3.03.09 г.

on
17. ИГРАТА

Тъкмо бе започнало да ръми, когато Едуард зави на моята улица. До този момент не се и съмнявах, че той ще прекара времето с мен в няколко временни часа в истинският свят.
И тогава видях черната кола, остарял форд, паркиран на алеята на Чарли - и чух Едуард да промърморва нещо неразбираемо в тих, остър глас.
Като стояха далеч от дъжда под навеса, Джейкъб Блек стоеше зад инвалидната количка на баща си. Лицето на Били бе непроницаемо като на скала, докато Едуард паркираше пикапа ми срещу завоя. Джейкъб свали погледа си, изражението му бе огорчено.
Ниският глас на Едуард беше яростен.
- Това е пресичане на границите.
- Дошъл е да предупреди Чарли - познах аз, по-ужасена, отколкото ядосана.
Едуард само кимна, като отвърна на погледа на Били през дъжда с присвити очи.
Изпитах слабо облекчение, че Чарли още не си беше вкъщи.
- Нека сама се справя с това - предложих аз. Тъмният поглед на Едуард ме разтревожи.
За моя изненада, той се съгласи.
- Вероятно така е най-добре. Внимавай обаче. Детето си няма и на идея.
Настръхнах леко при думата "дете".
- Джейкъб е почти на моята възраст - напомних му аз.
Той ме погледна тогава, като гневът му рязко изчезна.
- О, знам - увери ме той с усмивка.
Въздъхнах и сложих ръката си на дръжката.
- Вкарай ги вътре - инструктира ме той, - за да мога да си тръгна. Ще се върна привечер.
- Искаш ли пикапът ми? - предложих аз, докато се чудех как да обясня отсъствието му на Чарли.
Той изви очи.
- Мога да се прибера пеша вкъщи по-бързо, отколкото този пикап се движи.
- Не е задължително да си тръгваш - казах тъжно аз.
Той се усмихна на мрачното ми изражение.
- Всъщност, трябва. След като ги разкараш - той хвърли тъмен поглед в посоката на двамата Блек - все още трябва да подготвиш Чарли да се запознае с новото ти гадже. - Той се ухили широко, като показа всичките си зъби.
- Много ти благодаря - простенах аз.
Той ми се усмихна с кривата си усмивка, която толкова обичах.
- Скоро ще се върна - обеща той. Очите му хвърлиха бърз поглед към навеса и после се приведе, за да ми даде бърза целувка точно под ръба на челюстта ми. Сърцето ми заби оглушително и аз също погледнах към навеса. Лицето на Били вече не беше вече толкова невъзмутимо, като ръцете му бяха сграбчили облегалките за ръце на стола.
- Скоро - наблегнах аз, докато отварях вратата и излязох на дъжда.
Можех да усетя очите му на гърба ми, докато почти притичак през лекият ръмеж към навеса.
- Здрасти, Били. Хей, Джейкъб - поздравих ги радостно аз, до колкото можах. - Чарли го няма днес - надявам се, че не сте чакали дълго.
- Не дълго - ката Били с унил тон. Черните му очи бяха пронизващи. - Просто исках да донеса това. - Той посочи към кафяв плик, който стоеше в скута му.
- Благодаря - казах аз, въпреки че си нямах и на идея какво може да е. - Защо не влезете за малко, за да се поизсушите?
Престорих се, че не забелязвам напрегнатият му критичен поглед, докато отключвах вратата, и ги поканих да влязат преди мен.
- Ето, нека взема това - предложих аз, като се обърнах да затворя вратата. Позовлих си един последен поглед към Едуард. Той все още чакаше, напълно неподвижен, очите му сериозни.
- Сложи го в хладилника - отбеляза Били, като ми подаде пакета. - Това е от домашната пържена риба на Хари Клиъруотър - любимата на Чарли. Хладилникът я поддържа суха. - Той сви рамене.
- Благодаря - повторих аз, но този път с чувство. - Свършваха ми идеите за приготвяне на риба, а той определено ще донесе още вкъщи тази вечер.
- Отново риболов? - попита Били с едва доловим блясък в очите си. - Долу на обичайното място? Може да намина да го видя.
- Не - бързо излъгах с неотстъпчиво лице. - Беше се отправил на ново място... но не знам къде точно.
Той забеляза промяната в изражението ми и това го накара да се замисли.
- Джейк - каза той, докато още ме преценяваше, - защо не донесеш онази нова снимка на Ребека от колата? Искам и нея да оставя на Чарли.
- Къде е? - попита Джейкъб с мрачен глас. Погледнах към него, но той все още гледаше пода, веждите му навъсени.
- Мисля че я видях в багажника - каза Били. - Може да ти се наложи да поровиш малко.
Джейкъб се завлече обратно в дъжда.
Били и аз се гледахме в мълчание. След няколко секунди мълчанието стана неудобно, затова се обърнах и се отправих към кухнята. Можех да чуя мокрото скърцане на колелата му срещу линолеума, докато ме следваше.
Пъхнах пакета в претъпканта горна част на хладилника, и се завъртях, за да се изправя срещу него. Дълбоко набръчканото му лице бе непроницаемо.
- Чарли няма да се върне скоро. - Гласът ми беше почти груб.
Той кимна съгласявайки се, но не каза нищо.
- Благодаря отново за пържената риба - подметнах аз.
Той продължаваше да кима. Въздъхнах и скръстих ръце пред гърдите си.
Той изглежда усети, че съм се предала с празните приказки.
- Бела - каза той, но след това се поколеба.
Изчаках.
- Бела - каза отново той. - Чарли е един от най-добрите ми приятели.
- Да.
Той изговаряше всяка дума внимателно с буботещият си глас.
- Забелязах, че прекарваш доста време с един от семейство Калън.
- Да - повторих отсечено.
Очите му се присвиха.
- Може би не е моя работа, но не мисля, че това е добра идея.
- Прав си - съгласих се аз. - Не е твоя работа.
Той повдигна сивеещите си вежди от тона ми.
- Вероятно не знаеш това, но семейство Калън имат неприятна репутация в резервата.
- Всъщност, знам това - информирах го аз с твърд глас. Това го изненада. - Но тази репутация не може да е заслужена, нали? Защото Калън никога не са стъпвали в резервата, нали? - Можех да видя, че не толкова изтънченото ми напомняне за съглашението, което едновременно ограничаваше и защитаваше племето му, го накара да се сепне.
- Това е така - отстъпи той, очите му предпазливи. - Изглеждаш... доста добре информирана за семейство Калън. По-информирана отколкото очаквах.
Изгледах го.
- Може би дори по-информирана отколкото си ти.
Той стисна плътните си устни, докато обмисляше това.
- Може би - позволи той, но очите му бяха проницателни. - А Чарли така добре информиран ли е?
Беше открил слабото място на бронята ми.
- Чарли доста харесва семейства Калън - уклончиво казах аз. Той ясно разбра избягването ми. Изражението му не бе доволно, но не бе и изненадан.
- Не е моя работа - каза той. - Но може да е на Чарли.
- Въпреки че тогава пак би било моя работа, за това дали мисля, дали е работа на Чарли или не, нали?
Чудех се дали изобщо е разбрал обърканият ми въпрос, като се борех да не изтърва нищо прекалено компрометиращо. Но изглежда бе. Той се замисли, докато дъждът биеше срещу покрива, единственият звук, който нарушаваше мълчанието.
- Да - предаде се той накрая. - Предполагам, че това също си е твоя работа.
Въздъхнах облекчено.
- Благодаря, Били.
- Просто се замисли какво правиш Бела - притисна ме той.
- Добре - съгласих се бързо.
Той се намръщи.
- Имах предвид, не прави това, което правиш.
Погледнах го в очите, които бяха изпъленени със загриженост за мен, и не можех да кажа нищо.
Точно тогава входната врата се удари рязко и аз подскочих при удара.
- Няма никаква снимка никъде из колата. - Оплакващият се глас на Джейкъб ни достигна преди притежателят му. Рамената на ризата му бяха влажни от дъжда, от косата му падаха капки, докато заобикаляше ъгъла.
- Хмм - изсумтя Били, внезапно оттегляйки се, като завъртя стола към сина си. - Предполагам, че съм я оставил вкъщи.
Джейкъб извъртя драматично очи.
- Страхотно.
- Е, Бела, кажи на Чарли - Били се спря за момент преди да продължи, - че сме наминали.
- Непременно - измърморих аз.
Джейкъб беше изненадан.
- Тръгваме ли си вече?
- Чарли ще е навън до късно - обясни Били, докато минаваше покрай Джейкъб.
- Оу. - Джейкъб изглеждаше разочарован. - Е, предполагам, че ще се видим някой друг път тогава, Бела.
- Разбира се - съгласих се аз.
- Пази се - предупреди ме Били. Не отговорих.
Джейкъб помогна на баща си през вратата. Помахах им кратко, като погледнах набързо към сега празният ми пикап, и след това затворих вратата още преди да са тръгнали.
Постоях около минутка в коридора, като се заслушах в звука на колата им, която се отдалечаваше от алеята. Останах на мястото си, като чаках раздразнението и притеснението да отминат. Когато напрежението накрая отслабна малко, се отправих нагоре, за да сменя елегантните си дрехи.
Пробвах няколко различни блузи, като не знаех какво да очаквам довечера. Докато се концентрирах върху това, което предстоеше, това което се бе случило преди малко бе станало незначително. Сега когато не бях под влиянието на Джаспър и Едуард, започнах да наваксвам за това, че не бях ужасена преди. Бързо се отказах да си търся тоалет - като се преоблякох в стара фланелена риза и джинси - като знаех, че и без това ще съм с палтото си цяла вечер.
Телефонът иззвъня и аз изтичах надолу по стълбите, за да го вдигна. Имаше само един глас, който исках да чуя - всичко друго би било разочарование. Но знаех, че ако той иска да говори с мен, вероятно би се материализирал в стаята ми.
- Ало? - попитах аз без дъх.
- Бела? Аз съм - каза Джесика.
- О, здрасти, Джес. - Накарах се да се върна обратно в реалността. Имах чувството, че не съм говорила с Джес от месеци, наместо от няколко дни. - Как минаха танците?
- Беше толкова забавно! - изписка Джесика. Като не се нуждаеше от повече подканвания, тя започна отчета на всяка минута от миналата вечер. Аз пусках "ммм" и "аах" на подходящите места, но не беше лесно да се концентрирам. Джесика, Майк, танците, училището - всички изглеждаха странно неудачни в този момент. Очите ми продължаваха да се стрелкат към прозорците, като се опитвах да преценя степентта на светлина зад тежките облаци.
- Чу ли какво ти казах, Бела - попита Джес, подразнена.
- Съжалявам, какво?
- Казах, че Майк ме целуна! Можеш ли да повярваш?
- Та какво прави ти вчера? - предизвика ме Джесика, все още раздразнена от липсата ми на внимание.Или навярно бе разочарована, че не бях поискала детайлите.
- Нищо, всъщност. Просто се размотавах навън, за да се порадвам на слънцето.
Чух колата на Чарли в гаража.
- Чула ли си нещо от Едуард Калън?
Предната врата се затръшна и можех да чуя Чарли, който се движи в коридора.
- Ъ - поколебах се аз, като не се сещах каква ми беше историята.
- Здрасти, хлапе! - извика Чарли, като влезе в кухнята. Помахах му.
Джес чу гласът му.
- О, баща ти е там. Няма значение - ще говорим утре. Ще се видим по тригонометрия.
- До скоро, Джес. - Затворих телефона. - Здрасти, тате. - казах аз. Той си миеше ръцете в мивката. - Къде е рибата?
- Сложих я във фризера.
- Ще отида да взема няколко преди да са замръзнали - Били остави малко от пържената риба на Хари Клиъруотър този следобед. - Постарах се да звуча ентусиазирано.
- Така ли? - Очите на Чарли светнаха. - Тази ми е любимата.
Чарли поразчисти, докато приготвях вечерята. Не отне много време преди да седнем на масата и да ядем в мълчание. Чарли се наслаждаваше на храната си. Чудех се как да изпълня задачата си, като се борех да измисля начин да повдигна темата.
- Та какво прави днес? - попита той, като ме изкара от блянът ми.
- Е, този следобед се мотах около къщата... - Само в остатъка от следобеда, всъщност. Опитах се да поддържам гласът си жизнерадостен, но стомахът ми се бе свил. - А тази сутрин бях при семейство Калън.
Чарли изпусна вилицата си.
- Къщата на доктор Калън? - попита той с удивление.
Престорих се, че не забелязвам реакцията му.
- Аха.
- Какво си правила там? - Не беше вдигнал обратно вилицата си.
- Ами, имам нещо като среща тази вечер с Едуард Калън тази вечер, и той искаше да ме запознае с родителите си... Тате?
Изглеждаше така, сякаш Чарли получава аневризма.
- Тате, добре ли си?
- Ти излизаш с Едуард Калън? - избуча той.
О-па.
- Мислех си, че харесваш семейство Калън.
- Той е прекалено възрастен за теб - започна да проповядва той.
- Ама ние двамата сме в един клас - поправих го аз, макар че беше по-прав отколкото можеше да си представи.
- Чакай... - Той се спря. - Кой беше Едуин?
- Едуард е най-малкият, онзи с червеникаво-кафявата коса. - Онзи красивият, онзи божественият...
- О, е, това е... - той се бореше за думата, - ... по-добре, предполагам. Не ми харесва онзи големият. Убеден съм, че е мило момче и така нататък, но изглежда прекалено... зрял за теб. Този Едуин гадже ли ти е?
- Едуард, тате.
- Е, такъв ли е?
- Един вид, предполагам.
- Миналата вечер каза, че не се интересуваш от което и да е момче от града. - Той вдигна вилицата си отново, така че можех да видя, че най-лошото е минало.
- Е, Едуард не живее в града, татко.
Той ми даде пренебрежителен поглед, докато дъвчеше.
- Както и да е - продължих аз, - всичко това е на доста ранен етап, нали знаеш. Не ме излагай с разговори за гаджета, става ли?
- Кога ще дойде?
- Ще бъде тук след няколко минути.
- Къде ще те води?
Простенах силно.
- Надявам се, че ще изкараш испанската инквизиция от системата си сега. Ще играем бейзбол със семейството му.
Лицето му се свъси, след което той се засмя накрая.
- Ти ще играеш бейзбол?
- Е, вероятно само ще гледам през повечето време.
- Сигурно много харесваш това момче - забеляза той подозрително.
Въздъхнах и извъртях очи заради негово добро.
Чух звукът на двигател, който спира пред къщата. Скочих на крака и започнах да разчиствам чиниите.
- Остави чиниите, аз мога да ги измия тази вечер. Прекалено много ме глезиш.
Звънецът звънна и Чарли с наперена походка отиде да отвори. Бях на половин крачка зад него.
Не бях осъзнала колко силно вали навън. Едуард стоеше в осветената част на навеса, като приличаше на модел от реклама за палта.
- Влизай вътре, Едуард.
Въздъхнах облекчено, когато Чарли каза правилно името му.
- Благодаря ви, началник Суон - каза Едуард с почтителен глас.
- Наричай ме Чарли. Ето, дай да ти взема палтото.
- Благодаря, сър.
- Седни ето тук, Едуард.
Направих гримаса.
Едуард седна плавно в единственият стол, което ме оставяше да седна до началник Суон на канапето. Бързо му хвърлих мръсен поглед. Той ми смигна зад гърба на Чарли.
- Чувам, че ще водиш момичето ми да гледа бейзбол. - Само във Вашингтон факта, че навън вали като из ведро, нямаше да има никакво отношение към това да играеш споротове навън.
- Да, сър, това е плана. - Не изглеждаше изненадан, че съм казала истината на баща ми. Макар че може и да е подслушвал.
- Е, желая ви успех, предполагам.
Той се засмя и Едуард се присъедини.
- Добре. - Изправих се. - Достатъчно шеги по мой адрес. Да тръгваме. - Тръгнах по коридора и наметнах якето си. Те ме последваха.
- Не прекалено късно, Бел.
- Не се тревожи, Чарли, ще я върна рано у дома - обеща Едуард.
- Ще се грижиш за момичето ми, нали?
Изстенах, но те не ми обърнаха внимание.
- Тя ще е в безопасност с мен, сър, обещавам.
Чарли нямаше как да се усъмни в искреността на Едуард - тя звучеше във всяка дума.
Изстрелях се навън в маршируваща походка. Двамата се засмяха, и Едуард ме последва.
Замръзнах на място под навеса. Точно там, зад пикапа ми, имаше чузовищен джип. Гумите му бяха на по-високо от кръстта ми. Имаше метални решетки на фаровете и мигачите, и четири големи лампи, прикрепени към покрива, който бе лъскаво червен.
Чарли изсвири тихо.
- Сложете си коланите - задави се той.
Едуард ме последва от другата ми страна и ми отвори вратата. Премерих разстоянието към седалката и се приготвих да скоча. Той въздъхна и ме повдигна с една ръка. Надявам се, че Чарли не забеляза това.
Докато той заобикаляше към шофьорското място с нормална, човешка крачка, аз се опитах да си сложа колана. Но имаше прекалено много закопчалки.
- Какво е всичко това? – попитах аз, когато той отвори вратата.
- Предпазители, за когато сме извън пътя.
- О-па.
Опитах се да намеря правилните места за закопчалките, но не се справях кой знае колко бързо. Той въздъхна отново и се наведе, за да ми помогне. Радвах се, че дъждът бе прекалено тежък, за да види Чарли нещо от навеса. Това означаваше, че не можеше да види как пръстите на Едуард се движеха по шията ми, по ключицата ми. Предадох се в опитите си да му помогна и се концентрирах върху това да не хипервентилирам.
Едуард запали колата и двигателят изръмжа диво. Отдалечихме се от къщата.
- Какъв голям... ъ... джип имаш.
- На Емет е. Не мислех, че ще искаш да бягаме през целият път.
- Къде го държите това нещо?
- Преправихме една от външните пристройки в гараж.
- Ти няма ли да си сложиш колана?
Той ми хвърли невярващ поглед.
След, което се сетих нещо.
- Да бягаме през целият целият път? Тоест, че все още ще пробягаме част от пътя? – Гласът ми се извиси няколко октави нагоре.
Той се ухили леко.
- Ти няма да бягаш.
- Но на мен ще ми е лошо.
- Дръж очите си затворени и всичко ще е наред.
Прехапах устна, като се борех с паниката.
Той се наведе, за да целуне върхът на главата ми, след което простена. Погледнах го озадачена.
- Миришеш толкова хубаво в дъжда – обясни той.
- По добър или лош начин? – попитах предпазливо.
Той въздъхна.
- И двата, винаги и двата.
Не знаех как намери пътя в мрака и поройният дъжд, но някакси той намери страничен път, който не бе толкова шосеен и повече планински. За известно време разговорите бяха невъзможни, защото подскачах нагоре-надолу в седалката си като пневматичен чук. Той обаче изглежда се наслаждаваше на пътуването, като се усмихваше широко през целият път.
И тогава се оказахме в края на пътя – дърветата оформяха три страни около джипа. Дъждът беше лек ръмеж, който се забавяше всяка секунда, небето се проясняваше иззад облаците.
- Извинявай, Бела, но ще се наложи да вървим пеша оттук нататък.
- Знаеш ли какво? Просто ще почакам тук.
- Какво стана с всичкият онзи кураж? Беше изключителна тази сутрин.
- Все още не съм забравила последният път. – Нима се бе случило едва вчера?
Той бързо бе застанал до моята страна на колата. Започна да ме разкопчава.
- Аз ще е оправя с тези, ти тръгвай напред – протестирах аз.
- Хммм... – замисли се той, докато бързо приключи. – Изглежда, че ще трябва да заблудя паметта ти.
Преди да успея да реагирам, той ме дръпна от джипа и ме постави на земята. Почти нямаше дъжд вече – Алис щеше да се окаже права.
- Да заблудиш паметта ми? – попитах нервно.
- Нещо такова. – Той ме гледаше напрегнато, предпазливо, но имаше хумор дълбоко в очите му. Той постави ръцете си върху джипа и от двете страни на главата ми и се наведе напред, като ме принуди да се притисна в задната врата. Той се приведе дори още по-наблизо, лицето му бе на сантиметри от моето. Нямаше накъде да избягам.
- Сега – издиша той, и само мирисът му разстрои мислителният ми процес, - за какво точно се тревожиш?
- Ами, ъ, да ударим дърво – преглътнах аз, - и да умра. И да ми прилошее.
Той се пребори с усмивката си. След което се наведе главата си и докосна нежно със студените си устни вдлъбнатината в началото на гърлото ми.
- Все още ли се тревожиш? – прошепна той срещу кожата ми.
- Да. – Опитвах се да се концентрирам. – Да не би да ударим дърво и да ми прилошее.
Носът му описа линия нагоре по кожата на вратът ми, до върхът на брадичката ми. Студеният му дъх погъделичка кожата ми.
- А сега? – Устните му прошепнаха срешу челюстта ми.
- Дървета – задъхах се аз. – Гадене.
Той повдигна лицето си, за да целуне клепачите ми.
- Бела, нали не мислиш наистина, че ще ударя дърво?
- Не, но аз мога. – Нямаше никаква увереност в гласът ми. Той усети лесната победа.
Той ме целуваше бавно надолу по бузата ми, като спря точно на ъгълчето на устата ми.
- А бих ли оставил дърво да те нарани? – Устните му едва се отъркаха в треперещата ми долна устна.
- Не – промълвих аз. Знаех си, че има втора част към брилянтната ми защита, но не можех да си я припомня.
- Виждаш ли – каза той, като устните му се движеха срещу моите. – Няма от какво да се страхуваш, нали?
- Не – въздъхнах аз, като се предадох.
Тогава той взе лицето ми в ръцете си почти грубо, и ме целуна сериозно, неотстъпващите му се устни се движеха срещу моите.
Нямах никакво извинение за държанието си. Очевидно трябваше да съм наясно вече. И все пак не можех да се спра да реагирам по същият начин, както първият път. Наместо да стоя безопасно неподвижна, ръцете ми се стрелнаха, за да обгърнат шията му, и внезапно бях споена в стоманената му фигура. Въздъхнах, и устните ми се разтвориха.
Той залитна назад, като се откъсна от прегръдката ми без усилие.
- По дяволите, Бела – изстреля той, като се задъхваше тежко. – Ще ме погубиш някой ден, кълна се, че ще го направиш.
Наведох се напред, като поставих ръцете си върху колената си за опора.
- Ти си неуязвим – промърморих аз, докато се опитвах да успокоя дишането си.
- Може и да съм вярвал в това преди да срещна теб. Сега да се махаме оттук преди да съм направил нещо наистина глупаво – изръмжа той.
Той ме преметна на гърба си, както бе направил и преди, и можех да видя невероятните усилия, които полагаше да бъде толкова нежен. Сключих краката си около кръстта му и обгърнах силно с ръце шията му.
- Не забравяй да си затвориш очите – предупреди ме строго той.
Бързо скрих лицето си в рамото му, изпод собствената ми ръка., и стиснах силно очи.
Едва се движехме. Можех да усетя как се плъзга изпод мен, но със същият успех можеше да върви бавно по тротоара, движенията му бяха толкова плавни. Изкушавах се да надникна, само за да видя дали наистина лети през гората както преди, но устоях. Не си заслужаваше ужасната замаяност. Задоволих се с това да слушам спокойното му дишане.
Не бях сигурна дали сме спрели, докато той не се пресегна и докосна косата ми.
- Свърши се, Бела.
Осмелих се да отворя очи и напълно сигурно бяхме в застой. Вдървено отключих хватката около тялото му и се плъзнах на земята, където се приземих по гръб.
- Ау! – обидих се аз, когато ударих мократа земя.
Той ме гледаше недоверчиво, очевидно без да знае дали ми е все още ядосан, за да ме намери за смешна. Но обърканото ми изражение го бутна към ръба, и той избухна в силен смях.
Изправих се, игнорирайки го, докато изтупвах калта и папрата от гърба на якето ми. Това само го накара да се засмее още по-силно. Раздразнена, започнах да крача през гората.
Усетих ръката му около кръста ми.
- Къде отиваш, Бела?
- Да гледам бейзболната игра. Не ми изглеждаш заинтересован да играеш вече, но съм сигурна, че другите ще се забавляват и без теб.
- Вървиш в грешната посока.
Обърнах се без да го поглеждам и с наперена крачка се отправих към противоположната посока. Той отново ме улови.
- Не се сърди, не можах да се удържа. Трябваше да видиш лицето си. – Той се изкиска преди да успее да се спре.
- О, значи само на теб ти е позволено да се ядосваш? – попитах, като повдигнах вежди.
- Не бях ядосан на теб.
- „Бела, ще ме погубиш някой ден”? – цитирах вкиснато.
- Това беше просто изявление на факт.
Опитах се да се извърна от него отново, но той ме хвана бързо.
- Ти беше ядосан – настоях аз.
- Да.
- Но ти току-що каза...
- Че не съм ядосан на теб. Не можеш ли да видиш, Бела? – Той бе внезапно напрегнат, всяка следа от дразнене изчезна. – Не разбираш ли?
- Да видя какво? – попитах, до толкова объркана от внезапната смяна на настроението му, колкото и от думите му.
- Никога не съм ядосан на теб – как бих могъл? Толкова си смела, доверчива... топла.
- Тогава защо? – прошепнах аз, като си припомних мрачните настроения, които го отдръпваха от мен, които винаги възприемах като заслужено разочарование – разочарование от моята слабост, от моята мудност, от човешките ми необуздани реакции...
Той сложи внимателно ръцете си и на двете страни на лицето ми.
- Бесен съм на себе си – каза той нежно. – Начинът, по който не мога да те държа далеч от опасност. Самото ми съществуване те поставя в риск. Понякога истински се мразя. Би трябвало да съм по-силен, би трябвало да мога да...
Поставих ръката си върху устата му.
- Недей.
Той взе ръката ми, като я махна от устните си, но я задържа към лицето си.
- Обичам те – каза той. – Това е жалко извинение за това, което правя, но си е истина.
Беше първият пък, когато ми казваше, че ме обича – в абсолютно прав текст. Той може би не го осъзнаваше, но аз определено го усетих.
- Сега се опитай да се държиш прилично – продължи той, като се наведе, за да докосне нежно с устните си моите.
Бях напълно неподвижна. След което въздъхнах.
- Ти обеща на началник Суон, че ще ме прибереш рано вкъщи, спомняш ли си? По-добре да тръгваме.
- Да, госпожо.
Той ми се усмихна с копнеж и ме пусна, освен едната ми ръка. Той ме поведе на няколко крачки през високата, мокра папрат и обвиващ мъх, около голямо бучинишено дърво, и бяхме там, на ръба на огромно открито поле в скута на Олимпийските върхове. Беше два пъти по-голямо, от който и да е бейзболен стадион.
Можех да видя, че останалите вече бяха там – Езме, Емет и Розали седяха на голо парче камък, и бяха най-близко до нас, може би на около стотина метра. Много по-надалеч можех да видя Джаспър и Алис, поне на четиристотин метра един от друг, да си подхвърлят нещо, но така и не видях никаква топка. Изглеждаше така, сякаш Карлайл отбелязва базите, но можеха ли наистина да са толкова надалеч една от друга?
Когато се появихме, тримата на камъка се изправиха.
Езме крачеше към нас. Емет я последва след дълъг поглед в гърба на Розали – Розали се бе изправила грациозно и се бе отправила към полето без да погледне в наша посока. Стомахът ми се присви в отговор.
- Теб ли чухме преди малко, Едуард? – попита Езме, когато се приближи.
- Звучеше като мечка, която се е задавила с нещо – уточни Емет.
Усмихнах се колебливо на Езме.
- Той беше.
- Бела беше непреднамерено забавна – обясни Едуард, като бързо установи резултата.
Алис бе напуснала позицията си и тичаше, или танцуваше, към нас. Тя плавно се спря пред нас.
- Време е – обяви тя.
Веднага щом проговори, силни гръмотевици разтресоха гората наоколо, след което се отправиха на запад към града.
- Зловещо, а? – каза Емет с лесна близост, като ми смигна.
- Да тръгваме. – Алис хвана ръката на Емет и двамата се изстреляха към огромното поле – тя бягаше като газела. Той беше почти толкова грациозен, колкото и бърз – само че Емет никога не би могъл да бъде сравнен с газела.
- Готова ли си за играта? – попита Едуард, очите му светнали и нетърпеливи.
Опитах се да звуча подходящо ентусиазирана.
- Само наш’те!
Той се изкикоти и, след като разроши косата ми, се отправи срещу останалите двама. Тичането му бе по-агресивно, по-скоро гепард отколкото газела, и той бързо ги надмина. Грацията и силата отне дъхът ми.
- Да ги последваме ли? – попита Езме с мекият си, мелодичен глас, и аз осъзнах, че зяпам с широко отворена уста след тях. Бързо оправих изражението си и кимнах. Езме поддържаше няколко крачки между нас, и се зачудих дали още внимава да не ме изплаши. Тя се движеше наравно с мен, без да изглежда нетърпелива от мудността на крачката.
- Ти не играеш ли с тях? – попитах срамежливо.
- Не, предпочитам да съм рефер – гледам да играят честно – обясни тя.
- Значи обичат да мамят?
- О, да – трябва да чуеш споровете, в които влизат! Всъщност, надявам се това да не се случи, ще си помислиш, че са отгледани от глутница вълци.
- Звучиш като майка ми – засмях се аз, изненадана.
Тя също се засмя.
- Е, в много случаи гледам на тях като на мои деца. Така и не можах да се преборя с майчинският си инстикт – Едуард каза ли ти, че изгубих дете?
- Не – промърморих, поразена, като се опитвах да разбера кое време си спомняше тя.
- Да, първото ми и единствено бебе. Той умря само няколко дни след раждането си, горкото малко същество – въздъхна тя. – Разби ми сърцето – затова и скочих от онази скала, нали знаеш – добави тя делово.
- Едуард каза, че си п-паднала – заекнах аз.
- Винаги такъв джентълмен. – Тя се усмихна. – Едуард беше първият от новите ми синове. Винаги съм гледала на него като такъв, въпреки че той е по-възрастен от мен, поне в този смисъл. – Тя ми се усмихна топло. – Затова толкова се радвам, че откри теб, мила. – Ласката прозвуча много естествено от нейните устни. – Прекалено дълго време е бил самотник – болеше ме да го гледам сам.
- Значи нямаш нищо против – попитах, като отново се колебаех. – Че съм... че не съм за него?
- Не. – Тя се замисли. – Той иска теб. Нещата ще се наредят някакси – каза тя, въпреки че челото и се свъси разтревожено. Още една серия от гръмотевици започна.
Езме се спря тогава – очевидно бяхме стигнали началото на полето. Изглежда се бяха разцепили на отбори. Едуард беше надалеч в лявото поле, Карлайл стоеше между първа и втора база, а Алис държеше топката, застанала на мястото, където навярно бе на питчъра.
Емет въртеше алуминиева бухалка – свистеше почти неуловимо през въздуха. Изчаках го да стигне до плочата, но после осъзнах, докато той заемаше позиция, че той вече бе там – по-далеч от питчърското място, отколкото бих си представила. Джаспър стоеше на няколко крачки зад него, като хващаше за другият отбор. Разбира се, никой от тях не носеше ръкавици.
- Хайде всички – извика Езме с ясен глас, за който знаех, че дори Едуард може да чуе, колкото и надалеч да беше. – Топка!
Алис се изправи, измамно неподвижна. Стилът й сякаш беше по-прикрит, отколкото показен. Тя държеше топката с двете си ръце до талията си и изведнъж, като атакуваща кобра, дясната й ръка се изпъна и топката се удари в ръката на Джаспър.
- Това страйк ли беше? – прошепнах на Езме.
- Ако не я ударят е страйк – каза ми тя.
Джаспар хвърли топката обратно в очакващата ръка на Алис. Тя си позволи кратка усмивка. След което ръката й отново се изстреля.
Този път бухалката някакси успя навреме да удари невидимата топка. Ударът на срещат абеше разтърсващ, гръмовен – той отекна в планините и аз веднага разбрах нуждата от гръмотевици.
Топката се понесе като метеор над игрището, като летеше все по-навътре в заобикалящата гора.
- Хоум рън – промърморих.
- Чакай – предупреди Езме, като слушаше напрегнато с една ръка вдигната. Емет беше размазано петно около базите, Карлайл го следваше плътно. Осъзнах, че Едуард липсва.
- Вън! – извика Езме с ясен глас. Гледах недоверчиво, докато Едуард се изстреля от края на дърветата, топката във вдигнатата му ръка, широката му усмивка видима дори за мен.
- Емет удря най-силно – обясни Езме, - но Едуард е най-бързият.
Инингът продължи пред скептичните ми очи. Беше невъзможно да се следи скоростта, при която топката летеше, степентта в която телата им се надбягваха около игрището.
Окрих още една причина защо им се налагаше да чакат гръмотевична буря, за да играят, когато Джаспър, който се опитваше да избегне безпогрешните маневри на Едуард, удари топката по земята към Карлайл. Карлайл се затича към топката, и се надбягваше с Джаспър към първа база. Когато се сблъскаха, звукът беше като от две масивни падащи канари. Скочих загрижена, но те бяха някакси без драскотина.
- Спасен – извика Езме със спокоен глас.
Отборът на Емет водеше с една точка – Розали успя да обиколи базите след едно от дългите хвърляния на Емет – когато Едуард хвана третата топка. Той спринтира към мен, като грееше от вълнение.
- Какво мислиш? – попита той.
- Едно нещо е сигурно, повече никога няма да изтърпя скучната бейзболна супер купа отново.
- А звучи така, сякаш си го правила толкова често преди – засмя се той.
- Все пак съм малко разочарована – подразних го аз.
- Защо? – попита озадачено той.
- Е, би било хубаво, ако можех да открия поне едно нещо, в което не си по-добър от който и да е на планетата.
Той пусна специалната си крива усмивка, като ме остави бездиханна.
- Мой ред е – каза той, като се насочи към плочата.
Той играеше умно, като държеше топката ниска, далеч от обсега на винаги готовата ръка на Розали, като спечели две бази като мълния, преди Емет да е върнал обратно топката в игра. Карлайл изби една толкова далеч от полето – с трясък, който нарани ушите ми – че и двамата с Едуард успяха да завземат още една база. Алис им даде по едно изискано хай файв.
Резултатът непрекъснато се менеше, докато играта течеше, като те се надбягваха така, както всеки друг уличен играч, докато се редуваха да удрят. От време на време Езме въдворяваше ред. Гръмотевиците продължиха, но ние останахме сухи, така както бе предсказала Алис.
Беше ред на Карлайл да удря, а Едуард да хваща, когато внезапно Алис се задъха. Очите ми както обикновено бяха върху Едуард и видях как главата му рязко се обърна към нея. Очите им се срещнаха и нещо протече между тях на секундата. Той бе застанал до мен още преди другите да успея да попита Алис какво е станало.
- Алис? – гласът на Езме бе напрегнат.
- Не видях... не можех да кажа – прошепна тя.
Всички вече се бяха събрали.
- Какво има, Алис? – попита Карлайл със спокоен и авторитетен глас.
- Пътуваха много по-бързо отколкото си мислех. Мога да видя, че грешно съм получила перспективата преди – промърмори тя.
Джаспър се надвеси над нея, позата му защитна.
- Какво се промени? – попита той.
- Чуха ни да играем, и това промени пътят им – каза тя разкаяно, сякаш се чувстваше отговорна за това, което я бе изплашило.
Седем чифта очи проблеснаха към мен и обратно.
- Колко скоро? – попита Карлайл, обръщайки се към Едуард.
Лицето му се сви в напрегната концентрация.
- По малко от пет минути. Бягат – искат да играят. – Той се намръщи.
- Ще успееш ли? – попита го Карлайл, като хвърли отново поглед към мен.
- Не, не и докато нося... – Той спря рязко. – Освен това, последното нещо, което искаме е да уловят миризмата и да започнат лова.
- Колко са? – Емет попита Алис.
- Трима – отговори тя сбито.
- Трима! – изсумтя той. – Нека да дойдат. – Стоманените мускули се раздвижиха под масивните му ръце.
За части от секундата, която изглеждаше по-дълга отколкото всъщност е, Карлайл се бе замислил. Само Емет изглеждаше развълнуван – останалите гледаха лицето на Карлайл разтревожено.
- Нека да продължим играта – реши накрая Карлайл. Гласът му беше хладен и овладян. – Алис каза, че те са просто любопитни.
Всичко това бе изречено в суматоха от думи, която продължи само няколко секунди. Слушах внимателно и улових повечето от тях, въпреки че не могах да чуя какво Езме питаше Едуард с тихо вибриране на устните си. Само видях лекото поклащане на главата му и облекчението върху лицето й.
- Ти хващай, Езме – каза той. – Аз ще обявявам. – И той застана точно пред мен.
Останалите се върнаха на полето, като предпазливо оглеждаха гората с острите си очи. Алис и Езме изглежда се ориентираха около мястото, където стоях.
- Спусни си косата – каза Едуард с нисък, равен глас.
Послушно издърпах ластика от косата си и я разтръсках около лицето си.
- Другите идват. – Отбелязах очевидното.
- Да, стой много мирно и тихо, и не се отдалечавай от мен, моля те. – Той скриваше добре стресът в гласът му, но можех да го чуя. Той издърпа дългата ми коса напред, около лицето ми.
- Това няма да помогне – каза Алис нежно. – Мога да я помириша от другият край на полето.
- Знам. – Нотка от гняв обагри тонът му.
Карлайл застана на плочата и останалите се присъединиха към играта нерешително.
- Какво те попита Езме? – прошепнах аз.
Той се поколеба за секунда преди да отговори.
- Дали са жадни – промърмори неохотно той.
Секундите минаваха – играта протичаше апатично сега. Никой не посмя да удари по-силно топката и Емет, Розали и Джаспър се въртяха във вътрешната част на полето. От време на време, въпреки страхът, който парализираше мозъкът ми, усещах очите на Розали върху мен. Те бяха непроницаеми, но нещо в начина, по който държеше устата си, ме караше да мисля, че е ядосана.
Едуард не обръщаше никакво внимание на играта, очите и умът му претърсваха гората.
- Съжалявам, Бела – промърмори той яростно. – Беше глупаво, безотговорно да те изложа на показ така. Толкова съжалявам.
Чух дъхът му д аспира и очите му се приковаха в дясното поле. Той направи половин крачка, като застана между мен и това, което идваше.
Карлайл, Емет и останалите се обърнаха в същата посока, като чуваха звуци на стъпки прекалено слаби за моите уши.

ОСЕМНАДЕСЕТА ГЛАВА

0 коментара:

Публикуване на коментар

Благодарим за коментара! :)