3.03.09 г.

on
6. ПРИЯТЕЛИ


Нямаше нужда да крием моторите на друго място, освен в бараката на Джейкъб. Инвалидната количка на Били не можеше да маневрира по неравната земя, която я разделяше от къщата.
Джейкъб веднага започна да разглобява първият мотор - червеният, който бе предназначен за мен - на парчета веднага. Той отвори пасажерската врата на Заека, за да мога да седна на седалката, наместо на земята. Докато работеше, Джейкъб бъбреше жизнерадостно, като се нуждаеше само от леки подмятания от моя страна, за да поддържа разговора. Той ме осведоми за прогреса на десетата си година в училище, като каканижеше за класовете си и двамата си най-добри приятели.
- Куил и Ембри? - прекъснах аз. - Това са необичайни имена.
Джейкъб се изсмя.
- Куил се предава от поколения, а пък за Ембри мисля, че е кръстен на звезда от сапунен сериал. Не мога да кажа нищо по въпроса обаче. Започват доста гадна кавга, ако ги подкачиш за имената им - ще те линчуват.
- Добри приятели. - Повдигнах вежди.
- Не, такива са. Просто не се закачай с имената им.
Точно тогава един вик оттекна в далечината.
- Джейкъб? - извика някой.
- Това Били ли е? - попитах аз.
- Не. - Джейкъб наведе глава и изглеждаше така, сякаш се е изчервил изпод кафявата си кожа. - Говорим за вълка - измърмори той, - а той в кошарата.
- Джейк? Тук ли си? - Викащият глас се приближаваше.
- Да! - извика обратно Джейкъб и въздъхна.
Почакахме в кратка тишина, докато две високи, тъмнокожи момчета се появиха иззад ъгъла на бараката.
Единият беше строен и висок почти колкото Джейкъб. Черната му коса стигаше до брадичката му и бе разделена на път, като едната страна бе затъкната зад лявото му ухо, докато дясната се вееше свободно. По-ниското момче беше по-плещесто. Бялата му тениска бе опъната върху добре развитият му гръден кош и той очевидно съзнателно ликуваше от този факт. Неговата коса бе ужасно къса.
И двете момчета се заковаха на място, когато ме видяха. Слабото момче бързо местеше поглед от мен към Джейкъб, докато едрото момче държеше очите си върху мен, като по лицето му се разтягаше бавна усмивка.
- Здрасти, момчета - поздрави ги Джейкъб с половин уста.
- Здрасти, Джейк - каза ниското без да отмества поглед от мен. Нямаше как да не му се усмихна, усмивката му беше толкова закачлива. Когато го направих, той ми смигна. - Здрасти и на теб.
- Куил, Ембри - това е моята приятелка, Бела.
Куил и Ембри - все още не знаех кой кой е - си размениха многозначителен поглед.
- Хлапето на Чарли, нали? - попита ме едрото момче, като изпъна ръката си.
- Точно така - потвърдих аз, като се здрависах с него. Хватката му беше здрава - изглеждаше така сякаш изпъва бицепса си.
- Аз съм Куил Атеара - обяви той тържествено преди да пусне ръката ми.
- Приятно ми е да се запознаем, Куил.
- Здрасти, Бела. Аз съм Ембри, Ембри Кол - обаче вероятно вече си се досетила. - Ембри ми се усмихна срамежливо и ми махна с една ръка, която след това пъхна в джоба на дънките си.
Кимнах.
- Приятно ми е да се запозная и с теб.
- Та, какво правите вие двамата? - попита Куил, като все още гледаше към мен.
- Бела и аз ще поправим тези мотори - обясни неточно Джейкъб. Но "мотори" очевидно беше вълшебната дума. И двете момчета отидоха да огледат проекта на Джейкъб, като го засипаха с осведомени въпроси. Много от думите, които използваха ми бяха непознати и ми хрумна, че вероятно трябва да имаш игрек-хромозома, за да разбереш вълнението.
Те все още бяха погълнати от разговора за части и чаркове, когато реших, че трябва да се отправям обратно към вкъщи преди Чарли да се е появил тук. С въздишка се изнизах от Заека.
Джейкъб вдигна извинителен поглед.
- Отегчаваме те, нали?
- Нее. - И не беше лъжа. Наистина ми беше приятно - колко странно. - Просто трябва да отида и да приготвя вечерята на Чарли.
- О... ами, ще приключа с разглобяването на тези части довечера и ще измисля от какво още ще имаме нужда, за да започнем с ремонта им. Кога искаш да поработим върху тях отново?
- Може ли да дойда отново утре? - Неделите бяха проклятието на съществуването ми. Никога нямах достатъчно домашно, което да ме държи заета.
Куил сръга Ембри в ръката и двамата си размениха по едно ухилване.
Джейкъб се усмихна радостно.
- Това би било страхотно!
- Ако направиш списък, можем да отидем на пазар за части - предложих аз.
Лицето на Джейкъб помръкна малко.
- Все още не съм убеден, че трябва да те оставя да платиш за всичко.
Поклатих глава.
- Няма начин. Аз спонсорирам този проект. Ти трябва само да допринесеш с труд и експертни съвети.
Ембри изви очите си към Куил.
- Не ми се струва справедливо - поклати глава Джейкъб.
- Джейк, ако занеса тези на механик, колко мислиш, че ще ми вземе? - изтъкнах аз.
Той се усмихна.
- Добре, имаме сделка.
- Да не забравяме и уроците по каране - добавих аз.
Куил се ухили широко на Ембри и му прошепна нещо, което не долових. Ръката на Джейкъб се стрелна, за да удари Куил отзад през главата.
- Стига толкова, махайте се - измърмори той.
- Не, наистина, трябва да тръгвам - запротестирах аз, докато се отправях към вратата. - Ще се видим утре Джейкъб.
Веднага щом се махнах от погледите им, чух Куил и Ембри да викат хорово:
- Оооооооу!
Последва звук от кратко боричкане, който бе допълнен от едно "ауч" и едно "ей!"
- Ако някой от вас дори посмее утре да си покаже носа тук... - чух Джейкъб да заплашва. Гласът му се изгуби, докато вървях през дърветата.
Изкикотих се тихо. Звукът ме накара да се ококоря учудено. Смеех се, наистина се смеех, и нямаше никой наоколо, който да ме гледа. Почувствах се толкова безтегловна, че се засмях отново, само за да накарам чувството да продължи още малко.
Изпреварих Чарли до вкъщи. Тъкмо когато влизаше, вадех печеното пиле от тавата и го поставях на купчина хартиени кърпи.
- Здрасти, тате - ухилих му се аз.
Шок премина през лицето му, преди да успее да се осъзнае.
- Здрасти, скъпа - каза той, като гласът му беше несигурен. - Забавлява ли се с Джейкъб?
Започнах да сервирам храната на масата.
- Да, забавлявах се.
- Е, това е хубаво. - Той все още беше предпазлив. - Какво правихте двамата?
Сега беше мой ред да съм предпазлива.
- Помотах се из гаража му, докато го гледах как работи. Знаеш ли, че ремонтира един фолксваген?
- Да, мисля, че Били ми спомена нещо.
Разпитът трябваше да спре, когато Чарли започна да дъвче, но той продължи да изучава лицето ми, докато се хранеше.
След вечеря се помотах наоколо, като почистих два пъти кухнята и започнах да правя бавно домашното си в съседната стая, докато Чарли гледаше хокеен мач. Чаках колкото можех повече, но накрая Чарли спомена късният час. Когато не отвърнах, той стана, протегна се и излезе, като изгаси лампата след себе си. Последвах го неохотно.
Докато се качвах по стъпалата, почувствах и последното необичайно чувство от следобеда да се извлича от системата ми, бивайки заменено от притъпен страх при мисълта какво ще трябва да преживявам сега.
Повече не бях празна като черупка. Тази вечер без съмнение щеше да е ужасяваща и като миналата. Строполих се на леглото си и се свих на топка в очакване на яростната атака. Затворих очите си и... докато се усетя, вече беше сутрин.
Взирах се поразена в сребристата светлина, която идваше от прозореца ми.
За пръв път от повече от четири месеца бях спяла без да сънувам. Да сънувам или да крещя. Не можех да кажа коя емоция бе по-силна - облекчението или шока.
Лежах неподвижно в леглото си за няколко минути, като очаквах завръщането му. Защото нещо трябваше да се появи. Ако не болката, то поне празнотата. Чаках, но нищо не се случи. Чувствах се по-отпочинала отколкото от много време насам.
До последно не се доверявах на това. Балансирах на хлъзгав и опасен ръб и нямаше да отнеме много, за да падна от него. Самото оглеждане около стаята ми с внезапно прояснени очи - забелязвайки колко странна изглежда, прекалено чиста, сякаш изобщо не живеех тук - беше опасно.
Потиснах тази мисъл в умът ми и се концентрирах, докато се обличах, върху факта, че щях да видя Джейкъб отново днес. Тази мисъл ме накара да се почувствам почти... изпълнена с надежда. Може би щеше да е същото като вчера. Може би нямаше да имам нужда да се карам да изглеждам заинтересована и да кимам или да се усмихвам в подходящият момент, както правех с всички останали. Може би... но и на това нямаше да се доверявам до последно. Нямаше да се доверявам, че ще бъде същото - толкова лесно - колкото вчера. Нямаше да мога да се изправя пред такова разочарование.
След закуска Чарли също беше внимателен. Той се опитваше да не се вглежда много в мен, като държеше очите си върху пържените яйца, докато не решеше, че не гледам.
- Какво мислиш да правиш днес? - попита той, като си играеше с конец, който се подаваше от ръкавела му, сякаш не внимаваше особено за отговорът ми.
- Ще се видя отново с Джейкъб.
Той кимна без да вдига поглед.
- Аха - каза той.
- Имаш ли против? - Престорих се, че се разтревожвам. - Мога да остана...
Той бързо вдигна поглед със следа от паника в очите му.
- Не, не! Отивай. И без това Хари щеше да дойде да гледа мачът с мен.
- Може Хари да докара Били тук - предложих аз. Колкото по-малко свидетели, толкова по-добре.
- Това е чудесна идея.
Не бях сигурна дали мачът не е извинение да ме изрита оттук, но сега изглеждаше достатъчно ентусиазиран. Той се завтече към телефона, докато закопчавах палтото си. Чувствах се притеснена с чековата книжка, която бе тикната в джоба на палтото. Досега не я бях използвала.
Навън дъждът се лееше като из ведро. Наложи ми се да карам по-бавно, отколкото ми се искаше - едва можех да видя на една кола разстояние от пикапа. Но най-накрая преминах през калните пътища към къщата на Джейкъб. Преди да съм спряла двигателя, предната врата се отвори и Джейкъб излезе, тичайки, с огромен черен чадър в ръка.
Той го задържа над вратата ми, докато я отварях.
- Чарли се обади - каза, че си на път - обясни Джейкъб с широка усмивка.
Без каквото и да е усилие, без съзнателна команда към мускулите около устните ми, усмивката в отговор се разля по лицето ми. Странно чувство на топлина се загнезди в гърлото ми, въпреки леденият дъжд, който плискаше по бузите ми.
- Добра идея да поканят и Били. - Той вдигна ръката си за хай файв.
Наложи се да се пресегна толкова на високо, за да ударя ръката му, че той се засмя.
Хари се появи да вземе Били само няколко минути по-късно. Джейкъб ме разведе на кратка екскурзия из малката си стая, докато чакахме да се освободим от родителския контрол.
- Накъде отиваме, Майстор Тричко? - попитах аз веднага щом вратата се затвори след Били?
Джейкъб извади сгънат лист от джоба си и го изглади с ръка.
- Ще започнем от бунището, да видим дали няма да имаме късмет там. Това може доста да те охарчи - предупреди ме той. - Тези мотори ще се нуждаят от доста помощ преди да могат да тръгнат отново. - Лицето ми не изглеждаше много разтревожено, затова той продължи. - Говоря ти за повече от хиляда долара тук.
Извадих чековата си книжка, повях си с нея и извих очи на тревогите му.
- Покрити сме.
Беше доста странен ден. Наслаждавах му се. Дори на бунището при проливният дъжд и калта до глезените. Отначало се зачудих дали не е просто остатъчен шок от загубата на празнотата, но не мислех, че това е достатъчно за обяснение.
Започвах да си мисля, че всичко е благодарение на Джейкъб. Не беше просто защото винаги се радваше да ме види, или защото никога не ме гледаше с ъгълчето на окото си, като очакваше от мен да направя нещо, което да ме бележи като луда или депресирана. Не беше нищо свързано с мен изобщо.
Беше самият Джейкъб. Джейкъб просто беше постоянно щастлив човек и той носеше това щастие със себе си като аура, като го споделяше с всеки, който е около него. Като едно приковано за земята слънце, когато някой беше в гравитационното му поле, Джейкъб го стопляше. Беше естествено, част от самият него. Нищо чудно, че нямах търпение да го видя.
Дори когато коментира зейналата дупка на таблото ми, не ме хвърли в паника, както би и трябвало.
- Радиото ли се е счупило? - зачуди се той.
- Аха - излъгах аз.
Той разбута около дупката.
- Кой го е изтръгнал? Има доста повреди...
- Аз го направих - признах.
Той се засмя.
- Може би не трябва да се приближаваш много към мотоциклетите.
- Няма проблеми.
Според Джейкъб, определено ни излезе късметът на бунището. Той беше много развълнуван около няколко омазани и почернели парчета от извит метал, които откри - аз бях просто впечатлена, че можеше да познае какво са.
Оттам отидохме до магазинът за машинни части в Хокиам. С пикапът ми пътят на юг по мразовитата магистрала беше повече от два часа, но времето минаваше лесно с Джейкъб. Той бърбореше за приятелите си и за училището си, а аз осъзнах, че задавам въпроси без изобщо да се преструвам, наистина любопитна да чуя какво ще ми каже.
- Само аз говоря - оплака се той след дълга история, как Куил се забъркал в неприятности след като поканил на среща гаджето на един абитуриент. - Какво ще кажеш да е твой ред? Какво става във Форкс? Сигурно е по-интересно от Ла Пуш.
- Грешиш - въздъхнах аз. - Наистина нищо не става. Твоите приятели са много по-интересни от моите. Харесвам приятелите ти. Куил е забавен.
Той се смръщи.
- Мисля, че и Куил те харесва.
Засмях се.
- Той е малко малък за мен.
Джейкъб се намръщи още повече.
- Не е чак толкова малък. Само с година и няколко месеца.
Имах чувството, че вече не говорим за Куил. Задържах гласът си все така лек, като го подразних.
- Разбира се, но като се има предвид разликата в съзряването между момчетата и момичетата, не трябва ли да броим това в кучешки години? Това на колко ме прави, на дванайсет години?
Той се засмя, като изви очи.
- Добре, но ако ще си толкова докачлива, трябва да броим и размера. Ти си толкова дребна, че трябва да смъкна десет от общите ти години.
- Метър и шейсет и три си е напълно нормален ръст - подсмръкнах аз. - Не съм виновна, че ти си откачалка.
Закачахме се така, докато стигнем до Хокиам, като все още спорехме за правилната формула за определяне на възрастта - изгубих още две години, защото не знаех как се сменя гума, но се сдобих с една, задето именно аз водех счетоводството вкъщи - докато не стигнахме магазина и на Джейкъб не му се наложи да се концентрира отново. Открихме всичко останало в списъкът му и Джейкъб беше уверен, че ще направи голям прогрес с нашите придобивки.
По времето, когато се бяхме върнали в Ла Пуш, аз бях на двайсет и три, а той на трийсет - определено многобройните му умения накланяха везните в негова полза.
Не бях забравила причината, заради която правя всичко това. И въпреки, че се наслаждавах повече отколкото си мислех, че е възможно, първоначалното ми желание не бе намаляло. Все още исках да мамя. Беше неразумно и наистина не ми пукаше. Щях да бъда безразсъдна, доколкото е възможно във Форкс. Нямаше само аз да спазвам един празен договор. Да прекарвам времето си с Джейкъб се оказа много по-голям бонус, отколкото очаквах.
Били все още не се бе върнал, така че не ни се наложи да се промъкваме, за да разтоварим придобивките си. Веднага щом наредихме всичко на земята до кутията с инструменти на Джейкъб, той веднага се залови за работа, като все още бърбореше и се смееше, докато пръстите му шареха опитно по металните парчета пред него.
Умението на Джейкъб с ръцете му беше забележително. Изглеждаха прекалено големи за такава деликатна работа, която извършваха с лекота и прецизност. Докато работеше изглеждаше почти грациозен. За разлика от това, когато беше на краката си - там, височината му и големите му крака го правиха почти толкова опасен, колкото и аз бях. Куил и Ембри не се появиха, така че вероятно вчерашната му заплаха бе взета насериозно.
Денят мина прекалено бързо. Извън гаража се стъмни прекалено бързо и тогава чухме Били да ни вика.
Скочих на крака да помогна на Джейкъб да прибере нещата, като се колебаех, защото не знаех какво да взема.
- Просто ги остави - каза той. - Ще поработя по тях по-късно тази вечер.
- Да не занемариш училищната си работа или нещо подобно - казах аз, като се чувствах леко виновна. Не исках да му навличам неприятности. Този план беше само за мен.
- Бела?
Главите и на двама ни се извиха по посока на гласът на Чарли, който се носеше през дърветата, като звучеше по-наблизо отколкото до къщата.
- По дяволите - промърморих аз. - Идвам! - извиках към къщата.
- Да тръгваме. - Джейкъб се усмихна, като се наслаждаваше на опасната ситуация. Той изгаси лампата и за момент ослепях. Джейкъб сграбчи ръката ми и ме изпроводи от гаража през дърветата, като краката му лесно намираха познатата пътечка. Ръката му беше грапава и много топла.
Въпреки пътеката и двамата се препъвахме в краката си в тъмнината. Така че и двамата се смеехме, когато се появихме пред къщата. Смехът не отиде по-надълбоко - беше лек и повърхностен, но все пак приятен. Бях сигурна, че няма да забележи леката нотка на истерия. Не бях свикнала да се смея и ми се струваше едновременно правилно и нередно.
Чарли стоеше под малкият навес, докато Били седеше на верандата зад него.
- Здрасти, тате - казахме двамата едновременно и това ни накара отново да се засмеем.
Чарли се вгледа в мен с ококорени очи, които се стрелнаха да погледнат ръката на Джейкъб около моята.
- Били ни покани на вечеря - каза ни Чарли с разсеян тон.
- Моята супер тайна рецепта за спагети. Предава се от поколения - каза Били тържествено.
Джейкъб изсумтя.
- Не мисля, че рагуто съществува от толкова време.
Къщата беше претъпкана. Хари Клиъруотър също беше там със семейството си - жена му, Сю, която познавах смътно от детството през летата си във Форкс, и двете му деца. Лия беше последна година като мен, но с година по-голяма. Беше красива по един екзотичен начин - перфектна кожа с цвят на мед, лъскава черна коса, и дълги мигли като ветрила - и беше погълната от друго. Говореше по телефона на Били, когато влязохме вътре и цялата вечер не го пусна. Сет беше на четиринайсет - той се улавяше за всяка дума на Джейкъб с идолизиращи очи.
Бяхме прекалено много, за да се съберем на кухненската маса, затова Чарли и Хари изнесоха столовете в двора, и ядохме спагетите от чиниите в скутовете ни на приглушената светлина от отворената врата на Били. Мъжете говореха за мача и Хари и Чарли направиха планове за риболов. Сю дразнеше съпруга си за холестеролът му и се опитваше, безуспешно, да го накара да яде нещо по-зелено и с листа. Джейкъб говореше най-вече на мен и на Сет, който го прекъсваше разпалено, когато имаше опасност Джейкъб да го забрави. Чарли ме наблюдаваше, като се опитваше да го прави скрито, с доволни, но предпазливи очи.
Беше шумно и понякога объркващо, тъй като всички говореха един през друг, и смехът от една шега прекъсваше разказването на друга. Не ми се налагаше да говоря често, но се усмихвах доста и само, защото така исках.
Не исках да си тръгвам.
Въпреки това, тук е Вашингтон и неизбежният дъжд накрая развали партито - всекидневната на Били беше прекалено малка, за да ни осигури продължение на сбирката. Хари бе докарал Чарли, затова се возихме двамата в пикапа ми на връщате. Той ме попита за денят ми и аз му казах по-голямата част от истината - че съм отишла с Джейкъб да търсим части, след което съм го гледала как работи в гаража си.
- Мислиш ли да го посетиш отново? - поинтересува се той, като се опитваше да звучи небрежно.
- Утре след училище - признах аз. - Ще си взема домашните, не се тревожи.
- Определено, не бива да изоставаш - поръча ми той, като се опитваше да скрие удоволствието си.
Бях нервна, когато се върнахме в къщата. Не исках да се качвам горе. Топлината от присъствието на Джейкъб отслабваше, и в отсъствието си, тревогите растяха по-силни. Бях сигурна, че няма да ми се размине с две спокойни вечери една след друга.
За да отложа лягането, си проверих и-мейла - имаше ново съобщение от Рене.
Тя говореше за денят си, за новият литературен клуб, който бе заел мястото на часовете по медитация, от които наскоро се бе отказала, за седмицата й на заместване при втори клас, като й липсваха по-малките ученици. Описа ми как Фил се радва на новата си треньорска работа и че плануват втори меден месец в Дисниленд.
Забелязах как всичко написано бе като извадка от дневник, отколкото като писмо към някой друг. Заля ме разкаяние, което остави след себе си некомфортно парене. Каква дъщеря съм само.
Бързо й отговорих, като коментирах всяка част от писмото й и доброволно я информирах за себе си - като описах спагетеното парти у Били и как се чувствах, докато гледам как Джейкъб изработва полезни неща от малки парчета метал - възхитена и леко завистлива. Не споменах колко различно е това писмо от предишните, които е получавала през последните няколко месеца. Едва си спомнях какво съм и писала дори през изминалата седмица, но бях сигурна, че не е много отзивчиво. Колкото повече мислех върху това, толкова по-виновна се чувствах - сигурно наистина съм я разтревожила.
Останах до много късно след това, като приключих с повече домашни от обичайното. Но нито липсата на сън, нито прекараното време с Джейкъб - бивайки почти щастлива по един повърхностен начин - можеха да задържат сънят далеч за две поредни нощи.
Събудих се трепереща, писъкът ми заглушен от възглавницата.
Докато приглушената сутрешна светлина се процеждаше през мъглата отвън прозореца ми, лежах в леглото си и се опитнах да се отърся от съня. Имаше малка разлика миналата нощ и се опитах да се концентрирам върху нея.
Миналата нощ не бях сама в гората. Сам Ълий - мъжът, който ме бе извадил от гората онази нощ, за която не можех да понеса да си мисля съзнателно - беше там. Беше странна и неочаквана промяна. Тъмните очи на мъжът бяха изненадващо недружелюбни, изпълнени с някаква тайна, която той не беше склонен да сподели. Погледът ми попадаше на него толкова често, колкото позволяваше хаотичното ми търсене - караше ме да се чувствам неудобно, дълбоко изпод обичайната паника, от присъствието му там. Може би това беше, защото когато не гледах директно към него, формата му сякаш трептеше и се променяше като го виждах с периферното си зрение. И въпреки това, той не правеше нищо друго освен да стои и да гледа. За разлика, когато се бяхме срещнали през реалността, той не ми предложи помоща си.
Чарли ме зяпаше по време на закуска и аз се опитах да не му обръщам внимание. Предполагам, че си го заслужавах. Не можех да не очаквам от него да не се тревожи. Вероятно щяха да отнемат седмици преди да спре да ме гледа за завръщането на зомбито и просто трябваше да се опитам да не се дразня толкова. Все пак и аз щях да гледам за завръщането на зомбито. Два дни едва ли можеха да се сметнат за достатъчно дълго време, за да ме обявят за излекувана.
Училището беше обратното. Сега, когато обръщах внимание беше ясно, че никой не ме наблюдава там.
Спомних си първият си учебен ден в Гимназия Форкс - колко отчаяно исках да се превърна в сиво и да се слея с мокрият бетон на тротоара като един прекалено голям хамелеон. Изглежда, че получавах отговорът на молитвите си година по-късно.
Все едно не бях там. Дори очите на учителите се плъзгаха през мястото ми, сякаш беше празно.
Ослушвах се цяла сутрин, като чувах отново гласовете на хората около мен. Опитах се да наваксвам със случващото се наоколо, но разговорите бяха толкова несвързани, че се отказах.
Джесика не погледна към мен, когато седнах до нея по математика.
- Здрасти, Джес - казах аз с привидно безгрижие. - Как мина останалата част от уикенда ти?
Тя ме погледна подозрително. Дали ми бе още ядосана? Или просто нямаше търпение да се разправя с една луда?
- Супер - каза тя, като се извърна обратно към учебника си.
- Това е хубаво - промърморих аз.
Метафората "студено рамо" изглежда съдържаше и буквална истина в себе си. Можех да усетя топлият въздух от радиаторите, но все още ми беше студено. Махнах якето от облегалката на стола ми и си го сложих отново.
Четвъртият ми час се проточи, затова масата, на която седях обичайно по обяд беше пълна, докато пристигна. Майк беше там, Джесика и Анджела, Конър, Тайлър, Ерик и Лорън. Кейти Маршъл, червенокосата деветокласничка, която живееше близо до мен, седеше с Ерик и Остин Маркс - най-големият брат на момчето с мотоциклетите - стоеше до нея. Зачудих се от колко време седи тук, като не можах да си спомня дали й е за първи ден или е обичаен навик.
Започвах да се дразня от себе си. Със същият успех можеха да ме запечатат в пакет с фъстъци през изминалият срок.
Никой не погледна към мен, когато седнах до Майк, дори и след като столът ми изскърца срещу линулеума, докато го издърпвах назад.
Опитах се да следя разговорът.
Майк и Конър си говореха за спорт, така че се отказах веднага от този.
- Къде е Бен днес? - Лорън питаше Анджела. Ободрих се, заинтересована. Чудех се дали това означава, че Анджела и Бен са все още заедно.
Едва разпознах Лорън. Беше отрязала цялата си руса, копринена коса - сега имаше толкова къса коса като на фея, че отзад беше обръсната по момчешки. Колко необичайно от нейна страна. Искаше ми се да знам причината зад това. Да не би някой да й е залепил дъвка? Или я е продала? Нима всички хора, към които тя се държеше постоянно гадно, я бяха хванали след физическо и я бяха скалпирали? Реших, че не е честно да я съдя по предишното си мнение за нея. Всичко което знаех сега, че се е превърнала в мил човек.
- Бен има стомашен грип - каза Анджела с тихият си, спокоен глас. - Да се надяваме, че е от онези, които са по едно денонощие. Наистина му беше лошо миналата вечер.
Анджела също бе променила косата си. Беше пуснала пластовете си да израснат.
- Какво правихте вие двете този уикенд? - попита Джесика, като не звучеше особено заинтересована от отговорът. Обзалагам се, че питаше само, за да разкаже собствените си истории. Зачудих се дали ще разкаже за случилото се в Порт Анджелис, докато стоях само на две места разстояние от нея? Толкова ли бях невидима, че никой не се чувстваше неудобно да ме обсъжда, докато съм там?
- Всъщност щяхме да си направим пикник в неделя, но... променихме плановете си - каза Анджела. Имаше определена нотка в гласът й, която улови интересът ми.
При Джес не чак толкова.
- Много лошо - каза тя, готова да се впусне в собствената си история. Но не бях единствената, която внимаваше.
- Какво се случи? - попита Лорън любопитно.
- Ами - каза Анджела, като се колебаеше повече от обичайното, въпреки че винаги беше сдържана, - карахме на север, почти до горещите извори - има хубаво местенце точно на километър от пътечката. Но на половината път дотам... видяхме нещо.
- Видели сте нещо? Какво? - Бледите вежди на Лорън се събраха в една. Дори Джес се заслуша сега.
- Не знам - каза Анджела. - Мислим си, че беше мечка. Във всеки случай беше черна, но изглеждаше... прекалено голяма.
Лорън изсумтя.
- О, и вие ли! - Очите й станаха подигравателни и реших, че не си е заслужавала съмнението. Очевидно характерът й не се бе променил толкова, колкото косата й. - Тайлър се опита да ми пробута тая история миналата седмица.
- Няма да видиш никакви мечки толкова близо до курорта - каза Джесика, като застана на страната на Лорън.
- Наистина - възрази Джесика с нисък глас, като гледаше надолу към масата. - Видяхме я.
Лорън се изкиска. Майк все още говореше на Конър, без да обръща внимание на момичетата.
- Не, права е - намесих се нетърпеливо. - Имахме един планинар тази събота, който също е видял мечка, Анджела. Каза, че била огромна и черна и точно извън града, нали така, Майк?
Имаше момент на мълчание. Всеки чифт очи се обърна да ме погледне шокирано. Новото момиче, Кейти, бе зяпнала с уста така, сякаш бе станала свидетел на експлозия. Никой не помръдна.
- Майк? - промърморих аз, ужасена. - Спомняш ли си човекът с историята за мечката?
- Д-да - заекна Майк след секунда. Не знаех защо ме гледа толкова странно. Заговорих го на работа, нали така? Нали? Поне така ми се струва...
Майк се съвзе.
- Да, имаше един мъж, който каза, че е видял голяма черна мечка точно вдясно от пътеката - по-голяма от гризли - потвърди той.
- Хмм. - Лорън се извърна към Джесика, с вдървени рамене и промени темата.
- Получи ли новини от университета? - попита тя.
Всички също отместиха поглед, освен Майк и Анджела. Анджела ми се усмихна плахо и аз побързах да отвърна на усмивката й.
- Та, какво прави този уикенд, Бела - попита Майк любопитно, но странно предпазливо.
Всички, освен Лорън, погледнаха обратно към мен в очакване на отговорът ми.
- Петък вечер отидохме с Джесика на кино в Порт Анджелис. След което прекарах събота следобед и по-голямата част от неделя в Ла Пуш.
Погледите се отместиха към Джесика и обратно към мен. Джес изглеждаше раздразнена. Зачудих се дали не е искала никой да узнава, че е излизала с мен, или просто е искала тя да разкаже историята.
- Какъв филм гледахте? - попита Майк, като започна да се усмихва.
- Мъртва зона - онзи със зомбитата. - Ухилих се окуражително. Може би известна част от повредата, която бях нанесла през изминалите зомбирани месеци, беше поправима.
- Чух, че бил страшен. Ти мислиш ли така? - Майк имаше силно желание да продължи разговорът.
- На Бела й се наложи да излезе към краят, тотално беше откачила - подхвърли Джесика с лукава усмивка.
Кимнах, като се опитах да изглеждам засрамена.
- Беше доста страшно.
Майк не спря да ми задава въпроси до края на обяд. Постепенно останалите успяха да започнат собствени разговори, въпреки че все още ме гледаха доста. Анджела говореше най-вече с мен и Майк, и когато станах да оставя подносът си, тя ме последва.
- Благодаря ти - каза тя с ниският си глас, когато се отдалечихме от масата.
- За какво?
- Че се застъпи за мен.
- Няма проблеми.
Тя ме погледна загрижено, но не по обидният, може-би-се-е-побъркала начин.
- Добре ли си?
Ето защо бях избрала Джесика пред Анджела - въпреки че винаги съм харесвала повече Анджела - за излизането по момичешки. Анджела беше прекалено възприемчива.
- Не напълно - признах аз. - Но съм малко по-добре.
- Доволна съм - каза тя. - Липсваше ми.
Тогава Лорън и Джесика се отправиха към нас и чух Лорън да шепне високо:
- О, радост, Бела се завърна.
Анджела извъртя очите си към тях, като ми се усмихна насърчително.
Въздъхнах. Сякаш започвах всичко отначало.
- Кой ден сме днес? - внезапно се зачудих аз.
- Деветнайсти януари.
- Хмм.
- Какво има? - попита Анджела.
- Точно преди една година на вчерашният ден беше първият ми ден тук - замислих се аз.
- Нищо не се е променило - промърмори Анджела, като гледаше към Лорън и Джесика.
- Знам - съгласих се аз. - Тъкмо си мислех същото нещо.

СЕДМА ГЛАВА

0 коментара:

Публикуване на коментар

Благодарим за коментара! :)