3.03.09 г.

on
ЕПИЛОГ: ЕДНО СЪБИТИЕ

Едуард ми помогна да се кача в колата, като много внимаваше с хватките от коприна и шифон, цветята, които току-що бе забол във сложно фризираните ми къдрици и огромният ми гипс на крака. Той не обърна внимание на намусената ми физиономия.
Когато ме настани, той седна на шофьорското място и се отправи по дългият, тесен път.
- В кой момент по-точно ще ми кажеш какво става? – попитах свадливо. Наистина мразех изненадите. И той знаеше това.
- Шокиран съм, че още не си се досетила. – Той подхвърли подигравателна усмивка в моята посока и дъхът ми заседна в гърлото. Дали някога щях да свикна със съвършенството му?
- Споменах, че изглеждаш много добре, нали? – проверих аз.
- Да. – Той се ухили отново. Не го бях виждала да се облича в черно досега и с контраста срещу бледата му кожа, красотата му беше абсолютно нереалистична. Това не можех да го отрека, дори и факта, че носеше смокинг ме нервираше.
Не чак толкова нервна колкото роклята. Или обувката. Само една обувка, тъй като другият ми крак все още бе сигурно запечатан в гипс. Но тънкото токче, което бе задържано само от сатенени панделки, определено нямаше да ми помогне, докато се опитвам да накуцуквам наоколо.
- Повече няма да ви идвам на гости, ако Алис ме третира всеки път като морско свинче Барби – увдомих го аз. Бях прекарала по-голямата част от деня в смайващо голямата баня на Алис, безпомощна жертва, докато тя си играеше на фризьорка и козметичка. Всеки пък като помръднех и започнах да се оплаквам, тя ми напомняше, че няма никакви човешки спомени и ме молеше да не й развалям изкупителното забавление. След което ме облече в най-абсурдната рокля – тъмно синя, набрана и смъкната по раменете, с френски етикети, които не можех да прочета – една рокля по-подходяща за модният подиум, отколкото за Форкс. Нищо добро нямаше да произлезе от официалното ни облекло, в това бях сигурна. Освен ако... но се страхувах да превърна подозренията си в думи, дори в собствената си глава.
Разсеях се от звука на телефонно звънене. Едуард издърпа мобилният си телефон от вътрешният джоб на сакото си и погледна бързо кой му се обажда, преди да отговори.
- Здравей, Чарли – каза предпазливо той.
- Чарли? – намръщих се аз.
Чарли беше... доста труден след завръщането ми във Форкс. Той беше отделил лошото ми приключение на две ясни реакции. Към Карлайл беше почти боготворящо благодарен. От друга страна, беше упорито убеден, че Едуард е виновен – защото, ако не беше заради него, нямаше изобщо да напусна дома. А Едуард беше напълно съгласен с него. Тези дни имах правила, които не бяха съществували преди: вечерни часове... часове за посещения.
Нещо, което Чарли казваше накара очите на Едуард да се разширят о недоверие, и тогава по лицето му се разля усмивка.
- Шегуваш се! – засмя се той.
- Какво има? – настоях аз.
Той не ми обърна внимание.
- Защо не му дадеш да говоря с него? – предложи Едуард с очевидно удоволствие. Той почака няколко секунди. – Здравей, Тайлър, Едуард Калън се обажда. – Гласът му беше съвсем дружелюбен на повърхността. Но го познавах прекалено добре, за да уловя меката нотка на заплашителност. Какво правеше Тайлър в къщата ми? Ужасната истина започна да ми просветва. Погледнах отново неуместната рокля, в която ме бе натикала Алис. – Съжалявам, вероятно има някакво недоразумение, но Бела не е свободна тази вечер. – Тонът на Едуард се промени и заплахата в гласът му внезапна стана по-очевидно, докато той продължаваше. – Ако трябва да сме напълно честни, тя ще е заета всяка вечер, доколкото това засяга някой друг, освен мен. Нищо лично. И съжалявам за вечерта ти. – Изобщо не звучеше да съжалява. И след това затвори телефонна с огромна самодоволна усмивка на лицето си.
Лицето ми и шията ми бяха изчервени от гняв. Можех да усетя как гневът произвежда сълзи в очите ми.
Той ме погледна изненадано.
- Последната част прекалена ли беше? Не исках да те обидя.
Игнорирах това.
- Ти ме водиш на бала! – извиках аз.
Беше смущаващо очевидно сега. Ако изобщо бях обърнала някакво внимание, сигурно щях да забележа датата на плакатите, които украсяваха училищните сгради. Но дори не си и представях, че ще ме подложи на това. Изобщо ли не ме познаваше?
Не очакваше силата на реакцията ми, това беше ясно. Той стисна устните си и очите му се присвиха.
- Не ставай трудна, Бела.
Очите ми се отместиха към прозореца – бяхме минали половината път за училище вече.
- Защо ми причиняваш това? – простенах в ужас.
Той посочи към костюма си.
- Сериозно, Бела, ти къде си мислеше, че отиваме?
Бях покрусена. Първо, защото изпуснах очевидното. И защото смътните ми подозрения – очаквания, всъщност – които се бяха изграждали цял ден, като Алис се опитваше да ме трансформира в кралица на красотата, бяха толкова далеч от целта. Половинчатите ми надежди изглеждаха доста глупави сега.
Бях предположила, че предстои някакво събитие. Но балът! Това беше най-далечното нещо от умът ми.
Гневни сълзи се застичаха по бузите ми. Спомних си със закъснение, че много нетипично за мен нося спирала. Потърках бързо очите си отдолу, за да избегна размазването. Ръката ми беше неочернена, когато я издърпах – вероятно Алис е знаела, че ще имам нужда от водоустойчив грим.
- Това е напълно глупаво. Защо плачеш? – настоя той безсилно.
- Защото съм бясна!
- Бела. – Той се обърна пълната пронизваща сила на златните си очи към мен.
- Какво? – промърморих разсеяно.
- Развесели ме – помоли той.
Очите му разстопяваха целият ми гняв. Беше невъзможно да се карам с него, когато той мами така. Предадох се със слаба грация.
- Добре – нацупих се аз, неспособна да го изгледам гневно така, както ми се искаше. – Ще отида тихо. Но ще видиш. Изобщо не съм закъсняла за още лош късмет. Вероятно ще счупя и другият си крак. Погледни тази обувка! Това е смъртоносен капан! – Повдигнах здравият си крак като докозаталество.
- Хмммм. – Той се зазяпа в кракът ми малко по-дълго от нужното. – Напомни ми да благодаря на Алис за тази вечер.
- Алис ще бъде тук? – Това ме утеши леко.
- С Джаспър, и Емет... и Розали – призна той.
Усещането за утеха изчезна. Нямаше никакъв прогрес с Розали, въпреки че бях в доста добри отношения с периодичният й съпруг. Емет доста ми се радваше – намираше странните ми човешки реакции за страшно забавни... или може би беше просто намираше факта, че падах доста често за смешен. Розали се държеше така, сякаш не съществувах. Докато поклащах глава, за да разсея посоката, която мислите ми бяха поели, се сетих за нещо друго.
- И Чарли ли е замесен в това? – попитах аз, внезапно подозрителна.
- Разбира се. – Той се ухили и се изкиска. – Очевидно Тайлър обаче не е.
Скръцнах със зъби. Не можех да си представя как може Тайлър да е толкова заблуден. На училище, където Чарли не можеше да се намеси, с Едуард бяхме неразделни – освен през онези редки слънчеви дни.
Вече бяхме пред училище – Розали бе паркирала червената си спортна кола на паркинга. Облаците бяха по-рядки днес, като късчета слънчева светлина им убягваха в далечният запад.
Той излезе и заобиколи колата, за да ми отвори вратата. Протегна ръката си.
Седях упорито на седалката си, със скръстени ръце и тайно късче на задоволство. Паркингът беше пълен с хора в официално облекло – свидетели. Не можеше да ме измъкне от колата на сила, както би направил, ако бяхме сами.
Той въздъхна.
- Когато някой иска да те убие, си смела като лъв – и когато някой спомене танцуване... – Той поклати глава.
Преглътнах. Танцуване.
- Бела, няма да позволя на нищо да те нарани – дори и самата ти. Няма да те пусна изобщо, обещавам.
Замислих се за това и внезапно се почувствах много по-добре. Той можа да го види по лицето ми.
- Хайде сега – каза той нежно, - няма да е чак толкова зле.
Той се наведе и обви с ръка кръста ми. Поех другата му ръка и го оставих да ме вдигне от колата.
Той държеше ръцете си здраво около мен, като ме поддържаше докато куцуках към училище.
Във Финикс празнуваха баловете в хотелските бални зали. Танците бяха във физкултурният салон, разбира се. Вероятно беше единствената достатъчно голяма зала в града за танци. Когато влязохме вътре се изкикотих. Имаше истински балонни арки с увити гирлянди от пастелна хартия, която окрасяваше стените.
- Това изглежда като сюжет за филм на ужасите – изкисах се аз.
- Е – промърмори той бавно, докато вървяхме към масата за билети – той придържаше по-голямата част от теглото ми, но аз все още трябваше да тътря и накуцуквам с краката си напред, - има повече от достатъчно присъстващи вампири.
Погледнах дансингът – широка дупка се бе оформила в центъра на пода, където две двойки се въртяха грациозно. Другите танцьори се блъскаха до стените на стаята, за да им дадат място – никой не искаше да седи в контраст с такова излъчване. Емет и Джаспър бяха смущаващи в безпогрешни класически смокинги. Алис беше зашеметяваща в черна сатенена рокля с геометрични изрязани парчета, които оголваха големи триъгълници от снежно бялата й кожа. А Розали беше... е, Розали. Тя беше отвъд възможното. Ярката й червена рокля беше без гръб, тясна по бедрата й където преминаваше в широк, дантелен шлейф, с линия, която прилепваше по талията й. Съжалявах всяко момиче в стаята, включително и себе си.
- Искаш ли да закова вратите, за да можете да избиете нищо неподозиращите граждани? – прошепнах заговорнически.
- А ти къде попадаш в този план? – Той ме изгледа.
- О, аз съм с вампирите, разбира се.
Той се усмихна неохотно.
- Всичко възможно, за да избегнеш танцуването.
- Всичко.
Той купи билетите ни, след което ме обърна към дансинга. Притиснах се срещу ръката му и затътрих краката си.
- Имам цяла вечер – предупреди той.
Евентуално той ме довлече, където семейството му се въртеше елегантно – в стил, който напълно не съответстваше на днешното време и музика. Гледах с ужас.
- Едуард. – Гърлото ми беше толкова сухо, че можех да си позволя само шепот. – Аз сериозно не мога да танцувам! – Можех да усетя паниката да се надига в дробовете ми.
- Не се тревожи, глупаче – прошепна ми обратно. – Аз мога. – Той сложи ръцете ми около шията си и ме повдигна, за да пъхне краката си под моите.
И тогава и ние също се въртяхме.
- Чувствам се като пет годишно – засмях се след няколко минути от безусилно валциране.
- Не изглеждаш на пет – прошепна той, като ме придърпа по-близо за секунда, така че краката ми за момент бяха на крачка от земята.
Алис улови погледа ми при едно завъртане и ми се усмихна насърчително – аз й се усмихнах обратно. Бях изненадана да осъзная, че всъщност се наслаждавам на себе си... малко.
- Добре, това не е напълно ужасно – признах аз.
Но Едуард вече гледаше към вратите и лицето му беше ядосано.
- Какво има? – зачудих се на глас. Проследих погледа му, дизоринтирана от въртенето, но накрая успях да видя, това което го притесняваше. Джейкъб Блек, без костюм, но в дълга бяла риза и вратовръзка, косата му пригладена в обичайната му опашка, пресичаше стаята към нас.
След първият шок от разпознаване, не можех да не направя друго, освен да се почувствам зле за Джейкъб. Очевидно му беше неудобно – дори мъчително. Лицето му беше извинително, когато очите му срещнаха моите.
- Едуард изръмжа много тихо.
- Дръж се прилично! – изсъсках му аз.
Гласът на Едуард беше язвителен.
- Иска да си поговори с теб.
Джейкъб ни достигна тогава, смущението и извинението дори още по-очевидни върху лицето му.
- Здрасти, Бела, надявах се, че ще си тук. – Джейкъб звучеше така, сякаш се е надявал на точно обратното. Но усмивката му беше топла както винаги.
- Здрасти, Джейкъб. – Усмихнах му се. – Какво става?
- Може ли? – попита колебливо той, като погледна към Едуард за пръв път. Бях шокирана да забележа, че на Джейкъб изобщо не му се налага да вдига поглед. Сигурно бе пораснал с половин педя, от последният път като го видях.
Лицето на Едуард беше спокойно, изражението му безизразно. Единственият му отговор бе да ме постави внимателно на краката ми и да отстъпи назад.
- Благодаря – каза любезно Джейкъб.
Едуард само кимна, като ме гледаше напрегнато преди да се обърне и да се отдалечи.
Джейкъб сложи ръката си на кръста ми и аз протегнах ръцете си към рамената му.
- Уау, Джейк, колко си висок сега?
Изглеждаше доволен от себе си.
- Метър и осемдесет и осем.
Не танцувахме наистина – кракът ми правеше това невъзможно. Наместо това се люлеехме наляво-надясно, без да движим краката си. И така беше добре – внезапният растеж го беше направил да изглежда върлинест и некоординиран, и вероятно не беше по-добър танцьор от мен.
- Та, как се озова тук тази вечер? – попитах с искрено любопитство. Като вземах предвид реакцията на Едуард, вероятно.
- Можеш ли да повярваш, ако ти кажа, че баща ми ми даде двайсет долара, за да дойда на бала ти? – призна той, леко засрамено.
- Да, мога – промърморих аз. – Е, надявам се поне да ти е приятно. Набеляза ли си някоя? – подразних го аз, като кимнах към групата момичета наредени на стената като пастелни конфекции.
- Да – въздъхна той. – Но вече е заета.
Той погледна към мен, за да срещне любопитният ми поглед за секунда – и тогава двамата отместихме поглед настрани, смутени.
- Много си хубава, между другото – добави той срамежливо.
- Ъ, благодаря. Та, защо Били ти плати да дойдеш тук? – попитах бързо, въпреки че знаех отговора.
Джейкъб не изглеждаше благодарен от смяната на темата – той погледна встрани, отново засрамен.
- Той каза, че е „безопасно” място да говоря с теб. Кълна се, старецът започва да превъртява.
Присъединих се слабо към смехът му.
- Както и да е, той каза, че ако ти кажа нещо, ще ми вземе главният цилиндър, от който се нуждая – призна ми той с глупава усмивка.
- Кажи ми тогава. Искам да завършиш колата си. – Ухилих му се обратно. Поне Джейкъб не вярваше на нищо от това. Правеше ситуацията по-лесна. Облегнат на стената, Едуард наблюдаваше лицето ми, собственото му лице безизразно. Видях една десетокласничка в розова рокля да го гледа с плаха надежда, но той сякаш изобщо не я забелязваше.
Джейкъб отново отмести поглед встрани, смутен.
- Не се ядосвай, става ли?
- Няма как да ти се ядосам, Джейкъб – уверих го аз. – Няма да се ядосам дори на Били. Просто кажи каквото трябва да кажеш.
- Ами – толкова е глупаво, съжалявам, Бела – той иска да скъсаш с гаджето си. Каза ми и да ти кажа „моля”. – Той поклати отвратено глава.
- Все още е суеверен, а?
- Аха. Той... доста попрекали, когато се нарани във Финикс. Не повярва, че... – Джейкъб замълча притеснено.
Очите ми се присвиха.
- Паднах.
- Знам това – каза бързо Джейкъб.
- Той си мисли, че Едуард има нещо общо с нараняването ми. – Не беше въпрос и въпреки обещанието ми, бях ядосана.
Джейкъб не смееше да срещне погледа ми. Дори вече не се люлеехме на музиката, въпреки че ръцете му все още бяха на кръста ми, а моите на шията му.
- Виж, Джейкъб, знам, че Били вероятно няма да повярва, но само, за да знаеш – той ме погледна сега, като откликна на сериозността в гласът ми, - Едуард наистина спаси животът ми. Ако не беше заради бащата на Едуард, щях да съм мъртва.
- Знам – потвърди той, но звучеше така, сякаш искрените ми думи му бяха повлияли някакси. Може би щеше да успее да убеди Били поне в това.
- Ей, съжалявам, че ти се наложи да направиш това, Джейкъб – извиних се аз. – Във всеки случай, ще получиш частите си, нали?
- Да – промърмори той. Той все още изглеждаше крив... и разстроен.
- Има още? – попитах невярващо.
- Забрави – прошепна той. – Ще си потърся работа и сам ще си изкарам парите.
Изгледах го, докато той не срещна погледа ми.
- Просто го изплюй, Джейкъб.
- Прекалено лошо е.
- Не ми пука. Кажи ми – настоях аз.
- Добре... но, леле, звучи лошо. – Той поклати глава. – Той каза да ти кажа, не, да те предупредя, че – и това е неговото множество, не моето – той повдигна една ръка от кръста ми и направи малки кавички с два пръста във въздуха – „Ще те наблюдаваме”. – Той гледаше предпазливо за реакцията ми.
Звучеше като нещо от мафиотски филм. Разсмях се силно.
- Съжалявам, че трябваше да го направиш, Джейк – изкикотих се аз.
- Нямам чак толкова против. – Той се ухили облекчено. Очите му възхитени, докато оглеждаше бързо роклята ми. – Та, да му кажа ли, че си казала да върви по дяволите? – попита той с надежда.
- Не – въздъхнах. – Кажи му, че съм казала благодаря. Знам, че ми мисли доброто.
Песента свърши и аз свалих ръцете си.
Неговите ръце се поколебаха на кръста ми и той погледна към гипсираният ми крак.
- Искаш ли да танцуваме отново? Или да ти помогна да отидеш някъде?
Едуард отговори вместо мен.
- Няма проблеми, Джейкъб. Аз поемам оттук.
Джейкъб трепна и изгледа Едуард с разширени очи, който бе застанал до нас.
- Ей, не те видях – промърмори той. – Е, предполагам, че ще се видим скоро, Бела. – Той отстъпи назад, като махаше нерешително.
Усмихнах се.
- Да, ще се видим по-късно.
- Съжалявам – каза отново той, преди да се обърне към вратата.
Ръцете на Едуард ме обвиха със започването на следващата песен. Беше малко по-бърза за бавно танцуване, но това не го притесни особено. Облегнах главата си на гърдите му, доволна.
- По-добре ли се чувстваш? – подразних го аз.
- Не наистина – каза той кратко.
- Не се ядосвай на Били – въздъхнах аз. – Той просто се тревожи за мен заради Чарли. Нищо лично.
- Не съм ядосан на Били – поправи ме той с режещ глас. – Но синът му ме дразни.
Отдръпнах се назад, за да го погледна. Лицето му беше много сериозно.
- Защо?
- Първо, накара ме да наруша обещанието си.
Гледах го объркано.
Той ми се усмихна леко.
- Бях обещал, че няма да те пусна тази вечер – обясни той.
- Оу. Е, прощавам ти.
- Благодаря. Но има и още нещо. – Едуард се намръщи.
Почаках търпеливо.
- Той те нарече хубава – накрая продължи той, като мръщенето му се задълбочи. – Това си е практически обида, като се има предвид как изглеждаш сега. Ти си много повече от красива.
Засмях се.
- Може би си леко предубеден.
- Не мисля, че е това. Освен това, имам отлично зрение.
Отново се въртяхме, краката ми върху неговите, докато той ме държеше близо.
- Та, ще ми обясниш ли причината за всичко това? – зачудих се аз.
Той ме погледна, объркан, и аз погледнах многозначително към гланцовата хартия.
Той се замисли за момент, и тогава смени посоката, като ме завъртя през тълпата към задната врата на салона. Улових погледите на танцуващите Майк и Джесика, които ме зяпаха любопитно. Джесика ми помаха и аз бързо й се усмихнах. Анджела също беше там, като изглеждаше блажено щастлива в ръцете на малкият Бен Чейни – тя не отмести поглед от очите му, глава по-нисък от нея. Лий и Саманта, Лорън, които гледаха към нас, с Конър – можех да наименувам всяко лице, което се въртеше около мен. И тогава бяхме отвън, в студената, мъглява светлина на залязващото слънце.
Веднъж щом бяхме сами, той ме завъртя в ръцете си и ме пренесе през тъмните земи, докато не стигнахме пейката под сянката на дърветата. Той седна там, като ме държеше свита към гърдите си. Луната вече се показваше, видима през прозрачните облаци и лицето му сияеше бледо под бялата светлина. Устните му бяха сериозни, очите разтревожени.
- Смисълът? – подсказах нежно.
Той не ми обърна внимание, загледан в луната.
- Отново здрач – прошепна той. – Още един край. Без значение колко перфектен е денят, винаги трябва да свърши.
- Не всички неща имат край – промърморих през зъби, внезапно напрегната.
Той въздъхна.
- Заведох те на бала – каза бавно той, като най-накрая отговаряше на въпросът ми, - защото не искам да ти липсва нищо. Не искам присъствието ми да ти отнема нещо. Искам да си човек. Искам животът ти да продължи така както ако бях умрял през 1918, както и трябваше.
Потреперах при думите му, след което поклатих ядосано глава.
- В какво откачено паралелно измерение някога бих отишла на бала си по собствено желание? Ако не беше хиляди пъти по-силен от мен, никога нямаше да те оставя да ти се размине.
Той се усмихна леко, но усмивката не докосна очите му.
- Каза сама, че не е чак толкова ужасно.
- Това е, защото бях с теб.
Бяхме тихи за минута – той гледаше луната, а аз гледах него. Исками се да имаше някакъв начин, по който да му обясня колко незаинтересована съм от нормалният човешки живот.
- Ще ми кажеш ли нещо? – попита той, като погледна към мен с лека усмивка.
- Не го ли правя винаги?
- Просто ми обещай, че ще ми кажеш – настоя той ухилено.
Знаех си, че почти веднага ще съжалявам за това.
- Добре.
- Изглеждаше искрено изненадана, когато осъзна, че те водя тук – започна той.
- Ами бях – вметнах аз.
- Именно – съгласи се той. – Но сигурно си имала друга теория... любопитен съм – за какво си мислеше, че те нагласям така?
Да, незабавно съжаление. Стиснах устни, колебаейки се.
- Не искам да ти казвам.
- Ти обеща – възрази той.
- Знам.
- Какъв е проблема?
Знаех си, че си мисли, че смущението ме задържа да отговоря.
- Мисля, че ще те ядоса... или натъжи.
Веждите му се свъсиха над очите му, като премисли това.
- И все пак искам да знам. Моля те?
Въздъхнах. Той чакаше.
- Ами... предположих, че е някакво... събитие. Но не мислех, че ще е някакво банално човешко нещо... като балът! – присмях се аз.
- Човешко? – попита равно той. Беше уловил ключовата дума.
Погледнах надолу към роклята си, като си играех със случайно парче шифон. Той чакаше в мълчание.
- Добре – признах припряно. – Всъщност се надявах, че може да си си променил мнението... че ще промениш мен, в края на краищата.
Дузина емоции преминаха през лицето му. Някои разпознах – гняв... болка... и изведнъж той се обузда и изражението му стана развеселено.
- Мислела си си, че това събитие изисква черна вратовръзка, така ли? – подразни ме той, като докосна ревера на сакото си.
Намръщих се, за да скрия смущението си.
- Не знам как стават тия неща. Поне на мен ми се струва по-разумно отколкото бала. – Той все още се хилеше. – Не е смешно – казах аз.
- Не, права си, не е – съгласи се той, като усмивката му изчезна. – Предпочитам да се отнеса към това като с шега, макар да вярвам, че си сериозна.
- Но аз съм сериозна.
Той въздъхна тежко.
- Знам. И наистина толкова желаеш това?
Болката се бе върнала в очите му. Прехапах устни и кимнах.
- Така готова това да бъде твоят край – прошепна той, почти на себе си, - това да бъде здрачът на твоя живот, въпреки че животът ти едва е започнал. Готова си да се откажеш от всичко.
- Това не е края, това е началото – възразих аз изпод дъха си.
- Не си заслужавам – каза той тъжно.
- Спомняш ли си, когато ми каза, че не се виждам ясно – попитах, като повдигнах вежди. – Очевидно страдаш от същата слепота.
- Знам какво съм.
Въздъхнах.
Но тъжното му настроение внезапно се промени. Той стисна устни, очите му проницателни. Той изучи лицето ми за един дълъг момент.
- Значи си готова сега? – попита той.
- Ъ – преглатнах. – Да?
Той се усмихна, като наклони главата си бавно, докато студените му устни не докоснаха кожата точно под ъгълчето на челюстта ми.
- Точно сега? – прошепна той, студеният му дъх беше срещу шията ми. Потреперах неволно.
- Да – прошепнах аз, така че да не позволя на гласът ми да се пречупи. Ако си мислеше, че блъфирам, щеше да остане разочарован. Вече бях взела това решение, и бях убедена. Нямаше значение, че тялот оми бе сковано като дъска, ръцете ми стиснати в юмруци, дишането ми накъсано...
Той се засмя мрачно и се отдръпна назад. Лицето му наистина беше разочаровано.
- Не може да си мислиш, че толкова лесно ще се предам – каза той със сурова нотка в подигравателният си тон.
- Едно момиче винаги може да си мечтае.
Той повдигна вежди.
- За това ли си мечтаеш? Да бъдеш чудовище?
- Не точно – казах аз, като се намръщих на изборът му на думи. Чудовище, наистина. – Най-вече си мечтая да бъда с теб завинаги.
Изражението му се промени, омекна и се натъжи от неуловимата болка в гласът ми.
- Бела. – Пръстите му леко проследиха формата на устните ми. – Ще остана с теб – това не е ли достатъчно?
Усмихнах се изпод допира му.
- Достатъчно засега.
Той се намръщи на упоритостта ми. Никой нямаше да се предаде тази вечер. Той издиша и звукът прозвуча практически като простенване.
Докоснах лицето му.
- Виж – казах аз, - обичам те повече от всичко останало на света взето заедно. Това не е ли достатъчно?
- Да, достатъчно е – отговори той усмихнато. – Достатъчно завинаги.
И се приведе напред, за да притисне студените си устни още един път към гърлото ми.

0 коментара:

Публикуване на коментар

Благодарим за коментара! :)