3.03.09 г.

on
24. ГЛАСУВАНЕ


Не беше доволен, това бе лесно да се види от лицето му. Но без повече спорове, той ме взе в ръцете си и скочи леко през прозорецът ми, като се приземи и най-лекото олюляване, подобно на котка. Беше малко по-високо, отколкото си мислех.
- Добре тогава – каза той, като гласът му бе изпълнен с неодобрение. – Качвай се.
Той ми помогна да се кача на гърбът му и отпраши. Дори след всичкото това време имах чувството, че това е нещо нормално. Лесно. Очевидно това не бе нещо, което лесно се забравя, като карането на велосипед.
Беше толкова тихо и тъмно, докато бягаше през гората, като дишаше бавно и равно – достатъчно тъмно, за да станат профучаващите дървета почти невидими и само силата на вятъра в лицето ми издаваше скоростта ни. Въздухът бе влажен – не изгаряше очите ми така, както вятърът на големият площад и това бе успокояващо. Както бе и нещо, след ужасяващата яркост. Като дебелият юрган, под който си играех като дете, тъмното бе познато и защитно.
Припомних си как тичането из гората по този начин преди ме плашеше, че ми се налагаше да си затварям очите преди. Струваше ми се като глупава реакция сега. Държах очите си широко отворени, като брадичката ми почиваше на рамото му, а бузата ми бе опряна о шията му. Скоростта бе ободряваща. Хиляди пъти по-добра от тази на моторът.
Извърнах лице към него и притиснах устни към каменно студената кожа на шията му.
- Благодаря – каза той, докато смътните, черни фигури на дърветата летяха покрай нас. – Това означава ли, че си решила, че си будна?
Засмях се. Звукът беше свободен, естествен, без усилие. Звучеше правилно.
- Не наистина. По-скоро по един или друг начин не се опитвам да се събудя. Не и тази нощ.
- Ще си възвърна доверието ти обратно някакси – промърмори той, по-скоро на себе си. – Дори и да е последното, което направя.
- Имам ти доверие – уверих го аз. – Но нямам доверие на себе си.
- Обясни, ако обичаш.
Той забави крачка – успях да разбера, само защото вятърът спря – и предположих, че не сме далеч от къщата му. Всъщност си мислех, че мога да доловя звукът на реката, която течеше някъде наблизо.
- Ами – опитах се да открия правилният начин, за да се изразя. – Нямам си доверие, че съм... достатъчна. Че те заслужавам. Няма нищо в мен, което може да те задържи.
Той се спря и се пресегна, за да ме издърпа от гърбът си. Нежните му ръце не ме пуснаха – след като ме изправи обратно на краката ми, той обви здраво ръцете си около мен, като ме притискаше към гърдите си.
- Хватката ти е неизменна и неразрушима – прошепна той. – Никога не се съмнявай в това.
Но как можех да не го правя?
- Така и не ми каза... – промърмори той.
- Какво?
- Кой е най-големият ти проблем.
- Ще ти дам една подсказка. – Въздъхнах и се пресегнах да докосна върха на носа му с показалецът си.
Той кимна.
- По-лош съм от Волтурите – каза той мрачно. – Предполагам, че съм си го заслужил.
Извъртях очи.
- Най-лошото, което могат да сторят Волтурите е да ме убият.
Той чакаше с напрегнати очи.
- Ти можеш да ме изоставиш – обясних аз. – Волтурите, Виктория... те са нищо в сравнение с това.
Дори в тъмнината можех да видя изопачената болка в лицето му – напомни ми за изражението му, когато бе под мъчителният поглед на Джейн – почувствах се гадно, като съжалих, че съм му казала истината.
- Недей – прошепнах аз, като докоснах лицето му. – Не се натъжавай.
Той изви единият край на устата си неохотно, но изражението не докоста очите му.
- Ако има някакъв начин, за да те убедя, че не мога да те напусна – прошепна той. – Времето, предполагам, ще бъде начинът, по който ще се убедиш сама.
Идеята за времето ми хареса.
- Добре – съгласих се аз.
Лицето му бе все още измъчено. Опитах се да го разсея с дребни неща.
- Та – щом ще оставаш. Може ли да си получа нещата обратно? – попитах аз, като направих тонът си толкова безгрижен, доколкото можах.
Опитът ми проработи донякъде – той се засмя. Но очите му запазиха нещастието си.
- Нещата ти никога не са били изчезнали – каза ми той. – Знаех, че е нередно, тъй като ти бях обещал покой без напомняния. Беше глупаво и детинско, но исках да оставя нещо от себе си при теб. Дискът, снимките, билетите – всичко е под дъските на пода ти.
- Сериозно?
Той кимна, като изглеждаше леко развеселен от очевидното ми задоволство от този тривиален факт. Не беше достатъчно, за да излекува болката от лицето му напълно.
- Струва ми се – казах бавно, - не съм убедена, но се чудя... Мисля, че съм знаела това през цялото време.
- Какво си знаела?
Исках само да премахна агонията в очите му, но когато изговорих думите, прозвучаха по-истински, отколкото предполагах.
- Една част от мен, може би подсъзнанието ми, никога не спря да вярва, че теб все още те интересува дали ще живея или умра. Може би заради това чувах гласовете.
Имаше дълбоко мълчание за един момент.
- Гласове? – попита той безизразно.
- Е, само един глас. Твоят. Историята е дълга. – Предпазливият поглед на лицето му ме накара да ми се иска да не бях повдигнала тази тема. Щеше ли да ме помисли за луда, като всички останали? Дали всички бяха прави за това? Но поне това изражение – онова, което го караше да изглежда все едно нещо го изгаря – изчезна.
- Имам време. – Гласът му бе неестествено равен.
- Доста е жалко.
Той изчака.
Не бях сигурна как да го обясня.
- Спомняш ли си какво каза Алис за екстремните спортове?
Той изговори думите без модулация или наблягане.
- Скочи от скала за забавление.
- Ъ, точно. И преди това с моторите...
- Мотори? – попита той. Познавах достатъчно добре гласът му, за да чуя как нещо кипи зад спокойствието.
- Предполагам, че не съм казала на Алис за тази част.
- Не.
- Е, относно това... Виждаш ли, открих че... когато правя нещо опасно или глупаво... можех да си те спомня по-ясно – признах аз, като се чувствах напълно побъркана. – Можех да си спомня как звучеше гласът ти, когато си ядосан. Можех да го чуя така, сякаш си застанал точно до мен. Най-вече се опитвах да не мисля за теб, но това не болеше толкова много – все едно, че отново ме защитаваше. Сякаш не искаше да се нараня. И, е, чудя се дали причината, задето можех да те чуя толкова ясно е защото, дълбоко в себе си винаги съм знаела, че не си спирал да ме обичаш.
И отново, докато говорех, думите донесоха със себе си чувство за убеденост. За правота. Една дълбока част вътре в мен осъзна истината.
Думите му излязоха наполовина задавено.
- Ти... си рисукавала... живота си... за да... чуеш...
- Шшт, прекъснах го аз. – Задръж за малко. Мисля, че имам просветление.
Замислих се за нощта в Порт Анджелис, когато бях получила първата си заблуда. Бях измислила две възможности. Лудост или сбъднато желание. Не бях видяла трета възможност.
Но какво ако...
Ами ако искрено вярваш, че нещо е истина, но всъщност адски грешиш? Ако си толкова упорито убеден, че ти си прав и дори не би допуснал да обмислиш истината? Дали истината ще бъде възпрепятствана или ще се опита да пробие на повърхността?
Трета възможност: Едуард ме обича. Връзката помежду ни не е от тези, които могат да бъдат разбити от отсъствие, разстояние или време. И без значение колко по-специален или красив или великолепен или перфектен беше, той бе толкова неоспоримо променен, колкото бях и аз. Както аз винаги щях да му принадлежа, така и той щеше да бъде винаги мой.
Това ли се опитвах да си кажа?
- Оу!
- Бела?
- Оу. Добре. Ясно.
- Твоето просветление? – попита той, като гласът му бе неравен и обтегнат.
- Ти ме обичаш – учудих се аз. Чувството на убеденост и напрежение отново ме заля.
Въпреки че очите му все още бяха разтревожени, кривата му усмивка, която обичах най-много, премина през лицето му.
- Наистина е така.
Сърцето ми се изду така, сякаш щеше да счупи ребрата ми. Изпълни гърдите ми и задръсти гърлото ми така, че не можех да проговоря.
Той наистина ме искаше по същият начин като мен – завинаги. Наистина бе само страхът за душата ми, за човешките неща, които искаше да не ми бъдат отнети, които го правеха толкова отчаян да ме запази смъртна. В сравнение със страхът, че не ме искаше, това препятствие – душата ми – изглеждаше почти незначително.
Той взе здраво лицето ми в студените си ръце и ме целуна, докато не бях толкова замаяна, че гората се завъртя. След което допря чело до моето и не бях само аз единствената, която диша по-забързано от обичайното.
- Беше по-добра от мен, да знаеш – каза ми той.
- По-добра в какво?
- В оцеляването. Ти поне направи усилие. Ставаше всяка сутрин, опитваше се да бъдеш нормална заради Чали, следваше посоката на живота си. Когато не преследвах активно, аз бях... тотално безполезен. Не можех да бъда около семейството си – не можех да бъда около когото и да е било. Срамувам се да призная, че малко или повече се бях свил на топка и се оставих на нещастието да ме завладее. – Той се ухили глупаво. – Беше много по-жалко от това да чуваш гласове. А, разбира се, ти знаеш, че и аз правя това.
Бях дълбоко облекчена, че той изглежда наистина разбираше – успокоена, че всичко това имаше смисъл за него. Във всеки случай не ме гледаше така, сякаш съм луда. Гледаше ме така сякаш... ме обича.
- Аз чувах само един глас – поправих го аз.
Той се засмя и ме придърпа близо към дясната си страна, като ме поведе напред.
- Просто ти угаждам с това. – Той махна широко с ръката си към тъмнината пред нас, докато вървяхме. Имаше нещо бледо и огромно там – къщата, както осъзнах. – Няма ни най-малко значение какво ще кажат.
- Това засяга и тях.
Той сви безразлично рамене.
Той ме поведе през отворената предна врата в тъмната къща и светна лампите. Стаята беше точно така, както си я спомнях – пианото и белите кресла и светлото, масивно стълбище. Нито прах, нито бели чаршафи.
Едуард извика имената с не-по висок глас, отколкото бих използвала в нормален разговор.
- Карлайл? Езме? Розали? Емет? Джаспър? Алис?
Щяха да чуят.
Карлайл внезапно стоеше до мен, сякаш бе стоял там през цялото време.
- Добре дошла, Бела. – Той се усмихна. – Какво можем да направим за теб тази сутрин? Мога да предпложа от часът, че това не е обикновена социална визита?
Кимнах.
- Бих искала да говоря с всички ви, ако няма проблеми. За нещо важно.
Не можех да не погледна към лицето на Едуард, докато говорех. Изражението му бе критично, но примирено. Когато се обърнах обратно към Карлайл, той също наблюдаваше Едуард.
- Разбира се – каза Карлайл. – Защо не поговорим в другата стая?
Карлайл ни поведе през ярката всекидневна и иззад ъгъла към трапезарията, като включи лампите, докато влизаше. Стените бяха бели, таванът висок, подобно на всекидневната. В центърът на стаята под надвесеният полилей, имаше голяма, полирана овална маса, заобиколена от осем стола. Карлайл издърпа столът на главното място за мен.
Никога не бях виждала Калънови да използват трапезарията преди – беше просто допълнение. Те не се хранеха в къщата.
Веднага щом се извърнах, за да седна в стола, видях, че не сме сами. Езме последва Едуард, а зад нея се изляха и останалите членове на семейството.
Карлайл седна от дясната ми страна, а Едуард от лявата. Всички други заеха мълчаливо местата си. Алис ми се усмихваше, вече наясно със заговорът. Емет и Джаспър изглеждаха любопитни, а Розали ми се усмихна неуверено. Моята усмивка в отговор също беше толкова плаха. Това беше нещо, с което трябваше да свикна.
Карлайл кимна към мен.
- Сцената е твоя.
Преглътнах. Втренчените им погледи ме изнервяха. Едуард хвана ръката ми под масата. Погленах към него, но той гледаше останалите, като лицето му бе внезапно свирепо.
- Ами – направих пауза аз. – Надявам се, че Алис вече ви е разказала всичко, което се случи във Волтера?
- Всичко – увери ме Алис.
Хвърлих й многозначителен поглед.
- А по пътя за натам?
- Това също – кимна тя.
- Добре – въздъхнах облекчено. – Тогава всички сме наясно.
Те изчакаха търпеливо, докато се опитам да подредя мислите си.
- Та, имаме проблем – започнах аз. – Алис обеща на Волтури, че ще стана една от вас. Те ще пратят някой, който да провери и съм убедена, че това е лошо – нещо, което трябва да бъде избегнато. И така сега това включва всички ви. Съжалявам за това. – Погледнах всеки един право в красивите им лица, като запазих най-красивото за накрая. Устата на Едуард бе извита надолу в гримаса. – Но ако не ме искате, тогава няма да ви се натрапвам, без значение дали Алис иска или не.
Езме отвори уста да каже нещо, но задържах един пръст, за да я спра.
- Моля, нека да довърша. Знаете какво искам. И съм убедена, че знаете и какво мисли Едуард. Мисля, че единственият справедлив начин, по който да решим това е всички да гласуват. Ако решите, че не ме искате тогава... предполагам, че ще се върна сама в Италия. Не мога да им позволя да дойдат тук. – Челото ми се свъси, когато се замислих над това.
Имаше тихо ръмжене в гърдите на Едуард. Не му обърнах внимание.
- Като вземете предвид това, че няма да ви поставя в опасност по единия или другия начин, искам да гласувате с да или не по въпроса дали да стана вампир.
Усмихнах се половинчато на последната дума и посочих към Карлайл да започне.
- Само един момент – прекъсна Едуард.
Изгледах го с присвити очи. Той повдигна веждите си срещу мен, като стисна ръката ми.
- Имам нещо да добавя преди да гласуваме.
Въздъхнах.
- Относно опасността, за която говори Бела – продължи тя. – Не мисля, че трябва да се тревожим толкова.
Изражението му стана по-оживено. Той сложи свободната си ръка на лъскавата маса и се приведе напред.
- Виждате ли – обясни той, като се оглеждаше около масата, докато говореше, - имаше повече от една причина, поради която не исках да стисна ръката на Аро накрая. Има нещо, за което не се досетиха и не исках да ги подсетя. – Той се ухили.
- Което беше? – подсказа му Алис. Бях убедена, че изражението ми бе толкова скептично, колкото и нейното.
- Волтури са прекалено самоуверени и то с причина. Когато решат да открият някой, това не е проблем. Спомняш ли си Деметри? – Той погледна към мен.
Потреперах. Той прие това за „да”.
- Той открива хора – това е талантът му, затова го държат. Сега, през цялото време, докато бяхме измежду тях, претърсвах главите им за нещо, което може да ни спаси, като се сдобивах с колкото се можеше повече информация. Така че видях как работи талантът на Деметри. Той е преследвач – преследвач, който е хиляди пъти по-талантлив отколкото Джеймс беше. Способността му смътно напомня за това, което аз или Аро правим. Той улавя... вкусът? Не знам как да го опиша... тенорът... на нечий ум и после го следва. Работи и при огромни разстояния. Но след малкият експеримент на Аро... – Едуард сви рамене.
- Мислиш, че няма да може да ме открие – казах равно аз.
Той беше доволен от себе си.
- Убеден съм в това. Той разчита абсолютно на това чувство. Когато не проработи върху теб, всички ще са слепи.
- И как това разрешава каквото и да е било?
- Доста очевидно. Алис ще види кога планират да ни посетят и аз ще те скрия. Ще са безпомощни – каза той с върла наслада. – Ще бъде като да търсиш игла в купа със сено!
Той и Емет си размениха погледи и самодоволни усмивки.
Това нямаше смисъл.
- Но те могат да те открият – напомних му аз.
- А аз мога да се грижа за себе си.
Емет се засмя и се пресегна през масата към брат си, протегнал юмрук.
- Отличен план, брат ми – каза той ентусиазирано.
Едуард опъна ръката си, за да удари юмрукът на Емет със своя собствен.
- Не – изсъска Розали.
- Категорично не – съгласих се аз.
- Яко. – Гласът на Джаспър бе одобрителен.
- Идиоти – промърмори Алис.
Езме само изгледа свирепо Едуард.
Поизправих се на столът си, като се фокусирах. Това бе моето събрание.
- Добре тогава. Едуард ви предложи алтернатива, която да обмислите – казах хладно. – Да гласуваме.
Погледнах към Едуард този път – щеше да бъде по-добре да отметнем мнението му още сега.
- Искаш ли да се присъединя към семейството ти?
Очите му бяха сурови и черни като кремък.
- Не и по този начин. Оставаш човек.
Кимнах веднъж, като запазих лицето си делово и продължих нататък.
- Алис?
- Да.
- Джаспър?
- Да – каза той със сериозен глас. Бях малко изненадана – изобщо не бях сигурна в неговият глас – но потиснах реакцията си и продължих нататък.
- Розали?
Тя се поколеба, като хапеше пълната си, перфектна долна устна.
- Не.
Задържах лицето си безизразно, като извърнах леко глава, за да мина нататък, но тя вдигна и двете си ръце с длани напред.
- Нека да обясня – помоли се тя. – Нямам предвид, че имам нещо против да ми бъдеш сестра. Просто това, че... това не е животът, който бих избрала за себе си. Исками се някой там да бе гласувал „не” за мен.
Кимнах бавно и се обърнах към Емет.
- Да, по дяволите! – Той се ухили. – Можем да намерим и друг начин да се сбием с тоя Деметри.
Все още бях извила лице от тези думи, когато погледнах към Езме.
- Да, разбира се, Бела. Вече мисля на теб като част от семейството ми.
- Благодаря ти, Езме – промърморих аз, като се обърнах към Карлайл.
Внезапно бях нервна, като ми се искаше да бях попитала за неговият глас първо. Бях сигурна, че неговият глас важи най-много, гласът, който се броеше за повече, от което и да е мнозинство.
Карлайл не гледаше към мен.
- Едуард – каза той.
- Не – изръмжа Едуард. Челюстта му бе стисната здраво, а устните му извити над зъбите му.
- Само този начин има смисъл – настоя Карлайл. – Ти си избрал да не живееш без нея и това не ми оставя друг избор.
Едуард пусна ръката ми, като стана от мястото си. Той закрачи към другата стая, като ръмжеше изпод дъха си..
- Предполагам, че знаеш моят глас – въздъхна Карлайл.
Все още гледах подир Едуард.
- Благодаря – промърморих аз.
Оглушителен трясък оттекна от другата стая.
Трепнах и заговорих бързо.
- Това бе всичко, от което се нуждаех. Благодаря ви. За това, че ме искате. Чувствам се точно по същият начин спрямо вас. – Гласът ми бе накъсан от емоции към края.
Езме застана до мен незабавно, със студените си ръце около мен.
- Скъпа Бела – прошепна тя.
Отвърнах на прегръдката й. С ъгълчето на окото си забелязах Розали, която гледаше към масата и осъзнах, че думите ми могат да бъдат изтълкувани по два начина.
- Е, Алис – каза Езме, когато ме пусна. – Къде искаш да го направим?
Алис се втренчи в мен, като очите й се разшириха от ужас.
- Не! Не! НЕ! – изръмжа Едуард, като се върна бързо в стаята. Беше пред лицето ми преди да имам време да мигна, като се бе надвесил над мен с разярено изражение. – Луда ли си? – извика той. – Напълно ли си си изгубила умът?
Свих се назад, с ръце върху ушите ми.
- Ъм, Бела – вметна Алис с обезпокоен глас. – Не мисля, че съм готова за това. Ще трябва да се подготвя...
- Ти обеща – напомних й аз, като я изгледах гневно под ръката на Едуард.
- Знам, но... Сериозно, Бела! Нямам си и напредстава как да не те убия.
- Можеш да го направиш – насърчих я аз. – Имам ти доверие.
Едуард изръмжа яростно.
Алис поклати бързо глава, като изглеждаше паникьосана.
- Карлайл? – обърнах се, за да го погледна.
Едуард грабна лицето ми в ръката си, като ме накара да го погледна. Другата му ръка бе изпъната, дланта му сочеше към Карлайл.
Карлайл не обърна внимание на това.
- Мога да го направя – отговори той на въпросът ми. Искаше ми се да мога да видя изражението му. – Няма да си в опасност, че ще изгубя контрол.
- Звучи добре. – Надявах се, че ще ме разбере – беше трудно да говоря ясно, по начинът, който Едуард държеше челюстта ми.
- Задръж – каза Едуард през стиснати зъби. – Не трябва да става сега.
- Няма причина да не е сега – казах, като думите излизаха изопачени.
- Мога да се сетя за няколко.
- Разбира се, че можеш – казах кисело. – Сега ме пусни.
Той пусна лицето ми, като скръсти ръце пред гърдите си.
- След два часа Чарли ще тръгне да те търси. Няма да се изненадам, ако въвлече и цялата полиция в това.
- Която се състои от трима души на кръст. – Но се намръщих.
Това винаги бе най-трудната част. Чарли, Рене. А сега и Джейкъб също. Хората, които щях да изгубя, хората, които щях да нараня. Иска ми се да имаше някакъв начин, по който само аз да страдам, но знаех, че това е невъзможно.
В същото време ги наранявах още повече, като оставах човек. Поставях Чарли в непрекъсната опасност чрез близостта ми. Поставях Джейк в още по-голяма опасност, като отново довличах враговете му през земята, за която се чувстваше задължен да защитава. И Рене – не можех дори да рискувам с едно посещение, за да видя майка си от страх, че ще довлека и смъртоносните си проблеми със себе си!
Бях магнит за неприятности – бях приела вече това за себе си.
Като приемах това, знаех, че имах нужда да мога да се грижа за себе си и да защитавам тези, които обичам, дори и това да означава, че не мога да бъда с тях. Трябваше да съм силна.
- В интересът на това да останем незабелязани – каза Едуард, като все още говореше през стиснатите си зъби, но гледаше към Карлайл сега, - предлагам да отложим този разговор, поне докато Бела не завърши училище и не се изнесе от къщата на Чарли.
- Това е разумна молба, Бела – изтъкна Карлайл.
Замислих се за реакцията на Чарли, когато се събуди тази сутрин, ако – след всичко, което бе преживяла през последната седмица със смъртта на Хари и с последвалото ми необяснимо изчезване – открие леглото ми празно. Чарли заслужаваше повече от това. Само малко време – завършването не бе толкова далеч...
Стиснах устни.
- Ще го обмисля.
Едуард се успокои. Челюстта му се отпусна.
- Вероятно трябва да те заведа у вас – каза той, по-спокоен сега, но очевидно бързаше да ме разкара оттук. – В случай, че Чарли се събуди рано.
Погледнах към Карлайл.
- След завършването?
- Имаш думата ми.
Поех си дълбоко дъх, усмихнах се и се обърнах обратно към Едуард.
- Добре. Можеш да ме заведеш вкъщи.
Едуард ме избута от къщата преди Карлайл да е успял да ми обещае нещо друго. Той ме изведе през задната врата, така че да не видя какво е счупил във всекидневната.
Пътуването до нас беше мълчаливо. Чувствах се ликуваща и малко самодоволна. Също така и изплашена до смърт, разбира се, докато се опитвах да не мисля за тази част. Не ми помагаше особено да се тревожа за болката – физическата или емоционалната – така че не го правех. Не и докато не ми се наложеше.
Когато стигнахме до моята къща, Едуард не спря. Той се изстреля нагоре по стената и през прозорецът ми за половин секунда. След което издърпа ръцете ми от шията му и ме положи на леглото ми.
Мислех си, че имам доста добра идея за какво си мисли, но изражението му ме изненада. Вместо разярено, то бе пресметливо. Той крачеше мълчаливо нагоре и надолу из тъмната ми стая, докато го наблюдавах с нарастващо подозрение.
- Каквото и да плаираш, няма да проработи – казах му аз.
- Шшт. Мисля.
- Ъгх – изстенах аз, като се метнах назад в леглото и се завих през глава с юрганът.
Нямаше звук, но внезапно той беше там. Той дръпна надолу завивката, за да може да ме вижда. Беше легнал до мен. Ръката му се пресегна, за да отметне косата от бузата ми.
- Ако нямаш нищо против, предпочитам да не криеш лицето си. Живях повече време без него, отколкото мога да понеса. А сега... кажи ми нещо.
- Какво? – попитах неохотно.
- Ако можеше да имаш каквото и да е на света, какво щеше да е?
Можех да усетя скептицизмът в очите си.
- Теб.
Той поклати нетърпеливо глава.
- Нещо, което нямаш вече.
Не бях сигурна накъде се опитва да ме насочи, затова се замислих внимателно преди да отговоря. Измислих нещо, което бе хем истина, хем и вероятно невъзможно.
- Бих искала... да не го прави Карлайл. Искам ти да ме промениш.
Наблюдавах предпазливо реакцията му, като очаквах още от яростта, която бях видяла в къщата му. Бях изненадана от това, че изражението му не се промени. Беше все още пресметливо и замислено.
- Какво си готова да дадеш за това?
Не можех да повярвам на ушите си. Ококорих се срещу спокойното му лице и избълвах отговорът, още преди да се замисля.
- Всичко.
Той се усмихна леко и тогава стисна устни.
- Пет години?
Лицето ми се сгърчи в изражение, което беше нещо средно между огорчение и ужас.
- Ти каза всичко – напомни ми той.
- Да, но... ти ще използваш това време, за да откриеш друг начин за измъкване. Трябва да кова, докато желязото е горещо. Освен това е прекалено опасно да съм човек – поне за мен. Така че всичко, освен това.
Той се смръщи.
- Три години?
- Не!
- Нищо ли не означава за теб?
Замислих се колко много искам това. По-добре да запазя покерското си лице, реших аз, и да не му позволявам да разбере колко ужасно много искам това. Щеше да му даде повече опорни точки.
- Шест месеца?
Той извъртя очи.
- Не е достатъчно добро.
- Една година тогава – казах аз. – Това е лимитът ми.
- Поне ми дай две.
- Няма начин. Деветнайсет ще свърши работа. Но няма да се доближавам изобщо до двайсет. Ако ти ще си тинейджър завинаги, тогава и аз ще бъда.
Той се замисли за минута.
- Добре. Забрави ограниченията. Ако искаш да бъда този, който ще го направи – тогава имам само едно условие.
- Условие? – Гласът ми стана безизразен. – Какво условие?
Очите му бяха предпазливи – заговори бавно.
- Първо се омъжи за мен.
Втренчих се в него, очакваща...
- Добре. Не схванах шегата?
Той въздъхна.
- Нараняваш егото ми, Бела. Току-що ти предложих брак, а ти си мислиш, че е майтап.
- Едуард, моля те, бъди сериозен.
- Аз съм сто процента сериозен. – Той ме гледаше без следа от хумор в лицето си.
- О, хайде де – казах с истерична нотка в гласът си. – Аз съм само на осемнайсет.
- Е, а аз съм почти на сто и десет години. Време ми е да улегна.
Погледнах настрани, през тъмният прозорец, като се опитвах да овладея паниката, преди да ме е издала.
- Виж, сватбата не е толкова на високо в приоритетите ми, нали знаеш? Било е нещо като целувката на смъртта за Рене и Чарли.
- Интересен избор на думи.
- Знаеш какво имам предвид.
Той вдиша дълбоко.
- Моля те, не ми казвай, че се страхуваш от подобен ангажимент – гласът му бе невярващ и разбирах какво има предвид.
- Не е това – каза уклончиво аз. – Аз... страхувам се от Рене. Тя има доста силно мнение за това да се омъжиш преди да си навършил трийсет.
- Защото предпочита да станеш една от вечните прокълнати, отколкото да се омъжиш. – Той се засмя мрачно.
- Само си мислиш, че се шегуваш.
- Бела, ако сравниш нивото на посвещаване между един брачен съюз срещу това да предложиш душата си в размяна на цяла вечност като вампир... – Той поклати глава. – Ако не си достатъчно смела, за да се омъжиш за мен, тогава...
- Е – прекъснах го аз. – Ами ако съм? Ако ти кажа да ме заведеш във Вегас още сега? Ще бъда ли вампир до три дни?
Той се усмихна, като зъбите му проблеснаха в тъмното.
- Разбира се – каза той, като се отзова на блъфът ми. – Ще взема колата си.
- По дяволите – промърморих аз. – Ще ти дам осемнайсет месеца.
- Няма начин – каза той, ухилен до уши. – Харесва ми това условие.
- Добре. Ще накарам Карлайл да го направи, когато завърша.
- Щом искаш това. – Той сви рамене и усмивката му стана абсолютно ангелска.
- Невъзможен си – простенах аз. – Чудовище.
Той се изкиска.
- Затова ли няма да се омъжиш за мен?
Простенах отново.
Той се надвеси над мен – тъмните му като ноща очи се разтопиха и разпалиха и разбиха концентрацията ми. – Моля те, Бела? – прошепна той.
За момент забравих как се диша. Когато се възстанових, поклатих бързо глава, като се опитвах да прочистя внезапно замъгленият си мозък.
- Това щеше ли да протече по-добре, ако бях имал време да ти дам пръстен?
- Не! Никакви пръстени! – почти извиках аз.
- Сега го направи – прошепна той.
- О-па.
- Чарли се събужда – по-добре да си тръгвам – каза примирено Едуард.
Сърцето ми спря да бие.
Той измери изражението ми за секунда.
- Ще бъде ли глупаво да се скрия в килерът ти тогава?
- Не – прошепнах нетърпеливо. – Остани. Моля те.
Едуард се усмихна и изчезна.
Кипях в тъмнината, докато очаквах Чарли да ме провери. Едуард знаеше точно какво правеше и бях готова да се обзаложа, че всички обидни изненади бяха част от замисълът. Разбира се, все още имах възможността за Карлайл, но сега, когато знаех, че има вероятност Едуард да ме промени сам, я исках ужасно силно. Беше такъв измамник.
Вратата ми се отвори.
- Добро утро, тате.
- О, здрасти, Бела. – Той звучеше засрамен, че са го хванали. – Не знаех, че си будна.
- Аха. Просто те чаках да се събудиш, за да си взема душ. – Започнах да ставам.
- Задръж – каза Чарли, като светна лампите. Премигнах срещу внезапната светлина и внимателно задържах очите си далеч от килера. – Нека първо да поговорим за минутка.
Не успях да овладея гримасата си. Бях забравила да попитам Алис за добро извинение.
- Знаеш, че си загазила.
- Да, знам.
- Бях полудял през последните три дни тук. Прибирам се от погребението на Хари и теб те няма. Джейкъб можа само да ми каже, че си избягала с Алис Калън и че му се е сторило, че си в беда. Не ми остави номер, не ми се обади. Не знаех къде си и кога и дали изобщо щеше да се върнеш. Имаш ли си на идея колко... колко... – Той не можа да довърши изречението си. Той си пое рязко въздух и продължи. – Можеш ли да ми дадеш поне една причина защо да не те пратя в Джаксънвил още сега?
Очите ми се присвиха. Значи щяхме да се заплашваме, така ли? Двама можеха да играят тази игра. Седнах, като дръпнах юрганът около себе си.
- Защото няма да отида.
- Почакай сега, млада госпожичке...
- Виж, тате, приемам напълно отговорността за действията си и имаш правото да ме накажеш за колкото дълго си искаш. Също така ще върша всички задачи в къщата и прането и чиниите, докато не решиш, че съм си научила урокът. И предполагам, че си в правото си да ме изриташ оттук също така – но това няма да ме накара да отида във Флорида.
Лицето му стана ярко червено. Той си пое няколко пъти дълбоко дъх преди да отвърне.
- Искаш ли да ми обясниш къде беше?
О, мамка му.
- Имаше... спешен случай.
Той повдигна вежди в очакване на брилянтното ми обяснение.
Издух бузите си с въздух, който изпуснах шумно.
- Не знам какво да ти кажа, тате. Беше най-вече недоразумение. Той каза, тя каза. Излезе извън контрол.
Той чакаше с недоверчиво изражение.
- Виждаш ли, Алис казала на Розали за това, че скочих от скалата... – Бъбрех обезумяло, за да накарам нещата да проработят, като се опитвах да се придържам възможно най-близо до истината, така че неспособността ми да лъжа убедително да не подкопае извинението ми, но преди да продължа, изражението на Чарли ми напомни, че той не знаеше нищо за скалата.
Голям прецак. Сякаш не се бях накиснала достатъчно вече.
- Предполагам, че не съм ти казвала за това – задавих се аз. – Нищо не е. Просто се мотаехме, плувахме с Джейк. Както и да е, Розали казала на Едуард и той се разстроил. Тя без да иска го е представила така, сякаш съм се опитвала да се самоубия или нещо такова. Той не отговаряше на телефонът си, така че Алис ме завлече в... Ел Ей, за да му обясня лично. – Свих рамене, като се надявах отчаяно, че няма да бъде толкова разсеян от това със скалата, че да пропусне брилянтното обяснение, което му предоставих.
Лицето на Чарли замръзна.
- Наистина ли се опитваше да се самоубиеш, Бела?
- Не, разбира се, че не. Просто се забавлявахме с Джейк. Гмуркане от скала. Децата от Ла Пуш го правят през цялото време. Както ти казах, нищо не е.
Лицето на Чарли се разгорещи – от замръзнало към горещо от ярост.
- Какво го интересува Едуард Калън и без това? – излая той. – През цялото това време те бе оставил да се влачиш наоколо без да се обади...
Прекъснах го.
- Това е друго недоразумение.
Лицето му се бе зачервило.
- Значи се е върнал, така ли?
- Не съм сигурна какъв е точният план. Мисля, че всички се върнаха.
Той поклати глава, като вената на челото му пулсираше.
- Искам да стоиш далеч от него, Бела. Не му вярвам. Не е за теб. Няма да му позволя да те съсипе отново по същият начин.
- Добре – казах рязко.
Чарли се залюля на петите си.
- Оу. – Промълви той след секунда, като издиша шумно от изненада. – Мислех си, че ще упорстваш по този въпрос.
- Аз си упорствам. – Втренчих се право в очите му. – Имах предвид „Добре, ще се изнеса”.
Очите му се ококориха – лицето му стана мораво. Решителността ми се разколеба, когато започнах да се тревожа за здравето му. Не беше по-млад от Хари...
- Татко, не искам да се изнасям – казах аз с по-мек глас. – Обичам те. Знам, че се тревожиш, но трябва да ми се довериш за това. И трябва да оставиш намира Едуард, ако искаш да остана. Искаш ли да живея тук или не?
- Това не е честно, Бела. Знаеш, че искам да останеш.
- Тогава бъди мил с Едуард, защото той ще е там, където съм и аз – казах уверено. Убеждението на просветлението ми все още бе силно.
- Не и под моят покрив – изфуча Чарли.
Въздъхна тежко.
- Виж, няма да ти давам повече ултиматуми тази вечер – или предполагам, че сме сутрин. Просто си помисли за няколко дни, става ли? Но имай предвид, че Едуард и аз сме нещо като вързани един за друг.
- Бела...
- Премисли го – настоях аз. – И докато го правиш, може ли да ми дадеш малко уединение? Наистина имам нужда от душ.
Лицето на Чарли бе странен нюанс на лилавото, но излезе, като тресна вратата след себе си. Чух го да марширува разярено надолу по стълбите.
Хвърлих настрани юрганът си и Едуард вече беше там, седнал на люлеещият се стол, сякаш бе присъствал по време на целият разговор.
- Съжалявам за това – прошепнах аз.
- Не е като да не заслужавам далеч по-лошо от това – промърмори той. – Не се захващай с нищо с Чарли през мен, моля те.
- Не се тревожи за това – прошепнах аз, като събрах нещата си за банята и чифт чисти дрехи. – Ще започна толкова, колкото е необходимо и не повече от това. Или се опитваш да ми кажеш, че няма къде да отида? – ококорих очи с фалшива тревога.
- Би се преместила в къща пълна с вампири?
- Това вероятно е най-безопасното място за някой като мен. Освен това... – Ухилих се. – Ако Чарли ме изрита, тогава няма нужда от крайният срок до завършването, нали?
Челюстта му се стисна.
- Така нетърпелива за вечното проклятие – промърмори той.
- Знаеш, че не го мислиш наистина.
- О, така ли? – ядоса се той.
- Да, така.
Той ме изгледа гневно и започна да казва нещо, но аз го прекъснах.
- Ако наистина вярваше, че си изгубил душата си, тогава когато те открих във Волтера, щеше да осъзнаеш веднага какво става, вместо да си мислиш, че и двамата сме мъртви заедно. Напротив – ти каза „Удивително. Карлайл беше прав” – припомних му ликуващо аз. – Значи все пак има надежда в теб.
За пръв път Едуард беше безмълвен.
- Така че нека просто и двамата да се надяваме, става ли? – предложих аз. – Не че това има значение. Ако останеш, не се нуждая от Рая.
Той се изправи бавно и пристъпи, за да постави ръцете си от двете страни на лицето ми, докато се вглеждаше в очите ми.
- Завинаги – закле се той, все още малко смаян.
- Само това искам – казах аз, като се надигнах на пръсти, за да притисна устните си към неговите.

ПОСЛЕДНА ГЛАВА ЕПИЛОГ

0 коментара:

Публикуване на коментар

Благодарим за коментара! :)