9. ТЕОРИЯ
- Може ли да те попитам само още едно нещо? – помолих аз, докато Едуард вдигаше скоростта прекалено бързо по тихата улица. Той сякаш не обръщаше голямо внимание на пътя.
Той въздъхна.
- Само едно – съгласи се той. Устните му бяха стиснати в предпазлина линия.
- Ами... ти каза, че си знаел, че не съм влязла в книжарницата, а съм се отправила на юг. Просто се чудех как узна това.
Той погледна настрани, преднамерено бавен.
- Мислех си, че сме минали заобикалките – изроптах аз.
Той почти се усмихна.
- Добре тогава. Последвах аромата ти. – Той гледаше към пътя, давайки ми време да успокоя лицето си. Не можех да измисля приемлив отговор на това, но го запазих за внимателно изучаване в бъдещето. Опитах се да се концентрирам. Не можех да го оставя да приключи, сега когато най-накрая ми обясняваше нещата.
- А и не отговори на един от първите ми въпроси... – поспрях аз.
Той ме погледна неодобрително.
- Кой по-точно?
- Как работи това – с четенето на мисли? Можеш ли да прочетеш умът на някой, където и да е той? Как го правиш? Семейството ти може ли...? – чувствах се глупаво, като исках пояснения на една преструвка.
- Това е повече от един – изтъкна той. А аз просто преплетох пръсти и се взрях в него, чакаща.
- Не, само аз съм. И не мога да чуя всеки, навсякъде. Трябва да съм сравнително близо. Колкото по-познат е нечий... „глас”, толкова по-надалеч мога да ги чуя. Но все пак, на не повече от няколко километра. – Той се спря, замислен. – Малко като да бъдеш в огромна стая пълна с хора, които говорят едновременно. То е нещо като бръмчене – приглушени гласове на фона. Докато не се концентрирам върху един, и тогава ми става ясно за какво си мислят. През повечето време изключвам цялото нещо – доста разсейващо е. И тогава е по-лесно да изглеждаш нормален – той се намръщи като каза думата, - когато не отговарям без да искам на нечии мисли, вместо на думите им.
- Защо мислиш, че не можеш да ме чуеш? – попитах любопитно.
Той ме погледна, очите му загадъчни.
- Не знам – измърмори той. – Единственото предположение, което имам е, че може би умът ти не работи като на останалите. Сякаш твоите мисли са на АМ честота, а аз улавям само FM честота. – Той ми се ухили, внезапно развеселен.
- Умът ми не работи както трябва? Аз съм откачалка? – Думите ме разтревожиха повече, отколкото трябваше – вероятно защото предположението му нанесе точен удар. Винаги го бях подозирала, и ме беше срам да се окаже вярно.
- - Аз чувам гласове в главата си, а се тревожиш, че ти си откачалката – засмя се той. – Не се тревожи, това е само теория. – Лицето му се стегна. – Което ни връща обратно към теб.
Въздъхнах. Как да започна?
- Не минахме ли заобикалките вече? – напомни ми той нежно.
За пръв път откъснах поглед от лицето му, като се опитвах да намеря подходящите думи. Случи се така, че забелязах спидометъра на таблото.
- Пресвета Дево! – извиках. – Намали!
- Какво има? – Той се стресна. Но колата дори не помръдна.
- Караш със 160 километра в час! – Все още крещях. Хвърлих паникьосан поглед през прозореца, но беше прекалено тъмно, за да видя нещо. Пътят беше едва видим от дългата редица синкава светлина от уличните лампи. Гората около магистралата приличаше на черна стена – стена твърда като стомана, ако се отклонихме от пътя при тази скорост.
- Успокой се, Бела – той извъртя очи, все още без да намаля.
- Да не би да се опитваш да ни убиеш? – настоях аз.
- Няма да се блъснем.
Опитах се да успокоя гласа си.
- Защо бързаш толкова?
- Винаги карам така. – Той се обърна, за да ми се усмихне криво.
- Дръж очите си на пътя!
- Никога не съм бил в катастрофа, Бела – дори не съм получавал глоба. – Той ми се ухили и почука челото си. – Вграден радар.
- Много смешно – изфучах аз. – Чарли е ченге, помниш ли? Възпитана съм да спазвам уличните правила. Пък и без това, ако ни превърнеш в кравайче от волво около някое дърво, вероятно ще се измъкнеш невредим.
- Вероятно – съгласи се той с кратък, нервен смях. – Но ти не можеш. – Той въздъхна, и видях с облекчение как стрелката градивно се смъкна на 120 километра. – Доволна?
- Почти.
- Мразя да карам бавно – измърмори той.
- Това е бавно?
- Достатъчно коментари относно шофирането ми – сряза ме той. – Все още очаквам последната ти теория.
Прехапах устна. Той ме погледна, медните му очи неочаквано нежни.
- Няма да се смея – обеща той.
- По-скоро ме е страх, че ще ми се ядосаш.
- Толкова ли е лошо?
- При това доста, да.
Той чакаше. Гледах надолу към ръцете ми, за да не видя изражението му.
- Давай. – Гласът му беше спокоен.
- Не знам откъде да започна – признах аз.
- Защо не започнеш отначало... каза, че не си измислила това сама.
- Не.
- Откъде започна – книга? Филм? – пручваше той.
- Не... беше събота, на плажа. – Рискувах да хвърля поглед към лицето му. Той изглеждаше озадачен.
- Срещнах един стар семеен познат – Джейкъб Блек – продължих аз. – Баща му и Чарли са приятели още от раждането ми.
Той все още изглеждаше объркан.
- Баща му е един от вождовете на племето килет. – Наблюдавах г овнимателно. Обърканото му изражение замръзна на място. – Отидохме да се поразходим... – изрязох интригата си от историята, - и той ми разказваше едни стари легенди – като че ли, за да ме уплаши. Разказа ми една... – поколебах се.
- Продължавай – каза той.
- За вампири. – Осъзнах, че шепна. Не можех да погледна към лицето му. Но видях кокалчетата му да се свиват конвулсивно върху кормилото.
- И ти веднага се сети за мен? – Все още бе спокоен.
- Не. Той... спомена семейството ти.
Той мълчеше, загледан в пътя.
Внезапно се разтревожих, разтревожих се за безопасността на Джейкъб.
- Той си мислеше, че това са глупави суеверия – казах бързо. – Той не очакваше да си направя някакви изводи от това. – Не изглеждаше достатъчно, трябваше да си призная. – Беше моя вина, накарах го да ми каже.
- Защо?
- Лорън каза нещо за теб – искаше да ме провокира. И едно от големите момчета от племето каза, че семейството ти не идва до резервата, само че прозвуча така сякаш имаше предвид нещо друго. Така че останах с Джейкъб насаме и го подведох, за да ми каже – признах аз, клюмвайки глава.
- Как го подведе? – попита той.
- Опитах се да флиртувам – получи се по-добре отколкото очаквах. – Недоверие оцвети гласът ми, когато се сетих за това.
- Иска ми се да бях видял това. – Той се изсмя мрачно. – А ме обвиняваш мен в омайване на хора – горкият Джейкъб Блек.
Изчервих се и погледнах през прозореца си към ноща.
- Какво направи тогава? – попита той след минута.
- Направих проучване в интернет.
- И това те убеди? – Гласът му звучеше почти безразличен. Но ръцете му се бяха вкопчили силно в кормилото.
- Не. Нищо не пасваше. Повечето неща бяха доста глупави. И после... – Спрях.
- Какво?
- Реших, че няма значение – прошепнах аз.
- Няма значение? – Тонът му ме накара да погледна нагоре – най-накрая бях разбила внимателно изградената му маска. Лицето му бе недоверчиво, с едва тънък намек от гневът, от който се страхувах.
- Не – казах нежно. – За мен няма значение какъв си.
Сурова, присмехулна нотка навлезе в гласът му.
- Не те интересува, ако съм чудовище? Ако не съм човек!
- Не.
Той бе притихнал, като отново гледаше право напред. Лицето му безрадостно и студено.
- Ядосан си – въздъхнах аз. – Не трябваше да казвам нищо.
- Не – каза той, но тонът му бе строг като лицето му. – Предпочитам да знам какво си мислиш – дори и това, което да си мислиш да е абсурдно.
- Значи пак греша? – предизвиках го аз.
- Нямам това предвид. „Няма значение”! – цитира той, стискайки зъби.
- Права ли съм? – ахнах аз.
- Има ли значение?
Поех си дълбоко дъх.
- Не всъщност. – Замълчах. – Но аз съм любопитна. – Поне гласът ми беше спокоен.
Той беше внезапно смирен.
- Какво ти е любопитно?
- На колко си години?
- На седемнайсет – отговори той бързо.
- От колко време си на седемнайсет?
Устните му потрепнаха, докато гледаше пътя.
- От известно време – призна той накрая.
- Добре. – Усмихнах се, доволна, че поне все още бе честен с мен. Той ме погледна с наблюдателни очи, подобно на преди, когато се тревожеше, че ще изпадна в шок. Дарих го с широка окуражаваща усмивка, а той се смръщи.
- Не се смей... но как можеш да излизаш навън през деня?
Той се засмя въпреки това.
- Мит.
- Изгорен от слънцето?
- Мит.
- Спане в ковчези?
- Мит. – Той се поколеба з амомент, и един особен тон навлезе в гласът му. – Не мога да спя.
Отне ми минута да асимилирам това.
- Изобщо?
- Никога – каза той, гласът му едва доловим. Той се обърна и ме погледна с копнеж. Златните очи задържаха моите, и аз изгубих нишката на мислите си. Гледах го, докато той не отмести поглед встрани.
- Все още не си ме попитала най-важният въпрос досега. – Гласът му беше твърд сега, и когато ме погледна отново, очите му бяха студени.
Примигнах, зашеметена.
- И кой по-точно?
- Не си ли загрижена за диетата ми? – попита той саркастично.
- Оу – измърморих, - това.
- Да, това. – Гласът му беше мрачен. – Не искаш ли да знаеш дали пия кръв?
Потрепнах.
- Ами, Джейкъб спомена нещо по този въпрос.
- Какво каза Джейкъб? – попита равно той.
- Той каза, че ти... не се храниш с хора. Той каза, че семейството ти не би трябвало да е опасно, защото сте ловували само животни.
- Казал е, че не сме опасни? – Гласът му беше дълбоко недоверчив.
- Не точно. Той каза, че не би трябвало да сте опасни. Но килетите все още не ви искат на земите си, просто за всеки случай.
Той погледна напред, но не можех да кажа дали гледа пътя или не.
- Прав ли е бил? За не-ловуването на хора? – опитах се да звуча възможно най-спокойно.
- Килетите имат дълга памет – прошепна той.
Приех го като потвърждение.
- Не ставай толкова самодоволна обаче – предупреди ме той. – Прави са да спазват дистанция от нас. Ние все още сме опасни.
- Не разбирам.
- Опитваме се – обясни той бавно. – Обикновено сме добри в това, което правим. Понякога правим грешки. Аз, примерно, задето си позволявам да съм насаме с теб.
- Това е грешка? – чух тъгата в гласът си, но не знаех дали и той я е доловил.
- Много опасна при това – измърмори той.
И двамата замълчахме. Наблюдавах уличните лампи, които приличаха на синя светкавица, завиваща заедно с пътя. Движеха се прекалено бързо – не изглеждаха истински, по-скоро приличаха като от видео-игра. Съзнавах, че времето бързо ни се изплъзва, подобно на черният път под нас, и бях отвратително уплашена, че никога повече няма да получа шанс да бъда с него така – открити, стените между нас изчезнали. Думите му намекваха за край и аз се отръпнах ужасено от идеята. Не можех да пилея и една минута, която имах с него.
- Кажи ми още – помолих отчаяно, без да ме интересува какво бе казал, само и само за да чуя гласът му отново.
Той ме погледна бързо, стреснат от внезапната смяна в тона ми.
- Какво още искаш да знаеш?
- Кажи ми защо ловуваш животни вмессто хора – предложих аз, гласът ми все още звънтящ от отчаяние. Усетих, че очите ми са навлажнени и се опитах да се преборя с мъката, която се опитваше да ме завладее.
- Не искам да съм чудовище. – Гласът му бе нисък.
- Но животните не са достатъчни?
Той замълча за момент.
- Не мога да съм сигурен, разбира се, но бих го сравнил с това да се изхранваш само от органични продукти и соево мляко – наричаме се вегетарианци, наша лична шега. Не пресища напълно гладът – или по-скоро жаждата. Но ни прави достатъчно силни, за да устоим. През повечето време. – Тонът му стана зловещ. – Някои пъти са по-трудни от други.
- Трудно ли ти е сега? – попитах аз.
Той въздъхна.
- Да.
- Но сега не си гладен – казах уверено – заявявах, не питах.
- Защо си мислиш така?
- Очите ти. Казах ти, че имам теория. Забелязала съм, че хората – особено мъжете – са по-раздразнителни, когато са гладни.
Той се засмя тихо.
- Много си наблюдателна, а?
Не отговорих – просто се заслушах в звука на смехът му, запечатвайки го в паметта ми.
- Беше ли на лов този уикенд, с Емет? – попитах аз, когато отново замълча.
- Да. – Той замълча за секунда, сякаш се опитваше да реши дали да каже нещо или не. – Не исках да тръгвам, но трябваше. По-лесно е да съм около теб, когато не съм жаден.
- Защо не искаше да тръгнеш?
- Защото... не съм спокоен, когато съм далеч от теб. – Очите му бяха нежни, но напрегнати, и сякаш караха кокалите ми да омекнат. – Не се шегувах, когато те помолих да се опиташ да не паднеш в океана, или да не те прегази нещо миналият четвъртък. Цял уикенд бях разсеян, като се тревожех за теб. И след случилото се тази вечер, съм изненадан, че си оцеляла цял уикенд без драскотина. – Той поклати глава, след което сякаш си спомни нещо. – Е, не напълно без драскотина.
- Какво?
- Ръцете ти – припомни ми той. Погледнах надолу към дланите си, към почти зарасналите ожулвания по кожата ми. Нищо не убягваше на очите му.
- Паднах – въздъхнах аз.
- И аз така си помислих. – Устните му потрепнаха в крайчетата. – Предполагам, че щом става въпрос за теб, можеше да бъде и много по-зле – и тази възможност ме измъчваше през цялото време, докато бях на път. Бяха много дълги три дни. Наистина подлудих Емет. – Той ми се усмихна печално.
- Три дена? Не се ли върна днес?
- Не, върнахме се в неделя.
- Тогава защо не беше на училище? – бях разочарована, почти ядосана при мисълта колко разочарования бях изстрадала поради отсъствието му.
- Е, ти ме попита дали слънцето ме изгаря, и аз ти казах не. Но не можем да излизаме на слънчевата светлина – поне не където някой може да ни види.
- Защо?
- Ще ти покажа някой път – обеща той.
Замислих се за момент.
- Можеше да ми се обадиш – реших аз.
Той беше озадачен.
- Но аз знаех, че си в безопасност.
- Но аз не знаех къде си ти. Аз... – поколебах се, свеждайки поглед.
- Какво? – кадифеният му глас непреодолим.
- Не ми хареса. Да не те виждам. Аз също не бях спокойна. – Изчервих се, когато казах това на глас.
Той мълчеше. Вдигнах поглед, изпълнена с опасения, и видях, че по лицето му бе изписана болка.
- Ох – простена тихо той. – Това е грешно.
Не можех да разбера отговорът му.
- Какво казах?
- Не виждаш ли, Бела? Едно е да правя себе си нещастен, но напълно различно нещо е и ти да се въвличаш в това. – Той обърна измъчените си очи към пътя, думите му излизаха почти прекалено бързо, за да ги разбера. – Не искам да чувам, че се чувстваш така. – Гласът му беше тих и настоятелен. Думите му ме срязаха. – Грешно е. Не е безопасно. Аз съм опасен, Бела – моля те, разбери това.
- Не. – Постарах се много усилено да не изглеждам като намръщено дете.
- Сериозен съм – изръмжа той.
- Аз също. Казах ти, за мен няма значение какъв си. Прекалено е късно.
Гласът му ме удари като с камшик, нисък и груб.
- Никога не го казвай.
Прехапах устна, доволна, че не можеше да види колко ме заболя от това. Гледах към пътя. Сигурно наближавахме вече. Той караше прекалено бързо.
- За какво си мислиш? – попита той, гласът му все още суров. Аз просто поклатих глава, без да съм сигурна дали мога да проговоря. Можех да усетя погледът му върху лицето ми, но държах очите си право напред.
- Плачеш ли? – Той звучеше ужасен. Не бях усетила, че влагата в очите ми бе преляла. Бързо отърках ръка в бузата си, и те бяха там, предателските сълзи, които ме издадоха.
- Не – казах аз, но гласът ми потрепера.
Видях го да посяга към мен колебливо с дясната си ръка, но след това се спря и я постави бавно обратно на кормилото.
- Съжалявам. – Гласът му гореше от разкаяние. Знаех, че не се извинява само заради думите, които ме бяха разстроили.
Тъмнината минаваше покрай нас в мълчание.
- Кажи ми нещо – каза той след още една минута, и можех да усетя как се бореше да използва по-светъл тон.
- Да?
- За какво си мислеше тази вечер, точно преди да се появя иззад ъгъла? Не можех да разбера изражението ти – не изглеждаше уплашена, по-скоро сякаш се концентрираше усърдно върху нещо.
- Опитвах се да си спомня как да осакатя нападател – нали знаеш, самозащита. Щях да разбия носът му в мозъка. – Сетих се за тъмнокосият мъж с надигаща се омраза.
- Щеше да се биеш с тях? – Това го обърка. – Не си ли помисли да бягаш?
- Падам доста, когато бягам – признах.
- Ами да викаш за помощ?
- Щях да стигна до тази част.
Той поклати глава.
- Права си – наистина се меся на съдбата, като се опитвам да те запазя жива.
Въздъхнах. Забавяхме ход, минавайки границите на Форкс. Беше отнело по-малко от двайсет минути.
- Ще те видя ли утре? – настоях аз.
- Да... и аз имам да предавам есе. – Той се усмихна. – Ще ти запазя място по обяд.
Беше глупаво, след всичко което бяхме преживели тази вечер, как това малко обещание изпрати прехвърчащи пеперуди в стомаха ми, и ме остави без думи.
Бяхме пред къщата на Чарли. Лампите светеха, пикапът ми на мястото си, всичко крайно нормално. Все едно се събуждах от сън. Той спря колата, но аз не помръднах.
- Обещаваш ли да бъдеш там утре?
- Обещавам.
Обмислих това за момент, след което кимнах. Свалих якето му, помирисвайки го за последно.
- Можеш да го задържиш – нямаш яке за утре – напомни ми той.
Върнах му го.
- Не искам да ми се налага да го обяснявам на Чарли.
- О, вярно. – Той се ухили.
Поколебах се, ръката ми все още на дръжката на вратата, като се опитвах да удължа момента.
- Бела? – каза той с различен тон – сериозен, но колеблив.
- Да? – обърнах се към него прекалено нетърпеливо.
- Ще ми обещаеш ли нещо?
- Да – казах аз, и веднага съжалих за безусловното си съгласие. Ами ако ме помолеше да стоя далеч от него? Не можех да спазя това обещание.
- - Не ходи сама в гората.
Изгледах го озадачена.
- Защо?
Той се намръщи, очите му бяха непроницаеми, докато гледаше през мен извън прозореца.
- Не само аз съм най-опасното нещо там. Нека да го оставим така.
Потреперах леко от внезапният мрак в гласът му, но бях облекчена. Това беше лесно за спазване обещание.
- Както кажеш.
- Ще се видим утре – въздъхна той, и разбрах, че иска от мен да си тръгна сега.
- До утре тогава. – Отворих вратата неохотно.
- Бела? – Обърнах се и той се бе навел към мен, бледото му, величествено лице на сантиметри от моето. Сърцето ми спря да бие.
- Спи добре – каза той. Дъхът му ме лъхна, зашеметявайки ме. Беше същият изящен аромат, който се излъчваше от якето му, но в по-концентрирана форма. Примигнах, напълно омаяна. Той се отдръпна.
Не можех д апомръдна, докато мозъкът ми някакси не се развърза. Излязох несръчно от колата, като ми се наложи да се хвана за рамката за опора. Стори ми се, че го чух да се смее, но звукът беше прекалено тих, за да съм сигурна.
Той изчака да затворя предната врата, когато чух двигателят да изръмжава тихо. Обърнах се да гледам как сребристата кола изчезва иззад ъгъла. Осъзнах, че е много студено.
Пресегнах се механично за ключа, отключих вратата и влязох вътре.
Чарли се обади от всекидневната.
- Бела?
- Да, тате, аз съм. – Влязох вътре, за да го видя. Той гледаше бейзболен мач.
- Прибираш се рано.
- Така ли? – изненадах се аз.
- Няма осем още – каза ми той. – Забавлявахте ли се с момичетата?
- Да – беше много забавно. – Главата ми се въртеше, докато се опитвах да се върна назад към заплануваната вечер с момичетата. – И двете си откриха рокли.
- Добре ли си.
- Просто съм уморена. Вървях много.
- Е, може би трябва да отидеш да си легнеш. – Той звучеше загрижен. Чудех се на какво ли прилича лицето ми.
- Само да се обадя на Джесика.
- Но нали досега беше с нея? – попита той изненадано.
- Да... но си забравих якето в колата й. Искам да се убедя, че ще ми го донесе утре.
- Е, дай й възможност да се прибере вкъщи първо.
- Правилно – съгласих се аз.
Отидох до кухнята и се строполих, изтощена, на един стол. Наистина се чувствах замаяна сега. Чудех се дали наистина ще изпадна в шок в края на краищата. О, я се стегни, казах си аз.
Телефонът внезапно иззвъня, като ме стресна. Изстръгнах го от вилката.
- Ало? – казах без дъх.
- Бела?
- Здрасти, Джес, тъкмо щях да ти се обадя.
- Вече си стигнала до вкъщи? – Гласът й беше облекчен... и изненадан.
- Да. Оставих си якето в колата ти – ще ми го донесеш ли утре?
- Разбира се. Но разкажи ми какво се случи! – настоя тя.
- Ъм, утре... по тригонометрия, става ли?
Тя бързо зацепи.
- О, баща ти е там?
- Точно така.
- Добре, ще говорим утре. Чао! – Можех да чуя нетърпението в гласът й.
- Чао, Джес.
Качих се бавно до горе, като тежък унес замъгляваше главата ми. Механично се приготвих за лягане без да внимавам много какво правя. Чак когато се озовах под душа – водата прекалено гореща, изгаряща кожата ми – осъзнах, че замръзвам. Разтреперах се неудържимо за няколко минути, преди горещата струя да отпусне втвърдените ми мускули. После останах под душа, прекалено уморена, за да се движа, докато горещата вода не започна да свършва.
Излязох, увивайки се плътно в хавлия, като се стараех да запазя топлината от водата, за да не се завърне болезненото треперене. Облякох се бързо за лягане и се мушнах под юргана ми, като се свих на топка, прегърнала се, за да ми е топло. Няколко малки трепета преминаха през мен.
Умът ми все още се въртеше замаяно, пълен с образи, които не разбирах, и някои, които се опитах да потисна. Нищо не ми се струваше ясно отначало, но докато сигурно се отпусках в безсъзнание, няколко несъмнени факта станаха очевидни.
Относно три неща бях напълно позитивна. Първо, Едуард беше вампир. Второ, имаше част от него – и не знаех, колко могъща бе тази част – която жадуваше за кръвта ми. И трето, бях безусловно и безвъзвратно влюбена в него.
ДЕСЕТА ГЛАВА
- Може ли да те попитам само още едно нещо? – помолих аз, докато Едуард вдигаше скоростта прекалено бързо по тихата улица. Той сякаш не обръщаше голямо внимание на пътя.
Той въздъхна.
- Само едно – съгласи се той. Устните му бяха стиснати в предпазлина линия.
- Ами... ти каза, че си знаел, че не съм влязла в книжарницата, а съм се отправила на юг. Просто се чудех как узна това.
Той погледна настрани, преднамерено бавен.
- Мислех си, че сме минали заобикалките – изроптах аз.
Той почти се усмихна.
- Добре тогава. Последвах аромата ти. – Той гледаше към пътя, давайки ми време да успокоя лицето си. Не можех да измисля приемлив отговор на това, но го запазих за внимателно изучаване в бъдещето. Опитах се да се концентрирам. Не можех да го оставя да приключи, сега когато най-накрая ми обясняваше нещата.
- А и не отговори на един от първите ми въпроси... – поспрях аз.
Той ме погледна неодобрително.
- Кой по-точно?
- Как работи това – с четенето на мисли? Можеш ли да прочетеш умът на някой, където и да е той? Как го правиш? Семейството ти може ли...? – чувствах се глупаво, като исках пояснения на една преструвка.
- Това е повече от един – изтъкна той. А аз просто преплетох пръсти и се взрях в него, чакаща.
- Не, само аз съм. И не мога да чуя всеки, навсякъде. Трябва да съм сравнително близо. Колкото по-познат е нечий... „глас”, толкова по-надалеч мога да ги чуя. Но все пак, на не повече от няколко километра. – Той се спря, замислен. – Малко като да бъдеш в огромна стая пълна с хора, които говорят едновременно. То е нещо като бръмчене – приглушени гласове на фона. Докато не се концентрирам върху един, и тогава ми става ясно за какво си мислят. През повечето време изключвам цялото нещо – доста разсейващо е. И тогава е по-лесно да изглеждаш нормален – той се намръщи като каза думата, - когато не отговарям без да искам на нечии мисли, вместо на думите им.
- Защо мислиш, че не можеш да ме чуеш? – попитах любопитно.
Той ме погледна, очите му загадъчни.
- Не знам – измърмори той. – Единственото предположение, което имам е, че може би умът ти не работи като на останалите. Сякаш твоите мисли са на АМ честота, а аз улавям само FM честота. – Той ми се ухили, внезапно развеселен.
- Умът ми не работи както трябва? Аз съм откачалка? – Думите ме разтревожиха повече, отколкото трябваше – вероятно защото предположението му нанесе точен удар. Винаги го бях подозирала, и ме беше срам да се окаже вярно.
- - Аз чувам гласове в главата си, а се тревожиш, че ти си откачалката – засмя се той. – Не се тревожи, това е само теория. – Лицето му се стегна. – Което ни връща обратно към теб.
Въздъхнах. Как да започна?
- Не минахме ли заобикалките вече? – напомни ми той нежно.
За пръв път откъснах поглед от лицето му, като се опитвах да намеря подходящите думи. Случи се така, че забелязах спидометъра на таблото.
- Пресвета Дево! – извиках. – Намали!
- Какво има? – Той се стресна. Но колата дори не помръдна.
- Караш със 160 километра в час! – Все още крещях. Хвърлих паникьосан поглед през прозореца, но беше прекалено тъмно, за да видя нещо. Пътят беше едва видим от дългата редица синкава светлина от уличните лампи. Гората около магистралата приличаше на черна стена – стена твърда като стомана, ако се отклонихме от пътя при тази скорост.
- Успокой се, Бела – той извъртя очи, все още без да намаля.
- Да не би да се опитваш да ни убиеш? – настоях аз.
- Няма да се блъснем.
Опитах се да успокоя гласа си.
- Защо бързаш толкова?
- Винаги карам така. – Той се обърна, за да ми се усмихне криво.
- Дръж очите си на пътя!
- Никога не съм бил в катастрофа, Бела – дори не съм получавал глоба. – Той ми се ухили и почука челото си. – Вграден радар.
- Много смешно – изфучах аз. – Чарли е ченге, помниш ли? Възпитана съм да спазвам уличните правила. Пък и без това, ако ни превърнеш в кравайче от волво около някое дърво, вероятно ще се измъкнеш невредим.
- Вероятно – съгласи се той с кратък, нервен смях. – Но ти не можеш. – Той въздъхна, и видях с облекчение как стрелката градивно се смъкна на 120 километра. – Доволна?
- Почти.
- Мразя да карам бавно – измърмори той.
- Това е бавно?
- Достатъчно коментари относно шофирането ми – сряза ме той. – Все още очаквам последната ти теория.
Прехапах устна. Той ме погледна, медните му очи неочаквано нежни.
- Няма да се смея – обеща той.
- По-скоро ме е страх, че ще ми се ядосаш.
- Толкова ли е лошо?
- При това доста, да.
Той чакаше. Гледах надолу към ръцете ми, за да не видя изражението му.
- Давай. – Гласът му беше спокоен.
- Не знам откъде да започна – признах аз.
- Защо не започнеш отначало... каза, че не си измислила това сама.
- Не.
- Откъде започна – книга? Филм? – пручваше той.
- Не... беше събота, на плажа. – Рискувах да хвърля поглед към лицето му. Той изглеждаше озадачен.
- Срещнах един стар семеен познат – Джейкъб Блек – продължих аз. – Баща му и Чарли са приятели още от раждането ми.
Той все още изглеждаше объркан.
- Баща му е един от вождовете на племето килет. – Наблюдавах г овнимателно. Обърканото му изражение замръзна на място. – Отидохме да се поразходим... – изрязох интригата си от историята, - и той ми разказваше едни стари легенди – като че ли, за да ме уплаши. Разказа ми една... – поколебах се.
- Продължавай – каза той.
- За вампири. – Осъзнах, че шепна. Не можех да погледна към лицето му. Но видях кокалчетата му да се свиват конвулсивно върху кормилото.
- И ти веднага се сети за мен? – Все още бе спокоен.
- Не. Той... спомена семейството ти.
Той мълчеше, загледан в пътя.
Внезапно се разтревожих, разтревожих се за безопасността на Джейкъб.
- Той си мислеше, че това са глупави суеверия – казах бързо. – Той не очакваше да си направя някакви изводи от това. – Не изглеждаше достатъчно, трябваше да си призная. – Беше моя вина, накарах го да ми каже.
- Защо?
- Лорън каза нещо за теб – искаше да ме провокира. И едно от големите момчета от племето каза, че семейството ти не идва до резервата, само че прозвуча така сякаш имаше предвид нещо друго. Така че останах с Джейкъб насаме и го подведох, за да ми каже – признах аз, клюмвайки глава.
- Как го подведе? – попита той.
- Опитах се да флиртувам – получи се по-добре отколкото очаквах. – Недоверие оцвети гласът ми, когато се сетих за това.
- Иска ми се да бях видял това. – Той се изсмя мрачно. – А ме обвиняваш мен в омайване на хора – горкият Джейкъб Блек.
Изчервих се и погледнах през прозореца си към ноща.
- Какво направи тогава? – попита той след минута.
- Направих проучване в интернет.
- И това те убеди? – Гласът му звучеше почти безразличен. Но ръцете му се бяха вкопчили силно в кормилото.
- Не. Нищо не пасваше. Повечето неща бяха доста глупави. И после... – Спрях.
- Какво?
- Реших, че няма значение – прошепнах аз.
- Няма значение? – Тонът му ме накара да погледна нагоре – най-накрая бях разбила внимателно изградената му маска. Лицето му бе недоверчиво, с едва тънък намек от гневът, от който се страхувах.
- Не – казах нежно. – За мен няма значение какъв си.
Сурова, присмехулна нотка навлезе в гласът му.
- Не те интересува, ако съм чудовище? Ако не съм човек!
- Не.
Той бе притихнал, като отново гледаше право напред. Лицето му безрадостно и студено.
- Ядосан си – въздъхнах аз. – Не трябваше да казвам нищо.
- Не – каза той, но тонът му бе строг като лицето му. – Предпочитам да знам какво си мислиш – дори и това, което да си мислиш да е абсурдно.
- Значи пак греша? – предизвиках го аз.
- Нямам това предвид. „Няма значение”! – цитира той, стискайки зъби.
- Права ли съм? – ахнах аз.
- Има ли значение?
Поех си дълбоко дъх.
- Не всъщност. – Замълчах. – Но аз съм любопитна. – Поне гласът ми беше спокоен.
Той беше внезапно смирен.
- Какво ти е любопитно?
- На колко си години?
- На седемнайсет – отговори той бързо.
- От колко време си на седемнайсет?
Устните му потрепнаха, докато гледаше пътя.
- От известно време – призна той накрая.
- Добре. – Усмихнах се, доволна, че поне все още бе честен с мен. Той ме погледна с наблюдателни очи, подобно на преди, когато се тревожеше, че ще изпадна в шок. Дарих го с широка окуражаваща усмивка, а той се смръщи.
- Не се смей... но как можеш да излизаш навън през деня?
Той се засмя въпреки това.
- Мит.
- Изгорен от слънцето?
- Мит.
- Спане в ковчези?
- Мит. – Той се поколеба з амомент, и един особен тон навлезе в гласът му. – Не мога да спя.
Отне ми минута да асимилирам това.
- Изобщо?
- Никога – каза той, гласът му едва доловим. Той се обърна и ме погледна с копнеж. Златните очи задържаха моите, и аз изгубих нишката на мислите си. Гледах го, докато той не отмести поглед встрани.
- Все още не си ме попитала най-важният въпрос досега. – Гласът му беше твърд сега, и когато ме погледна отново, очите му бяха студени.
Примигнах, зашеметена.
- И кой по-точно?
- Не си ли загрижена за диетата ми? – попита той саркастично.
- Оу – измърморих, - това.
- Да, това. – Гласът му беше мрачен. – Не искаш ли да знаеш дали пия кръв?
Потрепнах.
- Ами, Джейкъб спомена нещо по този въпрос.
- Какво каза Джейкъб? – попита равно той.
- Той каза, че ти... не се храниш с хора. Той каза, че семейството ти не би трябвало да е опасно, защото сте ловували само животни.
- Казал е, че не сме опасни? – Гласът му беше дълбоко недоверчив.
- Не точно. Той каза, че не би трябвало да сте опасни. Но килетите все още не ви искат на земите си, просто за всеки случай.
Той погледна напред, но не можех да кажа дали гледа пътя или не.
- Прав ли е бил? За не-ловуването на хора? – опитах се да звуча възможно най-спокойно.
- Килетите имат дълга памет – прошепна той.
Приех го като потвърждение.
- Не ставай толкова самодоволна обаче – предупреди ме той. – Прави са да спазват дистанция от нас. Ние все още сме опасни.
- Не разбирам.
- Опитваме се – обясни той бавно. – Обикновено сме добри в това, което правим. Понякога правим грешки. Аз, примерно, задето си позволявам да съм насаме с теб.
- Това е грешка? – чух тъгата в гласът си, но не знаех дали и той я е доловил.
- Много опасна при това – измърмори той.
И двамата замълчахме. Наблюдавах уличните лампи, които приличаха на синя светкавица, завиваща заедно с пътя. Движеха се прекалено бързо – не изглеждаха истински, по-скоро приличаха като от видео-игра. Съзнавах, че времето бързо ни се изплъзва, подобно на черният път под нас, и бях отвратително уплашена, че никога повече няма да получа шанс да бъда с него така – открити, стените между нас изчезнали. Думите му намекваха за край и аз се отръпнах ужасено от идеята. Не можех да пилея и една минута, която имах с него.
- Кажи ми още – помолих отчаяно, без да ме интересува какво бе казал, само и само за да чуя гласът му отново.
Той ме погледна бързо, стреснат от внезапната смяна в тона ми.
- Какво още искаш да знаеш?
- Кажи ми защо ловуваш животни вмессто хора – предложих аз, гласът ми все още звънтящ от отчаяние. Усетих, че очите ми са навлажнени и се опитах да се преборя с мъката, която се опитваше да ме завладее.
- Не искам да съм чудовище. – Гласът му бе нисък.
- Но животните не са достатъчни?
Той замълча за момент.
- Не мога да съм сигурен, разбира се, но бих го сравнил с това да се изхранваш само от органични продукти и соево мляко – наричаме се вегетарианци, наша лична шега. Не пресища напълно гладът – или по-скоро жаждата. Но ни прави достатъчно силни, за да устоим. През повечето време. – Тонът му стана зловещ. – Някои пъти са по-трудни от други.
- Трудно ли ти е сега? – попитах аз.
Той въздъхна.
- Да.
- Но сега не си гладен – казах уверено – заявявах, не питах.
- Защо си мислиш така?
- Очите ти. Казах ти, че имам теория. Забелязала съм, че хората – особено мъжете – са по-раздразнителни, когато са гладни.
Той се засмя тихо.
- Много си наблюдателна, а?
Не отговорих – просто се заслушах в звука на смехът му, запечатвайки го в паметта ми.
- Беше ли на лов този уикенд, с Емет? – попитах аз, когато отново замълча.
- Да. – Той замълча за секунда, сякаш се опитваше да реши дали да каже нещо или не. – Не исках да тръгвам, но трябваше. По-лесно е да съм около теб, когато не съм жаден.
- Защо не искаше да тръгнеш?
- Защото... не съм спокоен, когато съм далеч от теб. – Очите му бяха нежни, но напрегнати, и сякаш караха кокалите ми да омекнат. – Не се шегувах, когато те помолих да се опиташ да не паднеш в океана, или да не те прегази нещо миналият четвъртък. Цял уикенд бях разсеян, като се тревожех за теб. И след случилото се тази вечер, съм изненадан, че си оцеляла цял уикенд без драскотина. – Той поклати глава, след което сякаш си спомни нещо. – Е, не напълно без драскотина.
- Какво?
- Ръцете ти – припомни ми той. Погледнах надолу към дланите си, към почти зарасналите ожулвания по кожата ми. Нищо не убягваше на очите му.
- Паднах – въздъхнах аз.
- И аз така си помислих. – Устните му потрепнаха в крайчетата. – Предполагам, че щом става въпрос за теб, можеше да бъде и много по-зле – и тази възможност ме измъчваше през цялото време, докато бях на път. Бяха много дълги три дни. Наистина подлудих Емет. – Той ми се усмихна печално.
- Три дена? Не се ли върна днес?
- Не, върнахме се в неделя.
- Тогава защо не беше на училище? – бях разочарована, почти ядосана при мисълта колко разочарования бях изстрадала поради отсъствието му.
- Е, ти ме попита дали слънцето ме изгаря, и аз ти казах не. Но не можем да излизаме на слънчевата светлина – поне не където някой може да ни види.
- Защо?
- Ще ти покажа някой път – обеща той.
Замислих се за момент.
- Можеше да ми се обадиш – реших аз.
Той беше озадачен.
- Но аз знаех, че си в безопасност.
- Но аз не знаех къде си ти. Аз... – поколебах се, свеждайки поглед.
- Какво? – кадифеният му глас непреодолим.
- Не ми хареса. Да не те виждам. Аз също не бях спокойна. – Изчервих се, когато казах това на глас.
Той мълчеше. Вдигнах поглед, изпълнена с опасения, и видях, че по лицето му бе изписана болка.
- Ох – простена тихо той. – Това е грешно.
Не можех да разбера отговорът му.
- Какво казах?
- Не виждаш ли, Бела? Едно е да правя себе си нещастен, но напълно различно нещо е и ти да се въвличаш в това. – Той обърна измъчените си очи към пътя, думите му излизаха почти прекалено бързо, за да ги разбера. – Не искам да чувам, че се чувстваш така. – Гласът му беше тих и настоятелен. Думите му ме срязаха. – Грешно е. Не е безопасно. Аз съм опасен, Бела – моля те, разбери това.
- Не. – Постарах се много усилено да не изглеждам като намръщено дете.
- Сериозен съм – изръмжа той.
- Аз също. Казах ти, за мен няма значение какъв си. Прекалено е късно.
Гласът му ме удари като с камшик, нисък и груб.
- Никога не го казвай.
Прехапах устна, доволна, че не можеше да види колко ме заболя от това. Гледах към пътя. Сигурно наближавахме вече. Той караше прекалено бързо.
- За какво си мислиш? – попита той, гласът му все още суров. Аз просто поклатих глава, без да съм сигурна дали мога да проговоря. Можех да усетя погледът му върху лицето ми, но държах очите си право напред.
- Плачеш ли? – Той звучеше ужасен. Не бях усетила, че влагата в очите ми бе преляла. Бързо отърках ръка в бузата си, и те бяха там, предателските сълзи, които ме издадоха.
- Не – казах аз, но гласът ми потрепера.
Видях го да посяга към мен колебливо с дясната си ръка, но след това се спря и я постави бавно обратно на кормилото.
- Съжалявам. – Гласът му гореше от разкаяние. Знаех, че не се извинява само заради думите, които ме бяха разстроили.
Тъмнината минаваше покрай нас в мълчание.
- Кажи ми нещо – каза той след още една минута, и можех да усетя как се бореше да използва по-светъл тон.
- Да?
- За какво си мислеше тази вечер, точно преди да се появя иззад ъгъла? Не можех да разбера изражението ти – не изглеждаше уплашена, по-скоро сякаш се концентрираше усърдно върху нещо.
- Опитвах се да си спомня как да осакатя нападател – нали знаеш, самозащита. Щях да разбия носът му в мозъка. – Сетих се за тъмнокосият мъж с надигаща се омраза.
- Щеше да се биеш с тях? – Това го обърка. – Не си ли помисли да бягаш?
- Падам доста, когато бягам – признах.
- Ами да викаш за помощ?
- Щях да стигна до тази част.
Той поклати глава.
- Права си – наистина се меся на съдбата, като се опитвам да те запазя жива.
Въздъхнах. Забавяхме ход, минавайки границите на Форкс. Беше отнело по-малко от двайсет минути.
- Ще те видя ли утре? – настоях аз.
- Да... и аз имам да предавам есе. – Той се усмихна. – Ще ти запазя място по обяд.
Беше глупаво, след всичко което бяхме преживели тази вечер, как това малко обещание изпрати прехвърчащи пеперуди в стомаха ми, и ме остави без думи.
Бяхме пред къщата на Чарли. Лампите светеха, пикапът ми на мястото си, всичко крайно нормално. Все едно се събуждах от сън. Той спря колата, но аз не помръднах.
- Обещаваш ли да бъдеш там утре?
- Обещавам.
Обмислих това за момент, след което кимнах. Свалих якето му, помирисвайки го за последно.
- Можеш да го задържиш – нямаш яке за утре – напомни ми той.
Върнах му го.
- Не искам да ми се налага да го обяснявам на Чарли.
- О, вярно. – Той се ухили.
Поколебах се, ръката ми все още на дръжката на вратата, като се опитвах да удължа момента.
- Бела? – каза той с различен тон – сериозен, но колеблив.
- Да? – обърнах се към него прекалено нетърпеливо.
- Ще ми обещаеш ли нещо?
- Да – казах аз, и веднага съжалих за безусловното си съгласие. Ами ако ме помолеше да стоя далеч от него? Не можех да спазя това обещание.
- - Не ходи сама в гората.
Изгледах го озадачена.
- Защо?
Той се намръщи, очите му бяха непроницаеми, докато гледаше през мен извън прозореца.
- Не само аз съм най-опасното нещо там. Нека да го оставим така.
Потреперах леко от внезапният мрак в гласът му, но бях облекчена. Това беше лесно за спазване обещание.
- Както кажеш.
- Ще се видим утре – въздъхна той, и разбрах, че иска от мен да си тръгна сега.
- До утре тогава. – Отворих вратата неохотно.
- Бела? – Обърнах се и той се бе навел към мен, бледото му, величествено лице на сантиметри от моето. Сърцето ми спря да бие.
- Спи добре – каза той. Дъхът му ме лъхна, зашеметявайки ме. Беше същият изящен аромат, който се излъчваше от якето му, но в по-концентрирана форма. Примигнах, напълно омаяна. Той се отдръпна.
Не можех д апомръдна, докато мозъкът ми някакси не се развърза. Излязох несръчно от колата, като ми се наложи да се хвана за рамката за опора. Стори ми се, че го чух да се смее, но звукът беше прекалено тих, за да съм сигурна.
Той изчака да затворя предната врата, когато чух двигателят да изръмжава тихо. Обърнах се да гледам как сребристата кола изчезва иззад ъгъла. Осъзнах, че е много студено.
Пресегнах се механично за ключа, отключих вратата и влязох вътре.
Чарли се обади от всекидневната.
- Бела?
- Да, тате, аз съм. – Влязох вътре, за да го видя. Той гледаше бейзболен мач.
- Прибираш се рано.
- Така ли? – изненадах се аз.
- Няма осем още – каза ми той. – Забавлявахте ли се с момичетата?
- Да – беше много забавно. – Главата ми се въртеше, докато се опитвах да се върна назад към заплануваната вечер с момичетата. – И двете си откриха рокли.
- Добре ли си.
- Просто съм уморена. Вървях много.
- Е, може би трябва да отидеш да си легнеш. – Той звучеше загрижен. Чудех се на какво ли прилича лицето ми.
- Само да се обадя на Джесика.
- Но нали досега беше с нея? – попита той изненадано.
- Да... но си забравих якето в колата й. Искам да се убедя, че ще ми го донесе утре.
- Е, дай й възможност да се прибере вкъщи първо.
- Правилно – съгласих се аз.
Отидох до кухнята и се строполих, изтощена, на един стол. Наистина се чувствах замаяна сега. Чудех се дали наистина ще изпадна в шок в края на краищата. О, я се стегни, казах си аз.
Телефонът внезапно иззвъня, като ме стресна. Изстръгнах го от вилката.
- Ало? – казах без дъх.
- Бела?
- Здрасти, Джес, тъкмо щях да ти се обадя.
- Вече си стигнала до вкъщи? – Гласът й беше облекчен... и изненадан.
- Да. Оставих си якето в колата ти – ще ми го донесеш ли утре?
- Разбира се. Но разкажи ми какво се случи! – настоя тя.
- Ъм, утре... по тригонометрия, става ли?
Тя бързо зацепи.
- О, баща ти е там?
- Точно така.
- Добре, ще говорим утре. Чао! – Можех да чуя нетърпението в гласът й.
- Чао, Джес.
Качих се бавно до горе, като тежък унес замъгляваше главата ми. Механично се приготвих за лягане без да внимавам много какво правя. Чак когато се озовах под душа – водата прекалено гореща, изгаряща кожата ми – осъзнах, че замръзвам. Разтреперах се неудържимо за няколко минути, преди горещата струя да отпусне втвърдените ми мускули. После останах под душа, прекалено уморена, за да се движа, докато горещата вода не започна да свършва.
Излязох, увивайки се плътно в хавлия, като се стараех да запазя топлината от водата, за да не се завърне болезненото треперене. Облякох се бързо за лягане и се мушнах под юргана ми, като се свих на топка, прегърнала се, за да ми е топло. Няколко малки трепета преминаха през мен.
Умът ми все още се въртеше замаяно, пълен с образи, които не разбирах, и някои, които се опитах да потисна. Нищо не ми се струваше ясно отначало, но докато сигурно се отпусках в безсъзнание, няколко несъмнени факта станаха очевидни.
Относно три неща бях напълно позитивна. Първо, Едуард беше вампир. Второ, имаше част от него – и не знаех, колко могъща бе тази част – която жадуваше за кръвта ми. И трето, бях безусловно и безвъзвратно влюбена в него.
ДЕСЕТА ГЛАВА
0 коментара:
Публикуване на коментар
Благодарим за коментара! :)