3.03.09 г.

on
20. ВОЛТЕРА


Започнахме стръмното изкачване и пътят пред нас стана пренаселен. Колкото повече се изкачвахме, толкова колите ставаха прекалено близо една до друга, за да може Алис да фучи безумно между тях повече. Забавихме до пълзене зад едно малко червено пежо.
- Алис – простенах аз. Часовникът на таблото сякаш избързваше.
- Това е единственият път към там – опита се да ме успокои тя. Но гласът й бе прекалено изнервен, за да ме утеши.
Колите продължиха да се придвижват напред, една по една. Слънцето сияеше надолу ослепително, като вече изглеждаше на върха на небето.
Автомобилите пълзяха един след друг към градът. Колкото повече се приближавахме, можех да видя паркираните коли отстрани на пътя, със слизащите от тях хора, които се отправяха по тротоарите. Отначало си помислих, че е просто нетърпение – нещо, което лесно можех да разбера. Но когато се озовахме на върхът на един стръмен път, успях да видя претъпканият паркинг отвъд градските стени, като тълпите от хора минаваха през портите. На никой не му бе позволено да мине с кола оттам.
- Алис – прошепнах напрегнато.
- Знам – каза тя. Лицето й бе като изсечено от лед.
Сега, когато се вглеждах и пълзяхме достатъчно бавно, за да видя, можех да кажа, че е ветровито. Хората, които се тълпяха към портата, придържаха шапките си и отмятаха косите от лицата си. Дрехите им се вееха зад тях. Също така забелязах, че червеният цвят бе навсякъде. Червени блузи, червени шапки, червени знамена, спуснати от дълги червени панделки от двете страни на портата, които се полюшваха от вятъра – докато наблюдавах, тъмночервеният шал на една жена, който бе уловен от внезапният вихър, се отвърза от косата й. Виеше във въздухът над нея, гърчейки се като жив. Тя се пресегна към него, като подскочи във въздуха, но той продължи да лети все по-нависоко, като кръпка от кървав цвят върху тъмните, антични стени.
- Бела – заговори Алис яростно с нисък глас. – Не мога да видя какво ще реши сега стражът тук – ако това не проработи, ще ти се наложи да влезеш сама. Ще трябва да бягаш. Просто питай за Палацо деи Приори и тичай в посоката, която ти посочат. Не се губи.
- Палацо деи Приори, Палацо деи Приори – повторих името отново и отново, като се опитвах да го запомня.
- Или „часовниковата кула”, ако говорят английски. Ще заобиколя и ще се опитам да открия уединено място някъде зад градът, където да прескоча стената.
Кимнах.
- Палацо деи Приори.
- Едуард ще бъде под часовниковата кула, на север от площада. Има тясна алея вдясно и той ще бъде в сенките там. Трябва да привлечеш вниманието му преди да излезе под слънцето.
Кимнах разярено.
Алис беше близо края на линията. Един мъж в морско синя униформа насочваше приливът на трафик, като сочеше на колите да обърнат от препълненият паркинг. Те направиха обратен завой и се отправиха към някое място отстрани на пътя. Тогава дойде редът на Алис.
Униформеният мъж посочи лениво, без да обръща внимание. Алис даде скорост, като зави покрай него и се отправи към портата. Той извика нещо след нас, но остана на място, като махаше обезумяло, за да не би и следващата кола да последва нашият лош пример.
Мъжът на портата носеше същата униформа. Когато го достигнахме, стадата от туристи преминаха, като напълниха тротоарите, за да огледат любопитно напористото, лъскаво порше.
Пазачът пристъпи в средата на улицата. Алис изви колата внимателно преди да спре. Слънцето блестеше право срещу моят прозорец, а нейният беше в сянка. Тя бързо се пресегна към задната седалка и грабна нещо от чантата си.
Пазачът заобиколи колата с раздразнено изражение и почука гневно на стъклото й.
Тя смъкна стъклото наполовина и го изгледа как поглежда два пъти към нея, когато видя лицето й зад тъмното стъкло.
- Съжалявам, само туристически автобуси се пропускат в градът днес, госпожице – каза той на английски с тежък акцент. Той се извиняваше сега, сякаш му се искаше да има по-хубави новини за поразително красивата жена.
- Това е частна обиколка – каза Алис, като се усмихна изкусително. Тя протегна ръката си през прозореца към слънчевата светлина. Замръзнах на място, докато не осъзнах, че носи дълга ръкавица до лактите. Тя сложи нещо в дланта му и той стисна пръстите си около него.
Лицето му бе замаяно, докато разтваряше ръката си и се вгледа в дебелото руло пари, които сега държеше. Външната банкнота беше от хиляда долара.
- Това майтап ли е? – промърмори той.
Усмивката на Алис беше ослепителна.
- Само, ако си мислете, че е смешно.
Той я погледна, като очите му се ококориха широко. Нервно погледнах към часовникът на таблото. Ако Едуард се придържаше към планът си, имахме само още пет минути.
- Малко бързам – намекна тя, все още усмихната.
Пазачът премигна два пъти и после пъхна парите от вътрешната страна на жилетката си. Той се дръпна от прозорецът и ни махна да тръгваме. Никой от преминаващите хора, като че ли не забеляза размяната. Алис навлезе в градът и двете въздъхнахме облекчено.
Улиците бяха много тесни, покрити със същият цвят камъни като изсветлелите светлокафеви сгради, които затъмняваха улиците със сянката си. Навяваше усещането за странични алеи. Червени знамена разкрасяваха стените, разположени на няколко метра един от друг, като се вееха от вятъра, който свистеше през тесните улици.
Беше претъпкано и пешеходците забавяха прогресът ни.
- Само още малко по-нататък – окуражи ме Алис – бях се хванала за дръжката на вратата, готова да се хвърля на улицата веднага щом каже.
Тя препускаше бързо и спираше внезапно и хората в тълпата размахваха юмруци срещу нас и казваха ядосани думи, за които бях доволна, че не мога да разбера. Тя зави на малка пътека, която не би могла да е предназначена за коли – шокирани хора трябваше да се притиснат към праговете на вратите, докато минавахме. Открихме още една улица към края. Сградите бяха по-високи тук – те се надвеснаха една над друга, така че тук светлината не докосваше паважа. – вилнеещите червени знамена от всяка страна почти се срещаха. Тълпата беше по-гъста тук, отколкото на останалите места. Алис спря колата. Бях отворила вратата още преди двигателят да е спрял.
Тя посочи, накъдето улицата се разширяваше в ивица от светла откритост.
- Ето – ние сме в южният край на площада. Бягай право по диагонал, надясно към часовниковата кула. Ще открия друг път...
Внезапно дъхът й спря и когато заговори отново, гласът й беше просъскване:
- Те са навсякъде?
Замръзнах на място, но тя ме избута от колата.
- Забрави за тях. Имаш две минути. Давай, Бела, давай! – извика тя, като излизаше от колата, докато говореше.
Не се спрях, за да видя как Алис потъва в сенките. Не спрях, за да затворя вратата си след мен. Мушнах се покрай една тежка жена и и се изстрелях право напред, главата надолу, като не обръщах внимание почти на нищо друго освен на неравните камъни под краката ми.
Излизайки от тъмната алея, бях ослепена от ослепителната слънчева светлина, която се стрелваше право към главният площад. Вятърът свистеше покрай мен, като замяташе косата ми в очите и ме заслепяваше напълно. Нищо чудно, че не видях стената от плът, докато не се блъснах в нея.
Нямаше заобиколен път, нито пукнатина измежду притиснатите едно към друго тела. Разбутах ги яростно, като се борех с ръцете, които ме изблъскваха обратно. Чух възклицания на раздразнение и дори на болка, докато си пробивах път, но нито едно от тях не бяха на език, който разбирах. Лицата бяха мъгла от гняв и изненада, заобиколени от заобикалящото червено. Една руса жена ми се развика, а червеният шал, който обгръщаше шията й, приличаше на кървава рана. Едно дете, повдигнато на раменете на един мъж, за да вижда над тълпата, се ухили надолу към мен, като устните му се разляха над чифт пластмасови вампирски зъби.
Навалицата ме заливаше, като ме въртеше в грешната посока. Бях доволна, че часовникът е толкова забележим, или никога нямаше да се движа в правилният курс. Но и двете стрелки на часовника сочеха нагоре към безжалостното слънце и, въпреки че си пробивах свирепо път през тълпата, знаех, че съм прекалено закъсняла. Не бях дори на половината път. Нямаше да успея. Бях глупава и бавна и бях човек и всички щяхме да умрем, заради това.
Надявах се, че Алис ще успее да се измъкне. Надявах се, че ще може да ме види от някоя тъмна сянка и да разбере, че съм се провалила, така че да може да се прибере у дома при Джаспър.
Заслушах се над гневните изблици, като се опитвах да чуя някакъв звук от откритие – ахване, може би писък, когато Едуард се появи пред някого.
Но имаше пролука в тълпата – можех да видя свободно място пред мен. Проврях се стремглаво към него, без да осъзная, докато не насиних пищялите си срещу тухлите, че имаше широк, квадратен фонтан, поставен в центъра на площада.
Почти плачех от облекчение, когато преметнах крак през ръба и притичах през дълбоката до колене вода. Тя пръскаше около мен, докато пресичах фонтана. Дори на слънцето, вятърът беше мразовит, и мокрото направи студът направо болезнен. Но фонтанът бе много широк, беше ме превел през центъра на площада и още нататък за няколко секунди. Не спрях, когато достигнах ръба – използвах ниската стена като трамплин, за да се хвърля към тълпата.
Те се отдръпваха по-бързо сега, като избягваха ледената вода, която капеше от пропитите ми дрехи, докато тичах. Отново погледнах към часовника.
Дълбок и бумтящ камбанен звън оттекна през площада. Вибрираше през камъните под краката ми. Деца плачеха, покрили ушите си. И аз започнах да пищя, докато бягах.
- Едуард! – извиках аз, като знаех, че е безполезно. Навалицата беше прекалено шумна, а гласът ми бе задъхан от изтощение. Но не можех да спра да викам.
Часовникът би отново. Минах покрай дете в ръцете на майка си – косата му бе почти бяла на ослепителната светлина. Кръг от високи мъже, които до един носеха червени фланелки, извикаха предупреждения, когато се проврях между тях. Часовникът отброи още един удар.
От другата страна на мъжете с фланелките имаше пролука в тълпата, празно пространство между зяпачите, които се скитаха безцелно около мен. Очите ми претърсваха тъмните, тесни алеи от дясната страна на широките квадратни сгради под кулата. Не можех да видя нивото на улиците – имаше все още прекалено много хора на пътя. Часовникът отново би.
Беше ми трудно да виждам сега. Без тълпата, която да спира вятъра, той плющеше срещу лицето ми и изгаряше очите ми. Не можех да съм сигурна дали това е причината за сълзите ми или просто плачех поражено, когато часовникът отброи още един удар.
Едно малко четиричленно семейство стоеше най-близо до началото на алеята. Двете момичета носеха тъмночервени рокли с подобни панделки, завързани отзад на тъмните им коси. Бащата не беше висок. Стори ми се, че мога да видя нещо ярко в сенките, точно над рамото му. Затичах към тях, като се опитвах да видя отвъд смъдящите сълзи. Часовникът би и най-малкото момиче притисна ръце към ушите си.
Най-голямото момиче, което стигаше до кръста на майка си прегърна кракът на майка си и се загледа в сенките зад тях. Докато наблюдаваше, тя задърпа лакътя на майка си, като посочи нещо в тъмнината. Часовникът би отново и аз бях толкова близо вече.
Бях достатъчно близо, за да чуя пискливият й глас. Баща й ме изгледа изненадано, когато профучах измежду тях, пилех името на Едуард отново и отново.
Най-голямото момиче се изкикоти и каза нещо на майка си, като посочи отново нетърпеливо към сенките.
Свих покрай бащата – той притисна бебето към себе си – и се затичах към мрачният пролом зад тях, докато часовникът бумтеше над главата ми.
- Едуард, не! – изпищях, но гласът ми бе изгубен от ревът на камбаната.
Можех да го видя сега. И можех да видя, че той не ме вижда.
Беше наистина той, без халюцинации този път. И осъзнах, че илюзиите ми са по-дефектни, отколкото осъзнавах – не бяха изобщо справедливи към него.
Едуард стоеше неподвижно като статуя, само на няколко крачки от края на алеята. Очите му бяха затворени, кръговете под тях тъмно лилави, ръцете му отпуснати покрай него, дланите му обърнати напред. Изражението му бе много спокойно, сякаш сънуваше хубави неща. Мраморната кожа на гърдите му бе гола – имаше малка купчина от бял плат в краката му. Светлината, която се отразяваше от паважа на площада блестеше смътно на кожата му.
Никога не бях виждала нещо по-красиво – дори докато тичах, задъхана и викаща, можех да оценя това. И последните седем месеца не означаваха нищо. И думите му в гората не означаваха нищо. И нямаше значение, че не ме иска. Нямаше да искам нищо друго, освен него, колкото и дълго да живея.
Камбаната звънна отново и той направи голяма крачка към светлината.
- Не! – изпищях аз. – Едуард, погледни ме!
Той не чуваше. Усмихна се съвсем леко. Той вдигна кракът си, за да направи финалната стъпка, която щеше да го постави директно на пътя на слънцето.
Блъснах се в него толкова силно, че силата трябваше да ме запрати на земята, ако ръцете му не ме бяха уловили да ме задържат. Това ми изкара дъха и накара главата ми да се вдигне рязко нагоре.
Тъмните му очи се отвориха бавно, когато часовникът отброи още един удар.
Той погледна надолу към мен с тиха изненада.
- Удивително – каза той, изящният му глас пълен с учудване, леко развеселен. – Карлайл беше прав.
- Едуард – опитах се да прошепна, но гласът ми бе беззвучен. – Трябва да се върнеш обратно в сенките. Трябва да се мръднеш!
Той изглеждаше изумен. Ръката му погали нежно бузата ми. Не изглеждаше да е забелязал, че се опитвам да го избутам назад. Със същият успех можех да бутам стените на уличката. Часовникът би отново, но той не реагира.
Беше странно да знам, че и двамата сме в смъртна опасност. И все пак, в този момент, се почувствах добре. Цяла. Можех да усетя сърцето си да препуска в гърдите ми, кръвта да пулсира гореща и бърза през вените ми отново. Дробовете ми се изпълниха дълбоко със сладкият мирис, който идваше от кожата му. Сякаш никога не бях имала дупка в гръдният кош. Бях идеална – не излекувана, но като че никога не е имало рана.
- Не мога да повярвам колко бързо беше. Не почувствах нищо – наистина са добри – замисли се той, като затвори отново очи и притисна устни към косата ми. Гласът му беше като мед и кадифе. – Смъртта, която от дъхът ти взела е медта, не е отнела още твойта красота – прошепна той и аз разпознах реплика, изречена от Ромео в гробницата. Камбаната удари своят финален звън. – Мирисът ти е абсолютно същият, какъвто винаги е бил – продължи той. – Значи това наистина е Адът. Не ме интересува. Приемам го.
- Не съм мъртва – прекъснах го аз. – Както и ти! Моля те, Едуард, трябва да се мръднеш. Не може да са много далеч!
Извих се в ръцете му и веждите му се свъсиха в объркване.
- Какво каза? – попита той учтиво.
- Не сме мъртви, все още не! Но трябва да се махнем оттук преди Волтури...
Осъзнанието проблесна на лицето му, докато говорех. Още преди да съм довършила, той внезапно ме издърпа далеч от ръба на сенките, като ме завъртя без усилие, така че сега гърбът ми бе притиснат здраво срещу тухлената стена, а неговият гръб бе към мен, когато той се изправи в лице с алеята. Той разпери защитнически ръце пред мен.
Надникнах под ръката му, за да видя две тъмни фигури, които се бяха откъснали от мрака.
- Здравейте, господа – гласът на Едуард бе спокоен и приятен на повърхността. – Не мисля, че ще имам нужда от услугите ви днес. Въпреки това ще съм ви много признателен, ако можете да изпратите благодарностите ми на вашите господари.
- Да преместим ли този разговор към по-подходящо място? – прошепна един плавен глас заплашително.
- Не мисля, че това е необходимо. – Гласът на Едуард бе по-суров сега. – Знам инструкциите ти, Феликс. Не съм нарушил което и да е правило.
- Феликс просто се опитваше да изтъкне близостта на слънцето – каза другата сянка с успокояващ тон. И двамата бяха скрити от димно сиви мантии, които достигаха до земята и се нагъваха от вятъра. – Нека да потърсим по-добро прикритие.
- Идвам точно след вас – каза Едуард сухо. – Бела, защо не се върнеш към площада, за да се насладиш на фестивала?
- Не, доведи момичето – каза първата сянка, като някакси вкара похотливост в шепота си.
- Не мисля така. – Цивилизованата преструвка изчезна. Гласът на Едуард бе равен и леден. Тежестта му се премести съвсем малко и можех да видя, че е готов да се бие.
- Не. – Направих гримаса при думата.
- Шшт – промърмори той само към мен.
- Феликс – каза предупредително втората, по-разумна сянка. – Не тук. – Той се извърна към Едуард. – Аро просто иска да говори отново с теб, ако все пак си решил да не ни предизвикваш.
- Определено – съгласи се Едуард. – Но момичето си отива свободно.
- Опасявам се, че това не е възможно – каза каза разкаяно учтивата сянка. – Трябва да се подчиняваме на правилата.
- Тогава аз се опасявам, че не мога да приема поканата на Аро, Деметри.
- Прекрасно – измърка Феликс. Очите ми се приспособиха към тъмната сянка и успях да видя, че Феликс е много едър, висок и широк в раменете. Размерът му ми напомняше за Емет.
- Аро ще бъде разочарован. – Деметри въздъхна.
- Убеден съм, че ще го преживее – отвърна Едуард.
Феликс и Деметри се приближиха по-близо към края на алеята, като се раздалечиха един от друг съвсем леко, за да попаднат от двете страни на Едуард. Имаха намерение да го накарат да влезе по-навътре в алеята, за да избегнат сцена. Нито частица от отразената светлина не попадна върху кожата им – бяха на безопасност вътре в мантиите си.
Едуард не помръдна и със сантиметър. Сам се обричаше, като ме защитаваше.
Рязко, главата на Едуард се завъртя към мрака на виещата се алея и Деметри и Феликс направиха същото, в отговор на някакъв звук или движение, което бе прекалено неуловимо за моите сетива.
- Нека се държим прилично, става ли? – предложи един мелодичен глас. – Присъстват и дами, все пак.
Алис изприпка от другата страна на Едуард, позата й бе небрежна. Нямаше никакъв намек за каквото и да е скрито напрежение. Тя изглеждаше толкова дребна, толкова крехка. Малките й ръце се люлееха като на дете.
И все пак Деметри и Феликс се изпънаха, като мантиите им се вейнаха леко от вихърът, който минаваше през алеята. Лицето на Феликс се вкисна. Очевидно не им харесваше това, че са на равно.
- Не сме сами – напомни им тя.
Деметри погледна през рамото си. На няколко крачки на площада, малкото семейство с момиченцата в техните червени рокли, ни наблюдаваха. Майката говореше разтревожено на съпругът си, като очите й бяха приковани върху петима ни. Тя отмести глава, когато срещна погледа на Деметри. Мъжът отиде няколко крачки по-нататък в площада и потупа един от мъжете с червените фланелки по рамото.
Деметри поклати глава.
- Моля те, Едуард, нека бъдем разумни – каза той.
- Нека – съгласи се Едуард. – И ще си тръгнем тихо сега, без последствия.
Деметри въздъхна начумерено.
- Дай поне да обсъдим това на някое по уединено място.
Шестима мъже в червено сега се присъединиха към семейството, които ни наблюдаваха с разтревожени лица. Съзнавах защитната поза на Едуард пред мен – убедена, че точно това ги е притеснило. Исках да им извикам да бягат.
Едуард доловимо стисна зъби.
- Не.
Феликс се усмихна.
- Достатъчно.
Гласът беше висок, като от тръстикова свирка и дойде иззад нас.
Надникнах под другата ръка на Едуард, за да видя малка, тъмна фигура, която идваше към нас. По начинът, по който краищата се нагъваха, знаех че ще е още един от тях. Че кой друг?
Отначало си помислих, че е младо момче. Новодошлият бе дребен като Алис, с тънка светло кафява коса, която бе късо подстригана. Тялото под мантията – която бе по-тъмна, почти черна – бе стройно и хермафродитно. Но лицето бе прекалено хубаво, за да е на момче. Лицето с големи очи и пълни устни караше ангелите на Ботичели да приличат на уроди. Макар и тъмно червените ириси.
Размерът й бе толкова незначителен, че реакцията към появяването й ме озадачи. Феликс и Деметри веднага се отпуснаха, дръпвайки се назад, като прекратиха нападателните си пози и се сляха отново със сенките на тъмните стени.
Едуард също отпусна ръцете си и успокои позата си – но пораженчески.
- Джейн – въздъхна примирено той, като я разпозна.
Алис скръсти ръце пред гърдите си, лицето й бе безстрастно.
- Последвайте ме – заговори отново Джейн, детският й глас бе монотонен. Тя ни обърна гръб и се понесе тихо в тъмнината.
Феликс ни махна да тръгнем първи, като се хилеше самодоволно.
Алис тръгна веднага след малката Джейн. Едуард обви ръце около кръста ми и ме дръпна до нея. Алеята се накланяше леко надолу, докато се стесняваше. Погледнах към него с обезумели въпроси в очите си, но той само поклати глава. Макар че не можех да чуя другите зад нас, бях убедена, че са там.
- Е, Алис – каза разговорливо Едуард, докато вървяхме. – Предполагам, че не трябва да се изненадвам да те видя тук.
- Грешката беше моя – отвърна Алис със същият тон. – Беше мое задължение да оправя нещата.
- Какво се случи? – Гласът му беше учтив, сякаш едва се интересуваше. Можех да си представа, че това е заради слушащите уши зад нас.
- Дълга история. – Очите на Алис проблеснаха към мен и обратно. – Накратко, наистина скочи от скала, но не се е опитвала да се самоубие. Бела е доста запалена по екстремните спортове напоследък.
Изчервих се и извърнах очи право напред, като гледах подир тъмната сянка, която не можех да видя повече. Можех да си представя какво чува в мислите на Алис вмомента. На косъм от удавяне, преследвана от вампири, върколаци за приятели...
- Хм – каза Едуард рязко и небрежният тон на гласът му бе изчезнал.
Имаше лека извивка в алеята, все още водеща надолу, така че не успях да видя квадратната задънена улица, докато не застанахме пред плоската тухлена повърхност без прозорци. Малката, наречена Джейн, не се виждаше никъде.
Алис не се поколеба, не наруши крачката си, като се отправи към стената. Тогава, с лесна грация, тя се провря през отворена дупка на улицата. Приличаше на канал, потънал в най-ниската част на паважа. Не го бях забелязала, докато Алис не изчезна, но капакът бе наполовина избутан настрани. Дупката беше малка и черна.
Заковах се на място.
- Всичко е наред, Бела – каза Едуард с нисък глас. – Алис ще те хване.
Огледах съмнително дупката. Предположих, че би влязъл първи, ако Деметри и Феликс не чакаха самодоволно и мълчаливо зад нас.
Клекнах, като пъхнах крака в тясната пролука.
- Алис? – прошепнах аз с треперещ глас.
- Тук съм, Бела – увери ме тя. Гласът й идваше прекалено далеч от долу, за да се почувствам по-добре.

Едуард хвана китките ми – ръцете му бяха като камъни през зимата – и ме смъкна по-надолу в тъмнината.
- Готова? – попита той.
- Пускай я – обади се Алис.
Затворих очи, за да не виждам тъмнината, като ги стисках с усилие ужасено, като прехапах уста, за да не изпищя. Едуард ме пусна.
Беше тихо и кратко. Въздухът изсвистя покрай мен само за половин секунда и тогава, с ругантня, когато издишах, очакващите ръце на Алис ме уловиха.
Щяха да ми останат синини – ръцете й бяха много твърди. Тя ме изправи на крака.
Беше смътно, но не черно на дъното. Светлината от дупката доставяше слабо сияние, което се отразяваше мокро в камъните под краката ми. Светлината изчезна за секунда и тогава Едуард бе слабо, бяло излъчване до мен. Той сложи ръцете си около мен, като ме държеше близо до себе си, и започна да тегли бързо напред. Обвих ръцете си около студеният му кръст, като се препъвах по неравната каменна повърхност. Звукът на тежка решетка, която се плъзга по дупката зад нас, иззвъня с метална окончателност.
Слабата светлина от улицата бързо бе погубена от мрака. Звукът от препъващите ми се стъпки оттекваше през черното пространство – звучеше много обширно, но не можех да съм сигурна. Нямаше други звуци освен хаотичното ми сърцебиене и краката ми на мокрите камъни – освен веднъж, когато една нетърпелива въздишка бе изпусната зад мен.
Едуард ме държеше здраво. Той протегна свободната си ръка през тялото си, за да задържи и лицето ми, като гладкият му палец пробягваше по устните ми. От време на време лицето му се притискаше в косата ми. Осъзнах, че това е единствената среща, която ще получим, затова се свих още по-близо до него.
За сега имах чувството, че ме иска и това бе достатъчно, за да намали ужасът от подземният тунел и крачещите вампири зад нас. Вероятно не беше нищо повече от вина – същата вина, която го бе принудила да пристигне тук, за да умре, когато бе повярвал, че вината е негова, задето съм се самоубила. Но почувствах устните му притиснати мълчаливо към челото ми и не ме интересуваше какви бяха мотивите му. Поне щях да бъда отново с него преди да умра. Това бе по-хубаво от един дълъг живот.
Искаше ми се да мога да го попитам какво точно ще се случи сега. Исках отчаяно да знам как ще умрем – сякаш щеше да е по-добре, ако знаех предварително. Но не проговорих, дори и в шепот, както бяхме заобиколени. Другите можеха да чуят всичко – всеки мой дъх, всеки удар на сърцето ми.
Пътеката изпод краката ни продължи да води надолу, като ни отвеждаше по-надълбоко в земята и това ми докарваше клаустрофобия. Само ръката на Едуард, успокояваща срещу лицето ми, ме пазеше да не се разпищя на глас.
Не можех да кажа откъде идва светлината, но бавно стана тъмно сиво вместо черно. Бяхме в нисък, извит тунел. Дълги пътеки от абаносова влага се просмукваха в сивите камъни, сякаш от тях течеше мастило.
Треперех, мислейки си, че е от страх. Чак когато зъбите ми започнаха да тракат, осъзнах, че ми е студено. Дрехите ми все още бяха мокри, а температурата под града бе мразовита. Както и кожата Едуард.
Той осъзна това по същото време като мен и ме пусна, като държеше само ръката ми.
- Н-н-не – изтраках аз, като хвърлих ръцете си около него. Не ми пукаше дали щях да замръзна. Кой знае колко време ни бе останало?
Студената му ръка започна да разтрива ръката ми, като се опитваше да ме стопли с движението.
Побързахме през тунела, или поне на мен ми се стори като бързане. Бавният ми вървеж дразнеше някой – предположих, че е Феликс – и чувах от време на време да пуска по някоя въздишка.
В края на тунела имаше решетка – железните лостове бяха ръждясали, но големи като ръката ми. Една малка врата, направена от по-тънки, преплетени решетки стоеше отворена. Едуард се наведе през нея и побърза към по-голямата и по-светла каменна стая. Решетките се затвориха с щракване, последвани от звукът на заключване. Бях прекалено уплашена, за да погледна назад.
От другата страна на дългата стая имаше ниска, тежка дървена врата. Беше плътна – можех да видя, защото и тя също стоеше отворена.
Престъпихме през вратата и аз се огледах наоколо с изненада, като автоматично се успокоих. До мен Едуард се напрегна, като стисна челюстта си.

ДВАДЕСЕТ И ПЪРВА ГЛАВА

0 коментара:

Публикуване на коментар

Благодарим за коментара! :)