3.03.09 г.

on
24. ЗАДЪНЕНА УЛИЦА

Очите ми се отвориха при ярката, бяла светлина. Бях в непозната стая, бяла стая. Стената до мен бе покрита с дълги вертикални прозорци – над главата ми блестяха лампи, които ме ослепяваха. Бях подпряна на твърдо, неравно легло – легло с релси. Възглавниците бяха плоски и твърди. Имаше досаден бибипкащ шум някъде наблизо. Надявах се, че това означава, че съм все още жива. Смъртта не би трябвало да е толкова неудобна.
Ръцете ми бяха обвити с прозрачни тръбички и нещо беше закрепено към лицето ми, под носът ми. Вдигнах ръка, за да го махна.
- А, не, без такива. – И студени пръсти уловиха ръката ми.
- Едуард? – обърнах леко главата си и изящното му лице бе на сантиметри от моето, брадичката му подпряна на ръба на възглавницата ми. Осъзнах отново, че съм жива, този път с благодарност и гордост. – О, Едуард, толкова съжалявам!
- Шшшт – той накара ме да замълча. – Всичко е наред сега.
- Какво се случи? – Не можех да си спомня точно и умът ми се бунтуваше срещу опитите ми да се сетя.
- Почти бях закъснял. Може би едва на косъм – прошепна той, гласът му измъчен.
- Бях толкова глупава, Едуард, мислех си, че е хванал мама.
- Той измами всички ни.
- Трябва да се обадя на Чарли и мама – осъзнах аз през мъглата.
- Алис им се обади. Рене е тук –е, тук в болницата. Вмомента отиде да си вземе нещо за хапване.
- Тя е тук? – Опитах се да седна, но въртенето в главата ми се увеличи, и ръката му ме бутна нежно назад във възглавниците.
- Тя ще се върне скоро – обеща той. – А ти трябва да стоиш мирно.
- Но какво й каза? – паникьосах се аз. Нямах нужда да ме успокояват. Майка ми беше тук, а аз се възстановявах от атака на вампир. – Защо й казахте, че съм тук?
- Паднала си два етажа стълби и през един прозорец. – Той замълча. – Трябва да признаеш, че може да се случи.
Въздъхнах и от това заболя. Погледнах към тялото си изпод чаршафите и голямата буца, която беше кракът ми.
- Колко зле съм точно? – попитах аз.
- Имаш счупен крак, четири счупени ребра, няколко пукнатини по черепа, синини, които покриват всеки сантиметър от тялото ти и си изгубила доста кръв. Преляха ти кръв няколко пъти. Това не ми хареса – за известно време не миришеше както трябва.
- Сигурно е била приятна промяна за теб.
- Не, на мен ми харесва твоят мирис.
- Как го направи? – попитах тихо аз. Той веднага разбра какво имам предвид.
- Не съм сигурен. – Той погледна встрани от учудените ми очи, като повдигна внимателно обвитата ми в системи ръка от леглото и я задържа в своята, като внимаваше да не размести една от жиците, която ме свързваше с един от мониторите.
Изчаках търпеливо останалата част.
Той въздъхна без да се обръща към мен.
- Беше невъзможно... да спра – прошепна той. – Невъзможно. Но го направих. – Той най-накрая погледна към мен с лека усмивка. – Сигурно те обичам.
- Вкусът отговаря ли на мирисът? – усмихнах се аз в отговор. От това лицето ме заболя.
- Дори по-добре... по-хубаво отколкото си бях представял.
- Съжалявам – извиних се аз.
Той изви очи към тавана.
- От всички неща, за които трябва да се извиниш.
- За какво трябва да се извиня?
- За това, че почти се отне от мен завинаги.
- Съжалявам – извиних се отново.
- Знам защо го направи. – Гласът му беше утешителен. – И все пак беше неразумно, разбира се. Трябваше да ме почакаш, да ми кажеш.
- Нямаше да ме пуснеш да отида.
- Не – съгласи се той с мрачен тон. – Нямаше.
Някои доста неприятни спомени започнаха да ми се възвръщат. Потреперах и след това се свих.
Той моментално се разтревожи.
- Бела, какво има?
- Какво стана с Джеймс?
- След като го издърпах от теб, Емет и Джаспър се погрижиха за него. – Имаше яростна нотка от разкаяние в гласът му.
Това ме обърка.
- Не видях Емет и Джаспър там.
- Трябваше да напуснат стаята... имаше прекалено много кръв.
- Но ти остана.
- Да, останах.
- И Алис, и Карлайл... – казах учудена.
- Те също те обичат, нали знаеш.
Поредица от болезнени образи от последният пък, като видях Алис, ме подсетиха нещо.
- Алис видя ли касетата? – попитах загрижено.
- Да. – Нов звук помрачи гласът му, тон на искрена омраза.
- Тя винаги е била затворена в тъмнина, затова не е можела да си спомни.
- Знам. Тя разбира сега. – Гласът му беше равен, но лицето му бе потъмняло от ярост.
Опитах се да докосна лицето му със свободната си ръка, но нещо ме спря. Погледнах надолу, за да видя системата, която дърпаше ръката ми.
- Ъъъх. – трепнах аз.
- Какво има? – попита ме обезпокоено той – разсеян, но не достатъчно. Пустотата не напусна напълно очите му.
- Игли – обясних аз, като погледнах встрани от тази в ръката ми. Фокусирах се върху пукнатините в тавана и се опитах да дишам дълбоко, въпреки болката в ребрата ми.
- Страх от игри – промърмори той сам на себе си изпод дъха си, като клатеше глава. – О, садистичен вампир, който има намерение да я измъчва до смърт, разбира се, няма проблеми, тя бяга да се срещне с него. Един абокад от друга страна...
Извих очи. Бях доволна да открия, че поне тази реакция бе безболезнена. Реших да сменя темата.
- Ти защо си тук? – попитах аз.
Той се вгледа в мен, първо объркване и след това болка докосна очите му. Веждите му се събраха, като се намръщи.
- Искаш ли да си тръгна?
- Не! – възразих аз, ужасена от мисълта. – Не, имах предвид, защо майка ми си мисли, че ти си тук? Трябва да си сравним историите преди тя да се е върнала.
- Оу – каза той, и челото му отново се успокои. – Дошъл съм във Феникс, за да ти вдъхна малко разум в главата, да те убедя да се върнеш във Форкс. – Широките му очи бяха толкова сериозни и искрени, че почти сама му повярвах. – Ти си се съгласила да ме видиш, и си откарала към хотела, където съм отседнал с Карлайл и Алис – разбира се, бил съм тук с родителски надзор – добави той ефикасно, - но ти си се спънала по стъпалата на път за стаята ми и... е, знаеш останалата част. Макар че не ти трябва да си спомняш детайли – имаш добро извинение да не си спомняш по-финните детайли.
Замислих се върху това за момент.
- Има няколко пропуска в тази история. Например, няма счупени прозорци.
- Напротив – каза той. – Алис се позабавлява доста, докато изфабрикува доказателствата. Погрижихме се за всичко доста убедително – вероятно можеш да съдиш хотела, ако искаш. Няма за какво да се тревожиш – обеща той, като погали бузата ми с най-лекото докосване. – Единствената ти работа сега е да оздравееш.
Не бях чак толкова изгубена от болката или мъглата на медикаментите, че да не реагирам на докосването му. Бибипкането на монитора започна да подскача нестабилно – сега не беше единственият, който можеше да чуе сърцето ми да полудява.
- Това ще бъде доста смущаващо – промърморих на себе си.
Той се засмя и умозрителен поглед се появи в очите му.
- Хммм, чудя се...
Той се наведе бавно – бибипкащият шум се усили диво преди устните му дори да са ме докоснали. Но когато го направиха, макар и с най-лекият натиск, бибипкането спря.
Той се отдръпна назад рязко, разтревоженото му изражение премина в облекчение, когато мониторът обяви рестартирането на сърцето ми.
- Изглежда, че ще трябва да внимавам дори още повече с теб от обичайното. – Той се намръщи.
- Не бях свършила с целуването ти – оплаках се аз. – Не ме карай да дойда до там
Той се ухили и се наведе, за да притисне устните си леко в моите. Мониторът подивя.
Но внезапно устните му се стегнаха. Той се отдръпна.
- Мисля, че чувам майка ти – каза той, като се ухили отново.
- Не ме оставяй – извиках аз, като ме заля неразумна вълна на паника. Не можех да го пусна – можеше да изчезне отново.
Той разчете ужасът в очите ми за една кратка секунда.
- Няма – обеща тържествено той и се усмихна. – Ще си подремна.
Той се премести на твърдият пластмасов стол, който беше от другата ми страна в края на леглото ми, като се облегна на него и затвори очите си. Беше напълно неподвижен.
- Не забравяй да дишаш – прошепнах саркастично. Той си пое дълбоко дъх, очите му все още затворени.
Можех да чуя майка си сега. Тя говореше с някой, навярно сестра, и звучеше уморена и разстроена. Исках да скоча от леглото и да изтичам при нея, за да я успокоя и да й обещая, че всичко е наред. Но не бях в никакво състояние за подскоци, затова я почаках нетърпеливо.
Вратата се отвори леко и тя надникна вътре.
- Мамо! – прошепнах аз, гласът ми изпълнен с любов и облекчение.
Тя повярва на заспалото състояние на Едуард върху стола и отиде на пръсти до леглото ми.
- Никога не те оставя, а? – промърмори си тя на себе си.
- Мамо, толкова се радвам да те видя!
Тя се наведе, за да ме прегърне нежно и почувствах топли сълзи да падат на бузите ми.
- Бела, бях толкова разстроена!
- Съжалявам, мамо. Но всичко е наред сега – успокоих я аз.
- Просто се радвам да видя очите ти отворени най-накрая. – Тя седна на ръба на леглото ми.
Внезапно осъзнах, че си нямах и на представа кой ден сме.
- Отколко време са затворени?
- Петък е, мила, беше се отнесла за доста дълго.
- Петък? – Бях шокирана. Опитах се да си спомня кой ден беше, когато... но не исках да мисля за това.
- Трябва да те задържат за известно време, миличка – имаш доста наранявания.
- Знам. – Можех да ги усетя.
- Късметлийка си, че доктор Калън е бил там. Толкова мил мъж... и много млад, всъщност. И прилича по-скоро на модел, отколкото на доктор...
- Срещнала си Карлайл?
- И сестрата на Едуард, Алис. Тя е прекрасно момиче.
- Така е – съгласих се искрено.
Тя погледна през рамото си към Едуард, който още лежеше със затворени очи на стола.
- Не ми каза, че имаш такива добри приятели във Форкс.
Трепнах, и след това простенах.
- Какво боли? – настоя та разтревожено, като се обърна към мен. Очите на Едуард пробляснаха към мен.
- Добре съм – уверих ги. – Просто трябва да си сещам да не се движа. – Той се върна към измислената си дрямка.
Възползвах се от моментната разсеяност на майка ми, за да сменя темата преди да се е върнала към не-чак-толкова откровеното ми отношение.
- Къде е Фил? – попитах бързо.
- Флорида – о, Бела! Никога няма да познаеш! Тъкмо, когато щяхме да тръгваме, най-добрите новини!
- Фил е получил договора? – предположих аз.
- Да! Как позна! Ще играе за Сънс, можеш ли да повярваш?
- Това е страхотно, мамо – казах ентусиазирано аз, доколкото можах, въпреки че имах малка представа какво означава това.
- А Джаксънвил ще ти хареса толкова много – бъбреше тя, докато аз я гледах безучастно. – Бях малко разтревожена, когато Фил заговори за Ейкрън, с онзи сняг и така нататък, защото знаеш как мразя студа, но сега Джаксънвил! Винаги е слънчево, а влагата не е чак толкова лоша. Открих ме най-сладката къща, жълта, с бяла ограда, и веранда като по старите филми, и огромно дъбово дърво, и е само на няколко минути от океана, и ще имаш собствена баня...
- Чакай, мамо! – прекъснах я аз. Едуард все още беше със затворени очи, но изглеждаше прекалено напрегнат, за да мине за заспал. – За какво говориш? Няма да ходя във Флорида. Аз живея във Форкс.
- Но вече не ти се налага, глупаче – засмя се тя. – Фил ще има възможността да е наблизо много по-често... говорихме много по въпроса, и това, което ще направя е да си разделим игрите, половината време с теб, половината време с него.
- Мамо. – Поколебах се, като се чудех как най-тактично да й обясня. – Аз искам да остана във Форкс. Вече съм се установила в училище и имам няколко приятелки – тя погледна още един път към Едуард, когато и напомних за приятели, затова пробвах друга посока, - и Чарли има нужда от мен. Той е сам-самичък там и изобщо не може да готви.
- Искаш да останеш във Форкс? – попита тя, объркана. Идеята беше немислима за нея. И очите и отново се отместиха към Едуард. – Защо?
- Казах ти – училището, Чарли – ауч! – Бях свила рамене. Не беше добра идея.
Ръцете й се размахаха безпомощно над мен, като търсеха безопасно място, което да потупат. Тя се задоволи с челото ми – само то не бе бинтовано.
- Бела, миличка, ти млазиш Форкс – напомни ми тя.
- Не е толкова лошо.
Тя се намръщи и отмести поглед между мен и Едуард, този път много преднамерено.
- Заради това момче? – прошепна тя.
Отворих уста, за да излъжа, но очите й изучаваха лицето ми и знаех, че щеше да познае.
- Той е част от това – признах аз. Нямаше нужда да й обяснявам голямата част. – Та, имаше ли възможност да поговориш д Едуард? – попитах аз.
- Да. – Тя се поколеба, като се загледа в напълно неподвижната му форма. – Исках да поговоря с теб за това.
О-па.
- За какво по-точно? – попитах аз.
- Мисля, че това момче е влюбено в теб – обвини тя, като държеше гласът си нисък.
- И аз мисля така – доверих й аз.
- А какво изпитваш ти към него? – Тя слабо скриваше бурното любопитство в гласът си.
Въздъхнах, като погледнах встрани. Колкото и да обичах майка си, това не беше разговор, който исках да водя с нея.
- И аз съм доста луда по него. – Ето – това звучеше точно като нещо, което тинейджърка с първото си гадже би казала.
- Е, той ми се струва мил, и, божичко, невероятно хубав е, но ти си толкова млада, Бела... – Гласът й беше несигурен – доколкото можех да си спомня, това беше първият път, откакто бях на осем, когато се опитваше да звучи като родителско тяло. Разпознах разумният, но твърд глас от разговорите, които бяхме водили за мъже.
- Знам това, мамо. Не се тревожи. Това е просто едно увлечение – успокоих я аз.
- Точно така – съгласи се тя, лесно задоволена.
След което въздъхна и погледна виновно през рамото си към големият кръгъл часовник на стената.
- Трябва да тръгваш ли?
Тя прехапа устни.
- Фил трябваше да се обади след малко... Не знаех, че ще се събудиш...
- Няма проблеми, мамо. – Опитах се да намаля облекчението в гласът си, за да не я нараня. – Няма да съм сама.
- Ще се върна скоро. И аз спах тук, да знаеш – обяви тя, горда от себе си.
- О, мамо, нямаше нужда да правиш това! Можеш да спиш вкъщи – изобщо няма да забележа. – Въртележката от обезболяващи в мозъкът ми правеше концентрирането ми трудно дори сега, макар че очевидно бях простапала няколко дни.
- Бях прекалено нервна – призна срамежливо тя. – Имало е криминални прояви в квартала и не исках да съм там сама.
- Криминални прояви? – попитах загрижено.
- Някой е разбир балетното студио зад ъгъла от нашата къща и го е изгорил до основи – нищо не е останало там! И са оставили открадната кола отпред. Спомняш ли си, когато ходеше на танци там, миличка?
- Спомням си – потреперах аз.
- Мога да остана, миличка, ако се нуждаеш от мен.
- Не, мамо, ще се оправя. Едуард ще бъде с мен.
Тя изглеждаше така, сякаш именно заради това искаше да остане.
- Ще се върна тази вечер. – Звучеше по-скоро като предупреждение отколкото като обещание и тя хвърли поглед към Едуард, когато го каза.
- Обичам те, мамо.
- И аз те обичам, Бела. Опитай се да внимаваш малко повече, докато вървиш, мила. Не искам да те изгубя.
Очите на Едуард останаха затворени, но за секунда на лицето му се появи широка усмивка.
Влезе една сестра, която да провери всичките ми тръбички и жици. Майка ми целуна челото ми, потупа обвитата ми със системи ръка, и излезе.
Сестрата преглеждаше отчета на сърдечният ми монитор.
- Добре ли се чувстваш, скъпа? Сърдечният ти ритъм се е повишил малко тук.
- Добре съм – уверих я.
- Ще кажа на дежурният лекар, че си се събудила. Тя ще намине да те види след минутка.
Веднага щом затвори вратата, Едуард бе застанал до мен.
- Откраднал си кола? – повдигнах вежди.
Той се усмихна невъзмутимо.
- Беше добра кола, много бърза.
- Как беше дрямката ти? – попитах аз.
- Интересна. – Очите му се присвиха.
- Какво?
Той гледаше надолу, докато отговаряше.
- Изненадан съм. Мислех си, че Флорида... и майка ти... е, мислех си, че е това, което искаш.
Вгледах се в него неразбиращо.
- Но щеше да си затворен по цял ден във Флорида. Щеше да имаш възможност да излизаш само нощем, точно като истински вампир.
Той почти се усмихна, но не съвсем. И внезапно лицето му бе мрачно.
- Аз щях да остана във Форкс, Бела. Или някое друго подобно място – обясни той. – Някъде, където няма да мога да те наранявам повече.
Отначало не разбрах. Продължих да го гледам безучастно, докато думите една по една не се наместиха в главата ми като ужасяващ пъзел. Едва съзнавах звука на забързаното ми сърце, докато дишането ми се бе превърнало в хипервентилиране, въпреки че усещах острата болка на протестиращите ми ребра.
Той не каза нищо – само наблюдаваше лицето ми предпазливо, докато болката, която нямаше нищо общо със счупените ребра, болка, която беше безкрайно по-лоша, заплашваше да ме смаже.
И тогава друга сестра влезе целеустремено в стаята. Едуард стоеше мирно като камък, докато тя премери изражението ми с тренирано око, преди да се обърне към мониторите.
- Време е за болкоуспокояващите, а, съкровище? – попита мило тя, като почука абокада.
- Не, не – промърморих , като се опитвах да прогоня агонията в гласът ми. – Нямам нужда от нищо. – Не можех да си позволя да затворя очите си сега.
- Няма нужда от смелост, мила. Ще е по-добре да не се напрягаш толкова – трябва ти почивка. – Тя почака, но аз поклатих глава.
- Добре – въздъхна тя. – Натисни бутона, когато си готова.
Тя хвърли на Едуард строг поглед и хвърли още един обезпокоен поглед към машинарията, преди да излезе.
Студените му ръце бяха на лицето ми – гледах го с подивели очи.
- Шшшт, Бела, успокой се.
- Не ме напускай – помолих го с разбит глас.
- Няма – обеща той. – Сега се успокой, преди да извикам сестрата, за да се погрижи за теб.
Но сърцето ми не можеше да се забави.
- Бела. – Той погали разтревожено лицето ми. – Не отивам никъде. Ще бъда тук, докато имаш нужда от мен.
- Заклеваш ли се, че няма да ме напуснеш? – прошепнах аз. Опитах се поне да овладея задъхването. Ребрата ми пулсираха.
Той положи ръцете си от двете страни на лицето ми и приближи лицето си до моето. Очите му бяха разширени и сериозни.
- Заклевам се.
Мирисът на дъха му беше утешителен. Изглежда, че облекчи болката на дишането ми. Той все още задържаше погледа ми, докато тялото ми бявно се отпусна и бибипкането възвърна нормалното си темпо. Очите му бяха тъмни, по-близо до черно, отколкото до златно днес.
- По-добре? – попита той.
- Да – казах предпазливо.
Той поклати глава и промърмори нещо неразбираемо. Стори ми се, че чух да казва „преувеличена реакция”.
- Защо каза това? – прошепнах, като се стараех гласът ми да не трепери. – Да не би да си се изморил да ме спасяваш през цялото време? Искаш ли аз да си тръгна?
- Не, не искам да бъда без теб, Бела, разбира се, че не. Бъди разумна. И също така нямам никави проблеми със спасяването ти – като изключим факта, че аз съм този, който те поставя в опасност... че аз съм причината ти да си тук.
- Да, ти си причината – намръщих се аз. – Ти си причината да съм тук – жива.
- Почти. – Гласът му беше едва доловим шепот. – Покрита със системи и пластири и едва движеща се.
- Нямах предвид скорошното ми преживяване на косъм от смъртта – казах аз, като ставах все по-раздразнителна. – Мислех си за другите пъти – можеш да си избереш. Ако не бе заради теб, щях да гния нейде из гробищата на Форкс.
Той потрепна при думите ми, но мрачният му поглед не напусна очите му.
- Това обаче не е най-лошата част – продължи той в шепот. Държеше се, сякаш не бях казала нищо. – Не да те видя на пода... свита и разбита. – Гласът му се задави. – Не мисълта, че съм закъснял. Не и дори да чуя писъците ти на болка – всички тези непоносими спомени, който ще нося в себе си до края на вечността. Не, най-ужаснот очувство... да знам, че не мога да спра. Вярата, че ще те убия собственоръчно.
- Но не го направи.
- Можех. С лекота.
Знаех си, че трябва да запазя спокойствието си... но той се опитваше сам да се убеди да ме напусне, и паниката заля дробовете ми, като напираше да излезе.
- Обещай ми – прошепнах аз.
- Какво?
- Знаеш какво. – Започвах да се ядосвам вече. Той беше толкова упорито решен да се спира подробно на негативните неща.
Той чу промяната в тона ми. Очите му се присвиха.
- Изглежда не съм достатъчно силен, за да стоя надалеч от теб, така че предполагам, че ще получиш това, което искаш... без значение дали ще те убие или не – добави той грубо.
- Хубаво. – Но не ми беше обещал – факт, който не пропуснах. Паниката бе едва овладяна – нямах останали сили, за да контролирам гневът си. – Каза ми как си спрял... сега искам да знам защо – настоях аз.
- Защо? – повтори той предпазливо.
- Защо си го направил. Защо просто не остави отровата да се разпространи? Досега щях да съм като теб.
Очите на Едуард станаха бездънно черни и си спомних, че това бе нещо, което той нямаше намерение аз да узнавам. Алис навярно е била преокупирана с нещата, които е научила за себе си... или е била внимателна с мислите си около него – очевидно, той си нямаше и на идея, че са ме осведомили за теорията на вампирското преобразяване. Той беше изненадан и вбесен. Ноздрите му се разшириха, устата му изглеждаше като издялана от камък.
Нямаше да ми отговори, това бе ясно.
- Аз първа ще призная, че нямам опит с връзките – казах аз. – Но просто изглежда логично... един мъж и една жена да бъдат някакси равни... като например, единият не може винаги да спасява другият. Те трябва да се спасяват взаимно.
Той скръсти ръце на ръба на леглото и подпря брадичката си на ръцете си. Изражението му беше спокойно, гневът му беше обуздан. Очевидно бе решил, че не е ядосан на мен. Надявах се да имам възможност да предупредя Алис преди да я е видял.
- Ти ме спаси – каза той тихо.
- Не мога винаги да съм Лоис Лейн – настоях аз. – И аз искам да съм Супермен.
- Не знаеш какво искаш. – Гласът му беше нежен – той гледаше напрегнато релсите на леглото.
- Мисля, че знам.
- Бела, не знаеш. Имах почти деветдесет години да разсъждавам върху това и все още не съм сигурен.
- Да не би да искаш Карлайл да не те бе спасявал?
- Не, не искам това. – Той замълча преди да продължи. – Но животът ми бе приключил. Не се отказвах от нищо.
- Ти си моят живот. Ти си единственото нещо, за което ще ме заболи, ако го изгубя. – Ставах все по-добра в това. Беше лесно да призная колко се нуждая от него.
Въпреки това той беше много спокоен. Решителен.
- Не мога да го направя, Бела. Няма дат и причиня това.
- Защо не? – Гърлото ми стържеше и думите не излязоха толкова силни, колкото възнамерявах. – Не ми казвай, че е прекалено трудно! След днес, или предполагам беше преди няколко дни... както и да е, след това, би трябвало да е нищо.
Той ме изгледа гневно.
- Ами болката? – попита той.
Пребледнях. Не можех да се спра. Но се опитах да удържа изражението си от това, да покаже колко ясно си спомнях чувството... огънят във вените ми.
- Това си е мой проблем – казах аз. – Мога да се справя.
- Смелостта е възможна до точката, където се превръща в безумие.
- Не чак такова нещо. Три дена. Голяма работа.
Едуард направи гримаса, когато думите ми му припомниха, че бях по-добре осведомена отколкото някога бе възнамерявал да бъда. Гледах го как потиска гневът си, гледах го как очите му започват да спекулират.
- Чарли? – попита рязко той. – Рене?
Минутите минаха в мълчание, докато се борех да открия отговор на този въпрос. Отворих уста, но не излезе никакъв звук. Затворих я отново. Той чакаше, и изражението му стана триумфиращо, защото знаеше, че нямах верен отговор.
- Виж, и това не е кой знае какво – накрая промърморих – гласът ми беше неубедителен, както винаги, когато лъжех. – Рене винаги е вземала решенията, които са в нейна изгода – би искала същото и от мен. А Чарли е жилав, той е свикнал да бъде сам. Не мога да се грижа вечно за тях. Имам си свой собствен живот за живеене.
- Именно – сряза ме той. – И няма да го приключа за теб.
- Ако очакваш от мен да бъда на смъртното си легло, имам новини за теб! Вече бях там!
- Ти ще се възстановиш – напомни ми той.
Поех си дълбоко въздух, за да се успокоя, като игнорирах спазъма на болка, който се задейства. Гледах го и той се взираше обратно в мен. Нямаше никакъв компромис на лицето му.
- Не – казах бавно. – Няма.
Челото му се свъси.
- Разбира се, че ще го направиш. Може да ти останат един или два белега...
- Грешиш – настоях аз. – Ще умра.
- Наистина, Бела. – Сега бе разтревожен. – Ще си излязла оттук до няколко дни. Две седмици най-много.
Изгледах го ядосано.
- Може да не умра сега... но ще умра по някое време. Всяка минута от всеки изминал ден, се доближавам. И ще остарея.
Той се намръщи, когато осъзва какво имах предвид, като притисна дългите си пръсти към слепоочията си и затвори очи.
- Точно така трябва да се случи. Както би трябвало да се случи. Както щеше да се случи, ако аз не съществувах – а аз не би трябвало да съществувам.
Изсумтях. Той отвори изненадано очи.
- Това е глупаво. Това е като да отидеш при някой, който току-що е спечелил лотарията, да им вземеш парите и да им кажеш „Виж, да оставим нещата така както си бяха. Така е по-добре.” И аз няма да се вържа на това.
- Едва ли можеш да ме сравниш с награда от лотарията – изстена той.
- Точно така. Ти си нещо много по-хубаво.
Той извъртя очи и стисна устни.
- Бела, няма да водим повече този разговор. Отказвам да те прокълна във вечна тъмнина и точка по въпроса.
- Ако мислиш, че това е краят, значи не ме познаваш добре – предупредих го аз. – Ти не си единственият вампир, който познавам.
Очите му помръкнаха отново.
- Алис няма да посмее.
И за момент той изглеждаше толкова заплашителен, че не можех да не го повярвам – не можех да си представя някой достатъчно смел, за да му се изпречи на пътя.
- Алис вече го е видяла, нали? – познах аз. – Затова нещата, които казва те ядосват. Тя знае, че ще бъда като теб... някой ден.
- Тя греши. Тя те видя и мъртва, но това също не се случи.
- Няма да ме хванеш да залагам срещу Алис.
Гледахме се един друг дълго време. Беше тихо освен бръмченето на машините, бибипкането, капенето на системата, тиктакането на големият часовник на стената. Накрая изражението му омекна.
- Та докъде ни води това? – зачудих се аз.
Той се засмя безрадостно.
- Мисля, че се нарича задънена улица.
Въздъхнах.
- Ауч – промърморих.
- Как се чувстваш? – попита той, като се вгледа в бутона за сестрата.
- Добре съм – излъгах аз.
- Не ти вярвам – каза нежно той.
- Няма да заспивам отново.
- Трябва да си почиваш. Цялото това спорене не ти се отразява добре.
- Ами предай се тогава – предложих му аз.
- Добър опит. – Той се пресегна към бутона.
- Не!
Не ми обърна внимание.
- Да? – говорителя на стената пропука.
- Мисля, че сме готови за още обезболяващи – каза той спокойно, като игнорираше яростонто ми изражение.
- Ще пратя сестрата. – Гласът звучеше много отегчен.
- Няма да ги взема – заклех се аз.
Той погледна към пакетчето с течност, което висеше над леглото ми.
- Не мисля, че ще те помолят да гълташ нещо.
Сърцето ми започна да препуска. Той прочете страхът в очите ми и въздъхна ядосано.
- Бела, в болка си. Имаш нужда от почивка, за да оздравееш. Защо си толкова трудна? Няма да ти слагат повече игли сега.
- Не ме е страх от игрите – прошепнах. – Страх ме е да затворя очи.
След което той се усмихна с кривата си усмивка и взе лицето ми в ръцете си.
- Казах ти, че никъде не отивам. Не се страхувай. Докато това те прави щастлива, ще съм тук.
Усмихнах му се обратно, като игнорирах болката в бузите ми.
- Говорим за цяла вечност, нали знаеш.
- О, ще го преживееш – това е просто увлечение.
Поклатих невярващо глава – това ме замая.
- Бях шокирана, че Рене преглътна това. Мислех си, че ти знаеш по-добре.
- Това му е красивото да бъдеш човек – каза ми той. – Нещата се променят.
Очите ми се присвиха.
- Не си задържай дъха.
Той се смееше, когато сестрата влезе, размахвайки спринцовка.
- Ако обичате – каза тя грубо на Едуард.
Той стана и отиде в края на малката стая, като се облегна срещу стената. Той скръсти ръце и зачака. Задържах очите си върху него, все още изпълнена с опасения. Тойсрещна спокойно погледа ми.
- Ето на, мила. – Сестрата се усмихна, докато инжектира лекарството в абокада ми. – Ще се почувстваш по-добре сега.
- Благодаря – прошепнах аз, не особено ентусиазирано. Не отне много време. Можех да усетя летаргията да завладява кръвта ми почти моментално.
- Това би трябвало да свърши работата – промърмори тя, когато клепачите ми падваха.
Сигурно бе напуснала стаята, защото нещо студено и гладко докосна лицето ми.
- Остани. – Думата беше неясна.
- Непременно – обеща той. Гласът му беше красив, като приспивна песен. – Както казах, докато те прави щастлива... докато е най-доброто за теб.
Опитах се да поклатя главата си, но беше прекалено тежка.
- Мне е съш’то нещо – смутолевих.
Той се засмя.
- Не се тревожи сега за това, Бела. Можеш да спориш с мен, когато се събудиш.
Мисля, че се усмихнах.
- Аха.
Можех да усетя устните му до ухото си.
- Обичам те – прошепна той.
- И аз.
- Знам – засмя се тихо той.
Извърнах леко глава... търсейки. Той знаеше какво исках. Устните му докоснаха нежно моите.
- Благодаря – въздъхнах.
- По всяко време.
Не бях наистина там повече. Но се борех слабо срещу ступора. Имаше само още едно нещо, което исках да му кажа.
- Едуард? – опитах се да произнеса ясно името му.
- Да?
- Залагам на Алис – прошепнах.
И тогава мракът ме обви.

ПОСЛЕДНА ГЛАВА ЕПИЛОГ

0 коментара:

Публикуване на коментар

Благодарим за коментара! :)