3.03.09 г.

on
ПРЕДГОВОР

Чувствах се като в капан в един от онези ужасяващи кошмари, в които трябва да бягаш, да бягаш, докато дробовете ти се пръснат, но не можеш да накараш тялото си да се движи достатъчно бързо. Краката ми сякаш се движеха все по-бавно и бавно, докато си пробивах път през безчувствената тълпа, но стрелките на огромният часовник не се забавиха. С безпощадна, безгрижна сила те се въртяха неумолимо към краят – края на всичко.
Но това не беше сън, и, за разлика от кошмарите си, не бягах за живота си – тичах, за да спася нещо безкрайно по-ценно. Собственият ми живот означаваше малко за мен днес.
Алис беше казала, че има добър шанс и двете да умрем тук. Вероятно резултатът щеше да е различен, ако не беше възпрепятствана от ослепителната слънчева светлина – само аз бях свободна да бягам през светлият, претъпкан площад.
А не можех да бягам достатъчно бързо.
Затова нямаше значение за мен, че бяхме заобиколени от изключително опасни врагове. Когато часовникът започва да отброява часът, като вибрираше изпод подметките на бавните ми крака, знаех, че съм закъсняла – и бях доволна, че нещо кръвожадно чакаше зад кулисите. Защото ако се проваля, се отказвах от всякакво желание за живот.
Часовникът би още веднъж и слънцето застана точно в центъра на небето.

ПЪРВА ГЛАВА

0 коментара:

Публикуване на коментар

Благодарим за коментара! :)