3.03.09 г.

on
2. ШЕВОВЕ

Карлайл не беше единственият, който остана спокоен. Векове от опит в операционната зала бяха очевидни в тихият му, авторитетен глас.
- Емет, Роуз, изкарайте Джаспър навън.
За пръв път неусмихнат, Емет кимна.
- Хайде, Джаспър.
Джаспър все още се бореше срещу неразрушимата хватка на брат си, като се въртеше и пресягаше към брат си с оголените си зъби, очите му все още изгубили разсъдъка си.
Лицето на Едуард беше смъртно бяло, когато се обърна да пропълзи към мен, като бе заел очевидно отбранителна поза. Ниско предупредително ръмжене се измъкна изпод стиснатите му зъби. Можех да видя, че не диша.
Розали, прелестното й лице странно самодоволно, застана пред Джаспър – като се пазеше придвидливо от зъбите му – и помогна на Емет да го изведат през стъклената врата, която Езме им отвори с една ръка притисната към носа и устата й.
Сърцевидното личице на Езме беше засрамено.
- Толкова съжалявам, Бела – изплака тя, като последва останалите към двора.
- Пусни ме да мина, Едуард – промърмори Карлайл.
Отмина секунда и тогава Едуард кимна бавно и успокои позата си.
Карлайл клекна до мен, като се наведе близо, за да разгледа ръката ми. Можех да усетя замръзналият шок върху лицето ми и се опитах да го скрия.
- Ето, Карлайл – каза Алис, като му подаде кърпа.
Той поклати глава.
- Прекалено много стъкла в раната. – Той се пресегна и откъсна дълга, тънка лента от края на бялата покривка. Завърза я около ръката ми над лакътя, за да направи турникет. Миризмата на кръв ме замайваше. Ушите ми бучаха.
- Бела – каза Карлайл нежно. – Искаш ли да те закарам до болницата, или предпочиташ да се погрижа за теб тук?
- Тук, моля те – прошепнах аз. Ако ме заведеше в болницата, нямаше да мога да опазя това от Чарли.
- Ще донеса чантата ти – каза Алис.
- Да я занесем до кухненската маса – каза Карлайл на Едуард.
Едуард ме повдигна без усилие, докато Карлайл придържаше натиска на ръката ми.
- Как си, Бела? – попита Карлайл.
- Добре съм. – Гласът ми беше разумно спокоен за мое удоволствие.
Лицето на Едуард беше като камък.
Алис беше там. Черната чанта на Карлайл вече беше на масата, малка но ярка настолна лампа включена в стената. Едуард ме постави нежно в един стол, а Карлайл издърпа друг. Веднага се залови за работа.
Едуард стоеше до мен, все още защитнически, все още без да диша.
- Просто излез, Едуард – въздъхнах аз.
- Мога да се справя – настоя той. Но челюстта му беше стисната – очите му горяха с напрежение от борбата, която водеше с жаждата си, толкова по-ужасна за него, отколкото за останалите.
- Няма нужда да се правиш на герой – казах аз. – Карлайл ще ме поправи и без твоята помощ. Отиди да глътнеш малко свеж въздух.
Трепнах, когато Карлайл направи нещо с ръката ми, което щипеше.
- Ще остана – каза той.
- Защо си такъв мазохист? – промърморих аз.
Карлайл реши да се застъпи.
- Едуард, по-добре отиди да намериш Джаспър, преди да я избягал много надалеч. Сигурен съм, че е много разстроен от себе си и се съмнявам да послуша някой друг, освен теб вмомента.
- Да – разпалено се съгласих. – Отиди да намериш Джаспър.
- По-добре да направиш нещо полезно – добави Алис.
Очите на Едуард се присвиха, когато се съюзихме срещу него, но накрая той кимна веднъж и изхвръкна леко през задната кухненска врата. Бях убедена, че не си беше поемал дъх, откакто си порязох пръста.
Вкочаняващо, убито чувство се разпространяваше през ръката ми.
Въпреки че премахна щипенето, ми напомни за раната, и затова се загледах внимателно в лицето на Карлайл, за да се разсейвам от това, което ръцете му правеха. Косата му блестеше в златно изпод ярката светлина, както се бе навел над ръката ми. Можех да усетя лекото свиване от гадене в стомаха ми, но бях решена да не позволявам на обичайната ми гнусливост да излезе на глава с мен. Нямаше болка сега, само леко усещане за дръпване, което се опитах да игнорирам. Няма смисъл да хленча като бебе.
Ако не беше в полезрението ми, нямаше да забележа, че Алис се е отказала и се е изнизала от стаята. С малка, извинителна усмивка на устните й, тя изчезна през кухненската врата.
- Е, това са всички – въздъхнах аз. – Поне мога да опразня бързо една стая.
- Не е твоя вината – успокои ме Карлайл с тих смях. – Може да се случи на всеки.
- Може – повторих. – Но обикновено се случва само на мен.
Той се засмя отново.
Спокойствието му беше дори още по-удивително в контраст с реакцията на всички останали. Не успях да намеря и следа от желание по лицето му. Той работеше с бързи, уверени движения. Единственият звук освен тихото ни дишане, беше тихото падане на малки стъкла, които той пускаше върху масата.
- Как успяваш да го правиш? – настоях да узная аз. – Дори Алис и Езме... – Замълчах, като поклатих учудено глава. Макар и останалите да се бяха отказали от традиционната диета на вампирите точно както Карлайл, той беше единственият, който можеше да понесе миризмата на кръвта ми, без да страда от силно изкушение. Очевидно това беше много по-трудно, отколкото той го караше да изглежда.
- Години на практика – каза ми той. – Почти не забелязвам миризмата вече.
- Мислиш ли, че ще ти бъде по-трудно, ако си вземеш почивка от болницата за дълго време? И ако не си около каквато и да е кръв?
- Може би. – Той сви рамене, но ръцете му не помръднаха. – Никога не съм имал особена нужда от дълга ваканция. – Той ми се усмихна широко. – Прекалено много обичам работата си.
Туп, туп, туп. Бях изненадана колко много стъкло очевидно е било в ръката ми. Изкушавах се да погледна към нарастващата купчинка, само за да проверя размера й, но знаех, че идеята няма да помогне особено за не-повръщащата ми стратегия.
- Какво й обичаш най-много? – зачудих се аз. Не можех да проумея – годините на борба и себеотричане, които е прекарал, за да стигне до точката, където може да устоява на това толкова лесно. Освен това, исках да го карам да говори – разговорът държеше умът ми далеч от гаденето в стомаха ми.
Тъмните му очи бяха спокойни и замислени, докато отговаряше.
- Хмм. Това което обичам най-много е, когато моите... повишени способности ми позволят да спася някой, който иначе би бил загубен. Хубаво е да знам това, че благодарение на това, което правя, животът на някои хора е по-добър, защото съществувам. Дори обонянието е полезен инструмент за диагносциране от време на време. – Едната част от устата му се изви в половинчата усмивка.
Обмислих това, докато той оглеждаше ръката ми, за да се увери, че всичките стъкла са извадени. Тогава той се разрови из чантата си за нови инструменти и аз се опитах да не си представям игла и конец.
- Опитваше се много усилено да се реваншираш за нещо, което дори не е по твоя вина – предложих аз, когато нов тип дърпане започна по краищата на кожата ми. – Имам предвид, че не си желал това. Не си избрал този тип живот, и все пак работиш толкова много, за да си добър.
- Не мисля, че се реванширам за каквото и да е било – възрази той меко. – Като всички останали в живота, просто искам да реша какво да правя с това, което ми е дадено.
- Това звучи прекалено лесно.
Той отново огледа ръката ми.
- Ето – каза той, като сряза конеца. – Всичко е готово. – Той обърса с голям тампон, напоен с някаква подобна на сироп течност, цялото място на операцията. Мирзмата беше странна – накара главата ми да се завърти. Сиропът щипеше ръката ми.
- Въпреки това в началото – настоях аз, докато той поставяше ново дълго парче марля върху мястото, като я закрепваше върху кожата ми. – Защо дори си обмислил да опиташ нов начин наместо очевидният?
Устните му се извиха в прикрита усмивка.
- Едуард не ти ли е разказвал историята?
- Да, но се опитвам да разбера какво си си мислел...
Той беше внезапно сериозен отново и се зачудих дали мислите му са се отправили в същата посока като моите. Чудех се какво ли ще си мисля, когато – отказвах да мисля ако – съм аз.
- Знаеш, че баща ми е бил викарий – замисли се той, докато почистваше внимателно масата, като търкаше всичко с мокра марля. Миризмата на алкохол изгори носът ми. – Той имаше доста ограничен поглед върху света, който поставях под въпрос още преди да се променя. – Карлайл хвърли всичките мрасни марли и стъкълцата в празна кристална купа. Не знаех какво прави, дори и когато запали клечката. Тогава той я хвъри в напоените с алкохол фибри и внезапният пламък ме накара да подскоча.
- Съжалявам – извини се той. – Това би трябвало да свърши работа... Така че не бях съгласен с определеният тип вяра на баща ми. Но никога през почти четиристотинте години откакто съм роден, не съм се опитвал да се съмнявам дали Господ съществува в една или друга форма. Нито дори образът в огледалото.
Престорих се, че разглеждам превръзката на ръката ми, за да скрия изненадата си от посоката, която бе поел разговорът ни. Религията беше последното нещо, което очаквах, като се вземеше всичко предвид. Собственият ми живот беше крайно лишет он вяра. Чарли се смяташе за лутеранец, защото и родителите му са били такива, но неделите той боготвореше покрай реката с въдица в ръка. Рене изпробваше църквате от време на време, но подобно на кратките й афери с тениса, грънчарството, йогата и курсовете по френски език, тя продължаваше към следващата си мания.
- Убеден съм, че звучи доста откачено, особено от устата на вампир. – Той се ухили, като знаеше как небрежната им употреба на тази дума винаги ме шокираше. – Но се надявам, че има смисъл в този живот, дори и за нас. Ще призная, че е малко прекалено – продължи той с безцеремонен глас. – Във всички случаи ние сме безогледно прокълнати. Но се надявам, може би глупаво, че опитът ни ще бъде оценен.
- Не мисля, че това е глупаво – промърморих аз. Не можех да си представя никой, включително и божество, който да не бъде впечатлен от Карлайл. Освен това, единственият тип Рай, който бих оценила, трябваше да включва Едуард. – И също така не мисля, че някой друг би си помислил това.
- Всъщност ти си първата, която се съгласява с мен.
- Останалите не мислят ли така? – попитах, изненадана, като си мислех по-скоро само за един човек.
Карлайл позна посоката на мислите ми отново.
- Едуард е съгласен донякъде с мен. Господ и Рай съществуват...както и Ада. Но той не мисли, че има живот след смъртта за нашият вид. – Гласът на Карлайл беше много нежен – той се взираше през големият прозорец над мивката в тъмнината. – Виждаш ли, той мисли, че сме изгубили душите си.
Веднага си спомних думите на Едуард от този следобед: освен ако не искаш да умреш – или каквото и да правим там. Лампичката над главата ми просвестна.
- Това е истинският проблем, нали? – познах аз. – Затова е толкова упорит с мен.
Карлайл заговори бавно.
- Гледам... синът си. Силата му, добротата му, интелигентността, която блести от него – и само пълни тази надежда, тази вярва повече от всичко. Как може да няма нещо повече за някой като Едуард?
Кимнах в пламенно съгласие.
- Но ако вярвах като него... – Той ме погледна с проницателни очи. – Ако ти вярваше като него. Щеше ли да отнемеш душата му?
Начинът, по който перефразира въпросът си осуети отговорът ми.
Ако ме беше попитал дали бих рискувала душата си за Едуард отговорът щеше да е очевиден. Но дали бих рискувала душата на Едуард? Стиснах нещастно устни. Това не беше честна размяна.
- Виждаш проблема.
Поклатих глава, като усетих упоритата поза на брадичката ми.
Карлайл въздъхна.
- Изборът е мой – настоях аз.
- Изборът е също така и негов. – Той вдигна ръка, когато забеляза, че се каня да споря. – Ако е отговорен да ти причини това.
- Той не е единственият, който може да го направи. – Погледнах многозначително Карлайл.
Той се засмя, като рязко разведри настроението.
- А, не! Ще трябва да обмислите това с него. – Но след това въздъхна. – Това е частта, в която никога не съм убеден. Струва ми се, че по някакъв начин съм направил най-доброто с това, което имам да предложа. Но правилно ли беше да обричам останалите на такъв живот? Не мога да реша.
Не отговорих. Представих си какъв би бил животът ми, ако Карлайл беше устоял на изкушението да промени самотното си съществуване... и потреперах.
- Беше майката на Едуард, заради която си промених мнението. – Гласът на Карлайл беше почти шепот. Той се взираше невиждащо през черните прозорци.
- Майка му? – Когато разпитвах Едуард за родителите му, той само отвръщаше, че са умрели много отдавна и че спомените му са смътни. Осъзнах че споменът на Карлайл за тях, въпреки краткият им контакт, би бил напълно ясен.
- Да. Името й беше Елизабет. Елизабет Мейсън. Баща му, Едуард старши никога не се върна в съзнание в болницата. Той умря при първата вълна от грипа. Но Елизабет беше нащрек почти до самият си край. Едуард прилича много на нея – тя имаше същият странен бронзов цвят на косата, и очите й бяха точно в същият нюанс на зеленото.
- Очите му са били зелени? – прошепнах аз, като се опитах да си го представя.
- Да... – Светлите очи на Карлайл се намираха на сто години разстояние. – Елизабет се тревожеше вманиачено около синът си. Тя уби собствените си шансове за оцеляване, докато бдеше над болничното му легло. Очаквах, че той пръв ще си отиде, той беше толкова по-зле от нея. Когато краят й настъпи беше много бързо. Беше точно след залез и аз тъкмо идвах, за да сменя докторите, които бяха работили цял ден. Беше трудно време за преструвки – имаше толкова много работа за вършене, а аз нямах нужда от почивка. Колко мразех да се връщам обратно в къщата си, да се крия в тъмното и да се преструвам, че спя, когато толкова много други умираха. Отидох да проверя първо Елизабет и синът й. Бях се привързал към тях – винаги опасно нещо като се има предвид крехката същност на хората. Веднага можех да видя, че е поела по лош път. Треската беше извън контрол, а тялото й беше прекалено слабо, за да се бори повече. Но не изглеждаше слаба, когато погледна към мен от подвижното си легло. „Спаси го!” ми заповяда тя с дрезгав глас, който беше единственото нещо, което гърлото й можа да произведе. „Ще направя всичко по силите си” обещах й аз, като взех ръката й. Температурата й беше толкова висока, че вероятно изобщо не е усетила колко неествено студена беше ръката ми. Всичко беше студено в сравнение с кожата й. „Трябва” настоя тя, като сграбчи ръката ми с такава сила, че се зачудих дали все пак няма да прескочи трапа. Очите й бяха твърди, като камъни, като изумруди. „Трябва да направиш всичко по силите си. Това, което не могат да направят останалите, ти трябва да направиш за моят Едуард.” Това ме уплаши. Тя ме гледаше с пронизителните си очи и за една секунда бях убеден, че тя знае тайната ми. След което треската я хвана и тя не се върна повече в съзнание. Умря около час след като бе задала искането си. Бях прекарал деситилетия в обмисляне на идеята да си направя другар. Само още едно създание, което да ме познава истински, вместо да ме вижда такъв, за какъвто се преструвах. Но никога не можех да се оправдая пред себе си – като се има предвид какво ми се бе случило на мен. И там лежеше Едуард, умиращ. Беше очевидно, че му оставаха часове. До него стоеше майка му, лицето й някакси още не бе спокойно, дори и в смъртта.
Карлайл отново го виждаше, споменът ярък, въпреки изминалият век. И аз можех да видя ясно, докато той говореше – отчаянието в болницата, тегнещата атмосфера на смърт. Едуард изгарян от треска, животът му изплъзващ се с всяка отмерена секунда от часовника... Отново потреперах и изкарах грубо картината от главата си.
- Думите на Елизабет оттекваха в главата ми. Как би могла да познае какво можех? Можеше ли някой наистина да поиска нещо такова за детето си? Погледнах към Едуард. Дори и болен, пак беше красив. Имаше нещо чисто и добро в лицето му. Такова лице, каквото бих искал синът ми да има. След всичките тези години на нерешителност, действах поради една прищявка. Закарах първо майка му в моргата и се върнах обратно при него. Никой не беше забелязал, че той още диша. Имаше недостиг на ръце, недостатъчно очи, за да следят и половината от това, от което се нуждаеха пациентите. Моргата беше празна – от жива душа поне. Измъкнах го през задната врата и го пренесох през покривите към дома ми. Не бях сигурен какво трябва да се направи. Задоволих се да пресъздам раните, които сам бях получил, толкова много векове преди това в Лондон. Почувствах се зле за това по-късно. Беше по-болезнено и бавно от нужното. Не съжалявах обаче. Никога не съм съжалявал, че спасих Едуард. – Той поклати глава като се завърна в настоящето. Усмихна ми се. – Предполагам, че трябва да те заведа у вас сега.
- Аз ще направя това – каза Едуард. Той дойде от тъмната трапезария, като вървеше прекалено бавно. Лицето му беше спокойно, непроницаемо, но имаше нещо нередно в очите му – нещо, което той усилено се опитваше да скрие. Почувствах спазъм на тревога в стомаха си.
- Карлайл може да ме закара – казах аз. Погледнах надолу към блузата си – светлосиният памук беше напоен и напръскан с кръвта ми. Дясното ми рамо бе покрито в дебела розова глазура.
- Добре съм – гласът на Едуард беше безчувствен. – И без това трябва да се преоблечеш. Ще докараш на Чарли инфаркт, ако те види така. Ще накарам Алис да ти донесе нещо. – Той отново изхвърча бързо през кухненската врата.
Погледнах разтревожено Карлайл.
- Много е разстроен.
- Да – съгласи се Карлайл. – Тази вечер беше точно нещото, от което най-много се страхуваше. Ти – поставена в опасност, заради това, което сме.
- Не е ваша вината.
- Не е и твоя.
Погледнах встрани от мъдрите му, красиви очи. Не можех да се съглася с това.
Карлайл ми предложи ръката си и ми помогна да стана стола. Последвах го към всекидневната. Езме се беше върнала – и бършеше пода там, където бях паднала – парцалът беше напоен с белина, както се усещаше от острата миризма.
- Езме, дай на мен. – Можех да усетя лицето си ярко червено отново.
- Вече приключвам. – Тя ми се усмихна. – Как се чувстваш?
- Добре съм – уверих я аз. – Карлайл шие по-бързо от всеки друг доктор, на който съм попадала.
И двамата се засмяха.
Алис и Едуард се върнаха през задната врата. Алис побърза към мен, но Едуард изостана назад, лицето му неразгадаемо.
- Хайде – каза Алис. – Ще ти дам нещо по-малко страховито за носене.
Тя ми намери блуза на Езме, която беше близо до цвета, в който беше моята. Чарли нямаше да забележи, бях сигурна. Дългата бяла превръзка на ръката ми вече почти не изглеждаше чак толкова сериозна, когато махнах напръсканата с кръв блуза. Чарли никога не се изненадваше да ме види превързана.
- Алис – прошепнах аз, когато тя се отправи към вратата.
- Да? – Тя също запази гласът си нисък и ме погледна любопитно, с главата и килната настрани.
- Колко е зле положението? – Не бях сигурна дали шепота ми беше напразно усилие. Дори и на вторият етаж, с вратата затворена, вероятно той все още можеше да ме чуе.
Лицето й се напрегна.
- Не съм сигурна още.
- Как е Джаспър?
Тя въздъхна.
- Много е разстроен от себе си. Това е голямо предизвикателство за него, а той мрази да се чувства слаб.
- Не е негова вината. Ще му кажеш, че изобщо не съм му ядосана, ама никак, нали?
- Разбира се.
Едуард ме чакаше пред входната врата. Докато слизах по стълбите, той я отвори без да каже нищо.
- Вземи си нещата! – извика Алис, докато вървях предпазливо към Едуард. Тя взе в ръце два пакета, единият наполовина отворен, и фотоапарата ми изпод пианото и ги притисна към здравата ми ръка. – Можеш да ми благодариш по-късно, след като ги отвориш.
Езме и Карлайл ми пожелаха тихо приятна вечер. Можех да ги видя как хвърлят бързи погледи към безчувственият им син, подобно на мен.
Беше облекчение да съм навън – побързах да мина покрай латерните и розите – напомняния, които не бяха добре дошли. Едуард крачеше до мен мълчаливо. Той ми отвори пасажерската врата и аз се качих вътре без да се оплаквам.
На таблото имаше голяма червена панделка, залепена за стереото. Издърпах я, като я хвърлих на пода. Докато Едуард се наместваше до мен, я изритах изпод седалката.
Не погледна нито към мен, нито към стереото. Никой от нас не го включи и мълчанието някакси беше засилено от внезапният гръм на двигателя. Той караше прекалено бързо надолу по тъмната, извиваща се пътека.
Тишината ме подлудяваше.
- Кажи нещо? – накрая го помолих аз, когато той сви към магистралата.
- Какво искаш да кажа? – попита той с безпристрастен глас.
Свих се от отдалечеността му.
- Кажи, че ми прощаваш.
Това накара лицето му да припламне – от гняв.
- Да ти простя? За какво?
- Ако бях по-внимателна, това нямаше да се случи.
- Бела, ти просто се поряза – не мисля, че това е достатъчно за смъртна присъда.
- И все пак вината е моя.
Думите ми предизвикаха поток.
- Твоя вина? Ако се беше порязала в къщата на Майк Нютън, с Джесика и Анджела там и останалите ти приятели, кое щеше да е най-лошото нещо, което можеше да се случи? Може би нямаше да успеят да намерят лепенка? Ако се спънеш и собственоръчно събориш куп стъклени чинии – без някой да те мята върху тях – дори тогава, какво щеше да е най-ужасното? Щеше да оставиш кръв по седалката, докато те карат в спешното? Майк Нютън можеше да държи ръката ти, докато ти правят шевовете – и в него нямаше да се надига желанието да те убие през цялото време, докато е там. Не се опитвай да си припишеш нищо от това върху себе си, Бела. Само ще ме накараш да се мразя още повече.
- Как по дяволите Майк Нютън се оказа в разговора? – поисках да узная аз.
- Майк Нютън се оказа в разговора, защото Майк Нютън щеше да бъде адски по-здравословен за теб – изръмжа той.
- Предпочитам да умра, отколкото да бъда с Майк Нютън – възразих аз. – Предпочитам да умра, отколкото да бъда с някой друг, освен с теб.
- Не ставай мелодраматична, моля те.
- Ами тогава ти не ставай смешен.
Той не отговори. Той гледаше през предното стъкло, изражението му мрачно.
Заблъсках мозъка си, за да измисля как да спася остатъка от вечерта. Когато паркирахме пред къщата ми, все още не ми беше хрумнало нещо.
Той спря двигателя, но ръзете му останаха стиснати около кормилото.
- Ще останеш ли тази вечер? – попитах аз.
- Би трябвало да се прибера вкъщи.
Последното нещо, което исках бе да се въргаля в угризения на съвестта.
- Заради рожденният ми ден – настоях аз.
- Не можеш да имаш и двата начина – или искаш хората да игнорират рожденният ти ден, или не. Едното или другото.
Гласът му беше строг, но не толкова сериозен колкото преди. Въздъхнах тих от облекчение.
- Добре. Реших, че не искам да игнорираш рожденният ми ден. Ще се видим горе.
Изскочих като се пресегнах за подаръците си. Той се намръщи.
- Не се налага да ги вземаш.
- Искам ги – отвърнах механично и тогав асе зачудих дали не използва приложна психология.
- Не, не ги искаш. Карлайл и Езме са похарчили пари за теб.
- Ще го преживея. – Пъхнах неудобно подаръците си под здравата ми ръка и затръшнах вратата след себе си. Той беше излязъл от пикапа и застанал до мен за по малко от секунда.
- Нека поне аз да ги нося – каза той, като ги пое. – Ще бъда в стаята ти.
Усмихнах се.
- Благодаря.
- Честит рожден ден – въздъхна той, като се наведе, за да докосне устните ми със своите.
Надигнах се на пръсти, за да удължа целувката, когато той се отдръпна назад. Той се усмихна с любимата ми крива усмивка и тогава изчезна в тъмнината.
Играта все още течеше – веднага щом влязох през вратата, можах да чуя как коментатора крещи неразбираемо през бъртвежа на тълпата.
- Бел? – извика Чарли.
- Здрасти, тате – казах аз, като се показах иззад ъгъла. Държах ръката си прилепнала към тялото. Лекият натиск гореше и аз сбръчкаш носа си. Действието на упойката очевидно отслабваше.
- Как мина? – Чарли се бе излегнал върху канапето с босите си крака подпрени на едната странична облегалка. Това, което бе останало от къдравата му кафява коса бе сплескано на една страна.
- Алис се е изхвърлила. Цветя, торта, свещи, подаръци – цялото нещо.
- Какво ти подариха?
- Стерео за пикапа ми. – И още незнайни.
- Уау.
- Аха – съгласих се аз. – Е, аз ще си лягам.
- Ще се видим сутринта.
Махнах му.
- До утре.
- Какво е станало с ръката ти?
Изчервих се и изругах тихо.
- Спънах се. Нищо работа.
- Бела – въздъхна той, като поклати глава.
- Лека нощ, тате.
Побързах към банята, където държах пижамата си за подобни нощи. Преоблякох се в комплекта си от късо потниче и памучни панталонки, които бях взела, за да заменя оръфаните шорти, с които преди си лягах, като трепвах, когато движенията дърпаха шевовете. Измих лицето си с една ръка, изчетках си зъбите и изхвръкнах към стаята си.
Той беше седнал в центъра на леглото ми, като си играеше разсеяно с една от сребърните кутии.
- Здравей – каза той. Гласът му беше тъжен. Разкайваше се.
Отидох до леглото, избутах подаръците от ръцете му и се качих в скута му.
- Здравей. – Сгуших се срещу железните му гърди. – Може ли да отваря подаръците си сега?
- Откъде този ентусиазъм? – зачуди се той.
- Събуди любопитството ми.
Вдигнах дългият, плосък правоъгълен пакет, който вероятно беше от Карлайл и Езме.
- Позволи на мен – предложи той. Той взе подаръка от ръката ми и разкъса сребристата хартия с едно рязко движение. Той ми подаде правоъгълната бяла кутия.
- Сигурен ли си, че ще успея да вдигна капака? – промърморих, но той не ми обърна внимание.
Вътре в кутията имаше дълго дебело парче хартия с изумително количество фини гравюри. Отнеха ми няколко минути да схвана същината на информацията.
- Отиваме в Джаксънвил? – И бях развълнувана, въпреки себе си. Беше ваучер за самолетни билети за мен и Едуард.
- Това е идеята.
- Не мога да повярвам. Рене ще полудее! Обаче нямаш нищо против, нали? Там е слънчево, така че ще трябва да стоиш вътре по цял ден.
- Мисля, че мога да се справя – каза той, след което се намръщи. Ако знаех, че ще отвърнеш толкова подходящо на подаръка, щях да те накарам да го отвориш пред Карлайл и Езме. Мислех си, че ще се оплакваш.
- Е, разбира се, че е прекалено много. Но поне ще те взема с мен!
Той се засмя.
- Сега ми се иска да бях похарчил пари за подаръка ти. Не осъзнах, че можеш да бъдеш и разумна.
Сложих билетите настрана и се пресегнах за неговият подарък, като любопитството ми отново пламна. Той ми го взе, за да го разопакова, както бе направил с първият.
Подаде ми прозрачен несесер за дискове с празен сребрист диск вътре.
- Какво е? – попитах объркана.
Той не каза нищо – просто взе диска и се пресегна през мен, за да го сложи в уредбата на нощното шкафче. Натисна бутона и почакахме в мълчание. И тогава музиката започна.
Слушах без думи и с разширени очи. Знам, че очакваше реакцията ми, но не можех да говоря. Избиха ми сълзи и се пресегнах да ги избърша преди да са се търкулнали.
- Ръката ли те боли? – попита той разтревожено.
- Не, не е ръката ми. Красиво е, Едуард. Нямаше да можеш да ми дадеш нищо, което да заобичам повече. Не мога да повярвам. – Млъкнах, за да слушам.
Беше неговата музика, неговите композиции. Първото парче на диска беше моята приспивна песен.
- Не мислех, че ще ми позволиш да ти взема пиано, за да ти я изсвиря тук – обясни той.
- Прав си.
- Как е ръката ти?
- Добре е. – Всъщност, започваше да гори изпод превръзката. Исках лед. Бих се задоволила и с неговата ръка, но това щеше да ме издаде.
- Ще ти донеса малко тиленол.
- Нямам нужда от нищо – възразих аз, но той ме измести от скута си и се отправи към вратата.
- Чарли – изсъсках аз. Чарли не беше много наясно, че Едуард често пренощува при мен. Всъщност, щеше да получи удар, ако узнаеше този факт. Но не се чувствах виновна, че го мамех. Не беше като да правя неща, които той не би искал да правя. Едуард и неговите правила...
- Няма да ме хване – обеща Едуард и изчезна тихо през вратата... и се върна, като я улови точно преди да се е затворила. Беше донесъл чашата от банята и кутийката с хапчета в една ръка.
Взех хапчетата, които ми подаде без да споря – знаех, че щях да загубя. А и ръката ми наистина започваше да ме притеснява.
Песента ми продължи, нежна и прекрасна, като фон.
- Късно е – отбеляза Едуард. Той ме взе от леглото с една ръка и издърпа завивките с другата. Положи ме с глава върху възглавницата и подпъхна завивките около мен. Той легна до мен – върху одеалото, за да не замръзна – и обви ръцете си около мен.
Облегнах глава на рамото му и въздъхнах щастливо.
- Благодаря ти отново – прошепнах аз.
- Няма за какво.
За един дълъг момент всичко беше тихо, докато слушах как песента ми свършва. Друга песен започна и разпознах любимата на Езме.
- За какво си мислиш? – попитах аз, шепнейки.
Той се поколеба за секунда преди да ми каже.
- Всъщност си мислех за това, което е правилно и грешно.
Усетих ледени тръпки по гръбнака си.
- Спомняш ли си, че реших, че искам да не игнорираш рожденният ми ден? – попитах бързо, като се надявах, че не е прекалено очевидно как се опитвам да го разсея.
- Да – съгласи се той предпазливо.
- Ами, мислех си, че след като е рожденният ми ден, бих искала да ме целунеш отново.
- Тази вечер си алчна.
- Да, такава съм – но моля те, не прави нищо, което не искаш да правиш – добавих засегнато.
Той се засмя, след което въздъхна.
- Господ да не дава да направя нещо, което не искам да правя – каза той със странно отчаян тон, докато слагаше ръка под брадичката ми и вдигна лицето ми към своето.
Целувката започна по обичайният начин – Едуард беше предпазлив както винаги и сърцето ми започна да бие оглушително по своя си начин. И тогава нещо сякаш се промени. Внезапно устните му станаха много по-настоятелни, свободната му ръка се преплете в косата ми и задържа лицето ми към неговото. И въпреки че моите ръце също се бяха заплели в косата му и очевидно започвах да пресичам внимателните му граници, за пръв път той не ме спря. Тялото му беше студено през тънкото одеало, но се притисках пламенно към него.
Когато спря, беше внезапно – той ме избута с нежни, непоколебими ръце.
Сгромолясах се на възглавницата си, задъхана, със замаяна глава. Нещо неуловимо дърпаше паметта ми по краищата.
- Съжалявам – каза той, също останал без дъх. – Това беше прекалено.
- Нямам нищо против – задъхвах се аз.
Той ми се намръщи в тъмното.
- Опитай се да спиш, Бела.
- Не, искам да ме целунеш отново.
- Надценяваш самоконтролът ми.
- Кое те изкушава повече, кръвта ми или тялото ми? – предизвиках го аз.
- И двете по равно. – Той се усмихна неволно за момент, и после отново беше сериозен. – А сега защо не престанеш да притискаш късмета си и не заспиш?
- Добре – съгласих се аз, като се сгуших по-близо до него. Наистина се чувствах изтощена. Денят беше дълъг по толкова много начини, и все пак не почувствах облекчение от края му. Сякаш нещо още по-ужасно предстоеше угре. Беше глупаво предчувствие – какво можеше да е по-ужасно от днес? Вероятно просто шокът ме настигаше, без съмнение.
Промъкнах тайно наранената си ръка срещу рамото му, така че студената му кожа да успокои горенето. Веднага се почувствах по-добре.
Почти бях заспала, когато осъзнах за какво ме бе подсетила целувката му – миналата пролет, когато той трябваше да ме напусне, за да отвлече Джеймс от следите ми, Едуард ме беше целунал за сбогом, без да знае кога – или ако – ще се видим отново. Тази целувка имаше същата почти болезнена нотка поради някаква причина, която не можех да си представя. Потреперах несъзнателно, сякаш вече сънувах кошмар.

ТРЕТА ГЛАВА

0 коментара:

Публикуване на коментар

Благодарим за коментара! :)