3.03.09 г.

on
1.РОЖДЕН ДЕН

Бях деветдесет и девет цяло и девет процента убедена, че сънувам.
Причините за това убеждение бяха, първо, че се намирах под ярък слънчев лъч – от типът ослепяващо слънце, което никога не изгрява в новият ми ръмящ град Форкс, Вашингтон – и второ, бях се изправила пред баба ми Мари. Баба беше мъртва от шест години насам, така че това бе солидно доказателство за теорията ми, че сънувам.
Баба не се беше променила много – лицето й изглеждаше точно такова, каквото си го спомнях. Кожата й беше мека и повехнала, обвита от хиляди малки гънки, които прилепваха нежно към костта й отдолу. Като изсушена кайсия, но със пухкава, гъста бяла коса, която стоеше като облак около нея.
Устните ни – нейната тънка линия – се разшириха във същата полу-изненадана усмивка по едно и също време. Очевидно и тя не очакваше да ме види.
Тъкмо щях да й задам въпрос – имах толкова много – какво правеше тя в сънят ми? Какво е правила през изминалите шест години? Дядо добре ли е, и открилили са се, където и да са? – но тя отвори уста по същото време, когато и аз, затова се спрях, за да й дам първа да говори. Тя също замълча и тогава и двете се усмихнахме на малкото неудобство.
- Бела!
Не беше баба, която извика името ми, и двете се обърнахме, за да видим допълнението към малкото ни семейно събиране. Нямаше нужда да вдигам поглед, за да разбера кой е – това беше глас, който щях да разпозная навсякъде – и бих му отговорила без значение дали съм будна или заспала... или дори мъртва, обзалагам се. Гласът, за който бих преминала през огън – или, не чак толкова драматично, киша всеки ден през студеният и безкраен дъжд.
Едуард.
Въпреки че умирах от вълнение да го видя – съзнателно или не – и въпреки, че бях почти сигурна, че сънувам, се паникьосах, докато Едуард вървеше към нас през ярката светлина.
Паникьосах се, защото баба не знаеше, че съм влюбена във вампир – никой не знаеше това – така че как щях да й обясня факта, че ослепителните слънчеви лъчи се разпръскват от кожата му в хиляди разноцветни светлинки, сякаш бе направен от кристал или диамант?
Е, бабо, може би ще забележиш, че гаджето ми блести. Това е просто едно нещо, което прави на слънчева светлина. Не се тревожи за това...
Какво правеше? Цялата причина, поради която живееше във Форкс, най-дъждовното място на света, бе че може да бъде навън през деня, без да разкрие семейната си тайна. И все пак беше тук, крачейки грациозно към мен – с най-красивата усмивка на ангелското му лице – сякаш бях единственият човек тук.
В тази секунда ми се прииска да не бях единственото изключение на мистериозният му талант – обикновено бях благодарна, че бях единственият човек, чийто мисли не може да чуе така ясно, сякаш са изговорени на глас. Но сега ми се искаше да го може, за да чуе предупреждението, което крещях в главата си.
Хвърлих паникьосан поглед обратно към баба и видях, че е прекалено късно. Тя тъкмо се обръщаше към мен, за да ме погледне с разтревожени очи като моите.
Едуард – все така красиво усмихнат, че сърцето ми всеки момент щеше да се подуе и да избухне в гърдите ми – сложи ръце около раменете ми и обърна лице, за да погледне баба ми.
Изражението на баба ме изненада. Вместо да изглежда ужасена, тя ме гледаше срамежливо, сякаш очакваше някой да й се скара. И бе застанала така странно – една изпъната ръка, застанала по необичаен начин далеч от тялото й, протегната и извита около въздуха. Сякаш бе прегърнала някой, който не можех да видя, някой невидим...
Едва тогава, когато погледнах наоколо, забелязах огромна позлатена рамка, която обвиваше фигурата на баба ми. Неразбиращо, вдигнах ръката си, която не бе обвита около кръста на Едуард и я протегнах, за да я докосна. Тя повтори точно движението ми. Но там където трябваше да се срещнат пръстите ни, нямаше нищо друго освен студено стъкло...
Със замайващ удар, сънят ми рязко се превърна в кошмар.
Баба я нямаше.
Това бях аз. Аз в огледало. Аз – стара, набръчкана и повехнала.
Едуард стоеше до мен, без да се отразява в огледалото, съкрушително прекрасен и вечно на седемнайсет.
Той притисна ледените си, перфектни устни към похабената ми буза.
- Честит рожден ден – прошепна той.

Събудих се рязко – клепачите ми се стрелнаха широко отворени – и се задъхах. Мрачна сива светлина, познатата светлина на едно облачно утро, зае мястото на ослепителното слънце от сънят ми.
Просто сън, казах си аз. Беше само един сън. Поех си дълбоко въздух и отново подскочих на място, когато алармата ми се включи. Малкият календар на дисплея на часовника ме информира, че днес е тринадесети септември.
Само сън, но поне доста пророчески по един начин. Днес беше рожденният ми ден. Бях официално на осемнайсет години.
Страхувах се от този ден в продължение на месеци.
През цялото идеално лято – най-щастливото лято, което някога съм имала, най-щастливото лято, което някой някъде е имал, и най-дъждовното лято в историята на Олимпийският полуостров – безрадостната дата ми бе устроила засада, в очакване да изникне.
И сега, когато се бе появила, беше дори още по-ужасна, отколкото се страхувах, че ще бъде. Можех да го усетя – бях по-стара. Остарявах с всеки изминал ден, но това беше различно, по-лошо, определящо. Бях на осемнайсет.
А Едуард никога нямаше да бъде.
Когато отидох да си измия зъбите, бях почти изненадана, че лицето в огледалото не се е променило. Вгледах се в себе си, като търсех някакви признаци за предстоящи бръчки по кожата ми с цвят на слонова кост. Единствената бръчка беше тази на челото ми обаче, и знаех, че ако успея да се успокоя, тя ще изчезне. Не можех. Веждите ми бяха надвиснали в разтревожена линия над обезпокоените ми кафеви очи.
Беше просто сън, напомних си аз отново. Просто сън... но също така и най-лошият ми кошмар.
Пропуснах закуската, като бързах да изляза възможно най-скоро от къщата. Не бях напълно способна да избегна баща ми, така че трябваше да прекарам няколко минути, преструвайки се на радостна. Сериозно се опитах да бъда развълнувана за подаръците, които го помолих да не ми взема, но всеки път, когато трябваше да се усмихна, се чувствах така, сякаш ще се разплача.
Опитах се да се овладея, докато карах към училище. Образът на баба – нямаше да го възприема като свой собствен – беше труден за избиване от главата ми. Не можех да почувствам нищо друго освен отчаяние, докато паркирах на познатият паркинг за Гимназия Форкс и забелязах Едуард, облегнат неподвижно на лъскавото сребристо волво, като мраморна възхвала към някой забравен езически бог на красотата. Сънят не го бе описал достатъчно добре. И той чакаше мен, точно както всеки друг ден.
Отчаянието незабавно изчезна – беше заместено от учудване. Дори и след половин година с него, все още не можех да повярвам, че заслужавам такава степен на невероятно щастие.
Сестра му Алис стоеше до него и също ме очакваше.
Разбира се, Едуард и Алис нямаха наистина кръвна връзка (във Форкс историята беше, че всички Калън деца са осиновени от доктор Карлайл Калън и жена му, Езме, които очевидно бяха прекалено млади, за да имат деца тинейджъри), но кожата им беше точно същият блед цвят, очите им имаха същият златен оттенък, със същите дълбоки, подобни на синини сенки изпод тях. Нейното лице, като неговото, беше зашеметяващо красиво. За някой запознат – някой като мен – тези прилики ги отличаваха като това, което бяха.
Видът на Алис, която ме чакаше там – жълтеникавите й очи светнали от вълнение, и малкият сребристо-опакован пакет в ръцете й – ме накара да се намръщя. Бях казала на Алис, че не искам нищо, нищичко, нито подаръци или дори внимание, за рожденният ми ден. Очевидно желанията ми биваха игнорирани.
Тръшнах вратата на моят шевролет пикап от `53-та година – дъжд от трохи ръжда се разпиляха по мокрият асфалт – и тръгнах бавно накъдето ме чакаха. Алис припна към мен, за да ме посрещне, като лицето й на фея блестеше изпод щръкналата й черна коса.
- Честит рожден ден, Бела!
- Шшт! – изсъсках аз, като се огледах наоколо, за да се уверя, че никой не я е чул. Последното нещо, което исках бе някакъв тип празненство на мрачното събитие.
Тя не ми обърна внимание.
- Сега ли искаш да отвориш подаръкът си или по-късно? – попита нетърпеливо тя, докато вървяхме към Едуард, който още чакаше.
- Никакви подаръци – възразих аз мърморещо.
Тя изглежда най-накрая преработи настроението ми.
- Добре... по-късно тогава. Хареса ли ти албумът, който майка ти ти прати? И фотоапарата от Чарли?
Въздъхнах. Разбира се, че щеше да знае какви подаръци съм получила. Едуард не беше единственият член на семейството си с необичайни способности. Алис щеше да „види” какво са запланували родителите ми веднага щом са взели решението за себе си.
- Аха. Страхотни са.
- На мен ми се струва добра идея. Само веднъж си абитуриент. Можеш да документираш преживяването.
- Колко пъти ти си била абитуриентка?
- Това е различно.
Тъкмо тогава застанахме до Едуард и той протегна едната си ръка към мен. Поех я нетърпеливо, като забравих за момент мрачното си настроение. Кожата му беше, както винаги, гладка, твърда и много студена. Той стисна нежно пръстите ми. Погледнах течният топаз, който бяха очите му, и сърцето ми също се стисна, но не чак толкова нежно. Като чу заекването на сърцебиенето ми, той се усмихна отново.
Той вдигна свободната си ръка и проследи с един студен пръст линията на устните ми, докато говореше.
- Та както бяхме обсъдили, не ми е позволено да ти пожелая честит рожден ден, така ли е?
- Да. Точно така. – Никога нямаше да мога да подражавам напълно на потока на перфектното му, официално изразяване. Беше нещо, което можеш да прихванеш само от по-ранен век.
- Просто проверявах. – Той прокара ръка през разрошената си бронзова коса. – Може и да си променила мнението си. Повечето хора очевидно се радват на рожденни дни и подаръци.
Алис се засмя и звукът беше като сребристо звънче.
- Разбира се, че ще се радва. Всички би трябвало да са мили с теб и да ти угаждат, Бела. Кое е най-лошото нещо, което може да се случи?
Тя го каза като риторичен въпрос.
- Да остарееш – отговорих все пак, като гласът ми не беше толкова равен, колкото ми се искаше.
До мен усмивката на Едуард се стегна в сериозна линия.
- Осемнайсет не е чак такава голяма цифра – каза Алис. – Жените обикновено не дочакват ли до двайсет и девет преди да започнат да се разстройват от рожденните дни?
- По-възрастна съм от Едуард – промърморих аз.
Той въздъхна.
- Технически – каза тя, като поддържаше тонът се лек. – Само с една малка годинка обаче.
И предположих... ако можех да съм сигурна за бъдещето, което исках, сигурна, че ще прекарам вечността с Едуард, и Алис и останалата част от семейство Калън (по възможност не като сбръчкана малка старица... тогава година или две в едната посока или другата нямаше да са от чак такова значение. Но Едуард беше твърдо против всякакво бъдеще, което ме включваше променена. Всяко бъдеще, което ме правеше като него – което ме правеше също безсмъртна.
„Задънена улица” го беше нарекъл той.
Не можех да разбера гледната точка на Едуард, ако трябва да сме честни. Какво му беше страхотното на смъртността? Да бъдеш вампир не изглеждаше чак толкова ужасно нещо – или поне не по начина, по който го правеха семейство Калън.
- По кое време ще си в къщата? – продължи Алис, като смени темата. От изражението й разбрах, че бе намислила точно това, което се надявах да избегна.
- Не знаех, че имам планове да бъда там.
- О, не ставай лоша, Бела! – оплака се тя. – Няма да ни развалиш веселбата по този начин, нали?
- Мислех си, че на рожденният си ден трябва да правя това, което аз искам.
- Ще я взема от Чарли веднага след училище – каза й Едуард, като не ми обърна внимание.
- Трябва да работя – възразих аз.
- Всъщност не трябва – каза Алис самодоволно. – Вече говорих с госпожа Нютън по въпроса. Тя размени смените ти. Каза ми да ти пожелая „честит рожден ден”.
- Аз-аз все още не мога да дойда – заекнах, като търсех извинение. – Аз, ами, не съм изгледала още „Ромео и Жулиета” за часа по английски.
Алис изсумтя.
- Знаеш наизуст „Ромео и Жулиета”.
- Но господин Бърти каза, че трябва да го видим изиграно, за да го оценим напълно – точно така Шекспир е искал да бъде представено.
Едуард извъртя очи.
- Ти вече си гледала филма – обвини ме Алис.
- Но не и версията от шейсетте. Господин Бърти каза, че е най-добрата.
Накрая Алис изгуби самодоволната си усмивка и ме изгледа.
- Можем да го направим по лесния начин или по трудният, Бела, но и в двата случая...
Едуард прекъсна заплахата й.
- Успокой се, Алис. Ако Бела иска да гледа филм, тогава да гледа. Денят си е нейн.
- Решено значи – добавих аз.
- Ще я доведа към седем – продължи той. – Това ще ти даде повече време, за да приготвиш нещата.
Смехът на Алис отново зазвъня.
- Звучи добре. Ще се видим довечера, Бела! Ще бъде забавно, ще видиш. – Тя се ухили – широката й усмивка оголи всичките й перфектни, блестящи зъби – след което ме целуна по бузата и затанцува към първият си клас преди да отговоря.
- Едуард, моля те... – започнах да го умолявам, но той притисна един студен пръст до устните ми.
- Нека да обсъдим това по-късно. Ще закъснеем за час.
Никой не се и опита да ни зяпа, докато заемахме обичайните си места на задният ред на класната стая (карахме почти всеки час заедно – беше удивително какви неща можеше да измоли Едуард от администраторките). Едуард и аз бяхме прекалено дълго време заедно, за да бъдем повече обект на клюки. Дори Майк Нютън вече не ми хвърляше мрачният поглед, който преди ме караше да се чувствам малко виновна. Наместо това той ми се усмихна сега, и бях доволна, че очевидно бе приел това, че можем да бъдем само приятели. Майк се бе променил през лятото – лицето му бе изгубило от кръглотата си, което правеше скулите му по-изпъкнали и носеше русата си коса по нов начин – наместо на бодлички, я бе пуснал дълга и стилизирал във небрежна бъркотия. Беше лесно да се види откъде е взел вдъхновението си – но видът на Едуард не беше нещо, което може да бъде постигнато чрез имитация.
Докато денят течеше, обмислях начини за измъкване от това, което щеше да се състои в къщата на Калън довечера. Щеше да бъде достатъчно лошо да ми се налага да празнувам, когато бях в настроение да тъгувам. Но още по-ужасно от празнуването беше това, което щеше определено да включва внимание и подаръци.
Вниманието никога не е хубаво нещо, както всеки друг склонен към инциденти човек би се съгласил. Никой не иска да е в светлините на прожекторите, когато е най-вероятно да паднат по лице.
А и много изрично бях помолила – е, всъщност заповядала – да не ми се подаряват подаръци тази година. Изглежда не само Чарли и Рене бяха решили да пренебрегнат това.
Никога не съм имала много пари и това никога не ме е притеснявало. Рене ме отгледа със заплатата си на детска учителка. Чарли също не забогатяваше от работата си – той беше полицейският началник тук в малкото градче Форкс. Единствените ми лични приходи идваха от работата три пъти в седмицата, която вършех в местният спортен магазин. В толкова малък град имах голям късмет да си намеря работа. Всяко пени, което изкарвах отиваше за микроскопичният ми фонд за университета. (Колежът беше План Б. Все още се надявах на План А, но Едуард просто беше прекалено упорит да ме остави човек...)
Едуард има доста пари – дори не ми се иска да мисля колко много. Парите не означаваха нищо за Едуард и останалите от семейството му. Това е просто нещо, което се натрупва, когато имаш неограничено време на разположение и сестра, която има обезпокоителната способност да предвижда тенденциите в борсата. Едуард изглежда не разбираше защо толкова възразявам срещу това да харчи пари за мен – защо ме караше да се чувствам неудобно, ако ме заведе в скъп ресторант в Сиатъл, защо не му беше позволено да ми купи кола, която може да достига скорост над 85 километра в час, или защо не му позволявах да ми плати обучението в колежа (той беше абсурдно ентусиазиран за План Б). Едуард си мислеше, че съм ненужно опърничава.
Но как можех да му позволя да ми дава неща, когато не можех с нищо да му се отплатя? Той, поради някаква неизмерима причина, искаше да бъде с мен. Всичко, което ми даваше освен това разклащаше още повече баланса.
Денят продължаваше, но нито Едуард или Алис не повдигнаха отново темата за рожденният ми ден, и започнах да се отпускам по малко.
Седнахме на обичайната си маса за хранене.
На тази маса съществуваше едно някакси странно примирение. Трима ни – Едуард, Алис и аз – седяхме на най-далечният южен край на масата. Сега, когато „по-големите” и някакси по-страшни (в случаят на Емет, определено) роднини Калън бяха завършили, Алис и Едуард не изглеждаха чак толкова плашещи, и не стояхме тук сами. Другите ми приятели, Майк и Джесика (които бяха в странна след-разделна приятелска фаза), Анджела и Бен (чиято връзка бе оцеляла през лятото), Ерик, Конър, Тайлър и Лорън (въпреки че последната изобщо не влизаше в категорията с приятели) седяха от другата страна на невидимата линия. Линията изчезваше през слънчевите дни, когато Едуард и Алис винаги пропускаха училище и тогава разговорът щеше да се разшири без усилие, за да ме включи.
Едуард и Алис не намираха това малко странене за странно или обидно по същият начин като мен. Те едва го забелязваха. Хората винаги се чувстваха неудобно около някой Калън, почти уплашени поради някаква причина, която сами не можеха да си обяснят. Аз бях рядко изключение на това правило. Понякога притесняваше Едуард колко ми е удобно да съм близо до него. Той мислеше, че е опасен за здравето ми – мнение, което отричах буйно всеки път, когато го изразяваше.
Следобедът мина бързо. Училището свърши и Едуард ме изпрати до пикапа ми както обикновено. Но този път той ми отвори пасажерската врата. Алис вероятно вече бе отпрашила с неговата кола към вкъщи, за да може да ме задържи да не избягам.
Скръстих ръце и не направих и крачка, за да се махна от дъжда.
- Имам рожден ден, не може ли аз да карам?
- Преструвам се, че нямаш рожден ден, както ти пожела.
- Ако нямам рожден ден, тогава не трябва да идвам у вас довечера...
- Добре тогава. – Той затвори пасажерската врата и мина покрай мен, за да отвори тази на шофьорското място. – Честит рожден ден.
- Шшт – изшъшках му с половин уста. Покатерих се през отворената врата, като ми се искаше да не бе приемал офертата.
Едуард си играеше с радиото, докато карах, като клатеше неодобрително глава.
- Радиото ти има ужасен обхват.
Намръщих се. Не ми харесваше, когато се заяждаше с пикапа ми. Пикапът беше страхотен – имаше си характер.
- Искаш хубаво стерео? Карай собствената си кола. – Бях толкова нервна заради плановете на Алис, на върха на вече лошото ми настроение, че думите излязоха по-остри, отколкото имах предвид да са. Почти никога не си го изкарвах на Едуард и тонът ми го накара да стисне устните си, за да удържи усмивката си.
Когато паркирах пред къщата на Чарли, той се пресегна, за да вземе лицето ми в ръцете си. Той ме докосваше много внимателно, като притискаше върха на пръстите си нежно срещу слепоочията ми, скулите ми, линията на челюстта ми. Сякаш бях изключително чуплива. Какъвто беше и случаят – в сравнение с него поне.
- Би трябвало да си в добро настроение, точно днес от всички дни – прошепна той. Сладкият му дъх лъхна лицето ми.
- А ако не искам да съм в добро настроение? – попитах, като дишах неравно.
Златните му очи тлееха.
- Много лошо.
Главата ми вече се въртеше по времето, когато той се наведе по-наблизо и притисна ледените си устни към моите. Както и бе възнамерявал, без съмнение, забравих за всичките си тревоги, и се концентрирах върху това как да вдишвам и издишвам.
Той прокара устните си по моите, студени и гладки и нежни, докато не обвих ръцете си около шията му не се хвърлих към целувката с малко прекалено повече ентусиазъм. Можех да усетя устните му да се извиват, когато пусна лицето ми и се протегна, за да отключи хватката ми върху него.
Едуард беше прокарал много предпазливи линии за физическата ни връзка, с намерението да ме запази жива. Въпреки че уважавах нуждата да се поддържа безопасно разстояние между кожата ми и острите му като бръснач и напоени с отрова зъби, бях склонна да забравям такива тривиални неща, когато ме целуваше.
- Бъди послушна, моля те – прошепна той срещу бузата ми. Той притисна още един път устните си нежно към моите и след това се отдръпна, като кръстоса ръцете ми пред стомаха ми.
Пулсът ми бучеше в ушите ми. Положих една ръка върху сърцето си. Биеше хиперактивно изпод дланта ми.
- Мислиш ли, че някога ще стана по-добра в това? – казах замислено, най-вече на себе си. – Че сърцето ми някой ден ще спре да се опитва да изскочи от гърдите ми, когато ме докоснеш?
- Наистина се надявам, че не – каза той с лека самодоволна усмивка.
Извъртях очи.
- Да отидем да гледаме как Капулети и Монтеки се избиват, става ли?
- Твоите желания са заповед за мен.
Едуард се изпъна на канапето, докато аз пусках филма, превъртайки през началните надписи.
Когато кацнах пред него на ръба на канапето, той обви ръце около кръста ми и ме издърпа срещу гърдите си. Не беше удобен колкото една възглавница би била, като се има предвид, че гръдният му кош беше твърд и студен – и перфектен – като ледена скулптура, но определено беше за предпочитане. Той издърпа старото одеало от облегалката на канапето и ме заметна с него, за да не замръзна до тялото му.
- Знаеш ли, никога не съм търпял особено Ромео – изкоментира той, когато започна филма.
- Че какво му е на Ромео? – попитах аз, леко обидена. Ромео беше един от любимите ми измислени герои. Докато не срещнах Едуард, малко си падах по него.
- Ами, като за начало, той е влюбен в тази Розалин – не мислиш ли, че това го прави малко непостоянен? И тогава, няколко минути след сватбата им, той убива братовчеда на Жулиета. Това не е много умно. Грешка след грешка. Можеше ли изобщо да разруши щастието си по-завършено от това?
Въздъхнах.
- Да не би да искаш да гледам филма сама?
- Не, и без това през повечето време ще гледам теб. – Пръстите му очертаха фигурки по кожата на ръката ми, което ме караше да настръхна. – Ще плачеш ли?
- Вероятно – признах аз. – Ако следя филма.
- Няма да те разсейвам тогава. – Но усетих устните му върху косата си, и това бе доста разсейващо.
Филмът евентуално улови интереса ми, отчасти благодарение на Едуард, който шепнеше репликите на Ромео в ухото ми – неустоимият му, кадифен глас, караше в сравнение гласът на актьора да звучи слаб и груб. И наистина плаках, за негово развеселение, когато Жулиета се събуди и откри новият си съпруг мъртъв.
- Трябва да призная, че малко му завиждам тук – каза Едуард, докато подсушаваше сълзите ми с кичур от косата ми.
- Ами, че тя си е много хубава.
Той издаде отвратен звук.
- Не му завиждам за момичето - а за леснотата на самоубийството – поясни той с дразнещ глас. – На вас хората ви е толкова лесно! Само трябва да глътнете едно малко шишенце екстракт от растения...
- Какво? – ахнах аз.
- Това е нещо, за което трябваше да се замисля веднъж и знаех от опита на Карлайл, че няма да е лесно. Дори не знам колко начина е опитал Карлайл, за да се самоубие в началото... след като е осъзнал в какво се е превърнал... – Гласът му, който бе станал сериозен, пак се разведри. – И той очевидно е все още в отлично здраве.
Извъртях се така, че да мога да прочета лицето му.
- За какво говориш? – настоях аз. – Какво искаш да кажеш с това, че е трябвало да се замислиш веднъж?
- Миналата пролет, когато беше... почти убита... – Той се спря, за да си поеме дълбоко дъх, като се опитваше да възвърне дразнещият си тон. – Разбира се, стараех се да се фокусирам върху това да те намеря жива, но една част от ума ми правеше случайни планове. Както казах, за мен не е толкова лесно, колкото за един човек.
За една секунда споменът от последното ми пътуване до Финикс премина през главата ми и ме накара да се почувствам замаяна. Можех да го видя толкова ясно – ослепителното слънце, горещината, която се излъчваше от бетона, докато бягах с отчаяна припряност, за да открия садистичният вампир, който искаше да ме измъчва до смърт. Джеймс, който ме чакаше в огледалната стая с майка ми за заложница – или поне така си мислех. Не знаех, че всичко беше измама. Както и Джеймс не знаеше, че Едуард идва да ме спаси – Едуард успя навреме, но беше на косъм. Без да мисля, пръстите ми проследиха сърповидният белег на ръката ми, който винаги беше само няколко градуса по-студен от останалата част от кожата ми.
Поклатих глава – сякаш можех да се отърся от лошите спомени – и се опитах да схвана какво има предвид Едуард. Стомапът ми се сви неудобно.
- Случайни планове? – повторих аз.
- Е, нямаше да живея без теб. – Той извъртя очи така, сякаш факта бе просто очевиден. – Но не бях сигурен как да го направя – знаех, че Емет и Джаспър никога няма да ми помогнат... та си мислех, че може би ще отида в Италия и ще направя нещо, което да провокира Волтури.
Не исках да вярвам, че е сериозен, но златните му очи бяха търсещи, фокусирани върху нещо далечно, докато обмисляше начини да сложи край на живота си. Внезапно бях бясна.
- Какво е Волтури? – настоях да узная аз.
- Волтури са семейство – обясни той, очите му все още далече. – Много старо, много могъщо семейство от нашият вид. Те са най-близкото нещо от типа на кралско семейство в нашият свят, предполагам. Карлайл е живял за кратко с тях през ранните си години, в Италия, преди да се е установил в Америка – спомняш ли си историята?
- Разбира се, че я помня.
Никога нямаше да забравя първият път, когато посетих дома му, огромното бяло имение, скрито дълбоко в гората край реката, или стаята, където Карлайл – бащата на Едуард по толкова много истински начини – държеше стена пълна с картини, които илюстрираха личната му история. Най-яркото, най-диво оцветеното платно там, най-голямото, беше от годините на Карлайл в Италия. Разбира се, че си спомнях спокойният квартет мъже, всеки от тях с изящното лице на серафим, нарисувани на най-високият балкон, като наблюдаваха въртящата се безпоредица от цветове. Въпреки че картината бе вековно стара, Карлайл – русият ангел – си оставаше непроменен. А аз си спомнях другите трима, ранната компания на Карлайл. Едуард никога преди не беше използвал името Волтури за красивото трио, двама чернокоси, и един със снежно бяла коса. Беше ги нарекъл Аро, Кайъс и Маркус, нощните покровители на изкуствата...
- Както и да е, не трябва да дразниш Волтури – продължи Едуард, като прекъсна мисълта ми. – Не и освен, ако не искаш да умреш – или каквото и да правим там. – Гласът му беше толкова спокоен, че го караше да звучи отегчен от перспективата.
Гневът ми премина в ужас. Взех мраморното му лице в ръцете си и го задържах здраво.
- Никога, никога, никога не си и помисляй дори за нещо подобно отново! – казах аз. – Без значение какво може да ми се случи, на теб не ти е позволено да се нараниш!
- Повече няма да те поставям в опасност, така че няма смисъл.
- Да ме поставиш в опасност! Мислех, че вече бяхме установили, че всичкият лош късмет е по моя вина? – Ставах все по-ядосана. – Как смееш дори да мислиш така? – Идеята за Едуард, който спира да съществува дори и след смъртта ми, беше невъзможно болезнена.
- Какво би направила ти, ако ситуацията беше обърната? – попита той.
- Това не е същото нещо.
Той изглежда не разбра разликата. Засмя се.
- Ами ако наистина ти се случи нещо? – Пребледнях при мисълта. – Би ли искал да сложа край на живота си?
Следа от болка докосна перфектните му черти.
- Предполагам, че разбирам какво имаш предвид... малко – призна той. – Но какво бих правил без теб?
- Каквото си правил и преди да дойда аз и да усложня съществуването ти.
Той въздъхна.
- Казваш го, сякаш е най-лесното нещо.
- Би трябвало да е. Не съм чак толкова интересна.
Щеше да започне да спори, но след това се отказа.
- Няма смисъл – напомни ми той. Внезапно той се изпъна в малко по-сдържана поза, като ме премести така, че да не се докосваме повече.
- Чарли? – познах аз.
Едуард се усмихна. След момент чух звука на полицейската кола да паркира на алеята. Пресегнах се и хванах здраво ръката му. Баща ми можеше да понесе и толкова.
Чарли влетя с кутия с пица в ръцете.
- Здравейте, деца. – Той ми се ухили. – Помислих си, че ще ти хареса да си починеш от готвенето и миенето на чинии на рожденният ти ден. Гладна ли си?
- Разбира се. Благодаря, тате.
Чарли не отбеляза очевидната липса на апетит на Едуард. Беше свикнал Едуард да пропуска вечерята.
- Ще имаш ли нещо против да взема Бела назаем за вечерта? – попита Едуард, когато с Чарли бяхме приключили.
Погледнах Чарли с надежда. Може би имаше някакво понятие за рожденните дни да бъдат прекарвани вкъщи, семейни афери – това беше първият ми рожден ден с него, първият откакто майка ми, Рене, се омъжи отново и отиде да живее във Флорида, така че не знаех какво ще очаква той.
- Няма проблеми – Марийнърс ще играят срещу Сокс тази вечер – обясни Чарли и надеждите ми изчезнаха. – Така че няма да съм никаква компания... Ето. – Той извади фотоапарата, който ми бе взел според предложението на Рене (защото щях да се нуждая от снимки за новият ми албум) и ми го подхвърли.
Би трябвало да знае по-добре от това – винаги съм имала проблеми с координацията. Фотоапарата се изплъзна от върха напръстите ми и полетя към пода. Едуард го улови преди да се е разбил в линолеума.
- Добро хващане – отбеляза Чарли. – Ако ще има забавление у Калън довечера, Бела, трябва да направиш няколко снимки. Нали знаеш каква е майка ти – ще иска да види снимките още преди да си ги проявила.
- Добра идея, Чарли – каза Едуард, като ми подаде фотоапарата.
Обърнах фотоапарата към Едуард и направих първата снимка.
- Работи.
- Браво. Ей, кажи здрасти на Алис от мен. Не е идвала скоро на гости. – Устата на Чарли се изви надолу в ъгъла си.
- Само от три дни, тате – напомних му аз. Чарли беше луд по Алис. Той се привърза към нея миналата пролет, когато тя ми помогна през неудобното ми оздравяване – Чарли щеше да й бъде вечно задължен, задето го бе спасила от ужаса да имаш пораснала дъщеря, която се нуждае от помощ при къпането. – Ще й кажа.
- Добре. Забавлявайте се тази вечер. – Това определено беше разпускане.Чарли вече се бе извърнал към всекидневната с телевизора.
Едуард се усмихна, триумфиращ, и взе ръката ми, за да ме издърпа от кухнята.
Когато стигнахме до пикапа, той отново ми отвори пасажерската врата и този път не посмях да споря. Все още имах проблеми с намирането на скритият завой в тъмното към къщата му.
Едуард караше на север през Форкс, като видимо прежулваше скоростната граница, наложена от праисторическият ми шевролет. Двигателят ръмжеше дори още по-оглушително от обикновено, докато форсираше над осемдесет километра в час.
- По-спокойно – предупредих го аз.
- Знаеш ли какво ще ти хареса? Едно малко двуместно ауди. Много тихо, доста сила...
- Нищо му няма на пикапа ми. И докато говорим са скъпи несъществени неща, ако знаеш какво е добро за теб, няма да си похарчил пари за подаръци.
- Нито стотинка – каза той добродушно.
- Хубаво.
- Ще ми направиш ли една услуга?
- Зависи от услугата.
Той въздъхна, като прекрасното му лице беше сериозно.
- Бела, последният истински рожден ден, който е имал някой от нас, беше Емет през 1935. Престани да ни се мусиш и не бъди прекалено трудна тази вечер. Всички са много развълнувани.
Винаги се стрясках леко, когато извъртеше нещата по този начин.
- Добре, ще се държа прилично.
- Вероятно би трябвало да те предупредя...
- Да, ако обичаш.
- Когато казвам, че всички са развълнувани... имам предвид всички.
- Всички? – задавих се аз. – Мислех си, че Емет и Розали са в Африка. – Останалата част от Форкс беше останала с впечатлението, че по-големите Калън са заминали за колеж тази година, в Дартмут, но аз знаех по-добре.
- Емет искаше да е тук.
- Но... Розали?
- Знам, Бела. Не се тревожи, тя ще се държи прилично.
Не отговорих. Сякаш можех просто да не се притеснявам, ей така. За разлика от Алис, другата „осиновена” сестра на Едуард, златисто русата и изящна Розали, не ме харесваше особено. Всъщност, чувството беше малко по-силно от просто една неприязън. Доколкото това засягаше Розали, аз бях просто един натрапник в тайният живот на семейството й.
Почувствах се ужасно виновна, като предположих, че удълженото отсъствие на Розали и Емет е по моя вина, дори и плахо да се радвах, че не я виждам, то Емет – игривото подобие на мече, което беше брат на Едуард – наистина ми липсваше. По много начини той беше точно като големият брат, който винаги съм искала... само че много, много по-ужасяващ.
Едуард реши да смени темата.
- Щом няма да ми позволиш да ти взема ауди, има ли нещо друго, което би искала за рожденният си ден?
Думите излязоха като шепот.
- Знаеш какво искам.
Дълбока бръчка се вряза в мраморното му чело. Очевидно вече му се искаше да бяхме останали на темата за Розали.
Имах чувството, че бяхме повдигнали този спор много пъти днес.
- Не тази вечер, Бела. Моля те.
- Е, може би Алис ще ми даде това, което искам.
Едуард изръмжя – дълбок, заплашителен звук.
- Това няма да е последният ти рожден ден, Бела – закле се той.
- Това не е честно!
Стори ми се, че го чух да скърца със зъби.
Вече паркирахме пред къщата. Ярка светлина блестеше от всеки прозорец на първите два етажа. Дълга линия от греещи японски латерни висяха по стряхата на верандата, като отразяваха меката си светлина върху огромните кедрови дървета, които заобикаляха къщата. Големи купи с цветя – розови рози – бяха наредени по широките стъпала нагоре към предната врата.
Изстенах.
Едуард си пое няколко пъти дълбоко въздух, за да се успокои.
- Това е парти – напомни ми той. – Опитай се да бъдеш добра.
- Разбира се – промърморих аз.
Той отиде, за да отвори вратата ми и ми подаде ръката си.
- Имам въпрос.
Той изчака предпазливо.
- Ако проявя този филм – казах, докато въртях фотоапарата в ръцете си, - ще се появиш ли на снимките?
Едуард започна да се смее. Той ми помогна да сляза от колата, издърпа ме нагоре по стълбите и все още се смееше, когато отвори вратата за мен.
Всички ме очакваха в огромната бяла всекидневна – когато влязох през вратата, те ме поздравиха хорово с едно високо „Честит рожден ден, Бела!”, като се изчервих и погледнах надолу. Алис, предположих, бе покрила всяка плоска повърхност с розови свещи и дузина кристални купи, пълни със стотици рози. Имаше маса с бяла покривка до голямото пиано на Едуард, върху която беше поставена розова торта, още рози, натрупани стъклени чинии и малък куп от сребърно опаковани подаръци.
Беше сто пъти по-ужасно, отколкото си бях представяла.
Едуард, който усети нещастието ми, обви насърчителна ръка около кръста ми и целуна върха на главата ми.
Родителите на Едуард, Карлайл и Езме – невъзможно млади и прекрасни както винаги – бяха най-близо до вратата. Езме ме прегърна внимателно, като меката й, карамелено руса коса докосна бузата ми, докато тя целуваше челото ми, и тогава Карлайл сложи своята ръка около моето рамо.
- Съжалявам за това, Бела – каза той със сценичен шепот. – Не можехме да обуздаем Алис.
Розали и Емет бяха застанали зад тях. Розали не се усмихваше, но поне не ме гледаше гневно. Лицето на Емет бе широко ухилено. Бяха минали месеци откакто ги бях видяла за последно – бях забравила колко величествено красива е Розали – почти ме заболя да я гледам. А Емет винаги ли е бил толкова... голям?
- Изобщо не си се променила – каза Емет с подигравателно разочарование. – Очаквам приемлива промяна, но ето те тук, зачервена както винаги.
- Много благодаря, Емет – казах аз, като се изчервих още повече.
Той се засмя.
- Трябва да изляза за малко – той смигна заговорнически на Алис. – Не прави нищо смешно, докато ме няма.
- Ще се опитам.
Алис пусна ръката на Джаспър и изприпка напред, като всичките й зъби блестяха на ярката светлина. Джаспър също се усмихна, но запази разстоянието си. Той се облегна, висок и рус, срещу парапета на стъпалата. По време на дните, които бяхме прекарали сбутани заедно във Финикс, си мислех, че е превъзмогнал неохотата си към мен. Но той веднага се бе върнал към предишното си отношение – като ме отбягваше доколкото е възможно – от момента, в който беше свободен от задължението да ме пази. Знаех, че не нищо лично, просто предпазна мярка, и се опитах да не се обиждам много от това. Джаспър имаше повече проблеми с диетата на семейство Калън, отколкото останалите – мирисът на човешката кръв му беше по-трудна за устояване за разлика от другите – той не практикуваше диетата от толкова време.
- Време е да отворим подаръците – обяви Алис. Тя постави студената си ръка под лакътя ми и ме насочи към масата с тортата и лъскавите пакети.
Сложих най-доброто си мъченическо изражение.
- Алис, знам, че ти казах, че не искам нищо...
- Но не те послушах – прекъсна ме тя, доволна от себе си. – Отвори го. – Тя взе фотоапарата от ръцете ми и я замени с голяма сребърна кутия.
Кутията беше толкова лека, че чак ми се струваше празна. Картичката отгоре посочваше, че е от Емет, Розали и Джаспър. Притеснена, разкъсах хартията и се вгледах в кутията, която скриваше.
Беше нещо електрично, с много числа в името. Отворих кутията, като се надявах на по-нататъшно просветление. Но кутията наистина беше празна.
- Ъ... благодаря.
Розали наистина се усмихна леко. Джаспър се засмя.
- Това е стерео за пикапа ти – обясни той. – Емет го инсталира точно вмомента, така че не можех да го върнеш.
- Алис винаги беше една крачка пред мен. очевидно. – Благодаря, Емет! – извиках малко по-силно.
Чух оглушителният му смях от пикапа ми и не можех да не се засмея и аз.
- Сега отвори моят и на Едуард! – каза Алис, толкова развълнувана, че гласът й беше като писък. Тя държеше малък, плосък квадрат в ръката си.
Обърнах се, за да дам на Едуард базилисков поглед.
- Ти обеща.
Преди да може да отговори, Емет се изстреля от вратата.
- Тъкмо на време! – изликува той. Той се смести зад Джаспър, който също се бе приближил по-близо от обичайното, за да вижда по-добре.
- Не съм похарчил и стотинка – увери ме Едуард. Той отмести кичур коса от лицето ми, като остави кожата ми да пари от докосването му.
Вдишах дълбоко и се обърнах към Алис.
- Дай ми го – въздъхнах аз.
Емет се изкиска от удоволствие.
Взех малкият пакет, като извих очи към Едуард, докато пъхах пръст изпод ръба на хартията, за да я разкъсам около тиксото.
- По дяволите – измърморих аз, когато хартията сряза пръста ми, и го издърхап, за да огледам пораженията. Една-единствена капчица кръв се процеди от малката рана.
Всичко се случи много бързо тогава.
- Не! – изръмжа Едуард.
Той се хвърли върху мен, като ме запрати към масата. Тя падна, както и аз, разпръсквайки тортата и подаръците, цветята и чиниите. Приземих се в бъркотията от натрошен кристал.
Джаспър се блъсна в Едуард и звукът беше като сблъсъка между две канари.
Имаше и друг шум, страховито ръмжене, което очевидно идваше дълбоко от гърдите на Джаспър. Джаспър се опитваше да се измъкне от Едуард, като щракваше със зъби само на сантиметри от лицето на Едуард.
Емет сграбчи Джаспър изотзад в следващата секунда, като го заключи в масивна желязна хватка, но Джаспър продължаваше да се бори, дивите му, празни очи фокусирани само върху мен.
Отвъд шока, имаше също така и болка. Бях се строполила на пода до пианото, като ръцете ми инстинктивно се бяха протегнали да уловят падането ми, в разбитите парченца стъкло. Едва сега усетих парещата, смъдяща болка, която пробягваше по китката ми нагоре към лакътя ми.
Замаяна и дизориентирана, вдигнах поглед към червената кръв, която пусираше от ръката ми – към трескавите очи на шест внезапно изгладнели вампира.

ВТОРА ГЛАВА

0 коментара:

Публикуване на коментар

Благодарим за коментара! :)