3.03.09 г.

on
8. АДРЕНАЛИН


- Добре, къде ти е съединителят?
Посочих към лоста под лявата ми дръжка. Беше грешка да отпускам хватката. Тежкият мотор се разклати изпод мен, като заплаши да ме катурне настрани. Сграбчих отново дръжката, като се опитах да го задържа мирен.
- Джейкъб, не иска да стои изправен - оплаках се аз.
- Ще стои, когато се движиш - обеща той. - Сега, къде ти е спирачката?
- Зад десният ми крак.
- Грешка.
Той хвана дясната ми ръка и изви пръстите ми около лоста под дръжката за газта.
- Но ти каза...
- Това е спирачката, която ти трябва. Не използвай задната спирачка засега, тя е за по-късно, когато знаеш какво правиш.
- Това не звучи както трябва - казах подозрително аз. - Не са ли важни и двете спирачки?
- Забрави задната спирачка, става ли? Ето... - Той обви ръката си около моята и ме накара да натисна лоста. - Така спираш. Не забравяй. - Той стисна още един път ръката ми.
- Добре - съгласих се аз.
- Газ?
Стиснах дясната дръжка.
- Трансмисия?
Бутнах я с левият си прасец.
- Много добре. Мисля, че теорията ти е ясна. Сега просто трябва да го подкараш.
- Аха - промърморих аз, като се страхувах да кажа повече. Стомахът ми ме свиваше особено и ми се стори, че гласът ми ще се пропука. Бях ужасена. Опитах се да си кажа, че страхът е безсмислен. Вече бях преживяла най-ужасното възможно нещо. В сравнение с това, какво можеше да ме уплаши сега? Би трябвало да мога да погледна смъртта в очите и да се изсмея.
Стомахът ми не беше съгласен с мен.
Вгледах се в дългата ивица път, който бе обграден от гъста, мъглива зеленина от всяка страна. Пътят беше пясъчлив и влажен. По-добър отколкото кален.
- Искам да хванеш съединителят - инструктира ме Джейкъб.
Обвих пръсти около съединителя.
- Сега това е жизнено важно, Бела - наблегна Джейкъб. - Не го пускай, ясно? Искам да си представиш, че съм ти дал активирана граната. Щифта го няма и ти държиш палеца, за да не избухне.
Стиснах още по-силно.
- Браво. Мислиш ли, че ще можеш да ритнеш педала?
- Ако си помръдна кракът, ще падна - казах му аз през стиснати зъби, като пръстите ми се бяха свили здраво около активираната граната.
- Добре, аз ще го направя. Не пускай съединителят.
Той отстъпи назад и внезапно удари с кракът си педала. Имаше кратък, раздиращ звук и силата на ударът му разтресе мотора. Започнах да падам настрани, но Джейк хвана мотора преди да ме е повалил на земята.
- Внимателно сега - насърчи ме той. - Все още ли държиш съединителя?
- Да - казах задъхано аз.
- Спусни си краката - ще пробвам отново. - Но този път сложи ръката си в задната част на седалката за всеки случай.
Отнеха още четири ритника преди двигателят да запали. Можех да усетя мотора да буботи изпод мен като ядосано животно. Сграбчих съединителят, докато пръстите не ме заболяха.
- Пробвай газта - предложи той. - Много леко. И не пускай съединителя.
Колебливо извъртях дясната дръжка. Въпреки че движението ми бе съвсем леко, моторът изръмжа изпод мен. Сега звучеше ядосан и гладен. Джейкъб се усмихна с голямо задоволство.
- Спомняш ли си как да превключиш на първа? - попита той.
- Да.
- Ами, давай тогава.
- Добре.
Той почака няколко секунди.
- Левият крак - бързо каза той.
- Знам - казах аз, като си поех дълбоко въздух.
- Сигурна ли си, че искаш да го направиш? - попита Джейкъб. - Изглеждаш уплашена.
- Добре съм - скастрих го аз. Натиснах трансмисията с една резка надолу.
- Много добре - похвали ме той. - Сега, много внимателно пусни съединителя.
Той се отдръпна с една крачка от мотора.
- Искаш да пусна гранатата? - попитах невярващо. Нищо чудно, че се отдръпваше назад.
- Така се придвижваш, Бела. Просто го направи малко по малко.
Докато разхлабвах хватката си, бях шокирана, че един глас, който не принадлежеше на момчето до мен, ме прекъсна.
- Това е безразсъдно и детинско и глупаво, Бела - гневеше се кадифеният глас.
- Оу! - ахнах аз и ръката ми пусна съединителя.
Моторът ме метна напред и падна на земята, половината върху мен. Ръмжащият двигател се задави и спря.
- Бела? - Джейкъб вдигна тежкият мотор от мен с лекота. - Ранена ли си?
Но не го слушах.
- Казах ти - промърмори перфектният глас, кристално ясен.
- Бела? - Джейкъб разтресе рамото ми.
- Добре съм - промърморих замаяно аз.
Повече от добре. Гласът се бе върнал в главата ми. Все още оттекваше в ушите ми - нежно, кадифено ехо.
Умът ми бързо премисли възможностите. Нямаше нищо познато тук - на път, който никога не бях виждала, да правя нещо, което никога не бях правила - никакво дежа ву. Значи халюцинациите сигурно бяха задействани от нещо друго... Почувствах адреналинът да тече отново през вените ми и ми се стори, че съм открила отговорът. Някаква комбинация от адреналин и опасност, или просто идиотщина.
Джейкъб ме изправяше на краката ми.
- Удари ли си главата? - попита той.
- Не мисля. - Поклатих я напред и назад, за да проверя. - Не съм ударила моторът, нали? - Тази мисъл ме разтревожи. Нямах търпение да опитам веднага отново. Да бъда безразсъдна се оказа по-добра идея, отколкото си мислех. Забрави маменето. Може би бях открила начин да възпроизвеждам халюцинации - това беше много по-важно.
- Не. Просто претовари двигателят - каза Джейкъб, като прекъсна бързите ми спекулации. - Пусна съединителят прекалено бързо.
Кимнах.
- Да опитаме отново.
- Сигурна ли си? - попита Джейкъб.
- Определено.
Този път се опитах сама да ритна педала. Беше сложно - трябваше да подскачам малко, за да ударя педалът с достатъчно сила, и всеки път като правех това, моторът се опитваше да ме прекатури. Ръцете на Джейкъб бяха над дръжките, готов да ме хване, ако имам нужда от него.
Отнеха ми няколко добри опита и дори още повече лоши опита, преди двигателят да запали и да заръмжи изпод мен. Като си спомних да не пускам гранатата, пробвах да форсирам мотора. Ръмжеше и при най-лекото докосване. Усмивката ми беше същата като на Джейкъб сега.
- Внимателно със съединителя - напомни ми той.
- Да не би да искаш да се убиеш? За това ли е всичко това? - другият глас заговори отново, тонът му бе строг.
Усмихнах се широко - все още работеше - и игнорирах въпросите. Джейкъб нямаше да позволи да ми се случи нещо сериозно.
- Прибери се при Чарли - заповяда ми гласът. Самата му красота ме удиви. Не можех да позволя на паметта ми да го изгуби, без значение от цената.
- Пусни го бавно - насърчи ме Джейкъб.
- Ще го направя - казах аз. Малко ме притесни, когато осъзнах, че отговарям и на двама им.
Гласът в главата ми простена срещу ръмженето на мотоциклета.
Като се опитвах да се фокусирам този път, да не позволя на гласът да ме сепне отново, отпусках ръката си лека по лека. Внезапно скоростта превключи и ме изпрати напред.
И аз летях.
Имаше вятър, който не беше там преди и духаше кожата срещу черепа ми и виеше назад косата ми с такава сила, че имах чувството, че някой я дърпа. Стомахът ми бе останал някъде назад, докато адреналинът се проправяше път през тялото ми и гъделичкаше вените ми. Дърветата минаваха покрай мен, като се сливаха в една зелена стена.
Но това беше само първа скорост. Кракът ми трепна към предавките, докато натисках за повече газ.
- Не, Бела! - извика гневният, сладък като мед глас в ухото ми. - Внимавай какво правиш!
Разсея ме достатъчно от скоростта, за да осъзная, че пътят завиваше леко наляво, а аз все още вървях напред. Джейкъб не ми беше казал как да завивам.
- Спирачки, спирачки - промърморих на себе си, като инстинктивно натикнах с десният си крак, както бих направила и с пикапът ми.
Моторът внезапно беше нестабилен изпод мен, като отначало трепереше от едната страна към другата. Влечеше ме към зелената стена и вървях прекалено бързо. Опитах се да завъртя дръжките в другата посока и внезапното движение на теглото ми накара мотора да залегне към земята, като все още се въртеше към дърветата.
Мотоциклета отново бе върху мен, като ръмжеше оглушително и ме дърпаше през мокрият пясък, докато не ударихме нещо стабилно. Не можех да виждам. Лицето ми беше завряно в мъх. Опитах се да вдигна главата си, но имаше нещо, което ми пречеше.
Бях замаяна и объркана. Звучеше така, сякаш три неща ръмжаха - моторът над мен, гласът в главата ми и още нещо...
- Бела! - извика Джейкъб и чух буботенето на другият мотор да спира.
Мотоциклетът вече не бе върху мен и аз се извъртях, за да дишам. Цялото ръмжене замълча.
- Уау - промърморих аз. Бях възхитена. Точно това трябва да е, рецептата за халюцинацията - адреналин плюс опасност плюс глупост. Или поне нещо подобно.
- Бела! - Джейкъб се бе привел над мен разтревожено. - Бела, жива ли си?
- Чувствам се страхотно! - ентусиазирах се аз. Протегнах ръце и крака. Очевидно всичко си работеше нормално. - Да го направим отново.
- Не мисля така. - Джейкъб все още звучеше разтревожен. - Мисля, че първо трява да те закарам до болницата.
- Добре съм.
- Ъ, Бела? Имаш огромна рана на главата си и от нея тече кръв - информира ме той.
Сложих ръка на главата си. Наистина беше мокро и лепкаво. Не можех да помириша нищо друго освен мокрият мъх върху лицето ми и това отвличаше гаденето.
- О, толкова съжалявам, Джейкъб. - Натиснах силно раната, сякаш можех да накарам кръвта да влезе обратно в главата ми.
- Защо ми се извиняваш, че кървиш? - зачуди се той, като обви дългите си ръце около кръста ми и ме изправи на крака. - Да тръгваме. Аз ще карам. - Той протегна ръка за ключовете.
- Ами моторите? - попитах аз, като му ги дадох.
Той се замисли за секунда.
- Чакай тук. И вземи това. - Той свали тениската си, която вече бе изцапана с кръв, и ми я хвърли. Навих я и я натиснах силно върху челото си. Започвах да усещам кръвта - дишах дълбоко през устата си и се опитах да се концентрирам върху нещо друго.
Джейкъб се качи на черният мотоциклет, запали го от първият път и се отправи надолу по пътя, като пръскаше пясък и камъчета зад себе си. Изглеждаше атлетичен и истински професионалист, докато се надвесваше над дръжките, главата му ниско и лицето му напред, като лъскавата му коса се виеше по червеникавокафявата кожа на гърба му. Очите ми се присвиха завистливо. Бях убедена, че не изглеждах така върху моят мотоциклет.
Бях изненадана колко надалеч съм стигнала. Едва виждах Джейкъб в далечината, когато най-накрая стигна до пикапа. Той метна мотора в коритото и изтича до шофьорското място.
Изобщо не се чувствах зле, докато той форсираше пикапът ми с оглушителен рев, за да побърза да се върне при мен. Главата леко ме щипеше и стомахът ми бе свит на топка, но раната не беше сериозна. Раните по главата просто кървят най-много. Не беше нужно толкова да бърза.
Джейкъб остави пикапът запален, докато изтича да ме вземе, като отново обви ръцете си около кръста ми.
- Добре, да те вкараме в пикапа.
- Сериозно, добре съм - уверих го аз, докато той ми помагаше да се кача. - Не се тревожи толкова. Това е само малко кръв.
- Само много кръв - чух го да си мърмори, когато се върна за моторът ми.
- Дай сега да помислим за секунда - започнах аз, когато той се върна. - Ако ме заведеш в спешното в този вид, Чарли определено ще чуе за това. - Погледнах надолу към окаляните ми джинси.
- Бела, имаш нужда от шевове. Няма да те оставя да кървиш до смърт.
- Няма - обещах аз. - Нека просто да оставим моторите първо и после да спрем през нас, за да се отърва от уликите преди да отидем до болницата
- Ами Чарли?
- Той каза, че ще е на работа днес.
- Сигурна ли си?
- Довери ми се. Аз кървя лесно. Не е и наполовина толкова страшно, колкото изглежда.
Джейкъб не беше доволен - пълните му устни бяха извити в нехарактерно намръщване - но не искаше да ми навлече неприятности. Гледах през прозореца, като придържах съсипаната му тениска към главата си, докато той ме караше към Форкс.
Мотоциклета се оказа по-добър, отколкото си мечтаех. Беше извършил първоначалните ми намерения. Бях измамила - бях нарушила обещанието. Бях ненужно безразсъдна. Чувствах се по-малко жалка сега, когато обещанията и на двете страни бяха нарушени.
А и да открия ключът към халюцинациите! Поне се надявах, че съм. Щях да изпробвам теорията си колкото се може по-скоро. Може би ще приключат бързо с мен в спешното и ще мога да пробвам пак тази вечер.
Да спринтирам така по пътя бе удивително. Усещането на вятъра в лицето ми, скоростта и свободата... напомняше ми на един отминал живот, когато летях през гората без път, на гърба му, докато той тичаше... Спрях да мисля точно тук, като оставих споменът да се прекърши във внезапна агония. Трепнах.
- Все още ли си добре? - провери ме Джейкъб.
- Да - опитах се да звуча убедително, колкото и преди.
- Между другото - добави той, - ще откача задната ти спирачка довечера.
Първата ми работа вкъщи беше да се погледна в огледалото - беше отвратително. Кръвта се процеждаше на тънки вадички по лицето и вратът ми, като се сплъстяваше в калната ми коса. Разгледах се безпристрастно, като се преструвах, че кръвта е боя, за да не разстроя стомахът си. Дишах през устата си и се чувствах сравнително добре.
Измих се доколкото можах. След което скрих мръсните си, кървави дрехи на дъното на коша за пране, като си сложих нови джинси и блуза с копчета (за да не ми се налага да я слагам през главата си), колкото се може по-внимателно. Успях да направя всичко това с една ръка и да опазя и двете дрехи от кървави петна.
- Побързай - извика Джейкъб.
- Добре, добре - извиках обратно. След като се уверих, че не оставям нищо уличително зад себе си, се отправих надолу по стъпалата.
- Как изглеждам? - попитах го аз.
- По-добре - призна той.
- Но изглеждам ли така, сякаш съм се спънала в гаражът ти и съм си ударила главата на чук?
- Ами, да, предполагам.
- Да тръгваме тогава.
Джейкъб ме накара да побързам през вратата, като настояваше отново да кара. Бяхме на половината път до болницата, когато осъзнах, че той все още беше гол до кръста.
Намръщих се виновно.
- Трябваше да ти вземем едно яке.
- Това щеше да ни издаде - подкачи ме той. - Освен това не е студено.
- Шегуваш ли се? - Потреперах и се пресегнах да включа парното.
Наблюдавах Джейкъб, за да видя дали просто не се прави на издръжлив, за да не ме тревожи, но на него му беше удобно. Едната му ръка беше преметната през седалката ми, въпреки че аз се бях свила, за да ми е топло.
Джейкъб наистина изглеждаше на повече от шестнайсет - не точно на четирийсет, но може би по-възрастен от мен. Куил не беше по-едър от него в мускулите, макар Джейкъб да твърдеше, че е скелет в сравнение с него. Мускулите му бяха от дългият, жилав тип, но определено бяха там под гладката кожа. Кожата му беше в такъв хубав цвят, че направо умирах от завист.
Той забеляза погледът ми.
- Какво? - попита той, внезапно притеснен.
- Нищо. Просто не бях забелязвала преди. Знаеш ли, че си един вид красив?
Веднага щом думите се изплъзнаха от устата ми се разтревожих да не приеме импулсивното ми изказване по грешният начин.
Но Джейкъб просто извъртя очи.
- Ударила си главата си доста силно, а?
- Сериозна съм.
- Е, тогава, благодаря. Един вид.
Ухилих се.
- Един вид нямаш проблеми.
Направиха ми седем шева, за да затворят раната на челото ми. След убождането с местната упойка, нямаше никаква болка по време на процедурата. Джейкъб държеше ръката ми, докато доктор Сноу шиеше и се опитвах да не мисля за иронията в тази случка.
Бяхме цяла вечност в болницата. По времето, когато бях готова, трябваше да оставя Джейкъб у тях и да побързам към вкъщи, за да сготвя вечерята на Чарли. Чарли изглежда се върза на историята ми, че съм паднала в гаражът на Джейкъб. Все пак и преди се бях озовавала в спешното преди само с помоща на собствените ми крака.
Тази нощ не беше толкова лоша, колкото първата след като бях чула перфектният глас в Порт Анджелис. Дупката се завърна, както винаги правеше, когато не бях около Джейкъб, но не болеше толкова лошо около краищата. Вече планирах напред, надявах се на повече илюзии и това беше един вид разсейване. Също така и знаех, че ще се почувствам по-добре утре, когато видя Джейкъб отново. Това направи празната дупка и позната болка по-поносими - идваше облекчението. Кошмарът също бе изгубил част от силата си. Бях ужасена от нищото както винаги, но също така и бях странно нетърпелива, докато чаках за момента, който щеше да ме накара да пищя, за да се събудя. Знаех, че кошмарът трябва да свърши.
Следващата сряда, преди да успея да се върна вкъщи от спешното, доктор Джеранди се обади да предупреди баща ми, че вероятно имам сътресение и го посъветва да ме събужда на всеки два часа през ноща, за да се увери, че не е сериозно. Очите на Чарли се присвиха подозрително на същото ми слабо обяснение за спъването.
- Може би трябва изобщо да стоиш далеч от гаража, Бела - предложи той същата вечер по време на вечеря.
Паникьосах се, като се разтревожих, че Чарли ще ми зададе някакъв указ, който да забранява Ла Пуш и оттам следователно и мотоциклета ми. А аз нямаше да се откажа - имах възможно най-удивителната халюцинация днес. Кадифената ми илюзия ми крещя почти цели пет минути, преди да ударя прекалено рязко спирачката и да излетя напред към едно дърво. Щях да понеса каквато и да е болка, която щеше да ми причини това тази вечер без оплаквания.
- Това не се случи в гаражът - възразих бързо. - Катерехме се и аз паднах върху един камък.
- Че ти откога се катериш? - попита скептично Чарли.
- Работата в спортният магазин трябваше да ми се отрази някога - изтъкнах аз. - Прекарай цял ден в продаване на приспособления за планинари и виж дали няма накрая да ти стане любопитно.
Чарли ме изгледа, неубеден.
- Ще бъда по-внимателна - обещах аз, като тайно кръстосах пръсти под масата.
- Нямам нищо против да се катериш около Ла Пуш, но стой близо до града, става ли?
- Защо?
- Ами, получаваме много оплаквания за диви животни напоследък. Лесовъдският отдел ще провери каква е работата, но през това време...
- О, голямата мечка - казах аз, като внезапно се досетих. - Да, някои от планинарите, които минават през магазина са я виждали. Мислиш ли, че наистина има някакъв тип гигантско мутирало гризли тук?
Той смръщи чело.
- Има нещо. Стой близо до града, ясно?
- Да, да - казах бързо. Той не изглеждаше напълно успокоен.

- Чарли започва да става любопитен - оплаках се аз на Джейкъб, когато го взех с пикапа в петък след училище.
- Може би трябва да поохладиш за известно време страстите с моторите. - Той видя противоречивото ми изражение и добави - Поне за около седмица. Можеш да стоиш далеч от болницата за една седмица, нали?
- А какво ще правим? - попитах умърлушено аз.
Той се усмихна жизнерадостно.
- Каквото поискаш.
Замислих се върху това за минута - за това какво искам аз.
Не понасях идеята да загубя дори кратки секунди от близостта на спомените, които не боляха - онези, които идваха от самосебе си, без да мисля съзнателно за тях. Ако не можех да имам моторите, трябваше да открия някакъв друг път към опасността и адреналинът, а това щеше да отнеме голямо мислене и креативност. Да правя нищо през това време не ми допадаше. Ами ако се депресирам отново, дори с Джейк? Трябваше да съм постоянно заета.
Може би имаше някакъв друг начин, някаква друга рецепта... някое друго място.
Къщата определено беше грешка. Но неговото присъствие трябваше да е запечатано някъде, някъде другаде освен вътре в мен. Трябваше да има място, където той изглежда по-реален, отколкото в останалите места, които бяха претъпкани с други човешки спомени.
Можех да се сетя само за едно място, което съдържаше истината. Едно място, което винаги щеше да принадлежи само на него и на никой друг. Магическо място, изпълнено със светлина. Красивата ливада, която бях видяла само веднъж в живота си, озарена от слънчевата светлина и блясъкът на кожата му.
Идеята имаше голям потенциал и за противодействие - можеше да се окаже опасно болезнено. Гърдите ме боляха от празнотата дори само при мисълта за това. Беше трудно да продължавам напред, да не се издавам. Но със сигурност, точно там от всички места щях да чуя гласът му. А и вече бях казала на Чарли, че се катеря...
- За какво мислиш толкова усилено? - попита Джейкъб.
- Ами... - започнах бавно. - Открих едно място в гората веднъж - попаднах на него, когато се, ъ, катерех. Малка ливада, възможно най-красивото място. Не знам дали ще успея да я издиря отново сама. Определено ще отнеме няколко опита...
- Може да използваме компас и координатна мрежа - каза Джейкъб с уверена услужливост. - Знаеш ли откъде си тръгнала?
- Да, точно под пътеката, където свършва магистрала сто и десет. Мисля, че вървях най-вече на юг.
- Яко. Ще я открием. - Както винаги Джейкъб беше навит на всичко, което аз исках. Без значение колко странно беше.
Така че събота следобед обух новите си ботуши за катерене - купени същата сутрин чрез двайсет процентовата ми отстъпка за служители, която използвах за пръв път - грабнах новата си топографска карта на Олимпийският полуостров и отпраших към Ла Пуш.
Не започнахме веднага - първо Джейкъб се разпростря на пода във всекидневната - като заемаше цялата стая - и за цели двайсет минути нарисува сложна паяжина през основната част на картата, докато аз стоях на един кухненски стол и говорех с Били. Били изобщо не изглеждаше разтревожен за импровизираната ни екскурзия. Бях изненадана, че Джейкъб му беше казал къде отиваме, като се има предвид суматохата, която вдигаха хората за видяната мечка. Исках да помоля Били да не казва нищо на Чарли, но се страхувах молбата ми да не причини обратният резултат.
- Може би ще видим супер мечката - пошегува се Джейкъб, докато гледаше дизайнът си.
Погледнах бързо към Били, като боязливо очаквах реакция в стил "Чарли".
Но Били просто се засмя на синът си.
- Може би трябва да вземете един буркан с мед за всеки случай.
Джейк се изкиска.
- Надявам се, че новите ти ботуши са бързи, Бела. Един малък буркан няма да задържи за дълго вниманието на една гладна мечка.
- Само трябва да съм по-бърза от теб.
- Късмет с това! - каза Джейкъб, като извъртя очи и сгъна обратно картата. - Да тръгваме.
- Забавлявайте се - избуботи Били, като се докара до хладилникът.
Чарли не беше труден съквартирант, но ми се струваше, че на Джейкъб му беше дори по-леко отколкото на мен.
Карах до самият край на пътя, като спрях близо до надписът, който маркираше началото на пътеката. Беше минало доста време, откакто бях за последно тук и стомахът ми реагира нервно. Това можеше да се окаже много лошо нещо. Но щеше да си заслужава, ако успеех да го чуя.
Слязох и погледнах към гъстата зелена стена.
- Тръгнах натам - прошепнах аз, като посочих право напред.
- Хмм - измърмори Джейк.
- Какво?
Той погледна към посоката, която бях посочила, след което към ясно маркираната пътека и обратно.
- Бих си помислил, че си от типът момичета, които следват пътеките.
- Не и аз. - Усмихнах се мрачно. - Аз съм бунтар.
Той се засмя, след което извади картата ни.
- Дай ми секунда. - Той задържа компаса опитно, като извъртя картата така, докато не сочеше пътя, който искаше.
- Така - първата линия от мрежата. Да го направим.
Можех да позная, че забавям Джейкъб, но той не се оплакваше. Опитвах се да не мисля за последното си пътуване през тази част от гората с много по-различен компаньон. Нормалните спомени все още бяха опасни. Ако изпуснех нещата, щях да се озова с ръце, притиснати към гръдният ми кош, за да го задържат, като се борех за въздух, а как щях да обясня това на Джейкъб?
Не беше толкова трудно, колкото си мислех, да се концентрирам върху настоящето. Гората изглеждаше като всяка друга част от полуостровът, а и Джейкъб променяше значително настроението.
Той си подсвиркваше жизнерадостно една непозната мелодия, като люлееше ръце и се движеше лесно през неравната земя. Сенките не изглеждаха толкова тъмни, колкото обикновено. Не и докато бях с личното си слънце.
Джейкъб проверяваше компасът на всеки няколко минути, като вървяхме в права линия според една от лъчеобразните пътеки на мрежата. Наистина изглеждаше така, сякаш знае какво прави. Тъкмо щях да го похваля, когато се усетих - без съмнение щеше да добави още няколко години към нарасналата си възраст.
Бях замислена, докато вървяхме, и ставах все по-любопитна. Не бях забравила разговорът, който проведохме покрай морските скали - очаквах да го повдигне отново, но не изглеждаше, че ще се случи.
- Хей... Джейк? - попитах колебливо.
- Да?
- Как са нещата... с Ембри? Отново ли е същият както преди?
Джейкъб замълча за минута, като все още се движеше напред с големи крачки. Когато се оказа на десет крачки пред мен, той спря да ме изчака.
- Не. Не е същият - каза Джейкъб, когато го стигнах, като устата му бе извита надолу в ъгълчетата. Той не започна да върви наново. Веднага съжалих, че повдигнах въпроса.
- Все още е със Сам.
- Да.
Той сложи ръка около рамото ми и изглеждаше толкова умърлушен, че не я отърсих закачливо, както иначе бих направила.
- Все още ли те гледат странно? - почти прошепнах аз.
Джейкъб гледаше през дърветата.
- Понякога.
- А Били?
- Услужлив, както винаги - каза той с кисел, ядосан глас, който ме притесни.
- Канапето ни е винаги свободно - предложих аз.
Той се засмя, като се изтръгна от неестественият мрак.
- Но помисли си в какво положение ще постави това Чарли, когато Били се обади на полицията, за да съобщи за отвличането ми.
Аз също се засмях, доволна, че Джейкъб си е отново същият.
Спряхме, когато Джейкъб каза, че сме изминали четири километра, вървяхме на запад за известно време и се върнахме обратно по друга линия от мрежата му. Всичко ми изглеждаше по един и същ начин и имах чувството, че малкото ми търсене е обречено. Признах си го пред себе си, когато започна да става по-тъмно, като безслънчевият ден се превръщаше във беззвездна нощ, но Джейкъб беше по-уверен.
- Стига да си сигурна, че тръгваме от правилното място... - Той погледна към мен.
- Да, сигурна съм.
- Тогава ще я открием - обеща той, като хвана ръката ми и ме издърпа през купчина папрат. От другата страна беше пикапът. Той замахна гордо към него. - Довери ми се.
- Добър си - признах аз. - Макар че следващият път трябва да носим фенерчета.
- От днес нататък ще запазим неделите за екскурзии. Не знаех, че си толкова бавна.
Издърпах ръката си и закрачих гневно към шофьорското място, докато той се смееше на реакцията ми.
- Навита ли си за още един опит утре? - попита той, като седна на седалката до мен.
- Разбира се. Освен ако не искаш да тръгнеш без мен, за да не бавя с костенурската си крачка.
- Ще оцелея - увери ме той. - Макар че, ако ще се катерим пак, вероятно ще искаш да си вземеш малко подплата. Обзалагам се, че можеш да усетиш точно сега новите ботуши.
- Малко - признах аз. Имах чувството, че имам повече мазоли, отколкото свободно място за тях.
- Надявам се да видим мечката утре. Малко съм разочарован от това.
- Да, и аз също - казах саркастично. - Може утре да ни излезе късметът и нещо да ни изяде!
- Мечките не искат да ядат хора. Не сме толкова вкусни. - Той ми се ухили в тъмното купе. - Разбира се, ти може да си изключение. Обзалагам се, че имаш страхотен вкус.
- Много благодаря - казах аз, като отместих поглед встрани. Не беше първият, който ми казваше това.

ДЕВЕТА ГЛАВА

0 коментара:

Публикуване на коментар

Благодарим за коментара! :)