3.03.09 г.

on
21. ТЕЛЕФОННО ОБАЖДАНЕ


Можех да усетя, че е прекалено рано отново, когато се събудих, и знаех, че програмата на дните и вечерите ми бавно се обръщаше. Лежах в леглото си и слушах тихите гласове на Алис и Джаспър в другата стая. Фактът, че бяха достатъчно силни, за да ги чуя ми се стори странно. Превъртях се, докато краката ми не докоснаха пода и се отправих към всекидневната.
Часовникът върху телевизора показваше, че е два сутринта. Алис и Джаспър стояха един до друг на канапето, Алис отново скицираше, докато Джаспър надничаше през рамото й. Не вдигнаха поглед, когато влязох, прекалено погълнати от работата на Алис.
Примъкнах се от страната на Джаспър, за да надникна.
- Още нещо ли е видяла? – попитах го тихо.
- Да. Нещо го е върнало в стаята с видеото, но сега е по-светла.
Наблюдавах, докато Алис рисуваше квадратна стая с тъмни лъчи през ниският таван. Стените бяха облепени с дърво, малко прекалено тъмно, страмодно. Подът беше постлан с тъмен килим с шарки по него. Имаше голям прозорец на южната стена и едно разширение през западната стена водеше към всекидневната. Една част от входа беше от камък – голяма тухлена камина сочеше и към двете стаи. Фокусът на стаята от тази перспектива, телевизорът и видеото, балансирани на прекалено малко дървено шкафче, бяха някъде в югозападният ъгъл на стаята. Остарял диван, който се извиваше пред телевизора, с кръгла масичка пред него.
- Телефонът е ето там – прошепнах аз, като посочих.
Два чифта вековни очи се взряха в мен.
- Това е къщата на майка ми.
Алис вече бе станала от канапето, с телефона в една ръка, и набираше. Загледах се в точната версия на семейната стая на майка ми. Нетипично за него, Джаспър се плъзна по-близо до мен. Той леко докосна с ръка рамото ми и физическият контакт сякаш усили успокояващото му влияние. Паниката стана притъпена, разконцентрирана.
Устните на Алис трепереха от бързината на думите й, тихото жужене бе невъзможно за дешифриране. Не можех да се концентрирам.
- Бела – каза Алис. Погледнах я вцепенено.
- Бела, Едуард идва да те вземе. Той и Емет и Карлайл ще те заведат някъде, за да те скрият за известно време.
- Едуард идва? – Думите бяха като спасителен пояс, който ме задържаше над водата.
- Да, ще хване първият полет от Сиатъл. Ще се срещнем на летището и ти ще заминеш с него.
- Но майка ми... той е дошъл тук за майка ми, Алис! – Въпреки Джаспър, истерията бълбукаше в гласът ми.
- Джаспър и аз ще останем, докато тя е в безопасност.
- Не мога да спечеля, Алис. Не можеш да пазиш всички, които познавам завинаги. Не виждате ли какво прави? Той не преследва мен изобщо. Той ще открие някой, ще нарани някой, когото обичам... Алис, не мога...
- Ще го хванем, Бела – увери ме тя.
- Ами ако нещо ти се случи, Алис? Да не би да мислиш,че нямам нищо потив? Да не мислиш, че той може да ме нарани само с човешкото ми семейство?
Алис погледна многозначително Джаспър. Дълбока, тежка мъгла на летаргия ме заля, и очите ми се затвориха без позволението ми. Умът ми се бореше с мъглата, като осъзнах какво се случва. Принудих очите си да се отворят и се изправих, отдръпвайки се от ръката на Джаспър.
- Не искам да заспивам отново – озъбих се аз.
Отидох в стаята си и затворих вратата, по-скоро я затръшнах, така че да бъда свободна да се разпадна на парчета в уединение. Този път Алис не ме последва. Три часа и половина зяпах стената, свита на топка, и се люлеех. Умът ми се въртеше в кръг, като се опитваше да измисли някакво спасение от този кошмар. Нямаше избавление, нямаше отсрочка. Можех да видя само вероятният край да се мержелее в тъмното ми бъдеще. Въпросът беше колко още хора ще бъдат наранени преди да го достигна.
Единствената утеха, единствената надежда, която ми бе останала, беше да знам, че ще видя Едуард скоро. Може би, ако просто видех лицето му отново, щях да успея да видя решението, което ме избягваше сега.
Когато телефонът иззвъня, се върнах в съседната стая, малко засрамена от поведението си. Надявах се, че не съм обидила някой от тях, че знаеха колко съм благодарна за жертвите, които правеха за моя сметка.
Алис говореше бързо както винаги, но това което улови вниманието ми бе, че за пръв път, Джаспър не беше в стаята. Погледнах часовника – беше пет и половина сутринта.
- Тъкмо се качват на самолета – каза ми Алис. – Ще се приземят в девет и четиридесет и пет. – Само още няколко часа трябваше да продължа да дишам, докато той пристигне.
- Къде е Джаспър?
- Той отиде да провери.
- Няма ли да останете тук?
- Не, ще се преместим по-близо до къщата на майка ти.
Стомахът ми се присви болезнено при думите й.
Но телефонът иззвъня отново, като ме разсея. Тя изглеждаше изненадана, но аз вече вървях напред, протегнала с надежда ръка към телефона.
- Ало? – попита Алис. – Не, ето я. – Тя ми подаде телефона. „Майка ти” изговори с уста тя.
- Ало?
- Бела? Бела? – Беше гласът на майка ми, в познат тон, който бях чувала хиляди пъти през деството си, всеки път, когато се приближавах прекалено близо до ръба на тротоара или се изгубех от погледа и в голяма тълпа. Беше звукът на паниката.
Въздъхнах. Очаквах това, въпреки че се бях постарала да направя съобщението си, колкото е възможно по-спокойно, като отслабих настойчивостта му.
- Успокой се, мамо – казах с най-успокояващият си глас, като се отдалечих бавно от Алис. Не бях сигурна дали ще мога да лъжа убедителнос очите й приковани върху мен. – Всичко е наред, чу ли? Дай ми само една минутка и ще ти обясня всичко, обещавам.
Замълчах, изненадана, че не ме е прекъснала все още.
- Мамо?
- Бъди много внимателна да не кажеш нещо, освен ако аз не съм ти рекъл да направиш така. – Гласът, който чух сега бе колкото непознат, толкова и неочакван. Беше мъжки тенорен глас, много приятен, характерен глас – типът глас, който чуваш на фона на рекламите за луксозни коли. Той говореше много бързо.
- Сега, нямам нужда да наранявам майка ти, така че моля те направи това, което ти кажа, и тя ще е наред. – Той замълча за минута, докато аз слушах в безгласен ужас. – Така е много добре – поздрави ме той. – Сега повтаряй след мен и се опитай да звучиш естествено. Ако обичащ кажи „Не, мамо, стой там където си.”
- Не, мамо, стой там където си. – Гласът ми беше малко по-силен от шепот.
- Виждам, че ще имаме проблеми. – Гласът му беше развеселен, все още лек и дружелюбен. – Защо не отидеш в друга стая, така че лицето ти да не провали всичко? Няма смисъл майка ти да страда. Докато вървиш, ако обичаш кажи „Мамо, моля те, изслушай ме.” Кажи го сега.
- Мамо, моля те, изслушай ме – умоляваше гласът ми. Отправих се бавно към спалнята, като усещах разтревоженият поглед на Алис в гърба ми. Затворих вратата зад себе си, като се опитвах да мисля ясно, въпреки ужасът, който бе обхванал умът ми.
- Ето така, сега сама ли си? Само отговори с да или не.
- Да.
- Но те все още могат да те чуят сигурно.
- Да.
- Добре тогава – приятният глас продължи, - кажи „Мамо, довери ми се.”
- Мамо, довери ми се.
- Това проработи доста по-добре отколкото очаквах. Бях се приготвил да чакам, но майка ти пристигна по-рано. По-лесно е по този начин, нали? По-малко напрежение, по-малко тревоги за теб.
Чаках.
- Сега искам да ме слушаш много внимателно. Искам да се измъкнеш от приятелите си – мислиш ли, че можеш да го направиш? Отговори ми с да или не.
- Не.
- Съжалявам за това. Надявах се, че си малко по-изобретателна от това. Мислиш ли, че би могла да се измъкнеш от тях, ако животът на майка ти зависи от това? Отговори с да или не.
Трябваше да има някакъв начин. Спомних си, че ще ходим на летището. Летище Скай Харбър Интернешънъл – един претъпкан, объркващ лабиринт...
- Да.
- Така е по-добре. Сигурен съм, че няма да е лесно, но ако само усетя, че си водиш компания, е, това ще е доста лошо за майка ти – обеща ми дружелюбният глас. – Вероятно знаеш достатъчно за нас, за да осъзнаеш колко бързо ще разбера, ако се опиташ да доведеш някой със себе си. И колко малко време ще ми трябва, за да се справя с майка ти в този случай. Разбираш ли? Отговори с да или не.
- Да. – Гласът ми се пречупи.
- Много добре, Бела. Ето какво трябва да направиш. Искам да отидеш в къщата на майка си. До телефонният апарат ще има новер. Обади се и аз ще ти кажа накъде да отидеш. – Вече знаех къде ще отида и къде ще свърши всичко това. Но щях да следвам точно инструкциите му. – Можеш ли да направиш това? Отговори с да или не.
- Да.
- Преди обяд, моля те, Бела. Нямам цял ден – каза учтиво той.
- Къде е Фил? – попитах уплашено аз.
- А, внимавай сега, Бела. Изчакай, докато аз ти кажа да говориш, ако обичаш.
Изчаках.
- Много е важно сега да не събудиш подозренията на приятелите си, когато се върнеш при тях. Кажи им, че майка ти се е обадила, и че си я убедила да не се прибира вкъщи за известно време. Сега повтори след мен „Благодаря ти, мамо”. Кажи го сега.
- Благодаря ти, мамо. – Сълзите ми се стичаха. Опитах се да ги спра.
- Кажи „Обичам те, мамо, ще се видим скоро”. Кажи го сега.
- Обичам те, мамо. – Гласът ми беше хриплив. – Ще се видим скоро – обещах аз.
- Довиждане, Бела. Нямам търпение да се видим отново. – Той затвори.
Държах телефона до ухото си. Ставите ми бяха замръзнали от ужас – не можех да накарам пръстите си да го пуснат.
Бавно-бавно мислите ми започнаха да пропукват през тухлената стена на болката. Да оформят план. Защото нямах друг избор, освен този – да отида в огледалната стая и да умра. Нямах никакви гаранции, нищо което да държи майка ми жива. Можех само да се надявам, че Джеймс ще бъде задоволен от края на играта, че победата над Едуард щеше да е достатъчна. Отчаянието ме сграбчи – нямаше как да се пазаря, нищо, което да предложа или да възпра, така че да го повлияя. Но все още нямах друг избор. Трябваше да опитам.
Потиснах ужасът си доколкото можах. Решението ми беше взето. Няма смисъл да губя време и да агонизирам над резултата. Трябваше да мисля ясно, защото Алис и Джаспър ме чакаха, а това да им избягам беше изключително важно и абсолютно невъзможно.
Внезапно бях благодарна, че Джаспър не е тук. Ако беше тук, за да усети мъката ми през последните пет минути, как щях да премахна подозренията му? Преглътнах страхът и безпокойството, опитах се да ги потисна. Не можех да си ги позволя сега. Не знаех кога ще се върне.
Концентрирах се върху бягството си. Можех да се надявам, че познатото ми летище ще обърне нещата в моя полза. Някакси трябваше да държа Алис далеч...
Знаех, че Алис е в другата стая и ме чака, любопитна. Но трябваше да се справя с още едно нещо насаме, преди Джаспър да се е върнал.
Трябваше да приема факта, че никога нямаше да видя Едуард отново, нито дори последен поглед към лицето му, за да отнеса със себе си в огледалната стая. Щях да го нараня и не можех да му кажа сбогом. Оставих вълните на болката да преминат през мен, да ме завладеят за известно време. След което ги отблъснах назад и отидох да се изправя пред Алис.
Единственото изражение, което успях да съставя бе безчувствен, угаснал поглед. Видях я разтревожена и не я оставих да попита. Имах само един сценарий и не бих се справила с импровизиране сега.
- Майка ми се тревожеше, искаше да се прибере вкъщи. Но сега всичко е наред, убедих я да стои далеч. – Гласът ми беше безжизнен.
- Ще се убедим, че е добре, Бела, не се тревожи.
Обърнах се настрани – не можех да й позволя да види лицето ми.
Очите ми попаднаха върху празните хартии на хотелското бюро. Приближих се бавно, като заформях планът си. Имаше и пликове. Това беше хубаво.
- Алис – попитах бавно, без да се обръщам, като поддържах гласът си равен. – Ако напиша писмо на майка ми, ще й го предадеш ли? Тоест, имам предвид да го оставиш в къщата.
- Разбира се, Бела. – Гласът й беше внимателен. Можеше да види как се пукам по шевовете си. Трябваше да държа емоциите си под контрол.
Отново влязох в спалнята и се приведох на малкото нощно шкафче, за да пиша.
„Едуард”, написах аз. Ръката ми трепереше, буквите едва се разчитаха.

Обичам те. Толкова съжалявам. Той държи майка ми и трябва да опитам. Знам, че може и да не проработи. Толкова много, много съжалявам.
Не се ядосвай на Алис и Джаспър. Ако се измъкна от тях ще е истинско чудо. Благодари им от мое име. Най-вече на Алис, моля те.
И моля те, моля те, не тръгвай след него. Той иска точно това. Или поне така си мисля. Не мога да понеса, ако някой от вас бъде наранен, заради мен, особено ти. Моля те, това е единственото нещо, за което те моля. Заради мен.
Обичам те. Прости ми.

Бела


Внимателно свих на две писмото и го сложих в писмото. Той евентуално щеше да го намери. Надявах се само да разбере и да ме чуе поне този път.
След което внимателно запечах сърцето си.

ДВАДЕСЕТ И ВТОРА ГЛАВА

0 коментара:

Публикуване на коментар

Благодарим за коментара! :)