все още растеше. Щеше да се извисява над Едуард, ако застанеха един до друг.
Но Едуард се спря веднага щом го видяхме, като остави широко пространство между нас и Джейкъб. Едуард извърна тялото си така, като ме бутна така, че бях зад него. Наклоних се настрани, за да изгледам Джейкъб – да го обвиня с очите си.
Бих си помислила, че да видя възмутеното му, цинично изражение би ме направило още по-ядосана. Вместо това ми напомни за последният път, когато го видях със сълзи в очите ми. Яростта ми отслабна, изчезна, докато наблюдавах Джейкъб. Бе изминало толкова много време, откакто го видях за последно – не исках събирането ни да бъде такова.
- Бела – каза Джейкъб като поздрав, като кимна веднъж към мен, без да поглежда встрани към Едуард.
- Защо? – прошепнах аз, като се опитвах да скрия заседналата буца в гърлото ми. – Как можа да ми го причиниш, Джейкъб?
Подигравката изчезна, но лицето му остана твърдо и сурово.
- Така е най-добре.
- Какво би трябвало да означава това? Искаш Чарли да ме удуши ли? Или просто искаш да получи инфаркт като Хари? Без значение колко си ми ядосан на мен, как можа да му причиниш това?
Джейкъб трепна и веждите му се свъсиха, но той не отговори.
- Не е искал да нарани никого – просто е искал да те накажат, за да не ти е позволено да прекарваш времето си с мен – промърмори Едуард, като обясни мислите, които Джейкъб не изговори.
Очите на Джейк проблеснаха с омраза, като изгледа свирепо Едуард отново.
- Оу, Джейк! – простенах. – Аз вече съм наказана! Защо си мислиш, че не отидох до Ла Пуш досега, за да ти сритам задника, задето не отвръщаш на обажданията ми?
Очите на Джейкъб се стрелнаха обратно към мен, объркани за пръв път.
- Затова ли? – попита той, след което стисна челюстта си, сякаш съжаляваше, че е казал нещо.
- Мислел си е, че аз не ти разрешавам, не Чарли – обясни Едуард отново.
- Престани с това – сряза го Джейкъб.
Едуард не отвърна.
Джейкъб потрепера веднъж, след което стисна толкова силно зъби, колкото бяха и юмруците му.
- Бела не преувеличаваше за твоите... способности – каза той през зъби. – Така че вероятно вече знаеш защо съм тук.
- Да – съгласи се Едуард с мек глас. – Но преди да започнеш, искам да ти кажа нещо.
Джейкъб изчака, като стискаше и разпускаше ръцете си, докато се опитваше да овладее вибрациите по тях.
- Благоаря ти – каза Едуард и гласът му пулсираше от дълбочината на искреността му. – Никога няма да мога да ти кажа колко съм ти признателен. Длъжник съм ти до края на... съществуването ми.
Джейкъб го изгледа безучастно, като треперенето му замръзна от изненада. Той си размени бърз поглед с мен, но аз бях също толкова озадачена.
- За това, че запази Бела жива – уточни Едуард, гласът му груб и пламенен. – Когато аз... не можех.
- Едуард... – започнах да казвам, но той вдигна една ръка, очите му върху Джейкъб.
Разбиране премина през лицето на Джейкъб преди суровата маска да се завърне.
- Не го направих заради теб.
- Знам. Но това не изтрива благодарността, която изпитвам. Помислих си, че трябва да знаеш. Ако някога има нещо по силите ми, което мога да направя за теб...
Джейкъб повдигна една черна вежда.
Едуард поклати глава.
- Това не е по силите ми.
- По чии, тогава? – изръмжа Джейкъб.
Едуард погледна надолу към мен.
- Нейните. Аз се уча бързо, Джейкъб Блек, и не повтарям една и съща грешка два пъти. Тук съм, докато тя не ми нареди да си тръгна.
Бях веднага погълната от златният му поглед. Не беше трудно да разбера, какво бях изпуснала в разговорът. Единственото нещо, което Джейкъб би искал от Едуард бе неговото отсъствие.
- Никога – прошепнах аз, все още загледана в очите на Едуард.
Джейкъб се престори, че повръща.
Неохотно откъснах очи от Едуард, за да се смръщя срещу Джейкъб.
- Има ли нещо друго, от което се нуждаеш, Джейкъб? Искаше да загазя – мисията изпълнена. Чарли вероятно ще ме прати във военно училище. Но това няма да ме задържи далеч от Едуард. Нищо не може да стори това. Какво още искаш?
Джейкъб държеше очите си върху Едуард.
- Просто трябва да напомня на твоите кръвопиещи приятели за някои ключови точки в договорът, на които са се съгласили. Именно този договор ме възпира да му разкъсам гърлото още сега.
- Не сме забравили – каза Едуард във същият момент, когато аз попитах: - Какви ключови точки?
Джейкъб все още гледаше гневно Едуард, но ми отговори.
- Договорът е доста специфичен. Ако някой от тях ухапе човек, мирът е нарушен. Да ухапе, не да убие – наблегна той. Накрая погледна към мен. Очите му бяха студени.
Отне ми само секунда, за да разбера разликата и лицето ми стана ледено като неговото.
- Не е твоя работа.
- Моя е, по дявол... – успя само да изплюе задавено той.
Не очаквах припряните ми думи да предизвикат такъв силен отговор. Въпреки предупрежденията, които бе дошъл да предаде, сигурно не е знаел. Сигурно е мислел, че предупреждението е просто предпазна мярка. Не е осъзнавал – или не е искал да вярва – че вече съм взела решението си. Че наистина възнамерявам да стана член на семейство Калън.
Отговорът ми почти запрати Джейкъб в конвулсия. Той притисна юмруците си към слепоочията си, като затвори силно очи, като се опитваше да овладее спазмите. Лицето му стана болнаво зелено изпод червеникавата кожа.
- Джейк? Добре ли си? – попитах разтревожено аз.
Направих половин крачка към него, когато Едуард ме хвана и ме дръпна назад към собственото си тяло.
- Внимавай! Не е под контрол – предупреди ме той.
Но Джейкъб вече се бе съвсезл до някъде – само ръцете му се тресяха сега. Той се намръщи на Едуард с чиста омраза.
- Ъгх. Аз никога не бих я наранил.
Нито Едуард, нито аз пропуснахме намекът му или обвинението, което съдържаше. Ниско изсъскване се отскубна от устните на Едуард. Джейкъб стисна юмруци неволно.
- БЕЛА! – ревът на Чарли оттекна от посоката на къщата. – ВЕДНАГА СЕ ПРИБИРАЙ ВКЪЩИ!
И тримата замръзнахме, като се ослушвахме в мълчанието, което последва.
Бях първата, която проговори – гласът ми трепереше.
- По дяволите.
Разяреното изражение на Джейкъб омекна.
- Наистина съжалявам за това – промърмори той. – Трябваше да направя каквото мога – трябваше да опитам...
- Благодаря. – Треперенето на гласът ми развали сарказмът. Загледах се в пътеката, като почти очаквах Чарли да се изтъпанчи измежду мократа папрат като разярен бик. В този случай аз щях да бъда червеният флаг.
- Само още едно нещо – ми каза Едуард, след което погледна към Джейкъб. – Не открихме следи от Виктория от нашата страна на линията – ами вие?
Знаеше отговорът веднага щом Джейкъб си го помисли, но той го каза така или иначе.
- Последният път беше, докато Бела бе... на път. Оставихме я да си мисли, че минава покрай нас – затягахме кръгът, като се готвехме да й устроим засада...
Лед се плъзна по гръбнакът ми.
- Но след това литна като прилеп от Ада. Доколкото можем да кажем, улови мирисът на малката ви женска и офейка. Оттогава не припарвала до земите ни.
Едуард кимна.
- Когато се върне обратно, вече не е ваш проблем. Ние...
- Тя уби на наша територия – изсъска Джейкъб. – Наша е!
- Не... – започнах да протестирам аз срещу двете изявления.
- БЕЛА! ВИЖДАМ КОЛАТА МУ И ЗНАМ, ЧЕ СИ ТАМ НЯКЪДЕ! АКО НЕ СИ В ТАЗИ КЪЩА ДО ЕДНА МИНУТА...! – Чарли дори не се опита да довърши заплахата си.
- Да тръгваме – каза Едуард.
Погледнах обратно към Джейкъб, разкъсана. Щях ли да го видя отново?
- Съжалявам – прошепна той толкова ниско, че трябваше да прочета по устните му, за да разбера. – Довиждане, Белс.
- Ти обеща – напомних му отчаяно. – Все още сме приятели, нали?
Джейкъб поклати бавно глава и буцата в гърлото ми почти ме задуши.
- Знаеш колко е трудно се опитвах да спазя това обещание, но... не виждам как да продължа да се опитвам. Не сега... – Той се бореше да запази суровата маска на мястото си, но тя трепна и тогава изчезна. – Липсваш ми – изговори той. Едната му ръка се пресегна към мен, пръстите му протегнати, сякаш му се искаше да бяха достатъчно дълги, за да преминат разстоянието между нас.
- И ти на мен – задавих се аз. Ръката ми се пресегна към неговата през пространството.
Сякаш бяхме свъзрани, ехото на болката му се сгърчи вътре в мен. Неговата болка, моята болка.
- Джейк... – направих крачка към него. Исках да обвия ръцете си около кръста му и да изтрия нещастното изражение от лицето му.
Едуард ме дръпна назад, ръцете му ме възпираха, наместо да ме защитават.
- Всичко е наред – обещах му аз, като погледнах нагоре, за да разчета лицето му с доверие в очите ми. Той щеше да разбере.
Очите му бяха непроницаеми, а лицето му безизразно. Студено.
- Не, не е.
- Пусни я – изръмжа Джейкъб, отново разярен. – Тя иска! – Той направи две дълги крачки напред. Блясък на очакване проблесна в очите му. Гръдният му кош, сякаш се изду, докато трепереше.
Едуард ме избута зад себе си, като се извърна за да се изправи в лице с Джейкъб.
- Не! Едуард...!
- ИЗАБЕЛА СУОН!
- Хайде! Чарли е ядосан! – Гласът ми бе паникьосан, но не заради Чарли сега. – Побързай!
Забутах го и той се успокои малко. Той ме дръпна назад бавно, като не сваляше поглед от Джейкъб, докато се отдръпвахме.
Джейкъб ни наблюдаваше с тъмно свъсване върху огорченото си лице. Очакването изчезна от очите му и тогава, точно преди гората да застане между нас, лицето му се сгърчи от болка.
Знаех, че последният поглед към лицето му щеше да ме преследва, докато не видя отново усмивката му.
И точно там се заклех, че ще го видя да се усмихва отново, при това скоро. Щях да намеря начин да го запазя мой приятел.
Едуард държеше ръката си здраво около кръста ми, като ме придържаше близо. Това бе единственото нещо, което възпираше сълзите от очите ми.
Имах наистина сериозни проблеми.
Най-добрият ми приятел ме числеше към враговете си.
Виктория все още бе на свобода, като поставяше всички, които обичам, в опасност.
Ако не станех скоро вампир, Волтури щяха да ме убият.
И сега ми се струваше, че ако това стане, килетските върколаци ще се опитат да свършат сами тази работа – заедно с опитът да избият цялото ми бъдещо семейство. Не мислех, че имат някакъв шанс всъщност, но щеше ли най-добрият ми приятел да се погуби в този опит?
Много сериозни проблеми. Тогава защо внезапно всичко бе станало толкова незначително, когато преминахме през последните дървета и уловихме изражението на моравото лице на Чарли?
Едуард нежно стисна ръката ми.
- Тук съм.
Поех си дълбоко въздух.
Това бе истина. Едуард беше тук, с ръцете си около мен.
Можех да се изправя пред каквото и да е било, стига това да бе истина.
Изправих раменете си и се отправих напред, за да посрещна последствията, със Съдбата ми, която бе застанала твърдо до мен.
0 коментара:
Публикуване на коментар
Благодарим за коментара! :)