3.03.09 г.

on
22. КРИЕНИЦА

Беше отнело много по-малко време отколкото си мислех – всичкият ужас, отчаяние, разбитото ми сърце. Минутите отминаваха много по-бавно от обикновено. Джаспър все още не се бе върнал, когато отидох обратно при Алис. Страхувах се да бъда в една стая с нея, страхувах се, че тя ще познае... и се страхувах да се крия от нея, поради същата причина.
Мислех си, че съм отвъд възможността да се изненадвам, мислите ми измъчени и нестабилни, но бях изненадана, когато видях Алис да се навежда над бюрото, сграбчила краищата му с двете си ръце.
- Алис?
Тя не реагира, когато извиках името й, но главата й бавно се люлееше и видях лицето й. Очите й бяха празни, замъглени... Мислите ми отлетяха към майка ми. Да не би да бях закъсняла вече?
Побързах към нея, като механично се пресегнах да докосна ръката й.
- Алис! – гласът на Джаспър беше като камшик, и той внезапно бе точно зад нея, ръцете му я обвиваха, като отпускаше хватката й върху масата. През стаята вратата се затвори с тихо кликване.
- Какво има? – настоя той.
Тя извърна лицето си далеч от мен, към гърдите му.
- Бела – каза тя.
- Тук съм – отвърнах.
Главата й се извъртя, очите й заключиха моите, изражението им странно пусто. Веднага осъзнах, че тя не говори на мен, а отговаря на въпроса на Джаспър.
- Какво видя? – попитах – и нямаше въпрос в равният ми, безчувствен глас.
Джаспър ме изгледа остро. Задържах изражението си безучастно и почаках. Очите му бяха объркани, докато бързо отместваше поглед между лицето на Алис и моето, като чувстваше хаоса... защото можех да позная какво е видяла Алис току-що.
Усетих как атмосферата около мен се успокоява. Привествах я, като я използвах за да поддържам емоциите си под контрол.
Алис също се възстанови.
- Нищо, всъщност – отговори накрая тя, гласът й удивително спокоен и убедителен. – Просто същата стая като преди.
Накрая ме погледна, изражението й беше мило и стеснително.
- Закуска ли искаше?
- Не, ще ям на летището. – Аз също бях много спокойна. Отидох в банята да се изкъпя. Сякаш бях взела назаем допълнителното странно сетиво на Джаспър, можех да усетя как Алис – въпреки че бе сдържана – отчаяно искаше да изляза от стаята, за да бъде насаме с Джаспър. За да му каже, че правят нещо грешно, че ще се провалят...
Приготвих се систематично, като се концентрирах върху всяка малка задача. Спуснах косата си, като я оставих да се върти около лицето ми. Умиротворяващото настроение, което Джаспър бе създал ми помагаше да мисля ясно. Помогна ми да запланувам. Прерових чантата си, докато открих чорапът си пълен с пари. Изпразних го в джоба си.
Нямах търпение да стигнем до летището и бях доволна, че тръгнахме към седем. Този път седях сама на задната седалка на тъмната кола. Алис се бе облегнала на вратата, лицето й към Джаспър, но иззад слънчевите очила, тя стрелваше погледа си към мен на всеки няколко секунди.
- Алис? – попитах равнодушно.
Тя беше нащрек.
- Да?
- Как работи? Нещата, които виждаш? – Гледах през прозореца и гласът ми звучеше отегчено. – Едуард каза, че не е предопределено... че нещата се променят? – Беше по-трудно да кажа името му, отколкото си мислех. Може би това бе разтревожило Джаспър, защото нова вълна на ведрост изпълни колата.
- Да, нещата се променят... – прошепна тя – да се надяваме, помислих си аз. – Някои неща са по-сигурни от други... като времето. Хората са по-трудни. Мога да видя само пътят, който са поели, докато са още на него. Веднъж щом променят мнението си – и вземат някое ново решение, без значение колко малко – цялото бъдеще се променя.
Кимнах замислено.
- Значи ти не можеше да видиш Джеймс да идва във Финикс преди да е решил да дойде тук.
- Да – съгласи се тя, отново нащрек.
И тя не ме бе видяла в огледалната стая с Джеймс, докато не бях взела решението да се срещна с него там. Опитах се да не мисля за това, какво още бе видяла. Не исках паниката ми да направи Джаспър още по-подозрителен. Щяха да ме наблюдават два пъти по-внимателно сега, след видението на Алис. Това щеше да се окаже невъзможно.
Стигнахме до летището. Късметът беше на моя страна, или може би просто получавах предимство. Самолетът на Едуард щеше да кацне на четвърти терминал, най-големият терминал, където повечето самолети кацаха – така че не бе изненада, че и неговият е там. Но беше терминалът, от който имах нужда – най-големият, най-объркващият. И имаше врата на третият етаж, която може би беше единственият ми шанс.
Паркирахме на четвъртият етаж на огромен гараж. Поведох пътя, за пръв път по наясно със заобикалящата среда от тях. Взехме асансьора за третия етаж, където слизаха пътниците. Алис и Джаспър прекараха много време във изучаване на таблото за заминаващите самолети. Можех да ги чуя как обсъждат плюсовете и минусите на Ню Йорк, Атланта, Чикаго. Места, където никога не съм била. И които никога нямаше да видя.
Изчаках възможността си, нетърпелива, без да мога да спра кракът си да потропва. Бяхме седнали на дългата редица от столове до детекторите за метал, Джаспър и Алис се преструваха, че гледат хората, но всъщност гледаха мен. Всеки сантиметър, с който помръдвах от мястото си, бе последван от бърз поглед от ъгълчето на очите им. Беше безнадеждно. Дали да бягам? Дали биха посмяли да ме спрат физически на публично място? Или просто щяха да ме последват?
Извадих ненадписаното писмо от джоба си и го сложих върху черната кожена чанта на Алис. Тя ме погледна.
- Писмото ми – казах аз. Тя кимна, като го прибра в горният джоб. Той щеше да го намери скоро.
Минутите минаваха и пристигането на Едуард наближаваше. Беше удивително как всяка клетка от тялото ми сякаш знаеше, че той идва, копнееше за пристигането му. Това направи нещата доста трудни. Осъзнах, че се опитвам да измисля извинения, за да остана, първо да го видя и след това да избягам. Но знаех, че това ще е невъзможно, щом се нуждаех от всеки шанс за бягство.
Няколко пъти Алис ми предложи да дойде с мен, за да си взема закуска. По-късно, казах й, не сега.
Наблюдавах таблото за пристигащи, гледах как полет след полет пристига на време. Полетът от Сиатъл пълзеше все по-близо и по-близо до върха на таблото.
И изведнъж, когато имах само трийсет минути, за да избягам, цифрите се промениха. Самолетът му подраняваше с десет минути. Нямах повече време.
- Мисля да ям сега – казах бързо.
Алис се изправи.
- Ще дойда с теб.
- Имаш ли нещо против Джаспър да дойде наместо това? – попитах. – Чувствам се малко... – Не довърших изречението. Очите ми бяха достатъчно диви, за да потвърдят това, което не казах.
Джаспър се изправи. Очите на Алис бяха объркани, но – видях с облекчение – не бяха подозрителни. Навярно отдаваше промяната във видението си на някаква маневра на преследвача, а не на предателство от моя страна.
Джаспър вървеше тихо зад мен, ръката му беше на гърбът ми, сякаш ме водеше. Престорих се, че не проявявам интерес към първите няколко кафенета, като главата ми претърсваше това, което наистина исках. И то беше там, точно зад ъгъла, извън острият поглед на Алис – дамските тоалетни на третият етаж.
- Имаш ли нещо против? – попитах Джаспър, докато минавахме. – Ще отнеме само минутка.
- Ще те чакам тук – каза той.
Веднага щом вратата се затвори зад мен, аз се затичах. Спомних си онзи път, когато се бях изгубила от тази тоалетна, защото имаше два изхода.
Извън далечната врата имаше само кратък спринт към асансьорите и ако Джаспър стоеше там, където бе казал, че ще бъде, нямаше да попадна в полезрението му. Не погледнах назад, докато бягах. Това беше единственият ми шанс и дори и да ме видеше, трябваше да продължа. Хората ме зяпаха, но аз ги игнорирах. Зад ъгъла ме чакаха асансьорите и се затичах към тях, като хвърлих ръката си между затварящите се врати на пълен асансьор, който се отправяше надолу. Сврях се измежду раздразнените пътници и проверих дали бутонът за първият етаж е натиснат. Вече светеше и вратите се затвориха.
Веднага щом се отвориха, отново хукнах, въперки звукът от раздразнени мърморения зад мен. Забавих се за момент, докато минавах покрай охраната при багажните колички, само за да се затичам отново, щом видях вратите на изхода. Нямаше как да знам дали Джаспър не ме търси вече.
Имах само няколко секунди, ако той следваше мирисът ми. Изскочих през механичните врати, като почти се разбих в стъклото, когато те се отвориха прекалено бавно.
По извитата алея нямаше нито едно такси.
Нямах време. Алис и Джаспър или тепърва щяха да осъзнаят, че ме няма, или вече го бяха направили. Щяха да ме открият за секунди.
Една маршрутка до хотел Хаят тъкмо затваряше вратите си на няколко крачки зад мен.
- Чакайте! – извиках аз, тичайки, като махнах на шофьора.
- Това е маршрутката към хотел Хаят – каза шофьорът объркано, като отвори вратите.
- Да – обидих се аз, - точно натам отивам. – И побързах да се кача по стъпалата.
Той погледна накриво липсата ми на багаж, но сви рамене, без да му пука достатъчно, за да попита.
Повечето седалки бяха празни. Седнах колкото се може по-далеч от останалите пътници, и се загледах през прозореца как първо тротоара, а после и летището се отдалечават от нас. Не можех да не си представя Едуард, който застава на ръба на пътя, когато открива къде свършва следата ми. Няма да плача сега, казах си аз. Все още имах дълъг път за изминаване.
Късметът ми проработи. Пред хотела една изморена на вид двойка тъкмо разтоварваше последните си багажи от багажника на едно такси. Изскочих от маршрутката и се затичах към такстито, като се сместих на седалката зад шофьора. Уморената двойка и шофьорът на маршрутката ме зяпаха.
Казах на изненаданият таксиджия адресът на майка ми.
- Трябва да стигна там колкото се може по-бързо.
- Това е в Скотсдейл – оплака се той.
Хвърлих му четири двайсетачки през седалката.
- Това достатъчно ли е?
- Разбира се, хлапе, няма проблеми.
Облегнах се на седалката, като скръстих ръце върху скута си. Познатият град започна да минава покрай мен, но аз не гледах през прозорците. Напрягах се, за да запазя самоконтрола си. Бях решена да не се провалям до този момент, сега след като планът ми бе успешно изпълнен. Нямаше никакъв смисъл да се отдавам повече на ужасът, на безпокойството. Пътят ми бе предопределен. Сега трябваше само да го следвам.
Така че наместо да се паникьосвам, затворих очи и прекарах двайсет минутният път с Едуард.
Представих си, че съм останала на летището, за да посрещна Едуард. Можех да видя как съм застанала на пръсти, за да видя по-скоро лицето му. Колко бързо, колко грациозно би се придвижил той измежду тълпата от хора, която ни разделяше. След което бих побегнала, за да съкратя последните няколко крачки между нас – безразсъдна както винаги – и щях да се метна в мраморните му ръце, най-накрая в безопасност.
Чудя се къде ли щяхме да отидем. Някъде на север, за да може да е навън през деня. Или може би някъде много отдалечено, за да лежим заедно под слънцето отново. Представих си го на брега, кожата му блестяща като морето. Нямаше да има значение колко дълго ще се крием. Да бъда затворена в една хотелска стая заедно с него би било един вид рай. Имах още толкова много въпроси за него. Можех да си говоря с него цяла вечност, без да заспя никога, без да го напусна.
Можех да видя ясно лицето му сега... почти да чуя гласът му. И, въпреки целият страх и безнадеждност, бях сравнително щастлива. Бях толкова погълната от нереалните ми мечти, че изгубих представа за минаващите секунди.
- Хей, какъв беше онзи номер?
Въпросът на таксиджията проби фантазията ми, като остави всички цветове от прелестните ми заблуди да изтекат. Страх, мрак и суровост очакваха да запълнят оставените празни места.
- Петдесет и осем двайсет и едно. – Гласът ми звучеше като запушен. Таксиджията ме погледна, нервен, че получавам пристъп или нещо подобно.
- Ето ни и нас. – Той беше нетърпелив да изляза от колата му, вероятно се надяваше, че няма да си поискам рестото.
- Благодаря ви – прошепнах аз. Няма нужда да се страхувам, напомних си аз. Къщата беше празна. Трябваше да побързам – уплашената ми майка ме чакаше, разчиташе на мен.
Изтичах към вратата, като механично се пресегнах над навеса, за да взема ключа. Отключих вратата. Вътре беше тъмно, празно, нормално. Изтичах до телефона, като включих лампата в кухнята по пътя си. Там, на бялата дъска, имаше написан десетцифрен номер със малък, спретнат почерк. Пръстите ми трепереха върху бутоните, правех грешки. Трябваше да затворя и да започна отначало. Концентрирах се върху бутоните този път, като внимателно ги натисках един по един. Успях. Задържах телефона към ухото си с трепереща ръка. Иззвъня само един път.
- Здравей, Бела – приветливият глас отговори. – Това беше доста бързо. Впечатлен съм.
- Майка ми добре ли е?
- Тя е напълно здрава. Не се тревожи, Бела, нямам проблеми с нея. Освен ако не дойдеш с компания, разбира се. – Лек, развеселен.
- Сама съм. – Никога не съм била по-самотна през живота си.
- Много добре. А сега, знаеш ли балетното студио точно зад ъгъла на твоята къща?
- Да. Знам как да стигна до там.
- Е, тогава, ще се видим много скоро.
Затворих.
Избягах от стаята, през вратата, отвън на опичащата жега.
Нямаше време да погледна назад към къщата си, а не исках да я виждам такава – празна, символ на страх наместо на убежище. Последният човек, който бе минал през познатите стаи бе моят враг.
От ъгъла на окото си почти можех да видя майка ми да стои под сянката на голямото евкалиптово дърво, където си играех като дете. Или коленичеща до малкият участък от пръст до пощенската кутия, гробището на всички цветя, които се бе опитала да отгледа. Спомените бяха по-добри от реалността, която щях да видя днес. Но избягах от тях към ъгъла, като оставих всичко зад мен.
Чувствах се толкова бавна, сякаш бях през мокър пясък – не можех да се засиля повече върху бетонните плочи. Препънах се на няколко пъти, единият от които паднах, като се подпрях на ръцете си и ги ожулих на тротоара, след което скочих, за да се изстрелям отново напред. Но най-накрая стигнах до ъгъла. Само още една улица сега – бягах, пот се стичаше по лицето ми, задъхвах се. Слънцето изгаряше кожата ми, прекалено ярко като се отразяваше от белият бетон и ме ослепяваше. Почувствах се опасно изложена на показ. По-яростно отколкото можех да си представя, че съм способна, си мечтаех за зелените, защитни гори на Форкс... за дома.
Когато свих по последният ъгъл, можех да видя студиото, изглеждащо точно по начина, по който си го спомнях. Паркингът отпред беше празен, вертикалните капаци на всички прозорци спуснати. Не можех да тичам повече – не можех да дишам – напрежението и страхът най-накрая ме бяха сковали. Мислех си за майка ми, за да принудя краката ми да се движат, единият пред другият.
Докато се приближавах, можех да видя надписът от вътрешната страна на вратата. Беше написано на ръка върху тъмно розова хартия, че балетното студио е затворено за пролетната ваканция. Докоснах дръжката, натиснах я предпазливо. Беше отключена. Опитах се да успокоя дишането си и отворих вратата.
Фоайето беше тъмно и празно, хладно, тъй като климатика бе пуснат. Пластмасовите столове бяха дръпнати към стените, а мокетът миришеше на шампоан. Западната зала беше тъмна, можех да я видя през прозореца за наблюдение. Източната зала, по-голямата, беше осветена. Но капаците бяха спуснати върху прозорците.
Ужасът ме хвана толкова силно, че бях буквално хваната в капан. Не можех да накарам краката си да се движат напред.
И тогава гласът на майка ми ме извика.
- Бела? Бела? – Същият тон на истерична паника. Спринтирах към вратата, към звука на гласът й.
- Бела, изплаши ме! Повече недей да правиш така! – Гласът й продължаваше, докато аз тичах през дългата стая с висок таван.
Огледах се наоколо, като се опитвах да открия откъде идва гласът й. Чух я да се смее, и се завъртях към звукът.
И ето я, на телевизора, рошеше косата ми от облекчение. Беше Денят на благодарността, и аз бях на дванайсет. Бяхме отишли да видим баба в Калифорния, последната година преди да умре. Бяхме отишли на плажа един ден, и аз се бях наклонила прекалено много над ръба на вълнолома. Тя бе видяла краката ми да се отделят от земята, като се опитват да възвърнат баланса си.
- Бела? Бела? – беше извикала тя в страхът си.
И внезапно телевизионният екран беше син.
Обърнах се бавно. Той бе застанал много мирно на задният изход, толкова неподвижен, че дори не го бях забелязала отначало. В ръката си държеше дистанционно управление. Вгледахме се един в друг за един дълъг момент и тогава той се усмихна.
Той тръгна към мен, доста наблизо, и ме подмина, за да остави дистанционното до видеото. Обърнах се внимателно, за да го погледна.
- Съжалявам за това, Бела, но не е ли по-добре, че майка ти не трябваше наистина да се забърква във всичко това?
Гласът му беше учтив, мил.
И внезапно ме порази. Майка ми беше в безопасност. Тя все още бе във Флорида. Никога не бе получила съобщението ми. Никога не бе обзета от ужас от тъмно червените очи на ненормално бледото лице пред мен. Тя беше в безопасност.
- Да – отговорих аз, гласът ми бе изпълнен с облекчение.
- Не звучиш ядосана, че те измамих.
- Не съм. – Внезапната промяна в ситуацията ме бе направила по-смела. Какво значение имаше сега? Скоро всичко щеше да приключи. Чарли и мама никога нямаше да бъдат наранени, никога нямаше да се страхуват. Чувствах се почти весела. Една аналитична част от умът ми ме предупреди, че съм опасно близо да превъртя от стреса.
- Колко странно. Казваш го съвсем искрено. – Тъмните му очи ме огледаха с интерес. Ирисите му бяха почти черни, само лека следа от рубинено по краищата. Жажда. – Ще отдам толкова на странната ти група, вие хората можете да бъдете доста интересни. Предполагам, че мога да видя с какво си толкова примамлива. Удивително е – някои от вас очевидно нямат абсолютно никакво чувство за самосъхранение.
Той бе застанал на няколко крачки от мен, със скръстени ръце, като ме гледаше с любопитство. Нямаше нищо заплашително в лицето или позата му. Той беше толкова обикновен на външен вид, изобщо нищо забележително нямаше в лицето или тялото му. Само бялата кожа и кръговете под очите, с които бях свикнала. Носеше бледосиня риза с дълги ръкави и изтъркани сини джинси.
- Предполагам, че ще кажеш на приятелят ти да отмъсти за теб – попита той, с надежда както ми се стори.
- Не, не мисля така. Или поне, помолих го да не го прави.
- И какъв беше неговият отговор на това?
- Не знам. – Беше странно колко лесно се общуваше с този възпитан ловец. – Оставих му писмо.
- Колко романтично, едно последно писмо. А мислиш ли, че ще го уважи? – Гласът му беше малко по-суров сега, с лек намек от сарказъм в учтивият му тон.
- Надявам се.
- Хмммм. Е, надеждите ни се различават. Виждаш ли, всичко това беше малко прекалено лесно, прекалено бързо. Ако трябва да бъдем пределно честни, разочарован съм. Очаквах много по-голямо предизвикателство. А накрая се оказва, че съм се нуждаел само от малко късмет.
Чаках в мълчание.
- Когато Виктория не можа да се добере до баща ти, я накарах да разузнае малко повече за теб. Нямаше никакъв смисъл да обикаляме планетата, за да те преследвам, когато можех удобно да те почакам на място по мой избор. Така че, след като обсъдих с Виктория, реших да дойда във Финикс, за да посетя майка ти. Бях те чул да казваш, че си отиваш вкъщи. Отначало дори не си и мечтаех, че наистина го имаш предвид. Но след това се зачудих. Хората могат да бъдат лесно предсказуеми – те обичат да бъдат на някое познато и безопасно място. И не били било перфектният план, да отидеш на последното място, където трябва да си, когато се криеш – мястото, където си казала, че ще бъдеш. Но, разбира се, не бях сигурен, беше само предчувствие. Обикновено получавам едно особено чувство за жертвата, която ловя, шесто чувство, ако искаш го наречи. Преслушах съобщението ти, когато пристигнах в къщата на майка ти, но разбира се, не можех да зная откъде се обаждаш. Беше много полезно да имам номера ти, но ти можеше да бъдеш и в Антарктида, а играта нямаше да проработи освен ако ти не бе някъде наблизо. И тогава гаджето ти се качи на самолета до Финикс. Виктория ги наблюдаваше заради мен, естествено – в една игра с много участници не мога да работя сам. И те ми казаха това, на което се надявах, че ти все пак си тук. Бях подготвен – вече бях преминал през очарователните ви домашни касети. И тогава беше просто въпрос на блъф. Доста лесно, нали знаеш, наистина не достига стандартите ми. Затова, виждаш ли, надявам се, че грешиш за гаджето си. Едуард, нали така?
Не отговорих. Самохвалството ми отслабваше. Усещах, че той идва към края на злорадстването си. То и без това не бе предназначено за мен. Нямаше никаква слава в това да ме победиш, мен – уязвимиян човек.
- Ще имаш ли нещо против, ако оставя малко писмо от мое име за твоят Едуард?
Той пристъпи назад и докосна малка дигитална видеокамера, внимателно балансирана върху стерео уредбата. Малка червена лампичка показваше, че вече е включена. Той я настрои няколко пъти, разшири картината. Наблюдавах го с ужас.
- Съжалявам, но не мисля, че ще може да устои да ме хване след като изгледа това. А и не бих искал да пропусне нещо. Беше само заради него, разбира се. Ти си просто човек, който за нещастие бе на грешното място, в грешното време и неоспоримо в компанията на грешната тълпа, бих добавил.
Той пристъпи към мен, като се усмихваше.
- Преди да започнем...
Почувствах прилив на гадене вътре в стомаха си, докато той говореше. Това не беше нещо, което бях очаквала.
- Искам само да допълня нещо, съвсем мъничко. Отговорът беше през цялото време там, и толкова се страхувах, че Едуард ще го види и ще ми развали забавлението. Случи се само веднъж, о, преди десетилетия. Един-единственият път, когато жертвата ми ми избяга. Виждаш ли, вампирът, който беше толкова глупаво обсебен от тази малка жертва, направи избора, който твоят Едуард бе твърде слаб да направи. Когато старецът разбра, че съм тръгнал след малката му приятелка, той я открадна от лудницата, където работеше – никога няма да разбера манията, която някои вампири развиват към вас хората – и веднага щом я освободи, се постара да е в безопасност. Тя дори не забеляза болката, горкото малко същество. Беше заключена в онази черна килия прекалено дълго време. Сто години по-рано и щеше да бъде изгорена на клада, заради виденията си. През 1920-те години това си заслужаваше лудницата и шоковите терапии. Когато тя отвори очите си, силна с новата си младост, бе сякаш не е виждала слънцето преди. Старият вампир я направи силен нов вампир, и нямаше причина да й посегна тогава. – Той въздъхна. – Унищожих стареца за отмъщение.
- Алис – прошепнах аз, поразена.
- Да, малката ти приятелка. Бях изненадан да я видя на поляната. Така че предполагам, че групата й ще си извлекат малка утеха от това преживяване. Аз вземам теб, но те получават нея. Единствената жертва, която ми е убягвала, доста голяма чест, всъщност. А и миришеше толкова вкусно. Все още съжалявам, че не можах да вкуся... Миришеше дори по-добре от теб. Извинявай – не исках да съм груб. Ти имаш много приятен мирис. На цветя, като че ли...
Той направи още една крачка към мен, докато не бе само на сантиметри разстояние. Той вдигна кичур от косата ми и го помириса деликатно. След което нежно върна кичура на мястото му, и почувствах студените му пръсти срещу гърлото ми. Той се пресегна, за да погали бързо с палец бузата ми веднъж, лицето му любопитно. Толкова силно исках да побегна, но бях замръзнала. Не можех дори да помръдна.
- Не – прошепна той на себе си, като отпусна ръката си. – Не разбирам. – Той въздъхна. – Е, предполагам, че трябва да приключим с това. След което ще мога да се обадя на приятелите ти и да им кажа къде да открият теб и малкото ми съобщение.
Определено ми се гадеше сега. Щеше да има болка, можех да го видя в очите му. Нямаше да е достатъчно за него, да се нахрани и да си тръгне. Нямаше да има бърз край, на какъвто се надявах. Коленете ми започнаха да треперят и се уплаших, че ще падна.
Той отстъпи назад и започна да обикаля около мен, небрежно, сякаш искаше да разгледа по-добре статуя в музей. Лицето му все още бе открито и приветливо, докато обмисляше откъде да започне.
След което се хлътна напред, в приведена поза, която разпознах, и приятната му усмивка бавно се разтягаше, докато накрая не беше усмивка, а изкривяване на зъби, оголени и блестящи.
Не можех да се спра – опитах се да бягам. Колкото и безнадеждно да бе, както и очаквах, предвид омекналите ми колене, паниката ме завладя и се изстрелях към изхода.
Той беше пред мен само за части от секундата. Не видях дали използва ръката или кракът си, беше прекалено бързо. Разбиващ удар порази гръдният ми кош – усетих се как летя назад, и чух пукота, когато главата ми се удари в огледалата. Стъклата изпопадаха, някои от големите парчета се разбиха на пода до мен.
Бях прекалено зашеметена, за да почувствам болката. Не можех да си поема дъх.
Той тръгна бавно към мен.
- Това е доста хубав ефект – каза той, като изучаваше бъркотията от стъкла, гласът му отново дружелюбен. – Помислих си, че тази стая ще е визуално драматична за моят малък филм. Затова й избрах това място, за да се срещна с теб. Перфектно е, не е ли?
Не му обърнах внимание, като се изправих на ръце и колене и запълзях към другата врата.
Той бе веднага до мен, кракът му стъпил силно върху кракът ми. Чух отвратителното пукане преди да го усетя. Но след това наистина го усетих и не можах да сдържа викът си на агония. Извъртях се, за да се пресегна към кракът си и той все още бе надвесен над мен, усмихваше се.
- Искаш ли да преосмислиш последната си молба? – попита той учтиво. Палецът му побутна счупеният ми крак и аз чух пронизващ писък. С шок осъзнах, че бе моят собствен. – Не предпочиташ ли Едуард да се опита да ме намери? – настоя той.
- Не! – изграчих аз. – Не, Едуард, недей... – И тогава нещо удари лицето ми, като ме метна назад към счупените стъкла.
Освен болката в кракът ми, усетих остро разкъсване през скалпа ми, където стъклото го бе срязъл. И тогава топлата влага започна да се разпростира през косата ми с тревожна скорост. Можех да усетя как се просмуква в рамото на ризата ми, чух я да капе на пода под мен. Мирисът й накара стумахът ми да се свие.
Въпреки гаденето и замаяността, видях нещо, което ми даде внезапно, последно късче надежда. Очите му, едва напрегнати преди, сега горяха с неконтролируема нужда. Кръвта – разпростираща се ярко червена по бялата ми тениска, като течеше бързо на пода – го влудаваше от жажда. Без значение първоначалните му намерения, той не можеше да устои на това дълго време.
Нека да свърши бързо, беше всичко, на което се надявах, докато леещата се кръв от главата ми отне съзнанието ми със себе си. Очите ми се затваряха.
Сякаш изпод вода чух последното ръмжене на ловеца. Можех да видя през дългите тунели, в които се бяха превърнали очите ми, тъмната фигура да пристъпва към мен. С последни усилия, ръката ми инстинктивно се вдигна, за да предпази лицето ми. Очите ми се затвориха и аз изпаднах в безсъзнание.

ДВАДЕСЕТ И ТРЕТА ГЛАВА

0 коментара:

Публикуване на коментар

Благодарим за коментара! :)