3.03.09 г.

on
5. КРЪВНА ГРУПА

Успях да стигна до английският, слисана. Дори не бях осъзнала, докато влизах в клас, че часът вече беше започнал.
- Благодаря, че благоволихте да се присъедините към нас, госпожице Суон – каза господин Мейсън с пренебрежителен глас.
Изчервих се и побързах да си седна на мястото.
Чак докато часът не свърши, не осъзнах, че Майк не стоеше на обичайното си място до мен. Усетих прищракване на вина. Но той и Ерик ме чакаха пред вратата както обикновено, та предположих, че не съм в пълна немилост. Майк заприличваше повече на себе си, докато вървяхме, набирайки ентусиазъм като говореше за репортажа за времето през този уикенд. Дъждът трябваше да си вземе малка почивка, и вероятно екскурзията до плажа щеше да е възможна. Опитах се да звуча нетърпелива, за да се реванширам загдето го разочаровах вчера. Беше трудно – дъжд или не, температурата пак щеше да е най-много към десетина градуса, ако имахме късмет.
Останалата част от сутринта мина като в мъгла. Беше трудно да повярвам това, което Едуард беше казал, и начина, по който изглеждаха очите му. Може би беше много убедителен сън, който бях объркала с реалност. Това изглеждаше по-вероятно от възможността да му се харесвам по някакъв начин.
Затова бях нетърпелива и уплашена, когато влязохме с Джесика в закусвалнята. Исках да видя лицето му, да видя дали се е превърнал обратно в студеният, безразличен човек, който познавах през последните няколко седмици. Или, ако по някакво чудо, наистина съм чула, това което ми се стори, че чух тази сутрин. Джесика каканижеше за плановете си за танците – Лорън и Анджела поканили останалите момчета и сега щели да ходят заедно – напълно неосъзнаваща невниманието ми.
Разочарование нахлу в мен, когато очите ми безпогрешно фокусираха масата му. Останалите четирима бяха там, но той отсъстваше. Къде беше отишъл? Последвах бърборещата Джесика към опашката, смазана. Бях изгубила апетит – купих си нищо друго, освен една бутилка лимонада. Исках просто да седна на едно място и да се цупя.
- Едуард Калън отново те зяпа – каза Джесика, най-накрая приковавайки вниманието ми с името му. – Чудя се защо днес е сам.
Главата ми незабавно се извъртя. Проследих погледа й, за да видя Едуард, който се усмихваше криво, гледайки ме от една празна маса от другата страна на закусвалнята от обичайното му място. Веднъж щом улови погледа ми, той вдигна ръка и направи движение с показалеца си, за да се присъединя към него. Докато го гледах невярващо, той ми смигна.
- Теб ли има предвид? – попита Джесика с обидно удивление в гласа си.
- Може би се нуждае от помощ за домашното си по биология – измърморих в нейна полза. – Ъм, по-добре да отида да видя какво иска.
Можех да усетя погледа й върху мен, докато се отдалечавах.
Когато стигнах масата му, застанах зад стола срещу него, несигурна.
- Защо не седнеш при мен днес? – попитай той, усмихвайки се.
Седнах механично, наблюдавайки го предпазливо. Той все още се усмихваше. Беше трудно за вярване, че някой толкова красив може да е реален. Страхувах се, че може внезапно да изчезне в кълбо от пушек и аз да се събудя.
Изглежда очакваше от мен да кажа нещо.
- Това е различно – рекох накрая.
- Ами... – Той замълча за малко и след това останалите му думи се изляха като поток. – Реших, че щом така и така съм тръгнал за Ада, то поне да го направя напълно.
Изчаках го да каже нещо, което имаше смисъл. Секундите се влачеха.
- Знаеш, че си нямам и на идея какво имаш превид – евентуално изтъкнах аз.
- Знам. – Той се усмихна отново, след което смени темата. – Мисля, че приятелите ти са ми ядосани, задето те отвлякох.
- Ще оцелеят. – Можех да усетя погледите им да пробиват гърба ми.
- Само дето може и да не те върна – каза той с немирен блясък в очите.
Пеглътнах.
Той се засмя.
- Изглеждаш разтревожена.
- Не – казах, но гласът ми глупаво ми изневери. – Изненадана, всъщност... какво доведе до това?
- Казах ти – изморих се да се опитвам да стоя далеч от теб. Затова се предавам. – Той все още се усмихваше, но жълтеникавите му очи бяха сериозни.
- Предаваш се? – повторих в объркването си.
- Да – предавам се да се опитвам да бъда добър. Оттук насетне ще правя каквото си поискам и ще се оставя на течението. – Усмивката му избледня, докато обясняваше, нервна нотка се прокрадна в гласът му.
- Отново ме обърка.
Спиращата дъха крива усмивка отново се появи.
- Винаги казвам прекалено много, когато говоря с теб – това е един от проблемите.
- Не се тревожи – не разбирам нищо от казаното – казах иронично.
- Именно на това разчитам.
- Та, на чист английски, сега приятели ли сме?
- Приятели... – размишляваше той, несигурен.
- Или не – промърморих аз.
Той се ухили.
- Е, можем да опитаме, предполагам. Но те предупреждавам, че не съм подходящ приятел за теб.
Зад усмивката му предупреждението беше истинско.
- Често казваш това – изтъкнах аз, опитвайки се да игнорирам внезапното треперене в стомаха ми и да поддържам гласът си равен.
- Да, защото не ме слушаш. Все още очаквам да го повярваш. Ако си умна, ще ме избягваш.
- Мисля, че вече изяснихме мнението ти относно интелекта ми. – Очите ми се присвиха. Той се усмихна извинително.
- Та значи, докато се държа... не особено умно, ще се опитаме да бъдем приятели? – Борех се да обобщя объркващата размяна.
- Звучи добре.
Погледнах към ръцете си, които се бяха обвили около лимонадената бутилка, не особено сигурна какво да правя сега.
- За какво си мислиш? – полюбопитства той.
Погледнах го в дълбоките му златисти очи, обърках се, и както обикновено, изтърсих истината.
- Опитвам се да разбера какво си.
Челюстта му се стегна, но запази усмивката на лицето си с известно усилие.
- Някакъв късмет дотук? – попитай той с безцеремонен тон.
- Никакъв – признах аз.
Той се изсмя тихо.
- Какви са ти теориите?
Изчервих се. През изминалият месец се колебаех между Брус Уейн и Питър Паркър. Нямаше начин да му изтърся това.
- Няма ли да ми кажеш? – попита той, накланяйки глава на една страна с шокиращо съблазнителна усмивка.
Поклатих глава.
- Прекалено е смущаващо.
- Това е много разочароващо, знаеш ли – оплака се той.
- Не – побързах да го поправя с присвити очи. – Не мога да си представя защо би било разочароващо – само защото някой ти отказва, да ти каже за какво си мислят, особено след като правят загадъчни малки забележки, специално създадени да те държат буден през ноща и да се чудиш какво биха могли да означават... изобщо не разбирам защо това би било разочароващо?
Той направи гримаса.
- Или още по-добре – продължих аз, сдържаното раздразнение пуснато на свобода сега, - да речем, че същият човек е направил редица откачени неща – от това да спаси живота ти при невъзможни обстоятелства единият ден, а на другият ден да се държи с теб като с прокажен, и никога не ти е обяснил нещата, дори и след като ти е обещал. Това също би било много не-разочароващо.
- Бързо се палиш, а?
- Не харесвам двойнствените стандарти.
Гледахме се един друг, без да се усмихваме.
Той погледна над рамото ми и внезапно се изкиска.
- Какво?
- Гаджето ти си мисли, че се държа неприятно с теб – спори със себе си дали да дойде и да ни разтърве. – Той отново се изкиска.
- Не знам за кого говориш – казах смразяващо. – Но съм убедена, че така или иначе грешиш.
- Напротив. Казах ти, повечето хора са лесни за разчитане.
- Освен мен, разбира се.
- Да. Освен теб. – Настроението му внезапно се смени – очите му станаха търсещи. – Чудя се защо е така.
Трябваше да отместя глава от настоятелният му поглед. Концентрирах се върху развинтването на капачката на лимонадата ми. Отпих голяма глътка, като гледах към масата, без да я виждам.
- Не си ли гладна? – попита разсеяно той.
- Не. – Нямах намерение да му казвам, че стомахът ми вече бе пълен – с пеперуди. – Ами ти? – погледнах към празната маса пред него.
- Не, не съм гладен. – Не успях да разбера изражението му – сякаш се наслаждаваше на някаква собствена шега.
- Ще ми направиш ли една услуга? – попитах го след секунда колебание.
Той стана внезапно предпазлив.
- Зависи от услугата.
- Не е много – уверих го аз.
Той чакаше нащрек, но любопитен.
- Просто се чудех... дали е възможно да ме предупредиш следващият път преди отново да решиш да ме игнорираш за мое собствено добро. За да съм подготвена. – Разглеждах лимонадата, докато говорех, проследявайки отвора й с кутрето си.
- Звучи редно. – Той стискаше устни, за да не се разсмее, когато погледнах нагоре.
- Благодаря.
- Тогава може ли един отговор в замяна? – настоя той.
- Един.
- Кажи ми една теория.
О-па.
- Не това.
- Ти не уточни, просто ми обеща един отговор – напомни ми той.
- И ти си нарушавал обещанията си – напомних му и аз.
- Само една теория – обещавам да не се смея.
- Напротив. – Бях убедена в това.
Той погледна надолу, след това ме погледна през дългите си тъмни мигли, златистите му очи изгарящи.
- Моля те? – издиша той, накланяйки се към мен.
Започнах да мигам на парцали, когато главата ми напълно изключи. Пресвета Дево, как го направи това?
- Ъ, какво? – попитах слисано.
- Моля те, кажи ми само една малка теория. – Очите му все още ме изгаряха.
- Ъм, ами, охапан от радиоактивен паяк? – Да не би да се занимаваше с хипноза? Или просто аз бях безнадеждно слаб противник?
- Това не е много оригинално – присмя ми се той.
- Съжалявам, но само това имам – казах начумерена.
- Дори не си близко – поздразни ме той.
- Никакви паяци?
- Не.
- Никаква радиоактивност?
- Не.
- По дяволите – въздъхнах аз
- Криптонът също не ме притеснява особено – изсмя се той.
- Не трябваше да се смееш, помниш ли?
Той се опита успокои лицето си.
- Ще се досетя евентуално – предупредих го аз.
- Предпочитам да не опитваш. – Отново беше станал сериозен.
- Защото...?
- Ами ако не съм супергерой? Ами ако аз съм лошият? – Той се усмихна закачливо, но очите му бяха непроницаеми.
- Оу – казах аз, когато няколко неща внезапно си дойдоха на мястото. – Разбирам.
- Така ли? – Лицето му беше крайно строго, сякаш се опасяваше, че е казал прекалено много без да иска.
- Ти си опасен? – предположих аз, пулсът ми се ускори, когато интуитивно осъзнах истинността на собствените ми думи. Той е опасен. Беше се опитвал да ми го каже през цялото време.
Той просто ме погледна, очите му пълни с някакво чувство, което не можех точно да определя.
- Но не си лош – прошепнах аз, поклащайки глава. – Не, не вярвам, че си лош.
- Грешиш. – Гласът му бе едва доловим. Той погледна надолу, взимайки капачката на бутилката ми и завъртайки я измежду пръстите си. Гледах го, чудейки се защо не изпитвам страх. Той вярваше в това, което казваше – това бе очевидно. Но аз просто се почувствах развълнувана, на ръба... и повече от всичко останало, очарована. По същият начин, по който се чувствах винаги, когато бях близо до него.
Мълчанието продължи, докато не осъзнах, че закусвалнята бе почти празна.
Скочих на крака.
- Ще закъснеем.
- Няма да влизам в клас днес – каза той, въртейки капачката толкова бързо, че приличаше на размазано петно.
- Че защо?
- Здравословно е от време на време да бягаш от клас. – Той ми се усмихна, но очите му все още бяха разтревожени.
- Е, аз пък отивам – казах му аз. Бях прекалено голяма страхливка, за да рискувам да ме хванат.
Той отново прикова вниманието си към импровизираният си пумпал.
- Ще се видим по-късно тогава.
Колебаех се, разкъсвана, но тогава първият звънец ме отпрати към вратата – с последен поглед назад, потвърждаващ, че той не бе мръднал от мястото си със сантиметър.
Докато почти бягах към клас, главата ми се въртеше по-бързо и от капачката на бутилката. Толкова малко въпроси бяха отговорени в сравнение с новите въпроси, които бяха изникнали. Поне дъждът беше спрял.
Имах късмет – господин Бенър все още не бе влязъл в стаята, когато пристигнах. Седнах бързо на мястото си, усещайки че Майк и Анджела ме гледат едновременно. Майк изглеждаше възмутен, а Анджела – изненадана и леко възхитена.
Господин Бенър влезе в стаята тогава, въдворявайки ред в класа. Той балансираше няколко малки картонени кутии в ръцете си. Сложи ги на масата на Майк, карайки го да ги раздаде на останалите от класа.
- И така, ученици, искам всеки от вас да си вземе по едно парче от всяка кутия – каза той, като извади чифт гумени ръкавици от джоба на лабораторната си престилка и си ги сложи. Острият звук на ръкавиците, които щракнаха около китките му ми се стори доста злокобен. – Първото трябва да е указателна карта – продължи той, грабвайки бяла карта с четири маркирани квадратчета и показвайки я на класа. – Второто е четири-зъб апликатор... – той вдигна нещо, което приличаше на почти безкосместа четка, - ... и третото е стерилен малък скалпел. – Той вдигна малко синьо парче син найлон и го отвори. Острието бе невидимо от това разстояние, но стомахът ми се преобърна.
- Сега ще намина с капкомер с вода, за да приготвя картите ви, така че моля ви не започвайте преди да стигна до вас. – Той отново започна от масата на Майк, внимателно капвайки вода във всеки един от четирите квадрата. – След което искам от вас внимателно да убодете пръста си със скалпела... – Той сграбчи ръката на Майк и забоде острието във върха на средният пръст на Майк. Ооо, не. Студена пот изби на челото ми.
- Сложете малка капка кръв на всеки един от остриетата. – Демонстрира той, стисвайки пръста на Майк, докато кръвта течеше. Преглътнах конвулсивно, докато стомахът ми се надигаше.
- И притиснете към картата – завърши той, вдигайки изцапаната червена карта, така че всички да я видят. Затворих очи, опитвайки се да проясня бученето в ушите ми.
- Червеният кръст организира кампания за даряване на кръв в Порт Анджелис следващият уикенд, така че реших, че ще е добре всички да знаете кръвната си група. – Звучеше горд от себе си. – Тези от вас, които нямат осемнайсет, ще се нуждаят от разрешението на родител – имам нужните бланки на бюрото си.
Той продължи да обикаля стаята и да капе вода. Притиснах бузата си към студеният черен плот и се опитах да запазя съзнание. Навсякъде около мен се чуваха пискания, оплаквания, и кикотене, докато съучениците ми правеха на шиш пръстите си. Вдишвах и издишвах бавно само през устата си.
- Бела, добре ли си? – попита господин Бенър. Гласът му беше близо до главата ми и звучеше разтревожен.
- Вече знам кръвната си група, господин Бенър – казах аз със слаб глас. Страхувах се да вдигна главата си.
- Лошо ли ти е?
- Да, господине – измърморих аз, като вътрешно се сритах, задето не избягах от час, когато имах възможността.
- Някой може ли да заведе Бела до лекарският кабинет, моля? – извика той.
Нямаше нужда да вдигам глава, за да разбера, че Майк е доброволецът.
- Можеш ли да вървиш? – попита господин Бенър.
- Да – прошепнах аз. Само ме оставете да се махна оттук, помислих си аз. Ще пълзя.
Майк изглеждаше развълнуван, като сложи ръка около кръста ми и издърпа ръката ми през рамото си. Облегнах се тежко върху него като излязохме от класната стая.
Майк ме теглеше бавно през двора. Когато бяхме на ъгъла на закусвалнята, извън полезрението на четвърта сграда, в случай че господин Бенър гледаше, аз спрях.
- Остави ме да седна само за минутка, става ли? – помолих аз.
Той ми помогна да се настаня на ръба на пътечката.
- И каквото и да правиш, дръж ръката си в джоба – предупредих аз. Чувствах се все още замаяна. Свлякох се на едната си страна, облягайки буза срещу замръзналият влажен цимент на тротоара, затворила очи. Това изглежда помогна малко.
- Уау, зелена си, Бела – каза нервно Майк.
- Бела? – един друг глас повика в далечината.
Не! Моля те, нека просто си измислям този ужасно познат глас.
- Какво има... ранена ли е? – Гласът му идваше от по-близо сега, и звучеше разстроен. Не си го измислях. Стиснах силно очи, надявайки се да умра. Или поне да не повърна.
Майк изглеждаше стресиран.
- Мисля, че припадна. Не знам какво стана, тя дори не си убоде пръста.
- Бела. – Облекченият глас на Едуард беше точно до мен. – Чуваш ли ме?
- Не – изстенах. – Махай се.
Той се засмя тихо.
- Водех я към лекарският кабинет – обясни Майк с отбранителен тон, - но тя не искаше да помръдне по-нататък.
- Аз ще я заведа – каза Едуард. Можех да чуя усмивката в гласът му. – Ти можеш да се връщаш в клас.
- Не – възрази Майк. – Аз трябва да го направя.
Внезапно тротоара изчезна изпод мен. Отворих широко очи, шокирана. Едуард ме беше взел в ръцете си с лекота, сякаш тежах пет килограма, наместо петдесет.
- Пусни ме! – Моля те, моля те, нека не повърна върху него. Той вече вървеше преди да съм приключила с говоренето.
- Хей! – извика Майк на десетина крачки зад нас.
Едуард го игнорира.
- Изглеждаш ужасно – каза ми той ухилен.
- Остави ме обратно на земята – изохках аз. Люлеещото движение на походката му не помагаше. Той ме държеше далеч от тялото си, предпазливо, понасяйки цялата ми тежест само с ръцете си – изглежда това не го притесняваше.
- Значи си припаднала при вида на кръв? – попита той. Това изглежда го забавляваше.
Не отговорих. Отново затворих очи, борейки се с всичка сила с гаденето, здраво стискайки устни.
- И дори не е било собствената ти кръв – продължи той, наслаждавайки се от цялата история.
Не знаех как успя да отвори вратата, докато ме носеше, но бе станало внезапно топло, така че знаех, че сме вътре.
- О, Боже – чух женски глас да ахва.
- Припадна по биология – обясни Едуард.
Отворих очи. Бях в офисът и Едуард крачеше покрай предният плот към лекарският кабинет. Госпожица Коуп, червенокосата рецепционистка, изтича пред него, за да отвори вратата. Медицинската сестра с вид на любима баба вдигна поглед от романа си, удивена при вида на Едуард, който ме донесе в стаята и ме положи нежно на шумящата хартия, която покриваше античният кафяв матрак на подвижното легло. След това се премести да се облегне на стената възможно най-далеч. Очите му бяха светли, развълнувани.
- Само малко не й е добре – увери той подплашената сестра. – Проверяват кръвните им групи по биология.
Сестрата кимна мъдро.
- Винаги има един такъв.
Той заглуши едно кискане.
- Полежи си малко, миличка, ще ти мине.
- Знам – въздъхнах аз. Гаденето започна да отслабва.
- Често ли ти се случва? – попита тя.
- Понякога – признах аз. Едуард се изкашля, за да прикрие още един смях.
- Вече можеш да се връщаш в клас – каза му тя.
- Трябва да стоя тук при нея. – Той го каза с такъв убедителен авторитет, че – макар и да стисна устни – сестрата не посмя да възрази.
- Ще ти донеса малко лед за главата, мила – каза ми тя, и побърза да излезе от стаята.
- Беше прав – изстенах аз, затваряйки очи.
- Обикновено съм – но за какво конкретно този път?
- Бягането от час е здравословно. – Опитах се да дишам спокойно.
- За секунда ме уплаши – призна той след известно време. Тонът му звучеше така, сякаш си признаваше унизителна слабост. – Помислих си, че Нютън влачи мъртвото ти тяло нанякъде, за да го зарови в гората.
- Ха-ха. – Все още бях затворила очи, но се чувствах все по-нормално с всяка изминала минута.
- Сериозно – виждал съм трупове с по-добър цвят. Опасявах се, че ще ми се наложи да отмъстя за убийството ти.
- Горкият Майк. Обзалагам се, че е бесен.
- Той абсолютно ме мрази – каза Едуард радостно.
- Няма откъде да знаеш това – започнах да споря, но внезапно се зачудих дали пък не знае наистина.
- Можех да позная по лицето му.
- Как ме видя? Мислех си, че си избягал. – Чувствах се почти добре сега, въпреки че гаденето вероятно щеше да отмине по-бързо, ако бях хапнала нещо за обяд. От друга страна, вероятно имах късмет, че стомахът ми бе празен.
- Бях в колата си, слушах един диск. – Толкова нормален отговор, чак се изненадах.
Чух вратата и отворих очи, за да видя сестрата със студен компрес в ръката си.
- Заповядай, мила. – Тя го положи на главата ми. – Вече изглеждаш по-добре – добави.
- Мисля, че съм по-добре – казах аз, изправяйки се. Само малко бучене в ушите, без световъртеж. Ментово зелените стени си стояха на мястото. Можех да видя, че щеше да ме накара да легна отново, но точно тогава вратата се отвори, и госпожица Коуп подаде глава.
- Имаме още един – предупреди тя.
Скочих на крака, за да освободя леглото за следващият инвалид.
Подадох компреса на сестрата.
- Заповядайте, нямам нужда от това.
След което Майк влезе залитайки през вратата, сега поддържайки блед на вид Лий Стивънс, едно друго момче от часът ни по биология. Едуард и аз се отдръпнахме към стената, за да им дадем място.
- О, не – измърмори Едуард. – Отиди в офиса, Бела.
Погледнах към него объркана.
- Повярвай ми – отиди.
Завъртях се и хванах вратата преди да се е затворила, изстрелвайки се бързо от лазарета. Можех да усетя Едуард точно зад мен.
- Ама ти наистина ме послуша. – Той звучеше поразен.
- Помирисах кръвта – казах аз, сбръчвайки нос. На Лий не му беше лошо от вида на другите хора, подобно на мен.
- Хората не могат да усетят мириса на кръв – противореча ми той.
- Е, аз пък мога – именно от това ми става лошо. Мирише на ръжда... и сол.
Той ме наблюдаваше с непроницаемо изражение.
- Какво? – попитах.
- Нищо.
Тогава Майк излезе през влатата, гледайки от мен към Едуард. Погледът, който хвърли на Едуард потвърди това, което бе казал за омразата. Той погледна обратно към мен, очите му начумерени.
- Ти изглеждаш по-добре – обвини ме той.
- Просто дръж ръката си в джоба – предупредих го отново.
- Вече не кърви – промърмори той. – Ще се връщаш ли в час?
- Ти шегуваш ли се? Само ще ми се наложи да се обърна и да се върна тук.
- Е, да, предполагам... Та ще дойдеш ли този уикенд? На плажа? – Докато говореше, хвърли още един поглед на Едуард, който стоеше срещу разхвърляният плот, замръзнал като скулптора, зяпайки в пространството.
Опитах се да прозвуча възможно най-дружелюбно.
- Разбира се, вече ти казах, че съм навита.
- Ще се срещнем пред магазина на баща ми в десет. – Очите му отново се стрелнаха към Едуард, чудейки се дали не издава прекалено много информация. От езикът на тялото му ставаше ясно, че поканата не е отворена.
- Ще бъда там – обещах.
- Ще се видим по физическо тогава – каза той, отправяйки се несигурно към вратата.
- Довиждане – отвърнах аз. Той ме погледна още веднъж, кръглото му лице леко нацупено, след което докато излизаше бавно през вратата, раменете му хлътнаха надолу. Заля ме голяма вълна на симпатия. Замислих се, че ще видя разочарованото му лице отново... по физическо.
- Физическо – изстенах аз.
- Мога да се погрижа за това. – Не бях забелязала кога Едуард се е приближил до мен, но сега той говореше в ухото ми. – Отиди да седнеш и изглеждай бледа – измърмори той.
Това не беше кой знае какво предизвикателство – аз винаги бях бледа, пък и скорошният ми припадък бе оставил лек блясък от пот върху лицето ми. Седнах на един от скърцащите сгъваеми столове и отпуснах глава на стената със затворени очи.
Магиите за припадане винаги ме измаряха.
Чух Едуард да говори нежно пред плота.
- Госпожице Коуп?
- Да? – Не бях чула кога се е върнала на бюрото си.
- Бела има физическо следващият час, но не мисля, че се чувства достатъчно добре. Всъщност, мислех си, че трябва да я заведа вкъщи. Мислите ли, че можете да я извините от клас? – Гласът му беше като топящ се мед. Можех да си представя колко по-непреодолими бяха очите му.
- А ти нуждаеш ли се от извинение, Едуард? – развълнува се госпожица Коуп. Защо не можех и аз така?
- Не, имам час при госпожа Гоф, тя няма да има нищо против.
- Добре, ще се погрижа за всичко. Оправяй се бързо, Бела – извика тя към мен. Кимнак слабо, преигравайки съвсем малко.
- Можеш ли да вървиш или искаш отново да те нося? – С гръб към рецепциониската, изражението му бе станало саркастично.
- Ще вървя.
Изправих се внимателно, и все още бях добре. Той задържа вратата пред мен, усмивката му учтива, но очите му се присмиваха. Излязох в студената, фина мъгла, която бе започнала да се разстила. Почувствах се добре – за пръв път се наслаждавах на постоянната влага, която падаше от небето – сякаш бе измила лепкавата пот от лицето ми.
- Благодаря – казах аз, когато той ме последва. – Почти си заслужаваше да се разболея, за да пропусна физическо.
- На твоите услуги. – Той гледаше право напред в дъжда.
- Та ти ще ходиш ли? Тази събота, имам предвид? – Надявах се, че ще дойде, въпреки че изглеждаше малко вероятно. Не можех да си го представя да се мотае с останалите деца от училище – той не принадлежеше на същият свят. Но само надявайки се на това, ме заля първата вълна на ентусиазъм, която чувствах за екскурзията.
- Къде точно ще ходите? – Той все още гледаше напред безизразно.
- Към Първият плаж край Ла Пуш. – Разглеждах лицето му, опитвайки се да го разчета. Очите му сякаш се свиха съвсем малко
Той погледна към мен с ъгълчето на окото си и се усмихна кисело.
- Не мисля, че съм поканен.
Въздъхнах.
- Току що те поканих.
- Нека аз и ти не притискаме повече Майк през тази седмица. Не искаме да превърти. – Очите му се стрелкаха – наслаждаваше се повече на идеята, отколкото би трябвало.
- Майк-шмайк – измърморих аз, преокупирана от начина, по който бе казал „аз и ти”. Беше ми харесало повече, отколкото би трябвало.
Почти бяхме стигнали до паркинга. Насочих се наляво към пикапа ми. Нещо ме улови за якето и ме дръпна назад.
- Къде си мислиш, че отиваш? – попита той обидено. Беше ме сграбчил за якето с една ръка.
Бях объркана.
- Прибирам се вкъщи.
- Не чу ли като обещах, че ще те заведа безопасно вкъщи? Или си мислеше, че ще те оставя да караш в твоето състояние? – Гласът му все още бе възмутен.
- Какво състояние? Ами пикапа ми? – оплаках се аз.
- Ще накарам Алис да го докара след училище. – Той ме теглеше към колата си сега, дърпайки ме за якето. Можех само да се постарая да не се изтърся назад. Макар че дори тогава той вероятно щеше да продължи да ме влачи по пътя.
- Пусни ме! – настоявах аз. Той не ми обърна внимание. Залитах през целият път по мокрият тротоар, докато не стигнахме до волвото. Тогава най-накрая ме пусна – препънах се срещу вратата.
- Ужасно си властен! – измърморих аз.
- Отворена е – отговори той наместо това. Той се намести на шофьорското място.
- Напълно способна съм да се закарам до вкъщи! – Стоях до колата, беснейки. Започваше да вали много силно, а и не бях сложила качулката си, така че мократа ми коса бе залепнала за гърба.
Той спусна автоматичните прозорци и се наведе през седалката.
- Влизай вътре, Бела.
Не му отговорих. Пресмятах наум какви са шансовете ми да стигна до пикапа преди да ме хване. Трябваше да призная, че не бяха много добри.
- Просто ще те довлека отново дотук – заплаши той, досещайки се за плана ми.
Опитах се да запазя достойнството си, докато се качвах в колата. Не успявах кой знае колко – изглеждах като мокра кокошка и ботушите ми джвакаха.
- Това е напълно ненужно – казах твърдо.
Той не отговори. Заигра се с таблото, включвайки парното и намаляйки музиката. Докато излизаше от паркинга, се бях приготвила да му връча пълното си мълчаливо отношение – лицето ми заело нацупена поза – но тогава разпознах звучащата музика, и любопитството надви намеренията ми.
- Clair de Lune? – попитах изненадана аз.
- Познаваш творбите на Дебюси? – Той също звучеше изненадан.
- Не много – признах аз. – Майка ми пуска доста класическа музика в къщата – разпознавам само любимите си.
- И на мен също ми е любима. – Той отново се загледа в дъжда, изгубен в мисли.
Заслушах се в музиката, релаксираща срещу сивата кожена седалка. Беше невъзможно да не се отзова на познатата, успокояваща мелодия. Дъждът размазваше всичко навън в сиви и зелени петна. Започнах за осъзнавам, че се движим доста бързо – колата обаче беше толкова стабилна, толкова равна, че не усещах скоростта. Само профучаващият град я издаваше.
- Какво представлява майка ти? – попита ме той внезапно.
Погледнах към него, за да видя изучаващият поглед на любопитните му очи.
- Прилича доста на мен, само че е по-хубава – казах аз. Той повдигна вежди. – Имам прекалено много от Чарли в себе си. Тя е по-общителна от мен, по-смела. Тя е безотговорна и леко ексцентрична, и е непредсказуема готвачка. Тя е най-добрата ми приятелка. – Спрях. Чувствах се депресирана като говорех за нея.
- На колко си години, Бела? – Гласът му звучеше разочарован поради някаква причина, която не можех да си представя. Той бе спрял колата и осъзнах, че вече бяхме стигнали до Чарли. Дъждът беше толкова силен, че едва виждах къщата. Все едно колата бе потопена в река.
- На седемнайсет – отговорих аз, леко объркана.
- Не приличаш на седемнайсет.
Тонът му беше укорителен – накара ме да се засмея.
- Какво? – попитай той, отново любопитен.
- Майка ми винаги казва, че съм се родила на 35 и че с всяка година все повече навлизам в критическата. – Засмях се, след което въздъхнах. – Е, все някой трябва да е възрастният. – Замълчах за секунда. – Ти също не приличаш на ученик – отбелязах аз.
Той направи някаква физиономия и промени темата.
- Та защо майка ти се омъжи за Фил?
Бих изненадана, че си спомня името – бях го споменала само веднъж, при това преди около два месеца. Отне ми секунда, докато отговоря.
- Майка ми... тя е доста млада за възрастта си. Мисля, че Фил я кара да се чувства още по-млада. При всяко положение, тя е луда по него – поклатих глава. Законите на привличането бяха мистерия за мен.
- Ти одобряваш ли? – попита той.
- Има ли значение? – отвърнах. – Искам тя да е щастлива... а тя иска него.
- Това е много щедро... Чудя се... – замисли се той.
- Какво?
- Дали би ти върнала жеста, как мислиш? Без значение кого избереш? – Той беше внезапно напрегнат, очите му търсещи моите.
- Аз-аз, струва ми се – заекнах. – Но тя е родителят все пак. Малко по-различно е.
- Никой прекалено страшен тогава – подразни ме той.
Ухилих се в отговор.
- Какво имаш предвид под страшен? Множество пиърсинги по лицето и голям брой татуировки?
- Това е едното определение, предполагам.
- Какво е твоето?
Но той избегна въпроса ми, като зададе друг.
- Мислиш ли, че аз мога да съм страшен? – Той повдигна една вежда, и леката диря от усмивка осветли лицето му.
Замислих се за момент, чудейки се дали да му кажа истината или да излъжа. Реших да пробвам с истината.
- Хммм... мисля, че би могъл, ако искаш.
- Сега уплашена ли си от мен? – Усмивката му изчезна, и ангелското му лице внезапно бе сериозно.
- Не. – Но отговорих прекалено бързо. Усмивката му се върна.
- Та сега ще ми разкажеш ли ти за твоето семейство? – опитах се да го разсея. – Сигурно е много по-интересна история от моята.
Той беше незабавно предпазлив.
- Какво искаш да знаеш?
- Калън са те осиновили? – проверих аз.
- Да.
Поколебах се за момент.
- Какво е станало с родителите ти?
- Умряха преди много години. – Гласът му беше делови.
- Съжалявам – измънках аз.
- Не си ги спомням толкова ясно. Карлайл и Езме са мои родители от доста време.
- И ти ги обичаш. – Не беше въпрос. Беше очевидно от начина, по който говореше за тях.
- Да. – Той се усмихна. – Не мога да си представя по-прекрасни хора.
- Късметлия си.
- Знам, че съм.
- А брат ти и сестра ти?
Той погледна към часовника на таблото.
- Що се отнася до брат ми и сестра ми, и Джаспър и Розали, те ще бъдат доста ядосани, ако им се наложи да стоят под дъжда и да ме чакат.
- О, извинявай, предполагам, че трябва да тръгваш. – Не исках да слизам от колата.
- А ти вероятно искаш пикапа си обратно преди полицай Суон да се е прибрал вкъщи, за да не ти се налага да му разказваш за инцидента по биология. – Той ми се ухили.
- Убедена съм, че вече е чул. Няма тайни във Форкс – въздъхнах аз.
Той се изсмя, но имаше нервна нотка в смехът му.
- Приятно прекарване на плажа... страхотно време за слънчеви бани. – Той погледна към поройният дъжд.
- Няма ли да се видим утре?
- Не. С Емет започваме рано уикенда.
- Какво ще правите? – Един приятел можеше да попита, нали? Надявах се, че разочарованието в гласа ми не е прекалено очевидно.
- Ще изкачваме Каменната пустиня, точно на юг от Рейниър.
Спомих си, че Чарли бе споменал за честите излети на семейство Калън.
- Е, ами, приято прекарване. – Опитах се да звуча ентусиазирана. Само че май не успях да го заблудя. По краищата на устните му играеше усмивка.
- Ще ми направиш ли една услуга този уикенд? – Той се обърна да ме погледне право в лицето, като използваше пълната сила на изгарящите си златни очи.
Кимнах безпомощно.
- Не се обиждай, но приличаш на онези хора, които привличат проблемите като магнит. Така че... опитай се да не паднеш в океана или да те прегази нещо, става ли? – Той се усмихна криво.
Безпомощността бе изчезнала, докато той говореше. Изгледах го ядосано.
- Ще видя какво мога да направя – троснах се аз, докато скачах от колата. Затръшнах вратата след себе си с крайна сила.
Той все още се усмихваше, докато отпътуваше.

ШЕСТА ГЛАВА

0 коментара:

Публикуване на коментар

Благодарим за коментара! :)