3.03.09 г.

on
16. КАРЛАЙЛ

Той ме поведе към стаята, която бе посочил като кабинета на Карлайл. Той се спря пред врата за секунда.
- Влез – покани гласът на Карлайл.
Едуард отвори вратата към стая с висок таван и продълговати, западно разположени прозорци. Стените отново бяха тапицирани, с тъмно дърво – където бяха видими. Повечето пространство на стаята бе заето от огромна библиотека, които се извисяваха много над главата ми и съдържаха повече книги, отколкото бях виждала извън библиотека.
Карлайл стоеше зад огромно махагонено бюро в кожен стол. Той тъкмо поставяше книгоразделител между страниците на дебел том, който държеше. Стаята изглеждаше точно така както винаги съм си представяла, че би изглеждала на колежанският декан – само дето Карлайл беше прекалено млад за ролята.
- Какво мога да направя за вас? – попита ни той дружелюбно, като се изправи от мястото си.
- Исках да покажа на Бела малко от историята ни – каза Едуард. – Е, от твоята история всъщност.
- Не искахме да те притесняваме – извиних се аз.
- Никак даже. Откъде ще започнете?
- Вагонетката – отвърна Едуард, като постави леко ръка върху рамото ми и ме завъртя да погледна назад към вратата, през която бяхме влезли. Всеки път, когато ме докоснеше, дори и по най-небрежният начин, сърцето ми реагираше звучно. Беше дори по-смущаващо с Карлайл наблизо.
Стената, пред която се изправихме, беше различна от останалите. Наместо рафтове, тази стена беше претъпкана с картини от всякакви размери, някои в трептящи цветове, а други в убит цвят. Потърсих някаква логика, нещо което свързваше колекцията, но не открих нищо в припряното си изследване.
Едуард ме издърпа към най-лявата страна, като ме постави пред малка квадратна пастелна картина в обикновена дървена рамка. Тази не изпъкваше измежду по-големите и по-ярки творби – нарисувана във вариращи тонове на сепия, тя изобразяваше миниатюрно градче покрито с островърхи и наклонени покриви, с тънки шпицове на върха на няколко кули. Широка река изпълваше фона, пресечена от мост покрит със сгради, които приличаха на малки катедрали.
- Лондон през 1650 – каза Едуард.
- Лондон от младостта ми – добави Карлайл на няколко крачки зад нас. Трепнах – не го бях чула да се приближава. Едуард стисна ръката ми.
- Ще разкажеш ли ти историята? – попита Едуард. Обърнах се леко, за да видя реакцията на Карлайл.
Той срещна погледа ми и се усмихна.
- Бих – отвърна той. – Но всъщност закъснявам малко. Обадиха се от болницата тази сутрин – доктор Сноу си взема болничен днес. Между другото, ти знаеш историите така добре както и аз – добави той, като се ухили на Едуард сега.
Беше доста странна информация за асимилиране – всекидневните тревоги на градският доктор по време на дискусията на ранните му дни в Лондон през 17 век.
Беше също така доста неудобно да знам, че той говореше на глас само заради мен.
След още една топла усмивка към мен, Карлайл напусна стаята.
Вгледах се в малката картина на родният град на Карлайл за един дълъг момент.
- Какво се е случило тогава? – попитах накрая, като видгнах поглед към Едуард, който ме наблюдаваше. – Когато е осъзнал какво му се е случило?
Той се обърна обратно към картините и аз проследих погледа му, за да видя коя е уловила интереса му сега. Беше по-голям пейзаж в тъмни есенни цветове – празна, сенчеста ливада в гора, със скалист връх в далечината.
- Когато осъзнал в какво се е превърнал – каза тихо Едуард, - той се разбунтувал срещу това. Опитал се е да се самоунищожи. Но това не става лесно.
- Как? – Нямах намерение да го казвам на глас, но думата проби през шока ми.
- Скачал е от големи височини – каза ми Едуард с безчувствен глас. – Опитал се е да се удави в океана... но е бил е още млад за новият си живот и много силен. Удивително е, че е успял да устои... храненето... докато е бил още толкова нов. Инстинктът е по-силен тогава, той надхвърля всичко друго. Но той бил толкова отвратен от себе си, че имал силата да се самоубие чрез глад.
- Това възможно ли е? – Гласът ми беше слаб.
- Не, има само няколко начина, чрез които можем да бъдем убити.
Отворих уста да попитам, но той проговори преди мен.
- И така той станал много гладен и евентуално слаб. Той странил доколкото далеч можел от човешкото население, като осъзнал, че волята му отслабва също. С месеци той бродел през ноща, като търсел най-самотните места, мразел се. Една нощ стадо елени минало през скривалището му. Той бил толкова див от жажда, че атакувал без да се замисли. Силата му се завърнала и той осъзнал, че има алтернатива на злото чудовище, от което се страхувал. Нима не е ял животинско месо и в предишният си живот? През следващите няколко месеци се родила новата му философия. Можел да съществува без да бъде демон. Той отново открил себе си. Започнал да употребява пълноценно времето си. Винаги е бил интелигентен, жаден за знания. Сега имал неограничено време пред себе си. През ноща учел, през деня планирал. Доплувал до Франция и...
- Доплувал е до Франция?
- Хората преплуват Ламанша през цялото време, Бела – напомни ми той търпеливо.
- Това е така, предполагам. Просто ми прозвуча смешно в този контекст. Продължавай.
- Плуването е лесно за нас...
- Всичко е лесно за вас – заядох се аз.
Той почака с развеселено изражение.
- Няма да те прекъсвам повече, обещавам.
Той се засмя мрачно и довърши изречението си.
- Защото, технически, нямаме нужда да дишаме.
- Ти...
- Не, не, ти обеща. – Той се засмя, като постави студените си пръсти леко върху устните ми. – Искаш ли да чуеш останалата част от историята или не?
- Не може да изтърсиш подобно нещо и после да очакваш нищо да не кажа – промърморих срещу пръстите му.
Той вдигна ръката си, като я постави отстрани на врата ми. Бързината на сърцето ми реагира на това, но аз упорствах.
- Не ти трябва да дишаш? – настоях аз.
- Не, не е нужно. Просто навик. – Той сви рамене.
- Колко време можете да изкарате... без дишане?
- Неопределено време, предполагам – не знам. Става леко неудобно – да бъдеш без чувство за мирис.
- Леко неудобно – повторих аз.
Не обръщах внимание на изражението си, но нещо в него го накара да помръкне. Ръката му падна до него и той застана много мирно, очите му напрегнати върху лицето ми. Мълчанието се удължи. Чертите му бяха неподвижни като на камък.
- Какво има? – прошепнах аз, като докоснах замръзналото му лице.
Лицето му омекна изпод ръката ми и той въздъхна.
- Все още чакам да се случи.
- Кое да се случи?
- Знам, че в един момент нещо което ти кажа или нещо което видиш ще е прекалено много. И след това ще избягаш от мен, пищейки. – Той пусна една половинчата усмивка, но очите му бяха сериозни. – Няма да те спра. Искам това да се случи, защото искам да си в безопасност. И все пак, искам да съм с теб. Двете желания са невъзможни за съгласуване... – Той притихна, като гледаше лицето ми. Чакаше.
- Не отивам никъде – обещах му аз.
- Ще видим – каза той, отново усмихнат.
Намръщих му се.
- Та, продължавай – Карлайл плуваше до Франция.
Той замълча, докато се връщаше към историята си. Инстинктивно, очите му се стрелнаха към друга картина – най-цветната от всичките, с най-украсената рамка, и най-голямата. Беше два пъти по-широка от вратата, до която бе закачена. Платното преливаше с ярки фигури във феерични роби, изрисувани около дълги колони и на мраморни балкони. Не можех да кажа дали представя гръцката митология или летящите герои в облаците би трябвало да бъдат библейски.
- Карлайл доплувал до Франция и продължил през Европа и университетите там. През деня той изучавал музика, естествени науки, медицина – и открил призванието си, изкуплението си в това, да спасява човешки животи. – Изражението му бе станало възхитено, почти благовейно. – Не мога точно да опиша борбата – отнело е на Карлайл два века от мъчителни усилия за да осъвършенства самоконтрола си. Сега той е почти изцяло имунизиран срещу мириса на човешка кръв и е способен да върши работата, която обича без да агонизира. Той открива вътрешното си спокойствие там, в болницата... – Едуард се вгледа в празното пространство за дълго време. Внезапно той сякаш си припомни намерението си. Той почука с пръст върху огромната картина пред нас.
- Учел е в Италия, когато открил другите там. Те били много по-цивилизовани и образовани от двойниците си в лондонските канали.
Той докосна едни сравнително улегнал квартет от фигури, нарисувани на най-високият балкон, които гледаха спокойно към гюрултията под тях. Разгледах внимателно групичка и осъзнах, със сепнат смях, когато разпознах русият мъж.
- Солимена е бил невероятно вдъхновен от приятелите на Карлайл. Той често ги е рисувал като богове – засмя се Едуард. – Аро, Маркус, Сайъс – каз атой, като посочи останалите трима, двама тъмнокоси и един със снежно бяла коса. – Нощните покровители на изкуствата.
- Какво е станало с тях? – почудих се на глас, върхът на пръсти ми се завъртя на сантиметър от фигурите на платното.
- Все още са там – Той сви рамене. – Както са били и преди кой знае колко хилядолетия. Карлайл останал при тях съвсем за малко, само за няколко деситилетия. Той много се възхищавал на цивилизоваността им, на изтънчеността им, но те настоявали да го излекуват от отвращението му към „естественият му източник на храна”, както го наричали. Опитали са се да го убедят, а той се опитал да убеди тях, но без полза. В този момент Карлайл решил да опита Новият свят. Той мечтаел да открие други като себе си. Виждаш ли, бил е много самотен. Дълго време не открил никой. Но когато чудовищата започнали да стават част от детски приказки, той открил че може да общува с неподозиращи хора, сякаш бил един от тях. Започнал да практикува медицина. Но другарството, което той желаел, го избягвало – не можел да рискува фамилиарност. Когато грипната епидемия ударила, той работел нощните смени в една болница в Чикаго. Той премислял една идея в главата си от няколко години насам и бил почти решен да действа – тъй като не можел да открие приятел, той ще си създаде един. Не бил особено сигурен как е протекла собствената му трансформация, затова се колебаел. И се отвращавал да отнеме нечий живот по начина, по който неговият бил откраднат. Именно по този начин той ме открил. Тямало е друга надежда за мен – бях оставен да умра в суматохата. Той се бе грижел за родителите ми и знаеше, че съм сам. Решил да опита...
Гласът му, почти шепот сега, замлъкна. Той се взря невиждащо през западните прозорци. Чудех се кои спомени изпълват умът му сега, тези на Карлайл или собствените му. Изчаквах тихо.
Когато се обърна към мен, нежна ангелска усмивка бе осветила лицето му.
- И така направихме цял кръговрат – заключи той.
- Винаги ли си бил с Карлайл тогава? – зачудих се аз.
- Почти винаги. – Той постави леко ръката си върху кръста ми и ме придърпа към себе си, докато излизахме през вратата. Загледах се в стената от картини, като се чудех дали някога ще чуя и останалите истории.
Едуард не каза нищо повече, докато вървяхме по коридора, затова попитах:
- Почти?
Той въздъхна, като отговори неохотно на въпроса.
- Е, имах типичният пристъп на бунтовническо юношество – около десет години след като бях... роден... създаден, както искаш го наричай. Не можех да понеса животът му на въздържание и негодувах срещу него, като обуздаваше апетита ми. Така че избягах сам за известно време.
- Наистина ли? – бях по-скоро заинтригувана, отколкото изплашена, както вероятно би трябвало да бъда.
Той видя това. Смътно осъзнах, че сме се насочили към други стъпала, но не обръщах много внимание на нещата около мен.
- Това не те ли отвращава?
- Не.
- Защо не?
- Предполагам, че... звучи ми разумно.
Той се изсмя много по-силно отпреди. Бяхме на върха на стълбите сега, в друг тапициран коридор.
- След новото си раждане – прошепна той. – Имах предимството да знам какво си мислят всички около мен, както хора така и не-човеци. Затова ми отне десет години да не се поддам на Карлайл – можех да прочета перфектно искреността му, да разбера точно защо живееше по начина, по който живееше. Отне ми само няколко години, за да се завърна при него и да се поверя на вижданията му. Мислех, че ще бъда освободен от... депресията, която съпътстваше съвестта. Защото знаех мислите на жертвата ми, можех да оставя невинните и да преследвам само злото. Ако последвам убиец в тъмна алея, където той преследва младо момиче – ако я спася, тогава сигурно не съм чак толкова ужасен.
Потреперах като си представих прекалено ясно това, което бе описал – тъмната алея, уплашеното момиче, тъмнокосият мъж зад нея. И Едуард, Едуард докато ловуваше, ужасен и величествен като млад бог, неудържим. Дали щеше да бъде благодарна, това момиче, или щеше да бъде по-изплашена и от преди?
- Но докато минаваше времето, започнах да виждам чудовището в очите си. Не можех да избегна дълга на толкова много отнети човешки животи, без значение колко оправдани. И затова се върнах при Карлайл и Езме. Те ме посрещнаха обратно като блудният син. Беше повече, отколкото заслужавах.
Бяхме спрели пред последната врата в коридора.
- Моята стая – информира ме той, като я отвори и ме дръпна навътре.
Стаята му гледаше на юг с огромни прозорци наместо стена, подобни на голяма стая долу. Навярно цялата задна страна на къщата бе стъклена. Изгледа гледаше надолу към река Сол Дюк, която се виеше през недокоснатата гора на Олимпийският планински район. Планините се оказаха по-наблизо, отколкото си мислех.
Западната стена бе напълно покрита с рафт след рафт от дискове. Стая му бе по-добре заредена от музикален магазин. В ъгъла имаше доста сложна на вид стерео система, от типа, който ме беше страх да пипам, защото бях сигурна, че ще счупя нещо. Нямаше легло, само един широк и приканващ диван от черна кожа. Подът беше покрит с дебел златист килим, а стените бяха облепени с тежка материя в малко по-тъмен тон.
- Добра акустика? - предположих аз.
Той се изсмя и кимна.
Вдигна едно дистанционно и включи стереото. Беше тихо, но тихата джаз песен звучеше така, сякаш групата бе в стаята при нас. Отидох да разгледам умопомрачителната му колекция от дискове.
- Как си ги организирал? - попитах, като не успях да открия никаква логика в заглавията.
Той не обръщаше внимание.
- Амиииии, по година, и след това по лични предпочитания в тази система - каза той разсеяно.
Обърнах се и той ме гледаше с едно особено изражение в очите.
- Какво?
- Бях подготвен да се чувствам... облекчен. За това да знаеш всичко, без да има нужда да пазя повече тайни от теб. Но не очаквах да почувствам нещо повече от това. Харесва ми. Кара ме да се чувствам... щастлив. - Той сви рамене, като се усмихваше леко.
- Доволна съм - казах аз, като отвърнах на усмивката му. Тревожех се, че ще съжали веднага след като ми разкрие всичко. Беше хубаво да знам, че случаят изобщо не е такъв.
Но докато очите му все още правиха дисекция на изражението ми, усмивката му помръкна и челото му се сбръчка.
- Все още чакаш да побягна и да се разпищя, нали? - предположих аз.
Лека усмивка докосна устните му и той кимна.
- Съжалявам, че ще се наложи да разбия фантазиите ти, но ти не си и наполовина толкова страшен, за колкото се мислиш. Не те намирам изобщо за страшен - излъгах небрежно.
Той спря, като повдигна вежди в изиграно недоверие. След което се усмихна в широка, дяволита усмивка.
- Наистина не трябваше да казваш това - изкикоти се той.
Той изръмжа, нисък звук от задната част на гърлото му - устните му се извиха около перфектните му зъби. Тялото му се сви незапно, полу-приведен, напрегнат като лъв, който се готви да нападне.
Отстъпих назад от него, като го изгледах гневно.
- Не би посмял.
Не видях как скача към мен - беше прекалено бързо. Изведнъж се отделих от земята и се разбих в дивана, като го запратихме към стената. През цялото време ръцете му оформяха желязна решетка около мен - едва ме бе бутнал. Но все още дишах тежко, докато се опитвах да се съвзема.
Той нямаше да допусне това. Той ми пое като малко дете към гръдният си кош, като ме държеше по-здраво от железни вериги. Изгледах го притеснена, но той изглеждаше овладян, челюстта му отпусната, докато се усмихваше, очите му осветени само от веселба.
- Та какво казваше? - изръмжа игриво той.
- Че ти си едно много, много ужасяващо чудовище - казах аз, като сарказма ми бе леко отпаднал поради бездиханният ми глас.
- Много по-добре - одобри той.
- Ъ - извих се аз. - Може ли да стана сега?
Той само се засмя.
- Може ли да влезем? - нежен глас прозвуча от коридора.
Борих се да се освободя, но Едуард само ме понагласи така че бях някакси малко по-общоприето седнала в скута му. Тогава видях, че са Алис и Джаспър зад нея на прага. Бузите ми горяха, но Едуард беше спокоен.
- Давайте. - Едуард все още се смееше тихо.
Алис изглежда не намери нищо необичайно в прегръдката ни - тя влезе, почти танцувайки, движенията й бяха толкова грациозни - в центъра на стаята, където седна пъргаво на пода. Въпреки това Джаспър се бе спрял на прага, като изражението му бе леко шокирано. Той се вгледа в лицето на Едуард и аз се зачудих дали не тества атмосферата с необичайната си чувствителност.
- Стори ни се, че обядваш с Бела и дойдохме да видим дали ще почерпиш - обяви Алис.
Замръзнах за момент, докато не осъзнах, че Едуард се бе ухилил - или на нейният коментар или на моята реакция, не можех да кажа.
- Съжалявам, но не мисля, че имам достатъчно за почерпка - отговори той, като ръцете му ме държаха безразсъдно близко.
- Всъщност - каза Джаспър, усмихвайки се неволно, докато влизаше в стаята. - Алис казва, че ще има истинска буря тази вечер и Емет иска да поиграем бейзбол. С нас ли си?
Думите бяха достатъчно обикновени, но смисълът им ме обърка. Поне разбрах, че на Алис може да се разчита повече отколкото на метереолога.
Очите на Едуард светнаха, но той се колебаеше.
- Разбира се, трябва да вземеш и Бела - изчурулика Алис. Стори ми се, че видях Джаспър да й хвърля бърз поглед.
- Искаш ли да дойдеш? - попита ме развълнувано Едуард, изражението му оживено.
- Разбира се. - Не можех да разочаровам такова лице. - Ъ, къде ще ходим?
- Ще трябва да почакаме гръмотевиците, за да играем - ще видиш защо - каза той.
- Ще имам ли нужда от чадър?
И тримата се засмяха силно.
- Ще има ли? - Джаспър попита Алис.
- Не - отговори тя твърдо. - Бурята ще се насочи към града. Би трябвало да е достатъчно сухо в сечището.
- Добре тогава. - Ентусиазмът в гласът на Джаспър беше заразителен, естествено. Открих, че изгарям от нетърпение, наместо да умирам от ужас.
- Да попитаме Карлайл дали ще дойде. - Алис се изви нагоре от пода с такъв стил, който би разбил сърцето, на която и да е балерина.
- Сякаш не знаеш - подразни я Джаспър, и те бързо бяха излезли. Джаспър успя да затвори незабележимо вратата зад себе си.
- Какво ще играем? - настоях аз.
- Ти ще гледаш - уточни Едуард. - Ние ще играем бейзбол.
Извих очи.
- Вампирите харесват бейзбол?
- Това е американската игра - каза той с подигравателна тържественост.

СЕДЕМНАДЕСЕТА ГЛАВА

0 коментара:

Публикуване на коментар

Благодарим за коментара! :)