18. ЛОВЪТ
Те се появиха един по един от края на гората, на разстояние дузина метра един от друг. Първият мъж, който се появи в полето веднага отстъпи назад, за да позволи на другият мъж да поведе пътя, като се ориентираше около тъмнокосият мъж по начин, който очевидно показваше кой води групата. Третият беше жена – от това разстояние всичко, което можех да видя от нея, беше косата й, която беше ярък нюанс на червеното.
Те се събраха, преди да продължат предпазливо към семейството на Едуард, като излагаха естественото уважение на група хищници, които срещат по-голяма, непозната група от собственият си вид.
Докато се приближаваха, можех да видя колко по-различни са от Калън. Походката им беше подобна на котка, вървежът им изглеждаше непрекъснато на ръба на това да се приведат. Бяха облечени в обикновените принадлежности на скитници – дънки и небрегно разкопчани ризи в дебели, устойчиви материи. Въпреки това дрехите бяха оръфани и износени, и краката им бяха боси. И двамата мъже имаха късо остригана коса, но брилянтната оранжева коса на жената бе пълна с листа и отломки от гората.
Острите им очи внимателно огледоха по-излъсканата, градска стойка на Карлайл, който, заобиколен от Емет и Джаспър, пристъпи предпазливо напред, за да ги посрещне. Без някаква видима комуникация измежду тях, и тримата се изпънаха в по-небрежна, строена позиция.
Мъжът отпред с лекота беше най-красивият, кожата му тъмна под типичната бледност, косата му лъскаво черна. Той беше средно сложен, як, разбира се, но нищо в сравнение с мускулите на Емет. Той се усмихна безгрижно, като показа редица от блестящо бели зъби.
Жената беше по-дива, очите и непрестнно се мърдаха от мъжете пред нея, към групичката около мен, хаотичната й коса се вееше от лекият бриз. Позата й беше ясно котешка. Вторият мъж обикаляше ненатрапчиво зад тях, по-слаб от водача, светлокестенявата му коса и правилните му черти бяха чудати. Очите му, въпреки че напълно неподвижни, някакси изглеждаха много по-бдителни.
Очите им също бяха различни. Не златното или черното, което очаквах, а дълбок червен цвят, който беше смущаващ и зловещ.
Тъмнокосият мъж, който още се усмихваше, пристъпи към Карлайл.
- Стори ни се, че чухме игра – каза той със спокоен глас, със съвсем тънък намек от френски акцент. – Аз съм Лорънт, а това са Виктория и Джеймс. – Той посочи към вампирите зад себе си.
- Аз съм Карлайл. Това е семейството ми, Емет и Джаспър, Розали, Езме и Алис, Едуард и Бела. – Той ни посочи на групи, като умишлено не насочваше внимание към никой конкретно. Почувствах шок, когато спомена моето име.
- Имате ли място за още играчи? – попита общително Лорънт.
Карлайл отвърна на дружелюбният тон на Лорънт.
- Всъщност, тъкмо приключвахме. Но определено бихме се заинтересували от някой друг път. Имате ли намерение да останете в района дълго?
- Отправили сме се на север, по принцип, но бяхме любопитни да видим кой е в околността. Отдавна не сме попадали на каквато и да е компания.
- Не, този регион е обикновено празен, освен нас и случайните посетители, като вас.
Напрегнатата атмосфера бавно бе преминала в лек разговор – предположих, че Джаспър изпозва определената си дарба, за да контролира ситуацията.
- Какъв е ловният ви радиус? – небрежно попита Лорънт.
Карлайл игнорира предположението зад въпроса.
- Олимпийският район тук, и в някои случаи по брега на рйоните. Поддържаме постоянно местожителство наблизо. Има подобна постоянна колония като нашата нагоре към Денали.
Лорънт се люлееше леко на пети.
- Постоянно? Как успявате? – Имаше искрено любопиство в гласът му.
- Защо не дойдете с нак в дома ни, където да поговорим удобно? – покани ги Карлайл. – Историята е доста дълга.
Джеймс и Виктория си размениха изненадани погледи при думата „дом”, но Лорънт контролираше изражението си по-добре.
- Това звучи доста интересно и добре посрещнато. – Усмивката му беше топла. – Ловуваме още от Онтарио и нямахме възможността да се почистим от известно време. – Очите му огледаха оценяващо външният вид на Карлайл.
- Моля, не се обиждайте, но ще оценим ако се въздържите от лова в тази зона. Не трябва да бием на очи, както сами разбирате – обясни Карлайл.
- Разбира се – кимна Лорънт. – Определено няма да посягаме на вашата територия. И без това тъкмо ядохме извън Сиатъл – засмя се той. Тръпка мина по гръбнака ми.
- Ще ви покажем пътя, ако искате да тичате с нас – Емет и Алис, вие можете да отидете с Едуард и Бела, за да вземете джипа – небрежно добави той.
Три неща изглежда се случиха едновременно, докато Карлайл говореше. Косата ми се разроши от лекият бриз, Едуард замръзна на място, и вторият мъж, Джеймс, внезапно изви глава, като ме изследваше, ноздрите му пламтящи.
Бързо сковаване премина през всички, когато Джеймс направи крачка напред приведен. Едуард оголи зъбите си, привеждайки се в защита, предупредително ръмжене се изтръгна от гърлото му.
Нямаше нищо общо с игривите звуци, които бях чула от него тази сутрин – беше единственото, най-зловещо нещо, което някога бях чувала, и тръпки ме побиха от върха на главата ми до края на пръстите на краката ми.
- Какво е това? – възкликна Лорънт в открита изненада. Нито Джеймс, нито Едуард бяха отпуснали агресивните си пози. Джеймс се наклони леко настрани, и Едуард помръдна в отговор.
- Тя е с нас – безцеремонното срязване на Карлайл беше отправено към Джеймс. Лорънт очевидно улавяше мирисът ми по-слабо от Джеймс, но осъзнанието проясни лицето му.
- Взели сте си нещо за хапване? – попита той, изражението му недоверчиво, докато неволно пристъпи напред.
Едуард изръмжа дори още по-свирепо, по-сурово, устните му се извиваха високо над блестящите му, оголени зъби. Лорънт отстъпи назад отново.
- Казах, че тя е с нас – поправи го Карлайл с твърд глас.
- Но тя е човек – възрази Лорънт. Думите му изобщо не бяха агресивни, по-скоро слисани.
- Да. – Емет бе застанал ясно от другата страна на Карлайл, очите му бяха върху Джеймс. Джеймс бавно се изправи, но очите му не ме изпуснаха, ноздрите му все още разширени. Едуард остана напрегнат като лъв пред мен.
Когато Лорънт заговори, тонът му беше успокояващ – опитващ се да погаси внезапната враждебност.
- Очевидно има много да учим един за друг.
- Действително е така. – Гласът на Карлайл все още бе хладен.
- Но ще приемем поканата ви. – Очите му се преместиха от мен към Карлайл. – И, разбира се, няма да нараним човешкото момиче. Няма да ловуваме във вашият район, както казах.
Джеймс изгледа невярващо и ядосано Лорънт и си размени още един кратък поглед с Виктория, чиито очи все още обхождаха диво лицата.
Карлайл премери отвореното изражение на Лорънт, преди да заговори.
- Ще ви покажем пътя. Джаспър, Розали, Езме? – повика той. Те се събраха, като блокираха гледката към мен. Алис веднага застана до мен, а Емет пристъпи бавно назад, очите му върху Джеймс, докато идваше към нас.
- Да тръгваме, Бела – гласът на Едуард беше нисък и мрачен.
През цялото време стоях закована на място, ужасена в абсолютна неподвижност. Едуард трябваше да ме хване за лакътя и да ме издърпа рязко, за да ме отърси от трансът ми. Алис и Емет бяха точно до нас, като ме криеха. Препъвах се до Едуард, все още поразена от страх. Не можех да чуя дали главната група е тръгнала вече. Нетърпението на Едуард беше почти осезаемо, докато се придвижвахме с човешка скорост по края на гората.
Веднъж щом влязохме в дърветата, Едуард ме метна на гърба си без да нарушава крачката си. Хванах се колкото силно можах, докато той потегляше, останалите зад нас. Държах главата си наведена, но очите ми, разширени от страх, не можеха да се затворят. Те се гмуркаха в сега черната гора като духове. Чувството на оживеност, което обикновено притежаваше Едуард, докато бягаше, напълно липсваше, заменено от ярост, която го поглъщаше и го караше да бяга още по-бързо. Дори с мен върху гърба си, останалите пак изостанаха.
Достигнахме джипа за невероятно кратко време, и Едуард едва забави, като ме метна на задната седалка.
- Закопчай я – заповяда той на Емет, който се пъхна след мен.
Алис вече бе седнала на предната седалка, и Едуард палеше двигателя. Той прогърмя оглушително и ние свихме назад, като се завъртяхме, за да се отправим към лъкатушещият път.
Едуард ръмжеше нещо прекалено бързо за мен, за да го разбера, но звучеше доста като редица от ругантни.
Друсащото пътешествие бе много по-лошо този път, и тъмнината го правеше само още по-страшно. Емет и Алис гледаха напрегнато през прозорците.
Отпрашихме по главният път, и въпреки че скоростта се увеличаваше, виждах много добре къде отиваме. А ние се бяхме отправили на юг, далеч от Форкс.
- Къде отиваме? – попитах аз.
Никой не отговори. Никой дори не ме погледна.
- По дяволите, Едуард! Къде ме водиш?
- Трябва да те махнем далеч от тук – много далеч – веднага. – Той не погледна назад, очите му бяха на пътя. Спидометърът показваше 170 километра в час.
- Обърни! Трябва да ме заведеш вкъщи! – извиках аз. Борех се с глупавите закопчалки, като дърпах ремъците.
- Емет – каза Едуард неумолимо.
И Емет улови ръцете ми в железната си хватка.
- Не! Едуард! Не, не можеш да направищ това.
- Трябва, Бела, така че моля те замълчи.
- Няма! Трябва да ме върнеш обратно – Чарли ще се обади на ФБР! Ще започнат от семейството ти... Карлайл и Езме! Ще трябва да напуснат, да се скрият завинаги!
- Успокой се, Бела. – Гласът му беше студен. – Били сме там и преди.
- Не и с мен! Няма да развалиш всичко през мен! – Борех се яростно, но напълно безполезно.
Алис заговори за пръв път.
- Едуард, спри колата.
Той й хвърли строг поглед, и увеличи скоростта.
- Едуард, нека да преговорим това.
- Ти не разбираш – извика той гневно. Не бях чувала гласът му толкова силен – беше оглушителен клетката на джипа. Спидометърът стигаше вече 185. – Той е преследвач, Алис, видя ли това? Той е преследвач!
Усетих Емет да замръзва на място до мен, и се зачудих на реакцията му на думата. Тя означаваше нещо повече за тримата, отколкото за мен – исках да разбера какво, но нямах възможност да попитам.
- Спри колата, Едуард. – Гласът на Алис беше благоразумен, но имаше нотка на авторитет, който не бях чувала досега.
Спидометърът прилижаваше 200 километра в час.
- Направи го, Едуард.
- Слушай ме, Алис. Видях умът му. Преследването е негова страст, негова мания – и той я иска, Алис – точно нея. Той започва ловът тази вечер.
- Той не знае къде...
Той я прекъсна.
- Колко време мислиш, че ще му отнеме преди да усети мирисът й през града? Планът му беше готов още преди думите на Лорънт да излязат от устата му.
Ахнах, като осъзнах къде ще го отведе мирисът ми.
- Чарли! Не можете да го оставите там! Не можете! – Отново започнах да се боря с колана.
- Тя е права – каза Алис.
Колата намали леко.
- Нека просто да видим какви са ни възможностите за момент – придума го Алис.
Колата отново намали, по-забележимо, и след това внезапно спряхме в една отбивка на магистралата. Излетях от ремъците и отново се приковах за седалката.
- Няма никакви възможности – изсъска Едуард.
- Няма да оставя Чарли! – извиках аз.
Той не ми обърна никакво внимание.
- Трябва да я върнем – каза накрая Емет.
- Не. – Едуард беше категоричен.
- Той не може да се мери с нас, Едуард. Няма да може да я докосне.
- Ще изчака.
Емет се усмихна.
- И аз мога да чакам.
- Ти не видя... ти не разбираш. Веднъж щом се посвети на един лов, той е непоклатим. Ще трябва да го убием.
Емет не изглеждаше разстроен от идеята.
- Ето ти една възможност.
- И женската. Тя е с него. Ако се превърне в битка, лидерът също ще ги подкрепи.
- Ние сме достатъчно.
- Ето ти друга възможност – каза тихо Алис.
Едуард се обърна разярен към нея, гласът му бе разгорещено ръмжене.
- Няма... друга... възможност!
Емет и аз го изгледахме шокирано, но Алис не изглеждаше изненадана. Мълчанието продължи цяла минута, докато Едуард и Алис се гледаха.
Аз го наруших.
- Някой иска ли да чуе моят план?
- Не – изръмжа Едуард. Алис го изгледа гневно, най-накрая провокирана.
- Слушай ме – помолих го аз. – Връщаш ме обратно.
- Не – прекъсна той.
Погледнах го гневно и продължих.
- Връщаш ме обратно. Казвам на баща си, че искам да се прибера у дома във Финикс. Опаковам си багажа. Чакаме, докато преследвачът гледа и след това бягаме. Той ще ни последва и ще остави Чарли намира. Чарли няма да прати ФБР при семейството ти. След което можеш да ме заведеш, на което проклето място си поискаш.
Те ме погледнаха, изумени.
- Идеята не е лоша всъщност. – Изненадата на Емет определено беше обидна.
- Може да проработи... а и не можем да оставим баща й без защита. Знаеш това – каза Алис.
Всички гледаха към Едуард.
- Прекалено е опасно... Не го искам никъде в радиус от сто километра около нея.
Емет беше крайно самоуверен.
- Едуард, той няма да премине през нас.
Алис се замисли за минута.
- Не го виждам да атакува. Ще се опита да почака, докато я оставим сама.
- Няма да му отнеме много време, докато осъзнае, че това няма да се случи.
- Заповядвам ти да ме заведеш обратно вкъщи. – Опитах се да звуча твърдо.
Едуард притисна пръсти към слепоочията си и затвори очи.
- Моля те – казах с много по-малък гласец.
Той не вдигна поглед. Когато заговори, гласът му звучеше изморен.
- Заминаваш тази вечер, без значение дали преследвачът ще те види или не. Казваш на Чарли, че не можеш да останеш и минута повече във Форкс. Кажи му каквото си поискаш. Опаковай първите неща, до които се докопаш и се качи в пикапа си. Не ме интересува какво ще ти каже. Имаш петнайсет минути. Чуваш ли ме? Петнайсет минути започват да текат веднага щом пристъпиш прага.
Джипът отново тръгна и се завъртя, като гумите му изкърцаха срещу асфалта. Стелката на спидометъра започва да се покачва рязко.
- Емет? – казах аз, като погледнах многозначително към ръцете си.
- О, извинявай. – Той ме пусна.
Няколко минути премиха в мълчание, като изключим шумът на двигателя. След което Едуард заговори отново.
- Ето какво правим. Когато стигнем къщата, ако преследвачът не е там, ще я изпратя до вратата. След което има петнайсет минути. – Той ме изгледа в огледалото за задно виждане. – Емет, ти поемаш външната част на къщата. Алис, ти вземаш пикапа. Аз ще съм вътре с нея. След като излезе, вие двамата можете да закарате джипа вкъщи и да кажете на Карлайл.
- Няма начин – намеси се Емет. – Аз съм с теб.
- Помисли малко, Емет. Не знаем колко време ще ме няма.
- Докато знаем колко време ще продължи това, аз съм с теб.
Едуард въздъхна.
- Ако преследвачът е там – продължи той мрачно, - продължаваме да караме.
- Ще стигнем преди него – каза уверено Алис.
Едуард изглежда прие това. Какъвто и да му беше проблема с Алис, не се съмняваше в нея сега.
- Какво ще правим с джипа? – попита тя.
В гласът му имаше строга нотка.
- Ти ще го закараш вкъщи.
- Не, няма – каза тя спокойно.
Неразбираемият поток от ругантни започна наново.
- Няма да се поберем всички в пикапа ми – прошепнах аз.
Едуард сякаш не ме чу.
- Мисля, че трябва да ме оставиш да тръгна сама – казах дори още по-тихо.
Той чу това.
- Бела, моля те, нека го направим по моя начин, само този път – каза той през стиснати зъби.
- Слушай, Чарли не е малоумен – възразих аз. – Ако утре не си в града, той ще стане подозрителен.
- Това е без значение. Ще се погрижим той да е в безопазност и само това е важно.
- Ами този преследвач? Той видя начина, по който се държа тази вечер. Ще си помисли, че си с мен, където и да си.
Емет ме погледна, обидно изненадан отново.
- Едуард, послушай я – притисна той. – Мисля, че тя е права.
- Да, така е – съгласи се Алис.
- Не мога да направя това – гласът на Едуард беше леден.
- Емет също трябва да остане – продължих аз. – Той определено забеляза Емет.
- Какво? – Емет се обърна срещу мен.
- Ще го хванем по-лесно, ако останеш – съгласи се Алис.
Едуард я изгледа скептично.
- Мислиш, че трябва да я оставя да тръгне сама?
- Разбира се, че не – каза Алис. Джаспър и аз ще я вземем.
- Не мога да направя това – повтори Едуард, но този път имаше следа от поражение в гласът му. Логиката работеше върху него.
Опитах се да бъда убедителна.
- Помотай се тук около седмица... – видях изражението му в огледалото и се поправих бързо - ... няколко дни. Остави Чарли да види, че не си ме отвлякъл, и прати тоя Джеймс за зелен хайвер. Постарай се напълно да изгуби следите ми. След това ще се срещнем. Вземи заобиколен път, разбира се, и Джаспър и Алис ще се приберат вкъщи.
Можех да видя как обмисля въпроса.
- Къде ще се срещнем?
- Финикс. – Разбира се.
- Не. Той ще чуе, че отиваш там – каза той нетърпеливо.
- А ти ще го направиш да изглежда така сякаш е хитрина, очевидно. Той ще знае, че ние знаем, че той слуша. Никога няма да повярва, че отивам вдействителност на мястото, където отивам.
- Проклета е – изкикоти се Емет.
- И ако това не проработи?
- Има няколко милиона души във Финикс – информирах го аз.
- Не е чак толкова трудно да намери телефонен указател.
- Няма да се прибирам вкъщи.
- Оу? – запита той, с опасна нотка в гласът си.
- Достатъчно голяма съм, че да си взема свое място.
- Едуард, ние ще бъдем с нея – напомни му Алис.
- Ами вие какво ще правите във Финикс? – попита я той язвително.
- Ще стоим на закрито.
- На мен ми харесва. – Емет без съмнение си мислише как сгащват Джеймс.
- Млъкни, Емет.
- Виж, ако се опитаме да го нападнем, докато тя е още наоколо, има по-голяма вероятност някой да се нарани – тя ще се нарани, или ти, докато се опитваш да я предпазиш. Но, ако го хванем насаме... – Той замълча с лека усмивка. Бях права.
Джипът пълзеше бавно сега, докато карахме през града. Въпреки смелата ми реч, можех да усетя космите по ръцете ми да се изправят. Помислих си за Чарли, сам в къщата, и се опитах да си вдъхна кураж.
- Бела. – Гласът на Едуард беше мног онежен. Алис и Емет погледнах апрез прозорците си. – Ако позволиш да ти се случи нещо – каквото и да е – ще те държа отговорна за това. Разбираш ли това?
- Да – преглътнах аз.
Той се обърна към Алис.
- Джаспър може ли да се справи с това?
- Имай му доверие, Едуард. Той се справя много, много добре, като се има предвид всичко.
- Ти можеш ли да се справиш с това? – попита той.
И грациозната малка Алис изви устните си в ужасяваща гримаса и изпусна гърлено ръмжене, което ме накара да залепна за седалката от страх.
Едуард й се усмихна.
- Но запази мнението си за себе си – промърмори той внезапно.
ДЕВЕТНАДЕСЕТА ГЛАВА
Те се появиха един по един от края на гората, на разстояние дузина метра един от друг. Първият мъж, който се появи в полето веднага отстъпи назад, за да позволи на другият мъж да поведе пътя, като се ориентираше около тъмнокосият мъж по начин, който очевидно показваше кой води групата. Третият беше жена – от това разстояние всичко, което можех да видя от нея, беше косата й, която беше ярък нюанс на червеното.
Те се събраха, преди да продължат предпазливо към семейството на Едуард, като излагаха естественото уважение на група хищници, които срещат по-голяма, непозната група от собственият си вид.
Докато се приближаваха, можех да видя колко по-различни са от Калън. Походката им беше подобна на котка, вървежът им изглеждаше непрекъснато на ръба на това да се приведат. Бяха облечени в обикновените принадлежности на скитници – дънки и небрегно разкопчани ризи в дебели, устойчиви материи. Въпреки това дрехите бяха оръфани и износени, и краката им бяха боси. И двамата мъже имаха късо остригана коса, но брилянтната оранжева коса на жената бе пълна с листа и отломки от гората.
Острите им очи внимателно огледоха по-излъсканата, градска стойка на Карлайл, който, заобиколен от Емет и Джаспър, пристъпи предпазливо напред, за да ги посрещне. Без някаква видима комуникация измежду тях, и тримата се изпънаха в по-небрежна, строена позиция.
Мъжът отпред с лекота беше най-красивият, кожата му тъмна под типичната бледност, косата му лъскаво черна. Той беше средно сложен, як, разбира се, но нищо в сравнение с мускулите на Емет. Той се усмихна безгрижно, като показа редица от блестящо бели зъби.
Жената беше по-дива, очите и непрестнно се мърдаха от мъжете пред нея, към групичката около мен, хаотичната й коса се вееше от лекият бриз. Позата й беше ясно котешка. Вторият мъж обикаляше ненатрапчиво зад тях, по-слаб от водача, светлокестенявата му коса и правилните му черти бяха чудати. Очите му, въпреки че напълно неподвижни, някакси изглеждаха много по-бдителни.
Очите им също бяха различни. Не златното или черното, което очаквах, а дълбок червен цвят, който беше смущаващ и зловещ.
Тъмнокосият мъж, който още се усмихваше, пристъпи към Карлайл.
- Стори ни се, че чухме игра – каза той със спокоен глас, със съвсем тънък намек от френски акцент. – Аз съм Лорънт, а това са Виктория и Джеймс. – Той посочи към вампирите зад себе си.
- Аз съм Карлайл. Това е семейството ми, Емет и Джаспър, Розали, Езме и Алис, Едуард и Бела. – Той ни посочи на групи, като умишлено не насочваше внимание към никой конкретно. Почувствах шок, когато спомена моето име.
- Имате ли място за още играчи? – попита общително Лорънт.
Карлайл отвърна на дружелюбният тон на Лорънт.
- Всъщност, тъкмо приключвахме. Но определено бихме се заинтересували от някой друг път. Имате ли намерение да останете в района дълго?
- Отправили сме се на север, по принцип, но бяхме любопитни да видим кой е в околността. Отдавна не сме попадали на каквато и да е компания.
- Не, този регион е обикновено празен, освен нас и случайните посетители, като вас.
Напрегнатата атмосфера бавно бе преминала в лек разговор – предположих, че Джаспър изпозва определената си дарба, за да контролира ситуацията.
- Какъв е ловният ви радиус? – небрежно попита Лорънт.
Карлайл игнорира предположението зад въпроса.
- Олимпийският район тук, и в някои случаи по брега на рйоните. Поддържаме постоянно местожителство наблизо. Има подобна постоянна колония като нашата нагоре към Денали.
Лорънт се люлееше леко на пети.
- Постоянно? Как успявате? – Имаше искрено любопиство в гласът му.
- Защо не дойдете с нак в дома ни, където да поговорим удобно? – покани ги Карлайл. – Историята е доста дълга.
Джеймс и Виктория си размениха изненадани погледи при думата „дом”, но Лорънт контролираше изражението си по-добре.
- Това звучи доста интересно и добре посрещнато. – Усмивката му беше топла. – Ловуваме още от Онтарио и нямахме възможността да се почистим от известно време. – Очите му огледаха оценяващо външният вид на Карлайл.
- Моля, не се обиждайте, но ще оценим ако се въздържите от лова в тази зона. Не трябва да бием на очи, както сами разбирате – обясни Карлайл.
- Разбира се – кимна Лорънт. – Определено няма да посягаме на вашата територия. И без това тъкмо ядохме извън Сиатъл – засмя се той. Тръпка мина по гръбнака ми.
- Ще ви покажем пътя, ако искате да тичате с нас – Емет и Алис, вие можете да отидете с Едуард и Бела, за да вземете джипа – небрежно добави той.
Три неща изглежда се случиха едновременно, докато Карлайл говореше. Косата ми се разроши от лекият бриз, Едуард замръзна на място, и вторият мъж, Джеймс, внезапно изви глава, като ме изследваше, ноздрите му пламтящи.
Бързо сковаване премина през всички, когато Джеймс направи крачка напред приведен. Едуард оголи зъбите си, привеждайки се в защита, предупредително ръмжене се изтръгна от гърлото му.
Нямаше нищо общо с игривите звуци, които бях чула от него тази сутрин – беше единственото, най-зловещо нещо, което някога бях чувала, и тръпки ме побиха от върха на главата ми до края на пръстите на краката ми.
- Какво е това? – възкликна Лорънт в открита изненада. Нито Джеймс, нито Едуард бяха отпуснали агресивните си пози. Джеймс се наклони леко настрани, и Едуард помръдна в отговор.
- Тя е с нас – безцеремонното срязване на Карлайл беше отправено към Джеймс. Лорънт очевидно улавяше мирисът ми по-слабо от Джеймс, но осъзнанието проясни лицето му.
- Взели сте си нещо за хапване? – попита той, изражението му недоверчиво, докато неволно пристъпи напред.
Едуард изръмжа дори още по-свирепо, по-сурово, устните му се извиваха високо над блестящите му, оголени зъби. Лорънт отстъпи назад отново.
- Казах, че тя е с нас – поправи го Карлайл с твърд глас.
- Но тя е човек – възрази Лорънт. Думите му изобщо не бяха агресивни, по-скоро слисани.
- Да. – Емет бе застанал ясно от другата страна на Карлайл, очите му бяха върху Джеймс. Джеймс бавно се изправи, но очите му не ме изпуснаха, ноздрите му все още разширени. Едуард остана напрегнат като лъв пред мен.
Когато Лорънт заговори, тонът му беше успокояващ – опитващ се да погаси внезапната враждебност.
- Очевидно има много да учим един за друг.
- Действително е така. – Гласът на Карлайл все още бе хладен.
- Но ще приемем поканата ви. – Очите му се преместиха от мен към Карлайл. – И, разбира се, няма да нараним човешкото момиче. Няма да ловуваме във вашият район, както казах.
Джеймс изгледа невярващо и ядосано Лорънт и си размени още един кратък поглед с Виктория, чиито очи все още обхождаха диво лицата.
Карлайл премери отвореното изражение на Лорънт, преди да заговори.
- Ще ви покажем пътя. Джаспър, Розали, Езме? – повика той. Те се събраха, като блокираха гледката към мен. Алис веднага застана до мен, а Емет пристъпи бавно назад, очите му върху Джеймс, докато идваше към нас.
- Да тръгваме, Бела – гласът на Едуард беше нисък и мрачен.
През цялото време стоях закована на място, ужасена в абсолютна неподвижност. Едуард трябваше да ме хване за лакътя и да ме издърпа рязко, за да ме отърси от трансът ми. Алис и Емет бяха точно до нас, като ме криеха. Препъвах се до Едуард, все още поразена от страх. Не можех да чуя дали главната група е тръгнала вече. Нетърпението на Едуард беше почти осезаемо, докато се придвижвахме с човешка скорост по края на гората.
Веднъж щом влязохме в дърветата, Едуард ме метна на гърба си без да нарушава крачката си. Хванах се колкото силно можах, докато той потегляше, останалите зад нас. Държах главата си наведена, но очите ми, разширени от страх, не можеха да се затворят. Те се гмуркаха в сега черната гора като духове. Чувството на оживеност, което обикновено притежаваше Едуард, докато бягаше, напълно липсваше, заменено от ярост, която го поглъщаше и го караше да бяга още по-бързо. Дори с мен върху гърба си, останалите пак изостанаха.
Достигнахме джипа за невероятно кратко време, и Едуард едва забави, като ме метна на задната седалка.
- Закопчай я – заповяда той на Емет, който се пъхна след мен.
Алис вече бе седнала на предната седалка, и Едуард палеше двигателя. Той прогърмя оглушително и ние свихме назад, като се завъртяхме, за да се отправим към лъкатушещият път.
Едуард ръмжеше нещо прекалено бързо за мен, за да го разбера, но звучеше доста като редица от ругантни.
Друсащото пътешествие бе много по-лошо този път, и тъмнината го правеше само още по-страшно. Емет и Алис гледаха напрегнато през прозорците.
Отпрашихме по главният път, и въпреки че скоростта се увеличаваше, виждах много добре къде отиваме. А ние се бяхме отправили на юг, далеч от Форкс.
- Къде отиваме? – попитах аз.
Никой не отговори. Никой дори не ме погледна.
- По дяволите, Едуард! Къде ме водиш?
- Трябва да те махнем далеч от тук – много далеч – веднага. – Той не погледна назад, очите му бяха на пътя. Спидометърът показваше 170 километра в час.
- Обърни! Трябва да ме заведеш вкъщи! – извиках аз. Борех се с глупавите закопчалки, като дърпах ремъците.
- Емет – каза Едуард неумолимо.
И Емет улови ръцете ми в железната си хватка.
- Не! Едуард! Не, не можеш да направищ това.
- Трябва, Бела, така че моля те замълчи.
- Няма! Трябва да ме върнеш обратно – Чарли ще се обади на ФБР! Ще започнат от семейството ти... Карлайл и Езме! Ще трябва да напуснат, да се скрият завинаги!
- Успокой се, Бела. – Гласът му беше студен. – Били сме там и преди.
- Не и с мен! Няма да развалиш всичко през мен! – Борех се яростно, но напълно безполезно.
Алис заговори за пръв път.
- Едуард, спри колата.
Той й хвърли строг поглед, и увеличи скоростта.
- Едуард, нека да преговорим това.
- Ти не разбираш – извика той гневно. Не бях чувала гласът му толкова силен – беше оглушителен клетката на джипа. Спидометърът стигаше вече 185. – Той е преследвач, Алис, видя ли това? Той е преследвач!
Усетих Емет да замръзва на място до мен, и се зачудих на реакцията му на думата. Тя означаваше нещо повече за тримата, отколкото за мен – исках да разбера какво, но нямах възможност да попитам.
- Спри колата, Едуард. – Гласът на Алис беше благоразумен, но имаше нотка на авторитет, който не бях чувала досега.
Спидометърът прилижаваше 200 километра в час.
- Направи го, Едуард.
- Слушай ме, Алис. Видях умът му. Преследването е негова страст, негова мания – и той я иска, Алис – точно нея. Той започва ловът тази вечер.
- Той не знае къде...
Той я прекъсна.
- Колко време мислиш, че ще му отнеме преди да усети мирисът й през града? Планът му беше готов още преди думите на Лорънт да излязат от устата му.
Ахнах, като осъзнах къде ще го отведе мирисът ми.
- Чарли! Не можете да го оставите там! Не можете! – Отново започнах да се боря с колана.
- Тя е права – каза Алис.
Колата намали леко.
- Нека просто да видим какви са ни възможностите за момент – придума го Алис.
Колата отново намали, по-забележимо, и след това внезапно спряхме в една отбивка на магистралата. Излетях от ремъците и отново се приковах за седалката.
- Няма никакви възможности – изсъска Едуард.
- Няма да оставя Чарли! – извиках аз.
Той не ми обърна никакво внимание.
- Трябва да я върнем – каза накрая Емет.
- Не. – Едуард беше категоричен.
- Той не може да се мери с нас, Едуард. Няма да може да я докосне.
- Ще изчака.
Емет се усмихна.
- И аз мога да чакам.
- Ти не видя... ти не разбираш. Веднъж щом се посвети на един лов, той е непоклатим. Ще трябва да го убием.
Емет не изглеждаше разстроен от идеята.
- Ето ти една възможност.
- И женската. Тя е с него. Ако се превърне в битка, лидерът също ще ги подкрепи.
- Ние сме достатъчно.
- Ето ти друга възможност – каза тихо Алис.
Едуард се обърна разярен към нея, гласът му бе разгорещено ръмжене.
- Няма... друга... възможност!
Емет и аз го изгледахме шокирано, но Алис не изглеждаше изненадана. Мълчанието продължи цяла минута, докато Едуард и Алис се гледаха.
Аз го наруших.
- Някой иска ли да чуе моят план?
- Не – изръмжа Едуард. Алис го изгледа гневно, най-накрая провокирана.
- Слушай ме – помолих го аз. – Връщаш ме обратно.
- Не – прекъсна той.
Погледнах го гневно и продължих.
- Връщаш ме обратно. Казвам на баща си, че искам да се прибера у дома във Финикс. Опаковам си багажа. Чакаме, докато преследвачът гледа и след това бягаме. Той ще ни последва и ще остави Чарли намира. Чарли няма да прати ФБР при семейството ти. След което можеш да ме заведеш, на което проклето място си поискаш.
Те ме погледнаха, изумени.
- Идеята не е лоша всъщност. – Изненадата на Емет определено беше обидна.
- Може да проработи... а и не можем да оставим баща й без защита. Знаеш това – каза Алис.
Всички гледаха към Едуард.
- Прекалено е опасно... Не го искам никъде в радиус от сто километра около нея.
Емет беше крайно самоуверен.
- Едуард, той няма да премине през нас.
Алис се замисли за минута.
- Не го виждам да атакува. Ще се опита да почака, докато я оставим сама.
- Няма да му отнеме много време, докато осъзнае, че това няма да се случи.
- Заповядвам ти да ме заведеш обратно вкъщи. – Опитах се да звуча твърдо.
Едуард притисна пръсти към слепоочията си и затвори очи.
- Моля те – казах с много по-малък гласец.
Той не вдигна поглед. Когато заговори, гласът му звучеше изморен.
- Заминаваш тази вечер, без значение дали преследвачът ще те види или не. Казваш на Чарли, че не можеш да останеш и минута повече във Форкс. Кажи му каквото си поискаш. Опаковай първите неща, до които се докопаш и се качи в пикапа си. Не ме интересува какво ще ти каже. Имаш петнайсет минути. Чуваш ли ме? Петнайсет минути започват да текат веднага щом пристъпиш прага.
Джипът отново тръгна и се завъртя, като гумите му изкърцаха срещу асфалта. Стелката на спидометъра започва да се покачва рязко.
- Емет? – казах аз, като погледнах многозначително към ръцете си.
- О, извинявай. – Той ме пусна.
Няколко минути премиха в мълчание, като изключим шумът на двигателя. След което Едуард заговори отново.
- Ето какво правим. Когато стигнем къщата, ако преследвачът не е там, ще я изпратя до вратата. След което има петнайсет минути. – Той ме изгледа в огледалото за задно виждане. – Емет, ти поемаш външната част на къщата. Алис, ти вземаш пикапа. Аз ще съм вътре с нея. След като излезе, вие двамата можете да закарате джипа вкъщи и да кажете на Карлайл.
- Няма начин – намеси се Емет. – Аз съм с теб.
- Помисли малко, Емет. Не знаем колко време ще ме няма.
- Докато знаем колко време ще продължи това, аз съм с теб.
Едуард въздъхна.
- Ако преследвачът е там – продължи той мрачно, - продължаваме да караме.
- Ще стигнем преди него – каза уверено Алис.
Едуард изглежда прие това. Какъвто и да му беше проблема с Алис, не се съмняваше в нея сега.
- Какво ще правим с джипа? – попита тя.
В гласът му имаше строга нотка.
- Ти ще го закараш вкъщи.
- Не, няма – каза тя спокойно.
Неразбираемият поток от ругантни започна наново.
- Няма да се поберем всички в пикапа ми – прошепнах аз.
Едуард сякаш не ме чу.
- Мисля, че трябва да ме оставиш да тръгна сама – казах дори още по-тихо.
Той чу това.
- Бела, моля те, нека го направим по моя начин, само този път – каза той през стиснати зъби.
- Слушай, Чарли не е малоумен – възразих аз. – Ако утре не си в града, той ще стане подозрителен.
- Това е без значение. Ще се погрижим той да е в безопазност и само това е важно.
- Ами този преследвач? Той видя начина, по който се държа тази вечер. Ще си помисли, че си с мен, където и да си.
Емет ме погледна, обидно изненадан отново.
- Едуард, послушай я – притисна той. – Мисля, че тя е права.
- Да, така е – съгласи се Алис.
- Не мога да направя това – гласът на Едуард беше леден.
- Емет също трябва да остане – продължих аз. – Той определено забеляза Емет.
- Какво? – Емет се обърна срещу мен.
- Ще го хванем по-лесно, ако останеш – съгласи се Алис.
Едуард я изгледа скептично.
- Мислиш, че трябва да я оставя да тръгне сама?
- Разбира се, че не – каза Алис. Джаспър и аз ще я вземем.
- Не мога да направя това – повтори Едуард, но този път имаше следа от поражение в гласът му. Логиката работеше върху него.
Опитах се да бъда убедителна.
- Помотай се тук около седмица... – видях изражението му в огледалото и се поправих бързо - ... няколко дни. Остави Чарли да види, че не си ме отвлякъл, и прати тоя Джеймс за зелен хайвер. Постарай се напълно да изгуби следите ми. След това ще се срещнем. Вземи заобиколен път, разбира се, и Джаспър и Алис ще се приберат вкъщи.
Можех да видя как обмисля въпроса.
- Къде ще се срещнем?
- Финикс. – Разбира се.
- Не. Той ще чуе, че отиваш там – каза той нетърпеливо.
- А ти ще го направиш да изглежда така сякаш е хитрина, очевидно. Той ще знае, че ние знаем, че той слуша. Никога няма да повярва, че отивам вдействителност на мястото, където отивам.
- Проклета е – изкикоти се Емет.
- И ако това не проработи?
- Има няколко милиона души във Финикс – информирах го аз.
- Не е чак толкова трудно да намери телефонен указател.
- Няма да се прибирам вкъщи.
- Оу? – запита той, с опасна нотка в гласът си.
- Достатъчно голяма съм, че да си взема свое място.
- Едуард, ние ще бъдем с нея – напомни му Алис.
- Ами вие какво ще правите във Финикс? – попита я той язвително.
- Ще стоим на закрито.
- На мен ми харесва. – Емет без съмнение си мислише как сгащват Джеймс.
- Млъкни, Емет.
- Виж, ако се опитаме да го нападнем, докато тя е още наоколо, има по-голяма вероятност някой да се нарани – тя ще се нарани, или ти, докато се опитваш да я предпазиш. Но, ако го хванем насаме... – Той замълча с лека усмивка. Бях права.
Джипът пълзеше бавно сега, докато карахме през града. Въпреки смелата ми реч, можех да усетя космите по ръцете ми да се изправят. Помислих си за Чарли, сам в къщата, и се опитах да си вдъхна кураж.
- Бела. – Гласът на Едуард беше мног онежен. Алис и Емет погледнах апрез прозорците си. – Ако позволиш да ти се случи нещо – каквото и да е – ще те държа отговорна за това. Разбираш ли това?
- Да – преглътнах аз.
Той се обърна към Алис.
- Джаспър може ли да се справи с това?
- Имай му доверие, Едуард. Той се справя много, много добре, като се има предвид всичко.
- Ти можеш ли да се справиш с това? – попита той.
И грациозната малка Алис изви устните си в ужасяваща гримаса и изпусна гърлено ръмжене, което ме накара да залепна за седалката от страх.
Едуард й се усмихна.
- Но запази мнението си за себе си – промърмори той внезапно.
ДЕВЕТНАДЕСЕТА ГЛАВА
0 коментара:
Публикуване на коментар
Благодарим за коментара! :)