9. ТРЕТО КОЛЕЛО
Времето започна да минава много по-бързо отпреди. Училище, работа и Джейкъб - макар че не задължително в този ред - ми създаваха чиста и безусилна пътека за следване. А и Чарли получи желанието си - вече не бях нещастна. Разбира се, не можех да се заблудя напълно. Когато поспирах, за да се вгледам в живота си, което се опитвах да не правя прекалено често, не можех да игнорирам производните на поведението ми.
Бях като изгубена луна - планетата ми унищожена в някакъв катастрофален, гибелен сюжет на филм за самотата - която продължаваше, въпреки всичко, да обикаля в малка стегната орбита около празното място, което е останало, без да обръща внимание на законите на гравитацията.
Ставах все по-добра с моторът си, което означаваше по-малко бинтове, които да тревожат Чарли. Но това също означаваше, че гласът в главата ми започна да отслабва, докато не го чух повече. Тихо се паникьосвах. Хвърлих се в търсенето на ливадата с малко по-вманиачена сила. Блъсках си мозъка за други произвеждащи адреналин дейности.
Не обръщах внимание на дните, които минаваха - нямаше причина, като се опитвах да живея до колкото мога в настоящето, без минало време, без предстоящо бъдеще. Така че бях изненадана от датата, когато Джейкъб я спомена в един от дните ни за домашни. Той ме чакаше, когато паркирах пред къщата му.
- Честит Свети Валентин - каза усмихнато Джейкъб, като наведе глава, за да ме поздрави.
Той ми подаде малка, розова кутия, като я балансираше на дланта си. Сърчица с надписи.
- Е, чувствам се като идиот - промърморих аз. - Днес Денят на влюбените ли е?
Джейкъб поклати глава с подигравателна тъга.
- Понякога напълно изключваш. Да, днес е четиринайстият ден на февруари. Така че ще бъдеш ли моя валентинка? Тъй като не си ми взела кутия с бонбони от петдесет цента, поне това можеш да направиш.
Започвах да се чувствам неудобно. Думите бяха закачливи, но само на повърхността.
- Какво точно изисква това? - увъртах аз.
- Обичайното - роб до живот, такива ти ми работи.
- Е, щом е само това... - Взех бонбоните. Но се опитвах да измисля някакъв начин, за да изясня границите. Отново. Изглежда доста се размиваха с Джейкъб.
- Та, какво ще правим утре? Катерене или спешното?
- Катерене - реших аз. - Не само ти се вманиачаваш. Започвам да си мисля, че съм си измислила това място... - Намръщих се.
- Ще го открием - увери ме той. - Мотори в петък? - предложи той.
Видях възможност и я взех без да се замислям върху нея.
- Ще ходя на кино в петък. От цяла вечност обещавам на хората от закусвалнята ми, че ще отидем. - Майк щеше да е доволен.
Но лицето на Джейкъб помръкна. Улових изражението в тъмните му очи, преди да ги спусне към земята.
- И ти ще дойдеш, нали? - добавих бързо. - Или ще ти е прекалено скучно с група отегчителни абитуриенти? - Толкова за възможността ми да сложа прегради между нас. Не можех да понеса да наранявам Джекъб - изглежда бяхме свързани по един странен начин, а и неговата болка пробождаше и мен. Също така и идеята да го взема на мъчението си - бях обещала на Майк, но не бях наистина ентусиазирана от събитието - беше прекалено изкушаващо.
- Искаш да дойда с теб и приятелите ти?
- Да - признах искрено аз, като знаех, че като продължавам така, вероятно ще се застрелям в кракът с думите си. - Ще ми е много по-забавно, ако и ти си там. Доведи Куил, за да е пълен купонът.
- Куил ще откачи. Абитуриентки. - Той се изкикоти и извъртя очи. Не споменах Ембри, както и той. Аз също се засмях.
- Ще се опитам да му предоставя добър избор.
Повдигнах темата пред Майк в час по английски.
- Здрасти, Майк - казах аз, като свърши часът. - Свободен ли си в петък вечер?
Той вдигна поглед към мен, сините му очи незабавно изпълнени с надежда.
- Да, свободен съм. Искаш да излезем ли?
Внимателно подбрах отговорът си.
- Мислех си да съберем група - наблегнах на думата, - за да отидем заедно да гледаме "Кръстосани коси". - Този път си бях направила внимателно домашното - дори бях прочела спойлерите на филма, за да съм сигурна, че нищо няма да ме изненада. Филмът трябваше да е кървава баня от началото до края. Не се бях възстановила достатъчно, за да понеса нещо романтично. - Това звучи ли ти забавно?
- Разбира се - съгласи се той, видимо по-малко запален.
- Супер.
След секунда той отново се оживи почти към предишното си ентусиазирано ниво.
- Какво ще кажеш да вземем Анджела и Бен? Или Ерик и Кейти?
Той очевидно беше решен да превърне това в двойна среща.
- Защо не и четиримата? - предложих аз. - И Джесика също, разбира се. И Тайлър и Конър и може би Лорън - добавих неохотно аз. Бях обещала на Куил многообразие.
- Добре - промърмори Майк, примирен.
- И - продължих аз, - съм поканила двама приятели от Ла Пуш. Така че изглежда ще се нуждаем от шевролета ти, ако всички ще идват.
Очите на Майк се присвиха подозрително.
- Приятелите, с които прекарваш цялото си време в учене?
- Да, същите - отговорих весело. - Макар че би могло да се погледне и като обучаване - те са само десети клас.
- Оу - каза изненадано Майк. След секунда размисли, той се усмихна.
Накрая обаче се оказа, че няма нужда от шевролета.
Джесика и Лорън твърдяха, че са заети веднага щом Майк се изпусна, че и аз съм замесена в плановете. Ерик и Кейти вече имаха планове - правеха три седмици заедно или нещо такова. Лорън достигна до Тайлър и Конър преди Майк, така че и те бяха заети. Дори Куил се наложи да откаже - беше наказан, загдето се е сбил в училище. Накрая само Анджела и Бен, и разбира се, Джейкъб, можеха да дойдат.
Въпреки това намалелите числа не усмириха вълнението на Майк. Той говореше само за този петък и нищо друго.
- Сигурна ли си, че не искаш да гледаме "Утре и завинаги" вместо това? - попита той на обяд, като спомена романтичната комедия, която бе завладяла бокс офисите сега. - Има много по-добри рецензии.
- Искам да гледам "Кръстосани коси" - настоях аз. - В настроение съм за екшън. Дайте насам кръвта и червата!
- Добре. - Майк се извърна настрани, но не и преди да съм видяла изражението му "може-би-все-пак-е-луда".
Когато се прибрах вкъщи след училище една много позната кола бе паркирана пред домът ми. Джейкъб се бе облегнал срещу бронята, с огромна усмивка, която осветяваше лицето му.
- Няма начин! - извиках аз, като скочих от пикапа. - Завършил си го! Не мога да повярвам! Завършил си Заекът!
Той сияеше.
- Точно миналата вечер. Това е първото му пътуване.
- Невероятно. - Вдигнах ръка за хай файв.
Той удари ръката си в моята, но я остави там, като прокара пръстите си през моите.
- Значи ще мога аз да карам тази вечер?
- Определено - казах аз, след което въздъхнах.
- Какво има?
- Предавам се - не мога да надмина това. Печелиш. Ти си по-възрастен.
Той сви рамене, без да се изненадва от капитулацията ми.
- Разбира се, че съм.
Шевролетът на Майк се появи иззад ъгъла. Дръпнах ръката си от тази на Джейкъб и той направи физиономия, която не трябваше да виждам.
- Спомням си го тоя тип - каза той с нисък глас, докато Майк паркираше от другата страна на улицата. - Онзи, който си въобразяваше, че си му гадже. Все още ли е заблуден?
Повдигнах вежди.
- Трудно е да обезкуражиш някои хора.
- Но пък - каза замислено Джейкъб, - понякога постоянството се отплаща.
- Макар че през повечето време е просто досадно.
Майк излезе от колата си и пресече улицата.
- Здрасти, Бела - поздрави ме той и очите му се извърнаха предпазливо, за да погледнат нагоре към Джейкъб. И аз хвърлих бърз поглед към Джейкъб, като се опитвах да бъда обективна. Наистина не приличаше на десетокласник. Просто беше огромен - главата на Майк почти стигаше до рамото на Джейкъб. Дори не исках да си помислям аз къде стигам в сравнение с него - а и изглеждаше по-възрастен в лице, дори и отпреди един месец.
- Здрасти, Майк! Спомняш ли си Джейкъб Блек?
- Всъщност не. - Майк подаде ръка.
- Стар семеен приятел - представи се Джейкъб, като се здрависаха. Стиснаха ръце с повече сила от нужното. Когато пуснаха хватката си, Майк изпъна пръстите си.
Чух телефонът да звъни в кухнята.
- По-добре да вдигна - сигурно е Чарли - казах им аз, като изтичах вътре.
Беше Бен. Анджела била болна със стомашният грип и на него не му се идвало без нея. Той се извини, задето разваляше уговорката.
Върнах се бавно към чакащите момчета, като клатех глава. Наистина се надявах, че Анджела ще се почувства по-добре скоро, но трябваше да си призная, че бях егоистично разстроена от това развитие. Само тримата, Майк, Джейкъб и аз, заедно за вечерта - това се бе наредило брилянтно, помислих си аз с мрачен сарказъм.
Не изглеждаше Джейк и Майк да са направили някакъв прогрес към приятелство в моето отсъствие. Бяха на няколко крачки един от друг, като гледаха встрани, докато ме чакаха - изражението на Майк беше начумерено, въпреки че Джейкъб беше весел както винаги.
- Андж е болна - казах им мрачно. - Тя и Бен няма да идват.
- Предполагам, че грипът е заразен. Остин и Конър също са болни. Може би трябва да направим това някой друг път - предложи Майк.
Преди да се съглася, Джейкъб проговори.
- Аз все още съм навит. Но ако предпочиташ да останеш, Майк...
- Не, идвам - прекъсна го Майк. - Просто си мислех за Анджела и Бен. Да тръгваме. - Той се отправи към шевролета си.
- Ей, имаш ли нещо против Джейкъб да кара? - попитах аз. - Казах му, че може - току-що завърши колата си. Построи я от нищото, сам-самичък - похвалих го аз, горда като майка на първокласник.
- Добре - озъби се Майк.
- Добре тогава - каза Джейкъб, сякаш това решаваше всичко. Изглежда му бе по-удобно, отколкото на който и да е друг.
Майк се качи на задната седалка на Заекът с отвратено изражение.
Джейкъб беше слънчев както винаги, като бърбореше безгрижно, докато аз забравих за всичко друго, освен за Майк, който се цупеше тихо на задната седалка.
След което Майк промени стратегията си. Той се наведе напред, като подпря брадичката си на облегалката ми - бузата му почти докосваше моята. Извърнах се настрани, като се обърнах с гръб към страничният прозорец.
- Радиото на това нещо не работи ли? - попита Майк с нотка на сприхавост, като прекъсна Джейкъб по средата на изречението му.
- Да - отвърна Джейкъб. - Но Бела не обича музика.
Вгледах се изненадано в Джейкъб. Никога не му бях казвала това.
- Бела? - попита Майк, подразнен.
- Прав е - промърморих аз, като все още гледах ведрият профил на Джейкъб.
- Как може да не обичаш музиката? - настоя Майк.
Свих рамене.
- Не знам. Просто ме дразни.
- Хмф. - Майк се облегна назад.
Когато стигнахме до киното, Джейкъб ми подаде десет доларова банкнота.
- Това за какво е? - възразих аз.
- Не съм достатъчно голям, за да гледам филма - напомни ми той.
Засмях се на глас.
- Дотук с относителната възраст. Били ще ме убие ли, ако те вкарам вътре?
- Не. Казах му, че имаш намерение да обезчестиш детската ми невинност.
Изкикотих се, а Майк забърза крачка, за да върви наравно с нас.
Почти ми се искаше Майк да се беше отказал. Все още беше навъсен - не особено добро допълнение към групата. Но и не исках да оставам сама на среща с Джейкъб. Това с нищо нямаше да помогне.
Филмът беше точно това, което обещаваше да е. Още в началните надписи четирима бяха взривени и един остана без глава. Момичето пред мен закри очи с ръцете си и извъртя глава към гърдите на приятелят си. Той я потупваше по рамото и от време на време също трепваше. Майк като че ли не гледаше. Лицето му бе сковано, докато гледаше към пискюлите на завесата над екрана.
Бях готова да понеса двата часа, като гледам цветовете и движенията на екрана, вместо да се взирам във формите на хората и колите и къщите. Но тогава Джейкъб започна да се кикоти.
- Какво? - прошепнах аз.
- О, хайде де! - изсъска обратно той. - Кръвта изхвърча на шейсет метра от онзи тип. Колко по-фалшиво от това може да стане?
Той отново се изкиска, когато един прът заби един мъж в бетонена стена.
След това наистина започнах да гледам филма, като се смеех заедно с него, докато суматохата ставаше все повече и повече абсурдна. Как щях да се справя с размитите граници на връзката ни, когато толкова много се наслаждавах да съм с него?
И Джейкъб и Майк бяха завзели облегалките за ръце и от двете ми страни. И на двамата ръцете им бяха облегнати леко, с дланите нагоре, поставени в неествена поза. Като железни капани за мечки, отворени и готови. Джейкъб имаше навика да хване ръката ми винаги щом му се удадеше случай, но тук в затъмненото кино, докато Майк гледаше, щеше да има друго значение - и бях сигурна, че той знае това. Не можех да повярвам, че Майк си е наумил същото нещо, но ръката му беше поставена точно като на Джейкъб.
Скръстих ръце здраво през гърдите си и се надявах, че и на двамата ще им изтръпнат ръцете.
Майк първи се отказа. По средата на филма той дръпна ръката си и се наведе напред, за да постави глава в ръцете си. Отначало си помислих, че реагира на нещо от екрана, но тогава той простена.
- Майк, добре ли си? - прошепнах аз.
Двойката пред нас се извърна да го погледне, когато той простена отново.
Можех да видя избилата пот по лицето му от светлината на екрана.
Майк простена отново и изхвърча към вратата. Станах, за да го последвам и Джейкъб направи същото.
- Не, остани - прошепнах аз. - Отивам да се уверя, че е добре.
Така или иначе Джейкъб дойде с мен.
- Не ти се налага да идваш. Отиди да си изгледаш масовото избиване за осем долара - настоях аз, докато вървяхме между редовете.
- Няма проблеми. Наистина знаеш как да ги избираш, Бела. Този филм не струва. - Гласът му премина от шепот в нормален говор, когато излязохме от киното.
Нямаше и следа от Майк в коридора и тогава бях доволна, че Джейкъб беше дошъл с мен - той влезе в мъжката тоалетна, за да провери дали е там.
Джейкъб се върна след няколко секунди.
- О, там е и още как - каза той, като извъртя очи. - Какъв лигльо. Трябва да се държиш за някой с по-силен стомах. Някой който се смее на кръвта, която кара по-слабите мъже да повръщат.
- Ще си държа очите отворени за такъв мъж.
Бяхме сами в коридора. И в двете зали филмите бяха по средата си и беше празно - достатъчно тихо, за да можем да чуем пукането на пуканки от магазина във фоайето.
Джейкъб отиде да седне на тапицираните пейки срещу стената, като потупа свободното място до него.
- Звучеше така, сякаш ще остане известно време там - каза той, като протегна дългите си крака и се настани да чака.
Присъединих се към него с въздишка. Изглеждаше така, сякаш има намерение да размъти още граници. И разбира се, веднага щом седнах, той протегна ръка, за да я постави около рамото ми.
- Джейк - възразих аз, като се наклоних настрани. Той пусна ръката си, без изобщо да изглежда притеснен от малкото отхвърляне. Той се протегна и хвана здраво ръката ми, като обви другата си ръка около китката ми, когато се опитах да я издърпам отново. Откъде придоби тази самоувереност?
- Сега поспри за малко, Бела - каза той със спокоен глас. - Кажи ми нещо.
Направих гримаса. Не исках да правя това. Не просто сега, ами изобщо. В този момент от животът ми за мен нямаше нищо по-важно от Джейкъб Блек. Но той изглеждаше решен да развали всичко.
- Какво? - промърморих кисело.
- Харесваш ме, нали?
- Знаеш, че е така.
- Повече от онзи смешник, който си повръща червата там? - Той посочи към вратата на тоалетната.
- Да - въздъхнах аз.
- Повече от останалите момчета, които познаваш? - Той беше спокоен, ведър - сякаш отговорът ми нямаше значение или просто вече знаеше какъв ще е.
- Повече и от момичетата - изтъкнах аз.
- Но само толкова - каза той и не беше въпрос.
Беше ми трудно да отговоря, да кажа думата. Щях ли да го нараня и той да започне ме избягва? Как щях да понеса това?
- Да - прошепнах аз.
Той ми се ухили.
- Всичко е наред, да знаеш. Стига мен да харесваш най-много. А и мислиш, че съм един вид хубав. Така че съм готов да бъда дразнещо настоятелен.
- Няма да се променя - казах аз, и въпреки че се стараех гласът ми да звучи нормално, можех да чуя тъгата в него.
Лицето му бе замислено, вече не толкова закачливо.
- Все още е другият, нали?
Свих се. Странно как сякаш знаеше, че не трябва да казва името - точно както преди в колата с музиката. Беше разбрал толкова много неща за мен, които никога не бях споменавала.
- Не е нужно да говориш за това - каза ми той.
Кимнах благодарно.
- Но не ми се ядосвай, задето ще се навъртам наоколо, става ли? - Джейкъб потупа ръката ми. - Защото няма да се предам. Имам много време.
Въздъхнах.
- Не трябва да си губиш времето - казах аз, въпреки че ми се искаше да го прави. Най-вече щом имаше желание да ме приеме такава, каквато съм - повредена стока, така да се каже.
- Това искам да правя, стига ти да искаш да си с мен.
- Не мога да си представя да не искам да съм с теб - казах му честно аз.
Джейкъб засия.
- Мога да живея с това.
- Просто не очаквай повече - предупредих го аз, като се опитвах да издърпам ръката си. Той я задържа упорито.
- Това не те притеснява, нали? - настоя той, като стисна пръстите ми.
- Не - въздъхнах аз. - Наистина беше приятно. Ръката му беше толкова по-топла от моята - винаги се чувствах много студена през последните дни.
- И не ти пука какво мисли той - Джейкъб вдигна палец към тоалетните.
- Предполагам, че не.
- Тогава какъв е проблемът?
- Проблемът е - казах аз, - че за мен означава нещо друго, за разлика от теб.
- Ами. - Той стисна ръката ми в своята. - Това е мой проблем, нали така?
- Добре - измърморих аз. - Обаче да не забравиш.
- Няма. Щифта е махнат от гранатата за мен, а? - Той ме сръчка в ребрата.
Извъртях очи. Предполагам, че щом можеше да се шегува с това, имаше право.
Той се засмя тихо за минута, докато кутрето му разсеяно рисуваше по ръката ми.
- Имаш много странен белег тук - внезапно каза той, като извъртя ръката ми, за да го разгледа. - Откъде го имаш?
Показалецът на свободната му ръка проследи линията на дългият сребрист полумесец, който бе едва забележим върху бледата ми кожа.
Намръщих се.
- Сериозно ли очакваш от мен да помня откъде са ми всичките белези?
Очаквах споменът да ме удари - да отвори кървящата дупка. Но, както винаги, присъствието на Джейкъб ме държеше цяла.
- Студен е - промърмори той, като натисна леко мястото, където Джеймс ме беше ухапал.
И тогава Майк излезе от тоалетната, лицето му посивяло и покрито с пот. Изглеждаше ужасно.
- О, Майк - ахнах аз.
- Имате ли нещо против да си тръгнем по-рано? - прошепна той.
- Не, разбира се, че не. - Изтръгнах ръката си и отидох да помогна на Майк във вървенето. Изглеждаше нестабилен.
- Филмът в повече ли ти дойде? - попита Джейкъб безсърдечно.
Погледът на Майк беше злобен.
- Всъщност не видях нищо от него - промърмори той. - Гадеше ми се още преди да изгасят лампите.
- Защо нищо не каза? - скарах му се аз, докато крачехме към изхода.
- Надявах се, че ще отмине - каза той.
- Само секунда - каза Джейкъб, като се пресегна към вратата. Той влезе бързо в магазина с лакомства.
- Може ли да ми дадете празна кофичка за пуканки? - попита той продавачката. Тя погледна само веднъж към Майк, преди да бутне кофата в ръцете на Джейкъб.
- Изведете го оттук, моля ви - помоли ни тя. Очевидно тя трябваше да чисти пода после.
Изведох Майк навън в студеният, мокър въздух. Той дишаше дълбоко. Джейкъб беше точно зад нас. Той ми помогна да го качим в колата, като му подаде кофата със сериозен поглед.
- Ако обичаш - беше всичко, което Джейкъб каза.
Свалихме прозорците, като пуснахме леденият нощен въздух да духа в колата, като се надявахме, че ще помогне на Майк. Свих ръце около краката си, за да се затопля.
- Отново ли ти е студено? - попита Джейкъб, като сложи ръката си около мен още преди да отговоря.
- На теб не ти ли е?
Той поклати глава.
- Сигурно имаш температура или нещо такова - измърморих аз. Замръзвах. Притиснах пръстите си към челото му и главата му наистина беше гореща.
- Оха, Джейк - гориш!
- Чувствам се добре. - Той сви рамене. - В цветущо здраве.
Намръщих се и отново докоснах главата му. Кожата му пареше изпод пръстите ми.
- Ръцете ти са ледени - оплака се той.
- Може би съм просто аз - съгласих се.
Майк простена на задната седалка и повърна в кофата. Направих физиономия, като се надявах че собственият ми стомах ще понесе звукът и миризмата. Джейкъб погледна разтревожено през рамо, за да се увери, че колата му не е осквернена.
Пътят ми се стори по-дълъг на връщане.
Джейкъб беше тих и замислен. Лявата му ръка беше около мен и бе толкова топла, че усещането от студеният вятър беше приятно.
Гледах през предното стъкло, погълната от вина.
Беше толкова нередно да насърчавам Джейкъб. Чист егоизъм. Нямаше значение, че се опитвах да изясним позициите си. Ако почувстваше някаква надежда тогава щеше да се превърне в нещо друго от приятелство, и това щеше да означава, че не съм била достатъчно ясна.
Как да му обясня така, че да разбере? Бях празна черупка. Като свободна къща - бракувана - за месеци бях напълно необитаема. Сега бях малко подобрена. Предната стая беше в по-добро състояние. Но беше само това - едно малко парче. Той заслужаваше повече от това - повече от една стая, която едва се крепеше на порутени основи. Нищо от неговото инвестиране в тази част нямаше да ме накара да заработя с пълни сили.
И въпреки това знаех, че няма да го отхвърля. Имах прекалено голяма нужда от него, а и бях егоистка. Може би трябваше да изясня повече моята страна, така че да знае да ме напусне. Мисълта ме накара да потреперя и Джейкъб ме обви по-здраво с ръката си.
Закарах Майк до тях с шевролета му, докато Джейкъб ни следваше, за да ме върне у дома. Джейкъб мълчеше по целият път към нас и се зачудих дали не мислеше за същото като мен. Може би си променяше мнението.
- Бих се самопоканил вътре, тъй като се върнахме рано - каза той, като паркира до пикапът ми. - Но мисля, че може да си права за температурата. Започвам да се чувствам малко... странно.
- О, не, не и ти! Искаш ли да те закарам до у вас?
- Не. - Той поклати глава, като свъси вежди. - Все още не се чувствам болен. Просто... нещо не е както трябва. Ако ми се наложи, ще спра.
- Ще ми се обадиш ли веднага щом се прибереш? - попитах загрижено.
- Да, да. - Той се намръщи, като гледаше право напред в тъмнината и хапеше устната си.
Отворих вратата си, за да сляза, но той улови леко ръката ми и ме задържа. Отново забелязах колко гореща бе кожата му до моята.
- Какво има, Джейк? - попитах аз.
- Искам да ти кажа нещо, Бела... но мисля, че ще ти прозвучи лигаво.
Въздъхнах. Това щеше да е същото като в киното.
- Давай.
- Знам, че си доста нещастна. И макар че може би това не помага с нищо, просто исках да знаеш, че винаги ще съм до теб. Никога няма да те разочаровам - обещавам ти, че винаги можеш да разчиташ на мен. Уау, това наистина прозвуча лигаво. Но ти знаеш това, нали? Че никога, никога няма да те нараня?
- Да, Джейк. Знам това. И вече разчитам на теб, повече отколкото предполагаш.
Усмивката му пресече лицето му така, както изгревът възпламеняваше облаците, и ми се прииска да си отрежа езика. Не казах нищо, което да е лъжа, но трябваше да излъжа. Истината беше нередна, щеше да го нарани. Аз бях тази, която щеше да го разочарова.
Странен поглед премина през лицето му.
- Мисля, че трябва да се прибирам вече - каза той.
Бързо излязох.
- Обади ми се! - извиках аз, докато той потегляше.
Гледах го как тръгва и поне изглежда, че имаше контрол над колата. Вгледах се в празната улица, когато той замина, като се чувствах малко зле, но не поради някаква физическа причина.
Колко ми се искаше Джейкъб Блек да се бе родил мой брат, моя плът и кръв, така че да имах някакво законно право над него, което все още да ме освобождаваше от всякаква вина сега. Господ знае, никога не съм искала да използвам Джейкъб, но не можех да преглътна вината, която чувствах сега, че съм го направила.
Дори още повече, никога не съм имала намерение да го обичам. В едно бях сигурна - сигурна в дъното на стомахът си, в центърът на костите ми, знаех го от върха на главата си до края на пръстите ми, знаех го дълбоко в празните си гърди - беше как любовта можеше да даде силата на някой да те пречупи.
Бях счупена, невъзможна за поправяне.
Но имах нужда от Джейкъб сега, нуждаех се от него като дрога. Бях го използвала като патерица прекалено дълго време, и бях по-навътре отколкото имах намерение да бъда отново с някого. Сега не можех да понеса да бъде наранен и въпреки че знаех, че той е сгрешил много, също така знаех и че няма да му позволя да опита.
Той беше най-добрият ми приятел. Винаги щях да го обичам и това никога, никога нямаше да е достатъчно.
Влязох вътре, за да седна край телефона и да гриза ноктите си.
- Филмът свърши ли вече? - попита изненадано Чарли, когато влязох вътре. Той седеше на пода, само на крачка от телевизора. Сигурно играта бе много вълнуваща.
- Майк се разболя - обясних аз. - Някакъв вид стомашен грип.
- Ти добре ли си?
- Сега се чувствам добре - казах несигурно. Очевидно бях разкрита.
Облегнах се на кухненските шкафове, ръката ми на сантиметри от телефона, като се опитвах да чакам търпеливо. Замислих се за странният поглед на лицето на Джейкъб, докато караше и пръстите ми започнаха да барабанят по шкафа. Трябваше да настоя да го закарам у тях.
Гледах как часовникът отброява минутите. Десет. Петнайсет. Дори и когато аз карах, отнемаше само петнайсет минути, а Джейкъб караше много по-бързо от мен. Осемнайсет минути. Вдигнах телефона и набрах номера.
Звънеше ли, звънеше. Може би Били бе заспал. Може би бях сбъркала номера. Опитах отново.
На осмото позвъняване, точно когато се канех да затворя, Били отговори.
- Ало? - попита той. Гласът му беше предпазлив, сякаш очакваше лоши новини.
- Били, аз съм, Бела - Джейк прибра ли се вече? Тръгна оттук преди двайсетина минути.
- Тук е - каза Били бездушно.
- Трябваше да ми се обади. - Бях малко подразнена. - Беше му зле, когато тръгна и аз бях разтревожена.
- Беше му... прекалено лошо да се обади. Не се чувства много добре сега. - Били звучеше доста далечно. Осъзнах, че вероятно иска да е при Джейкъб.
- Обади ми се, ако имаш нужда от помощ - предложих аз. - Мога да дойда веднага. - Помислих си за Били, прикован на столът си, а Джейк се грижи сам за себе си...
- Не, не - каза бързо Били. - Добре сме. Стой си у вас.
Начинът, по който го каза беше почти груб.
- Добре - съгласих се аз.
- Дочуване, Бела.
Линията прекъсна.
- Чао - промърморих аз.
Е, поне беше стигнал до вкъщи. Странно, но не се чувствах по-спокойна. Качих се нагоре по стълбите, като се терзаех. Може да отида утре преди работа да го видя как е. Мога да му занеса супа - би трябвало да имаме консервни кутии тука някъде.
Осъзнах, че всички подобни планове бяха отменени, когато се събудих рано - часовникът ми показа четири и половина - и спринтирах към банята. Чарли ме откри там половин час по-късно, лежаща на пода с притисната буза срещу студеният ръб на ваната.
Той ме изгледа за един дълъг момент.
- Стомашен грип - каза накрая той.
- Да - простенах аз.
- Имаш ли нужда от нещо? - попита той.
- Обади се в магазина, ако обичаш - инструктирах го пресипнало. - Кажи им, че имам същото като Майк и че не мога да дойда днес. Кажи им, че се извинявам.
- Разбира се, няма проблеми - увери ме Чарли.
Прекарах остатъка от деня на пода в банята, като поспах няколко часа с глава върху една сгъната кърпа. Чарли твърдеше, че трябва да отиде на работа, но подозирах, че просто спешно се нуждае от тоалетна. Той остави чаша с вода на пода до мен, за да ме поддържа хидратирана.
Събуди ме, когато се прибра вкъщи. Можех да видя, че е тъмно в стаята ми - беше паднала ноща. Той трополеше нагоре по стъпалата, за да ме провери.
- Все още ли си жива?
- Горе-долу - казах аз.
- Искаш ли нещо?
- Не, благодаря.
Той се колебаеше - това очевидно не беше в неговата сфера.
- Добре тогава - каза той, като се отправи обратно надолу към кухнята.
Чух телефонът да звъни няколко минути по-късно. Чарли говореше с някой с нисък глас за известно време, след което затвори.
- Майк се чувства по-добре - извика той към мен.
Е, това беше окуражително. Беше се разболял около осем часа преди мен. Значи само още осем часа. Мисълта накара стомахът ми да се преобърне, така че се изправих, за да се надвеся над тоалетната.
Отново заспах върху кърпата, но когато се събудих бях на леглото си и беше светло през прозорецът ми. Не си спомнях да съм се местила - Чарли вероятно ме бе пренесъл до стаята ми - също така бе поставил и чаша с вода на нощното ми шкафче. Чувствах се пресъхнала. Изгълтах я, въпреки че имаше странен вкус, откъдето бе застояла цяла нощ.
Изправих се бавно, като се опитвах да не задействам отново гаденето. Чувствах се слаба и в устата ми имаше ужасен вкус, но поне стомахът ми беше по-добре. Погледнах часовникът си.
Двайсет и четирите часа бяха минали.
Не се насилвах, като хапнах нищо друго освен бисквити за закуска. Чарли изглеждаше облекчен да ме види оздравяла.
Веднага щом се уверих, че няма да прекарам денят на пода в банята отново, се обадих на Джейкъб.
Джейкъб беше този, който вдигна телефона, но веднага щом го чух, разбрах, че не го е преодолял.
- Ало? - Гласът му беше пресипнал и отпаднал.
- О, Джейк - изстенах състрадателно аз. - Звучиш ужасно.
- Чувствам се ужасно - прошепна той.
- Толкова съжалявам, че те накарах да излезеш с мен. Това е гадно.
- Радвам се, че отидох. - Гласът му все още бе шепот. - Не се ядосвай. Вината не е твоя.
- Скоро ще се оправиш - обещах аз. - Събудих се тази сутрин и си бях наред.
- Била си болна? - попита тъпо той.
- Да и аз го хванах. Но сега съм добре.
- Това е хубаво. - Гласът му беше безжизнен.
- Така че вероятно ще се почувстваш по-добре след няколко часа - окуражих го аз.
Едва успях да чуя отговорът му.
- Не мисля, че имам същото като теб.
- Нямаш ли стомашен грип? - попитах аз, объркана.
- Не. Нещо друго е.
- Какво не ти е наред?
- Всичко - прошепна той. - Всичко ме боли.
Болката в гласът му бе почти осезаема.
- Какво мога да направя, Джейк? Какво да ти донеса?
- Нищо. Не можеш да идваш тук. - Беше рязък. Напомни ми на Били от миналата вечер.
- Вече съм била в близост до теб, когато ти стана зле - изтъкнах аз.
Той не ми обърна внимание.
- Ще ти се обадя, когато мога. Ще те уведомя кога можеш отново да наминеш.
- Джейкъб...
- Трябва да тръгвам - каза той, внезапно забързан.
- Обади ми се като се почувстваш по-добре.
- Добре - съгласи се той и гласът му имаше странна, остра нотка.
Беше замълчал за момент. Очаквах от него да каже довиждане, но и той също чакаше.
- Ще се видим скоро - казах накрая.
- Чакай да ти се обадя - каза отново той.
- Добре... Чао, Джейкъб.
- Бела - той прошепна името ми, след което затвори телефонът.
ДЕСЕТА ГЛАВА
Времето започна да минава много по-бързо отпреди. Училище, работа и Джейкъб - макар че не задължително в този ред - ми създаваха чиста и безусилна пътека за следване. А и Чарли получи желанието си - вече не бях нещастна. Разбира се, не можех да се заблудя напълно. Когато поспирах, за да се вгледам в живота си, което се опитвах да не правя прекалено често, не можех да игнорирам производните на поведението ми.
Бях като изгубена луна - планетата ми унищожена в някакъв катастрофален, гибелен сюжет на филм за самотата - която продължаваше, въпреки всичко, да обикаля в малка стегната орбита около празното място, което е останало, без да обръща внимание на законите на гравитацията.
Ставах все по-добра с моторът си, което означаваше по-малко бинтове, които да тревожат Чарли. Но това също означаваше, че гласът в главата ми започна да отслабва, докато не го чух повече. Тихо се паникьосвах. Хвърлих се в търсенето на ливадата с малко по-вманиачена сила. Блъсках си мозъка за други произвеждащи адреналин дейности.
Не обръщах внимание на дните, които минаваха - нямаше причина, като се опитвах да живея до колкото мога в настоящето, без минало време, без предстоящо бъдеще. Така че бях изненадана от датата, когато Джейкъб я спомена в един от дните ни за домашни. Той ме чакаше, когато паркирах пред къщата му.
- Честит Свети Валентин - каза усмихнато Джейкъб, като наведе глава, за да ме поздрави.
Той ми подаде малка, розова кутия, като я балансираше на дланта си. Сърчица с надписи.
- Е, чувствам се като идиот - промърморих аз. - Днес Денят на влюбените ли е?
Джейкъб поклати глава с подигравателна тъга.
- Понякога напълно изключваш. Да, днес е четиринайстият ден на февруари. Така че ще бъдеш ли моя валентинка? Тъй като не си ми взела кутия с бонбони от петдесет цента, поне това можеш да направиш.
Започвах да се чувствам неудобно. Думите бяха закачливи, но само на повърхността.
- Какво точно изисква това? - увъртах аз.
- Обичайното - роб до живот, такива ти ми работи.
- Е, щом е само това... - Взех бонбоните. Но се опитвах да измисля някакъв начин, за да изясня границите. Отново. Изглежда доста се размиваха с Джейкъб.
- Та, какво ще правим утре? Катерене или спешното?
- Катерене - реших аз. - Не само ти се вманиачаваш. Започвам да си мисля, че съм си измислила това място... - Намръщих се.
- Ще го открием - увери ме той. - Мотори в петък? - предложи той.
Видях възможност и я взех без да се замислям върху нея.
- Ще ходя на кино в петък. От цяла вечност обещавам на хората от закусвалнята ми, че ще отидем. - Майк щеше да е доволен.
Но лицето на Джейкъб помръкна. Улових изражението в тъмните му очи, преди да ги спусне към земята.
- И ти ще дойдеш, нали? - добавих бързо. - Или ще ти е прекалено скучно с група отегчителни абитуриенти? - Толкова за възможността ми да сложа прегради между нас. Не можех да понеса да наранявам Джекъб - изглежда бяхме свързани по един странен начин, а и неговата болка пробождаше и мен. Също така и идеята да го взема на мъчението си - бях обещала на Майк, но не бях наистина ентусиазирана от събитието - беше прекалено изкушаващо.
- Искаш да дойда с теб и приятелите ти?
- Да - признах искрено аз, като знаех, че като продължавам така, вероятно ще се застрелям в кракът с думите си. - Ще ми е много по-забавно, ако и ти си там. Доведи Куил, за да е пълен купонът.
- Куил ще откачи. Абитуриентки. - Той се изкикоти и извъртя очи. Не споменах Ембри, както и той. Аз също се засмях.
- Ще се опитам да му предоставя добър избор.
Повдигнах темата пред Майк в час по английски.
- Здрасти, Майк - казах аз, като свърши часът. - Свободен ли си в петък вечер?
Той вдигна поглед към мен, сините му очи незабавно изпълнени с надежда.
- Да, свободен съм. Искаш да излезем ли?
Внимателно подбрах отговорът си.
- Мислех си да съберем група - наблегнах на думата, - за да отидем заедно да гледаме "Кръстосани коси". - Този път си бях направила внимателно домашното - дори бях прочела спойлерите на филма, за да съм сигурна, че нищо няма да ме изненада. Филмът трябваше да е кървава баня от началото до края. Не се бях възстановила достатъчно, за да понеса нещо романтично. - Това звучи ли ти забавно?
- Разбира се - съгласи се той, видимо по-малко запален.
- Супер.
След секунда той отново се оживи почти към предишното си ентусиазирано ниво.
- Какво ще кажеш да вземем Анджела и Бен? Или Ерик и Кейти?
Той очевидно беше решен да превърне това в двойна среща.
- Защо не и четиримата? - предложих аз. - И Джесика също, разбира се. И Тайлър и Конър и може би Лорън - добавих неохотно аз. Бях обещала на Куил многообразие.
- Добре - промърмори Майк, примирен.
- И - продължих аз, - съм поканила двама приятели от Ла Пуш. Така че изглежда ще се нуждаем от шевролета ти, ако всички ще идват.
Очите на Майк се присвиха подозрително.
- Приятелите, с които прекарваш цялото си време в учене?
- Да, същите - отговорих весело. - Макар че би могло да се погледне и като обучаване - те са само десети клас.
- Оу - каза изненадано Майк. След секунда размисли, той се усмихна.
Накрая обаче се оказа, че няма нужда от шевролета.
Джесика и Лорън твърдяха, че са заети веднага щом Майк се изпусна, че и аз съм замесена в плановете. Ерик и Кейти вече имаха планове - правеха три седмици заедно или нещо такова. Лорън достигна до Тайлър и Конър преди Майк, така че и те бяха заети. Дори Куил се наложи да откаже - беше наказан, загдето се е сбил в училище. Накрая само Анджела и Бен, и разбира се, Джейкъб, можеха да дойдат.
Въпреки това намалелите числа не усмириха вълнението на Майк. Той говореше само за този петък и нищо друго.
- Сигурна ли си, че не искаш да гледаме "Утре и завинаги" вместо това? - попита той на обяд, като спомена романтичната комедия, която бе завладяла бокс офисите сега. - Има много по-добри рецензии.
- Искам да гледам "Кръстосани коси" - настоях аз. - В настроение съм за екшън. Дайте насам кръвта и червата!
- Добре. - Майк се извърна настрани, но не и преди да съм видяла изражението му "може-би-все-пак-е-луда".
Когато се прибрах вкъщи след училище една много позната кола бе паркирана пред домът ми. Джейкъб се бе облегнал срещу бронята, с огромна усмивка, която осветяваше лицето му.
- Няма начин! - извиках аз, като скочих от пикапа. - Завършил си го! Не мога да повярвам! Завършил си Заекът!
Той сияеше.
- Точно миналата вечер. Това е първото му пътуване.
- Невероятно. - Вдигнах ръка за хай файв.
Той удари ръката си в моята, но я остави там, като прокара пръстите си през моите.
- Значи ще мога аз да карам тази вечер?
- Определено - казах аз, след което въздъхнах.
- Какво има?
- Предавам се - не мога да надмина това. Печелиш. Ти си по-възрастен.
Той сви рамене, без да се изненадва от капитулацията ми.
- Разбира се, че съм.
Шевролетът на Майк се появи иззад ъгъла. Дръпнах ръката си от тази на Джейкъб и той направи физиономия, която не трябваше да виждам.
- Спомням си го тоя тип - каза той с нисък глас, докато Майк паркираше от другата страна на улицата. - Онзи, който си въобразяваше, че си му гадже. Все още ли е заблуден?
Повдигнах вежди.
- Трудно е да обезкуражиш някои хора.
- Но пък - каза замислено Джейкъб, - понякога постоянството се отплаща.
- Макар че през повечето време е просто досадно.
Майк излезе от колата си и пресече улицата.
- Здрасти, Бела - поздрави ме той и очите му се извърнаха предпазливо, за да погледнат нагоре към Джейкъб. И аз хвърлих бърз поглед към Джейкъб, като се опитвах да бъда обективна. Наистина не приличаше на десетокласник. Просто беше огромен - главата на Майк почти стигаше до рамото на Джейкъб. Дори не исках да си помислям аз къде стигам в сравнение с него - а и изглеждаше по-възрастен в лице, дори и отпреди един месец.
- Здрасти, Майк! Спомняш ли си Джейкъб Блек?
- Всъщност не. - Майк подаде ръка.
- Стар семеен приятел - представи се Джейкъб, като се здрависаха. Стиснаха ръце с повече сила от нужното. Когато пуснаха хватката си, Майк изпъна пръстите си.
Чух телефонът да звъни в кухнята.
- По-добре да вдигна - сигурно е Чарли - казах им аз, като изтичах вътре.
Беше Бен. Анджела била болна със стомашният грип и на него не му се идвало без нея. Той се извини, задето разваляше уговорката.
Върнах се бавно към чакащите момчета, като клатех глава. Наистина се надявах, че Анджела ще се почувства по-добре скоро, но трябваше да си призная, че бях егоистично разстроена от това развитие. Само тримата, Майк, Джейкъб и аз, заедно за вечерта - това се бе наредило брилянтно, помислих си аз с мрачен сарказъм.
Не изглеждаше Джейк и Майк да са направили някакъв прогрес към приятелство в моето отсъствие. Бяха на няколко крачки един от друг, като гледаха встрани, докато ме чакаха - изражението на Майк беше начумерено, въпреки че Джейкъб беше весел както винаги.
- Андж е болна - казах им мрачно. - Тя и Бен няма да идват.
- Предполагам, че грипът е заразен. Остин и Конър също са болни. Може би трябва да направим това някой друг път - предложи Майк.
Преди да се съглася, Джейкъб проговори.
- Аз все още съм навит. Но ако предпочиташ да останеш, Майк...
- Не, идвам - прекъсна го Майк. - Просто си мислех за Анджела и Бен. Да тръгваме. - Той се отправи към шевролета си.
- Ей, имаш ли нещо против Джейкъб да кара? - попитах аз. - Казах му, че може - току-що завърши колата си. Построи я от нищото, сам-самичък - похвалих го аз, горда като майка на първокласник.
- Добре - озъби се Майк.
- Добре тогава - каза Джейкъб, сякаш това решаваше всичко. Изглежда му бе по-удобно, отколкото на който и да е друг.
Майк се качи на задната седалка на Заекът с отвратено изражение.
Джейкъб беше слънчев както винаги, като бърбореше безгрижно, докато аз забравих за всичко друго, освен за Майк, който се цупеше тихо на задната седалка.
След което Майк промени стратегията си. Той се наведе напред, като подпря брадичката си на облегалката ми - бузата му почти докосваше моята. Извърнах се настрани, като се обърнах с гръб към страничният прозорец.
- Радиото на това нещо не работи ли? - попита Майк с нотка на сприхавост, като прекъсна Джейкъб по средата на изречението му.
- Да - отвърна Джейкъб. - Но Бела не обича музика.
Вгледах се изненадано в Джейкъб. Никога не му бях казвала това.
- Бела? - попита Майк, подразнен.
- Прав е - промърморих аз, като все още гледах ведрият профил на Джейкъб.
- Как може да не обичаш музиката? - настоя Майк.
Свих рамене.
- Не знам. Просто ме дразни.
- Хмф. - Майк се облегна назад.
Когато стигнахме до киното, Джейкъб ми подаде десет доларова банкнота.
- Това за какво е? - възразих аз.
- Не съм достатъчно голям, за да гледам филма - напомни ми той.
Засмях се на глас.
- Дотук с относителната възраст. Били ще ме убие ли, ако те вкарам вътре?
- Не. Казах му, че имаш намерение да обезчестиш детската ми невинност.
Изкикотих се, а Майк забърза крачка, за да върви наравно с нас.
Почти ми се искаше Майк да се беше отказал. Все още беше навъсен - не особено добро допълнение към групата. Но и не исках да оставам сама на среща с Джейкъб. Това с нищо нямаше да помогне.
Филмът беше точно това, което обещаваше да е. Още в началните надписи четирима бяха взривени и един остана без глава. Момичето пред мен закри очи с ръцете си и извъртя глава към гърдите на приятелят си. Той я потупваше по рамото и от време на време също трепваше. Майк като че ли не гледаше. Лицето му бе сковано, докато гледаше към пискюлите на завесата над екрана.
Бях готова да понеса двата часа, като гледам цветовете и движенията на екрана, вместо да се взирам във формите на хората и колите и къщите. Но тогава Джейкъб започна да се кикоти.
- Какво? - прошепнах аз.
- О, хайде де! - изсъска обратно той. - Кръвта изхвърча на шейсет метра от онзи тип. Колко по-фалшиво от това може да стане?
Той отново се изкиска, когато един прът заби един мъж в бетонена стена.
След това наистина започнах да гледам филма, като се смеех заедно с него, докато суматохата ставаше все повече и повече абсурдна. Как щях да се справя с размитите граници на връзката ни, когато толкова много се наслаждавах да съм с него?
И Джейкъб и Майк бяха завзели облегалките за ръце и от двете ми страни. И на двамата ръцете им бяха облегнати леко, с дланите нагоре, поставени в неествена поза. Като железни капани за мечки, отворени и готови. Джейкъб имаше навика да хване ръката ми винаги щом му се удадеше случай, но тук в затъмненото кино, докато Майк гледаше, щеше да има друго значение - и бях сигурна, че той знае това. Не можех да повярвам, че Майк си е наумил същото нещо, но ръката му беше поставена точно като на Джейкъб.
Скръстих ръце здраво през гърдите си и се надявах, че и на двамата ще им изтръпнат ръцете.
Майк първи се отказа. По средата на филма той дръпна ръката си и се наведе напред, за да постави глава в ръцете си. Отначало си помислих, че реагира на нещо от екрана, но тогава той простена.
- Майк, добре ли си? - прошепнах аз.
Двойката пред нас се извърна да го погледне, когато той простена отново.
Можех да видя избилата пот по лицето му от светлината на екрана.
Майк простена отново и изхвърча към вратата. Станах, за да го последвам и Джейкъб направи същото.
- Не, остани - прошепнах аз. - Отивам да се уверя, че е добре.
Така или иначе Джейкъб дойде с мен.
- Не ти се налага да идваш. Отиди да си изгледаш масовото избиване за осем долара - настоях аз, докато вървяхме между редовете.
- Няма проблеми. Наистина знаеш как да ги избираш, Бела. Този филм не струва. - Гласът му премина от шепот в нормален говор, когато излязохме от киното.
Нямаше и следа от Майк в коридора и тогава бях доволна, че Джейкъб беше дошъл с мен - той влезе в мъжката тоалетна, за да провери дали е там.
Джейкъб се върна след няколко секунди.
- О, там е и още как - каза той, като извъртя очи. - Какъв лигльо. Трябва да се държиш за някой с по-силен стомах. Някой който се смее на кръвта, която кара по-слабите мъже да повръщат.
- Ще си държа очите отворени за такъв мъж.
Бяхме сами в коридора. И в двете зали филмите бяха по средата си и беше празно - достатъчно тихо, за да можем да чуем пукането на пуканки от магазина във фоайето.
Джейкъб отиде да седне на тапицираните пейки срещу стената, като потупа свободното място до него.
- Звучеше така, сякаш ще остане известно време там - каза той, като протегна дългите си крака и се настани да чака.
Присъединих се към него с въздишка. Изглеждаше така, сякаш има намерение да размъти още граници. И разбира се, веднага щом седнах, той протегна ръка, за да я постави около рамото ми.
- Джейк - възразих аз, като се наклоних настрани. Той пусна ръката си, без изобщо да изглежда притеснен от малкото отхвърляне. Той се протегна и хвана здраво ръката ми, като обви другата си ръка около китката ми, когато се опитах да я издърпам отново. Откъде придоби тази самоувереност?
- Сега поспри за малко, Бела - каза той със спокоен глас. - Кажи ми нещо.
Направих гримаса. Не исках да правя това. Не просто сега, ами изобщо. В този момент от животът ми за мен нямаше нищо по-важно от Джейкъб Блек. Но той изглеждаше решен да развали всичко.
- Какво? - промърморих кисело.
- Харесваш ме, нали?
- Знаеш, че е така.
- Повече от онзи смешник, който си повръща червата там? - Той посочи към вратата на тоалетната.
- Да - въздъхнах аз.
- Повече от останалите момчета, които познаваш? - Той беше спокоен, ведър - сякаш отговорът ми нямаше значение или просто вече знаеше какъв ще е.
- Повече и от момичетата - изтъкнах аз.
- Но само толкова - каза той и не беше въпрос.
Беше ми трудно да отговоря, да кажа думата. Щях ли да го нараня и той да започне ме избягва? Как щях да понеса това?
- Да - прошепнах аз.
Той ми се ухили.
- Всичко е наред, да знаеш. Стига мен да харесваш най-много. А и мислиш, че съм един вид хубав. Така че съм готов да бъда дразнещо настоятелен.
- Няма да се променя - казах аз, и въпреки че се стараех гласът ми да звучи нормално, можех да чуя тъгата в него.
Лицето му бе замислено, вече не толкова закачливо.
- Все още е другият, нали?
Свих се. Странно как сякаш знаеше, че не трябва да казва името - точно както преди в колата с музиката. Беше разбрал толкова много неща за мен, които никога не бях споменавала.
- Не е нужно да говориш за това - каза ми той.
Кимнах благодарно.
- Но не ми се ядосвай, задето ще се навъртам наоколо, става ли? - Джейкъб потупа ръката ми. - Защото няма да се предам. Имам много време.
Въздъхнах.
- Не трябва да си губиш времето - казах аз, въпреки че ми се искаше да го прави. Най-вече щом имаше желание да ме приеме такава, каквато съм - повредена стока, така да се каже.
- Това искам да правя, стига ти да искаш да си с мен.
- Не мога да си представя да не искам да съм с теб - казах му честно аз.
Джейкъб засия.
- Мога да живея с това.
- Просто не очаквай повече - предупредих го аз, като се опитвах да издърпам ръката си. Той я задържа упорито.
- Това не те притеснява, нали? - настоя той, като стисна пръстите ми.
- Не - въздъхнах аз. - Наистина беше приятно. Ръката му беше толкова по-топла от моята - винаги се чувствах много студена през последните дни.
- И не ти пука какво мисли той - Джейкъб вдигна палец към тоалетните.
- Предполагам, че не.
- Тогава какъв е проблемът?
- Проблемът е - казах аз, - че за мен означава нещо друго, за разлика от теб.
- Ами. - Той стисна ръката ми в своята. - Това е мой проблем, нали така?
- Добре - измърморих аз. - Обаче да не забравиш.
- Няма. Щифта е махнат от гранатата за мен, а? - Той ме сръчка в ребрата.
Извъртях очи. Предполагам, че щом можеше да се шегува с това, имаше право.
Той се засмя тихо за минута, докато кутрето му разсеяно рисуваше по ръката ми.
- Имаш много странен белег тук - внезапно каза той, като извъртя ръката ми, за да го разгледа. - Откъде го имаш?
Показалецът на свободната му ръка проследи линията на дългият сребрист полумесец, който бе едва забележим върху бледата ми кожа.
Намръщих се.
- Сериозно ли очакваш от мен да помня откъде са ми всичките белези?
Очаквах споменът да ме удари - да отвори кървящата дупка. Но, както винаги, присъствието на Джейкъб ме държеше цяла.
- Студен е - промърмори той, като натисна леко мястото, където Джеймс ме беше ухапал.
И тогава Майк излезе от тоалетната, лицето му посивяло и покрито с пот. Изглеждаше ужасно.
- О, Майк - ахнах аз.
- Имате ли нещо против да си тръгнем по-рано? - прошепна той.
- Не, разбира се, че не. - Изтръгнах ръката си и отидох да помогна на Майк във вървенето. Изглеждаше нестабилен.
- Филмът в повече ли ти дойде? - попита Джейкъб безсърдечно.
Погледът на Майк беше злобен.
- Всъщност не видях нищо от него - промърмори той. - Гадеше ми се още преди да изгасят лампите.
- Защо нищо не каза? - скарах му се аз, докато крачехме към изхода.
- Надявах се, че ще отмине - каза той.
- Само секунда - каза Джейкъб, като се пресегна към вратата. Той влезе бързо в магазина с лакомства.
- Може ли да ми дадете празна кофичка за пуканки? - попита той продавачката. Тя погледна само веднъж към Майк, преди да бутне кофата в ръцете на Джейкъб.
- Изведете го оттук, моля ви - помоли ни тя. Очевидно тя трябваше да чисти пода после.
Изведох Майк навън в студеният, мокър въздух. Той дишаше дълбоко. Джейкъб беше точно зад нас. Той ми помогна да го качим в колата, като му подаде кофата със сериозен поглед.
- Ако обичаш - беше всичко, което Джейкъб каза.
Свалихме прозорците, като пуснахме леденият нощен въздух да духа в колата, като се надявахме, че ще помогне на Майк. Свих ръце около краката си, за да се затопля.
- Отново ли ти е студено? - попита Джейкъб, като сложи ръката си около мен още преди да отговоря.
- На теб не ти ли е?
Той поклати глава.
- Сигурно имаш температура или нещо такова - измърморих аз. Замръзвах. Притиснах пръстите си към челото му и главата му наистина беше гореща.
- Оха, Джейк - гориш!
- Чувствам се добре. - Той сви рамене. - В цветущо здраве.
Намръщих се и отново докоснах главата му. Кожата му пареше изпод пръстите ми.
- Ръцете ти са ледени - оплака се той.
- Може би съм просто аз - съгласих се.
Майк простена на задната седалка и повърна в кофата. Направих физиономия, като се надявах че собственият ми стомах ще понесе звукът и миризмата. Джейкъб погледна разтревожено през рамо, за да се увери, че колата му не е осквернена.
Пътят ми се стори по-дълъг на връщане.
Джейкъб беше тих и замислен. Лявата му ръка беше около мен и бе толкова топла, че усещането от студеният вятър беше приятно.
Гледах през предното стъкло, погълната от вина.
Беше толкова нередно да насърчавам Джейкъб. Чист егоизъм. Нямаше значение, че се опитвах да изясним позициите си. Ако почувстваше някаква надежда тогава щеше да се превърне в нещо друго от приятелство, и това щеше да означава, че не съм била достатъчно ясна.
Как да му обясня така, че да разбере? Бях празна черупка. Като свободна къща - бракувана - за месеци бях напълно необитаема. Сега бях малко подобрена. Предната стая беше в по-добро състояние. Но беше само това - едно малко парче. Той заслужаваше повече от това - повече от една стая, която едва се крепеше на порутени основи. Нищо от неговото инвестиране в тази част нямаше да ме накара да заработя с пълни сили.
И въпреки това знаех, че няма да го отхвърля. Имах прекалено голяма нужда от него, а и бях егоистка. Може би трябваше да изясня повече моята страна, така че да знае да ме напусне. Мисълта ме накара да потреперя и Джейкъб ме обви по-здраво с ръката си.
Закарах Майк до тях с шевролета му, докато Джейкъб ни следваше, за да ме върне у дома. Джейкъб мълчеше по целият път към нас и се зачудих дали не мислеше за същото като мен. Може би си променяше мнението.
- Бих се самопоканил вътре, тъй като се върнахме рано - каза той, като паркира до пикапът ми. - Но мисля, че може да си права за температурата. Започвам да се чувствам малко... странно.
- О, не, не и ти! Искаш ли да те закарам до у вас?
- Не. - Той поклати глава, като свъси вежди. - Все още не се чувствам болен. Просто... нещо не е както трябва. Ако ми се наложи, ще спра.
- Ще ми се обадиш ли веднага щом се прибереш? - попитах загрижено.
- Да, да. - Той се намръщи, като гледаше право напред в тъмнината и хапеше устната си.
Отворих вратата си, за да сляза, но той улови леко ръката ми и ме задържа. Отново забелязах колко гореща бе кожата му до моята.
- Какво има, Джейк? - попитах аз.
- Искам да ти кажа нещо, Бела... но мисля, че ще ти прозвучи лигаво.
Въздъхнах. Това щеше да е същото като в киното.
- Давай.
- Знам, че си доста нещастна. И макар че може би това не помага с нищо, просто исках да знаеш, че винаги ще съм до теб. Никога няма да те разочаровам - обещавам ти, че винаги можеш да разчиташ на мен. Уау, това наистина прозвуча лигаво. Но ти знаеш това, нали? Че никога, никога няма да те нараня?
- Да, Джейк. Знам това. И вече разчитам на теб, повече отколкото предполагаш.
Усмивката му пресече лицето му така, както изгревът възпламеняваше облаците, и ми се прииска да си отрежа езика. Не казах нищо, което да е лъжа, но трябваше да излъжа. Истината беше нередна, щеше да го нарани. Аз бях тази, която щеше да го разочарова.
Странен поглед премина през лицето му.
- Мисля, че трябва да се прибирам вече - каза той.
Бързо излязох.
- Обади ми се! - извиках аз, докато той потегляше.
Гледах го как тръгва и поне изглежда, че имаше контрол над колата. Вгледах се в празната улица, когато той замина, като се чувствах малко зле, но не поради някаква физическа причина.
Колко ми се искаше Джейкъб Блек да се бе родил мой брат, моя плът и кръв, така че да имах някакво законно право над него, което все още да ме освобождаваше от всякаква вина сега. Господ знае, никога не съм искала да използвам Джейкъб, но не можех да преглътна вината, която чувствах сега, че съм го направила.
Дори още повече, никога не съм имала намерение да го обичам. В едно бях сигурна - сигурна в дъното на стомахът си, в центърът на костите ми, знаех го от върха на главата си до края на пръстите ми, знаех го дълбоко в празните си гърди - беше как любовта можеше да даде силата на някой да те пречупи.
Бях счупена, невъзможна за поправяне.
Но имах нужда от Джейкъб сега, нуждаех се от него като дрога. Бях го използвала като патерица прекалено дълго време, и бях по-навътре отколкото имах намерение да бъда отново с някого. Сега не можех да понеса да бъде наранен и въпреки че знаех, че той е сгрешил много, също така знаех и че няма да му позволя да опита.
Той беше най-добрият ми приятел. Винаги щях да го обичам и това никога, никога нямаше да е достатъчно.
Влязох вътре, за да седна край телефона и да гриза ноктите си.
- Филмът свърши ли вече? - попита изненадано Чарли, когато влязох вътре. Той седеше на пода, само на крачка от телевизора. Сигурно играта бе много вълнуваща.
- Майк се разболя - обясних аз. - Някакъв вид стомашен грип.
- Ти добре ли си?
- Сега се чувствам добре - казах несигурно. Очевидно бях разкрита.
Облегнах се на кухненските шкафове, ръката ми на сантиметри от телефона, като се опитвах да чакам търпеливо. Замислих се за странният поглед на лицето на Джейкъб, докато караше и пръстите ми започнаха да барабанят по шкафа. Трябваше да настоя да го закарам у тях.
Гледах как часовникът отброява минутите. Десет. Петнайсет. Дори и когато аз карах, отнемаше само петнайсет минути, а Джейкъб караше много по-бързо от мен. Осемнайсет минути. Вдигнах телефона и набрах номера.
Звънеше ли, звънеше. Може би Били бе заспал. Може би бях сбъркала номера. Опитах отново.
На осмото позвъняване, точно когато се канех да затворя, Били отговори.
- Ало? - попита той. Гласът му беше предпазлив, сякаш очакваше лоши новини.
- Били, аз съм, Бела - Джейк прибра ли се вече? Тръгна оттук преди двайсетина минути.
- Тук е - каза Били бездушно.
- Трябваше да ми се обади. - Бях малко подразнена. - Беше му зле, когато тръгна и аз бях разтревожена.
- Беше му... прекалено лошо да се обади. Не се чувства много добре сега. - Били звучеше доста далечно. Осъзнах, че вероятно иска да е при Джейкъб.
- Обади ми се, ако имаш нужда от помощ - предложих аз. - Мога да дойда веднага. - Помислих си за Били, прикован на столът си, а Джейк се грижи сам за себе си...
- Не, не - каза бързо Били. - Добре сме. Стой си у вас.
Начинът, по който го каза беше почти груб.
- Добре - съгласих се аз.
- Дочуване, Бела.
Линията прекъсна.
- Чао - промърморих аз.
Е, поне беше стигнал до вкъщи. Странно, но не се чувствах по-спокойна. Качих се нагоре по стълбите, като се терзаех. Може да отида утре преди работа да го видя как е. Мога да му занеса супа - би трябвало да имаме консервни кутии тука някъде.
Осъзнах, че всички подобни планове бяха отменени, когато се събудих рано - часовникът ми показа четири и половина - и спринтирах към банята. Чарли ме откри там половин час по-късно, лежаща на пода с притисната буза срещу студеният ръб на ваната.
Той ме изгледа за един дълъг момент.
- Стомашен грип - каза накрая той.
- Да - простенах аз.
- Имаш ли нужда от нещо? - попита той.
- Обади се в магазина, ако обичаш - инструктирах го пресипнало. - Кажи им, че имам същото като Майк и че не мога да дойда днес. Кажи им, че се извинявам.
- Разбира се, няма проблеми - увери ме Чарли.
Прекарах остатъка от деня на пода в банята, като поспах няколко часа с глава върху една сгъната кърпа. Чарли твърдеше, че трябва да отиде на работа, но подозирах, че просто спешно се нуждае от тоалетна. Той остави чаша с вода на пода до мен, за да ме поддържа хидратирана.
Събуди ме, когато се прибра вкъщи. Можех да видя, че е тъмно в стаята ми - беше паднала ноща. Той трополеше нагоре по стъпалата, за да ме провери.
- Все още ли си жива?
- Горе-долу - казах аз.
- Искаш ли нещо?
- Не, благодаря.
Той се колебаеше - това очевидно не беше в неговата сфера.
- Добре тогава - каза той, като се отправи обратно надолу към кухнята.
Чух телефонът да звъни няколко минути по-късно. Чарли говореше с някой с нисък глас за известно време, след което затвори.
- Майк се чувства по-добре - извика той към мен.
Е, това беше окуражително. Беше се разболял около осем часа преди мен. Значи само още осем часа. Мисълта накара стомахът ми да се преобърне, така че се изправих, за да се надвеся над тоалетната.
Отново заспах върху кърпата, но когато се събудих бях на леглото си и беше светло през прозорецът ми. Не си спомнях да съм се местила - Чарли вероятно ме бе пренесъл до стаята ми - също така бе поставил и чаша с вода на нощното ми шкафче. Чувствах се пресъхнала. Изгълтах я, въпреки че имаше странен вкус, откъдето бе застояла цяла нощ.
Изправих се бавно, като се опитвах да не задействам отново гаденето. Чувствах се слаба и в устата ми имаше ужасен вкус, но поне стомахът ми беше по-добре. Погледнах часовникът си.
Двайсет и четирите часа бяха минали.
Не се насилвах, като хапнах нищо друго освен бисквити за закуска. Чарли изглеждаше облекчен да ме види оздравяла.
Веднага щом се уверих, че няма да прекарам денят на пода в банята отново, се обадих на Джейкъб.
Джейкъб беше този, който вдигна телефона, но веднага щом го чух, разбрах, че не го е преодолял.
- Ало? - Гласът му беше пресипнал и отпаднал.
- О, Джейк - изстенах състрадателно аз. - Звучиш ужасно.
- Чувствам се ужасно - прошепна той.
- Толкова съжалявам, че те накарах да излезеш с мен. Това е гадно.
- Радвам се, че отидох. - Гласът му все още бе шепот. - Не се ядосвай. Вината не е твоя.
- Скоро ще се оправиш - обещах аз. - Събудих се тази сутрин и си бях наред.
- Била си болна? - попита тъпо той.
- Да и аз го хванах. Но сега съм добре.
- Това е хубаво. - Гласът му беше безжизнен.
- Така че вероятно ще се почувстваш по-добре след няколко часа - окуражих го аз.
Едва успях да чуя отговорът му.
- Не мисля, че имам същото като теб.
- Нямаш ли стомашен грип? - попитах аз, объркана.
- Не. Нещо друго е.
- Какво не ти е наред?
- Всичко - прошепна той. - Всичко ме боли.
Болката в гласът му бе почти осезаема.
- Какво мога да направя, Джейк? Какво да ти донеса?
- Нищо. Не можеш да идваш тук. - Беше рязък. Напомни ми на Били от миналата вечер.
- Вече съм била в близост до теб, когато ти стана зле - изтъкнах аз.
Той не ми обърна внимание.
- Ще ти се обадя, когато мога. Ще те уведомя кога можеш отново да наминеш.
- Джейкъб...
- Трябва да тръгвам - каза той, внезапно забързан.
- Обади ми се като се почувстваш по-добре.
- Добре - съгласи се той и гласът му имаше странна, остра нотка.
Беше замълчал за момент. Очаквах от него да каже довиждане, но и той също чакаше.
- Ще се видим скоро - казах накрая.
- Чакай да ти се обадя - каза отново той.
- Добре... Чао, Джейкъб.
- Бела - той прошепна името ми, след което затвори телефонът.
ДЕСЕТА ГЛАВА
0 коментара:
Публикуване на коментар
Благодарим за коментара! :)