3.03.09 г.

on
20. НЕТЪРПЕНИЕ

Когато се събудих бях объркана. Мислите ми бяха мъгляви, все още овъртяни в сънища и кошмари – отне ми по-дълго време от обичайното, за да осъзная къде се намирам.
Стаята беше прекалено приветлива за да принадлежи на друго място освен на хотел. Нощните лампи, заковани за масите, бяха доста издаващи, както й дългите завеси направени от същата материя като покривката на леглото, и родовите водни щампи на стените.
Опитах се да си спомня как съм се оказала тук, но отначало нищо не изникна.
Спомних си лъскавата черна кола, стъклата на прозорците по-тъмни от тези на лимузина. Двигателят бе почти тих, въпреки че бяхме се изстреляли по черната магистрала два пъти повече от законната скорост.
И си спомних как Алис седеше заедно с мен на тъмната кожена седалка отзад. Някакси, по време на дългата нощ, главата ми се бе оказала на гранитеният й врат. Близостта ми изглежда не я притесняваше изобщо, и студената й, твърда кожа беше странно удобна за мен. Предната част на тънката й памучна блуза бе студена, влажна от сълзите които се стичаха от очите ми зокато, червени и подути, не пресъхнаха.
Сънят ме отбягваше – болезнените ми очи стояха отворени дори, когато ноща накрая свърши и зората пропука над нисък връх нейде из Калифорния. Сивата светлина, която се процеждаше през безоблачното небе, пареше очите ми. Но не можех да ги затворя – когато го направех, образите изникваха прекалено ярки, като слайдове зад клепачите ми, бяха непоносими. Разбитото изражение на Чарли – бруталното ръмжене на Едуард, с оголени зъби – гневният поглед на Розали – умелият взор на преследвача – мъртвият поглед в очите на Едуард, когато ме целуна за последно... Не можех да понеса да ги видя. Затова преборих умората си, докато слънцето се извисяваше още по-нависоко.
Бях все още будна, когато преминахме през плитък планински проход и слънцето, което вече бе зад нас, се отразяваше в подредените покриви на Долината на Слънцето. Нямах достатъчно останали емоции, за да се изненадам, че сме взели едно три-дневно пътуване за един ден. Наблюдавах безучастно широката, плоска простор, която лежеше пред мен. Финикс – палмовите дървета, долният креозон, случайните линии от пресичащи се магистрали, зелените откосени ивици от игрища за голф и тюркоазените петна от басейни, всичките потопени в слаб смог и обгърнати от ниски, скалисти хребети, които не бяха достатъчно големи, за да бъдат наречени планини.
Сенките на палмовите дървета се наклоняваха през магистралата – очертани, по-остри отколкото си ги спомнях, по-бледи отколкото би трябвало да са. Нищо не можеше да се скрие в тези сенки. Светлата, отворена магистрала изглеждаше достатъчно приветлива. Но не усетих облекчение, нито чувството, че съм си у дома.
- Накъде за летището, Бела? – беше попитал Джаспър, и аз потрепнах, въпреки че гласът му беше доста мек и спокоен. Беше първият звук, освен мъркането на колата, който да разруши дългото нощно мълчание.
- Остани на I-десет – бях отговорила механично. – Ще минем точно покрай него.
Мозъкът ми работеше бавно през мъглата от недостига на сън.
- Ще летим ли за някъде? – бях попитала Алис.
- Не, но е добре да сме наблизо, просто за всеки случай.
Спомням си как започнахме да обикаляме около летището... но не спряхме. Предполагам, че тогава съм заспала.
Въпреки че, сега когато преследвах спомените си, имах силното впечатление, че съм напуснала колата – слънцето тъкмо залязваше зад хоризонта – ръцете ми обвити около рамената на Алис и нейната ръка около кръста ми, която ме влачи, докато се препъвах през топлите, сухи сенки.
Нямах спомени за тази стая.
Погледнах дигиталният часовник на нощното шкафче. Червените числа твърдяха, че е три часът, но не показваха дали е нощ или ден. Никаква светлинка не убягваше от дебелите завеси, но стаята беше светла от светлината на лампите.
Изправих се сковани и залитайки отидох до прозореца, където дръпнах пердетата.
Беше тъмно отвън. Тогава е три сутринта. Стаята ми гледаше към пуст участък от магистралата и новият паркинг гараж към летището. Имаше някаква утеха в това да мога да посоча точното време и място.
Погледнах се. Все още носех дрехите на Езме, и те определено не ми ставаха. Огледах се наоколо и доволна открих пътническата ми чанта отгоре на нисък скрин.
Тъкмо търсех нови дрехи, когато леко почукване на вратата ме накара да подскоча.
- Може ли да вляза? – попита Алис.
Поех си дълбоко дъх.
- Разбира се.
Тя влезе вътре и ме огледа внимателно.
- Изглежда, че трябваше да си поспиш малко повече – каза тя.
Аз само поклатих глава.
Тя с придвижи към завесите и ги затвори плътно преди да се обърне обратно към мен.
- Ще трябва да стоим вътре – каза ми тя.
- Добре. – Гласът ми беше дрезгав.
- Жадна ли си? – попита тя.
Вдигнах рамене.
- Аз съм добре. Ами ти?
- Не е нещо, което не може да се преодолее. – Тя се усмихна. – Поръчах храна за теб, в съседната стая е. Едуард ми напомни, че ти трябва да се храниш доста по-често от нас.
Веднага застанах нащрек.
- Обадил се е?
- Не – каза тя и видя как лицето ми помръкна. – Каза ми преди да тръгнем.
Тя взе ръката ми внимателно и ме поведе през вратата към всекидневната на хотелският апартамент. Можех да чуя тихото жужене на гласове, идващи от телевизора. Джаспар стоеше неподвижно на бюрото в ъгъла, очите му следяха новините без капчица интерес.
Седнах на пода до масичката за кафе, където поднос с храна ме очакваше, и започнах да си взимам без да забелязвам какво ям.
Алис кацна на страничната облегалка на канапето и се загледа безизразно в телевизора като Джаспър.
Хранех се бавно, като я наблюдавах, като се обръщаше от време на време, за да погледне към Джаспър. Започна да ми просветва, че стоят прекалено мирно. Никога не откъснаха поглед от екрана, макар че вмомента течаха реклами. Избутах подноса настрани, като стомахът ми беше внезапно неспокоен. Алис погледна към мен.
- Какво е станало, Алис? – попитах аз.
- Нищо не е станало. – Очите й бяха разширени, искрени... и аз не им повярвах.
- Какво правим сега?
- Чакаме Карлайл да се обади.
- А трябвали да се е обадил досега? – Можех да видя, че съм уцелила. Очите на Алис се стрелнаха от моите към телефона върху кожената чанта и обратно.
- Какво означава това? – Гласът ми трепереше и аз се опитах да го контролирам. – Че не се е обадил още?
- Означава просто, че няма какво да ни кажат.
Но гласът й беше прекалено равен, и въздухът беше по-труден за дишане.
Джаспър внезапно бе застанал до Алис, по-близо до мен от обичайното.
- Бела – каза той с подозрително успокояващ глас. – Няма за какво да се тревожиш. Ти си в пълна безопасност тук.
- Знам това.
- Тогава защо си изплашена? –попита объркано той. Може и да усещаше тенора на емоциите ми, но не можеше да разчете причините зад тях.
- Чу какво каза Лорънт. – Гласът ми беше шепот, но бях убедена, че могат да ме чуят. – Той каза, че Джеймс е смъртоносен. Ами ако нещо се обърка и те се разделят? Ако се случи нещо на някой от тях, на Карлайл, Емет... Едуард... – Преглътнах. – Ако онази дивачка нарани Езме... – Гласът ми се бе извисил, имаше истерична нотка в него. – Как бих могла да живея, когато знам, че вината е моя? Никой от вас не би трябвало да рискува живота си заради мен...
- Бела, Бела, спри – прекъсна ме той, като думите му се изливаха прекалено бързо, за да ги разбера. – Тревожиш се за грешните неща, Бела. Повярвай ми – никой от нас не е в опасност. Ти и без това си под достатъчно стрес – не добавя към него и напълно ненужни тревоги. Чуй ме! – заповяда ми той, защото бях извърнала глава. – Нашето семейство е силно. Единственият ни страх е да не изгубим теб.
- Но защо бихте...
Този път Алис ме прекъсна, като докосна бузата ми със студените си пръсти.
- Почти от цял век Едуард е бил сам. Сега е открил теб. Ти не можеш да видиш промение, които ние виждаме, ние които сме били толкова дълго време с него. Да не мислиш, че който и да е от нас би искал да го погледне в очите през следващите сто години, ако той те изгуби?
Вината ми бавно спадаше, докато се взирах в тъмните й очи. Но дори и когато спокойствието ме заля, знаех, че не мога да имам доверие на чувствата си с Джаспър наоколо.
Беше много дълъг ден.
Останахме в стаята. Алис се обади на рецепцията и ги помоли да отпратят камериерката за сега. Прозорците стояха затворени, телевизорът включен, въпреки че никой не го гледаше. На равни интервали ми бе доставяна храна. Сребристият телефон, който пошиваше върху чантата на Алис сякаш бе станал по-голям, докато часовете минаваха.
Детегледачите ми се справяха по-добре с напрежението от мен. Докато кършех пръсти и крачех, те просто ставаха все по-неподвижни, две статуи, чийто очи ме следват незабележимо, докато се движа. Занимавах се с това да запомня стаята – райетата на възглавниците, оранжево, прасковено, кремаво, тъмно златисто, и оранжево отново. Понякога се вглеждах в абстрактните щампи, като случайно откривах картинки във фигурите, както откривах картини в облаците като малко дете. Проследих синя ръка, жена, която вчесва косата си, котка, която се протяга. Но когато бледо червеният кръг стана взиращо се око, отместих глава настрани.
Когато следобеда мина, се върнах в леглото, просто за да направя нещо. Надявах се, че щом се окажа сама в тъмното, ще се отдам на ужасните страхове, които обикаляха ръба на съзнанието ми, но не можеха да пробият през внимателният надзор на Джаспър.
Но Алис ме последва внимателно, сякаш по някаква случайност й бе омръзнала съседната стая по същото време. Започвах да се чудя точно какви инструкции й е дал Едуард. Излегнах се на леглото и тя седна с кръстосани крака до мен. Отначало не й обръщах внимание, внезапно достатъчно уморена, за да заспя. Но след няколко минути, паниката, която бе изчезнала в присъствието на Джаспър започна да се усеща. Бързо се отказах от идеята за сън тогава, като се свих на топка, обвивайки ръце около краката ми.
- Алис? – попитах аз.
- Да?
Поддържах гласът си много спокоен.
- Какво мислиш, че правят?
- Карлайл искаше да отведе преследвача колкото може по- на север, да изчакат да се приближи, след което да се обърнат и да го нападнат. Езме и Розали трябваше да се насочат на запад докато могат да държат женската зад тях. Ако тя се откаже, те трябва да се върнат обратно във Форкс и да държат под око баща ти. Така че предполагам, че нещата вървят доста добре, щом не се обаждат. Означава, че преследвачът е достатъчно близо и те не искат, той да ги подслушва.
- А Езме?
- Мисля, че се е върнала във Форкс. Няма да се обади, ако има някакъв шанс женската да подслушва. Предполагам, че всичко са просто много предпазливи.
- Мислиш ли, че са в безопасност, наистина?
- Бела, колко пъти трябва да ти повтаряме, че няма никаква опасност за нас?
- Въпреки това ще ми кажеш ли истината?
- Да. Винаги ще ти казвам истината. – Гласът й беше сериозен.
Замислих се за момент и реших, че е искрена.
- Кажи ми тогава... как се става вампир?
Въпросът ми я хвана неподготвена. Беше притихнала. Извърнах се на другата си страна, за да я погледна, и изражението й ми се стори раздвоено.
- Едуард не иска да ти казвам това – каза твърдо тя, но имах чувството, че тя не е съгласна.
- Това не е честно. Мисля, че имам правото да знам.
- Знам.
Погледнах я, очакваща.
Тя въздъхна.
- Той ще ядоса ужасно много.
- Не е негова работа. Това е между теб и мен. Алис, като твоя приятелка, умолявам те. – И ние бяхме приятели сега, някакси – както вероятно е знаела, че ще станем през цялото време.
Тя ме погледна с разкошните си, мъдри очи... като избираше.
- Ще ти обясня техничната част – каза накрая тя, - но лично аз не си го спомням, а и никога не съм го правила или виждала преди, така че имай предвид, че мога да ти кажа само теорията.
Чаках.
- Като хищници, имаме излишък от оръжия във физическият си арсенал – много, много повече отколкото всъщност имаме нужда. Силата, бързината, острите сетива, да не споменавам и тези от нас като Едуард, Джаспър и аз, които имаме допълнителни сетива. А и, подобно на месоядното растение, ние сме физически привлекателни за жертвата си.
Стоях напълно неподвижно, като си припомних колкото точно Едуард бе демонстрирал същото понятие пред мен на ливадата.
Тя се усмихна с широка, злокобна усмивка.
- Имаме и още едно доста излишно оръжие. Ние сме и отровни – каза тя, като зъбите й блестяха. – Отровата не убива – тя просто те изважда от строя. Работи бавно, като се разпространява из кръвта ти, така че, веднъж ухапана, жертвата ни е в прекалена физическа болка, за да ни избяга. Най-вече ненужна, както казах. Ако сме толкова близо, жертвата няма как да избяга. Разбира се, винаги има изключения. Като Карлайл, например.
- Значи... ако отровата е оставена да се разпространи... – прошепнах аз.
- Отнема няколко дни, за да е пълна трансформацията, зависи от това колко отрова има в кръвта, колко близо е отровата до сърцето. Докато сърцето бие, отровата се разпространява, зараства, променя тялото, докато се движи през него. Евентуално сърцето спира и превръщането е завършено. Но през цялото време, през всяка минута от него, жертвата ще копнее да умре.
Потреперах.
- Не е особено приятно, както виждаш.
- Едуард каза, че е много трудно за правене... не разбирам – казах аз.
- Ами ние сме като акулите по един начин. Веднъж щом сме усетили вкуса на кръв, или дори миризмата й, става трудно за нас да не се храним. Понякога е невъзможно. Та виждаш ли, за да ухапиш някого, да вкусиш кръвта, оттам започва безумието. Трудно е и за двете страни – жаждата за кръв от едната и ужасната болка от другата.
- Защо мислиш, че не си спомняш?
- Не знам. За всички други, болката от трансформацията е най-яркият спомен, който имат от човешкият си живот. Не си спомням нищо от човешкият си живот. – Гласът й беше изпълнен с копнеж.
Стояхме неподвижно, обвити всяка в собствените си мисли.
Секундите минаваха и аз почти бях забравила присъствието й, бях толкова погълната от мислите си.
Тогава, без никакво предупреждение, Алис скочи от леглото, като се приземи леко на краката си. Главата ми се вдигна рязко, като я погледнах сепнато.
- Нещо се е променило. – Гласът й беше настоятелен и тя не говореше на мен.
Тя се пресегна към вратата по същото време като Джаспър. Очевидно бе чул разговорът ни и внезапното й възкликване. Той постави ръцете си върху рамената й и я заведе обратно към леглото, като я сложи да седне на ръба.
- Какво виждаш? – попита напрегнато той, като се взираше в очите й. Очите й бяха фокусирани върху нещо много далечно. Седнах близо до нея, като се приведох за да уловя ниският й, бърз глас.
- Виждам стая. Дълга е, и има огледала навсякъде. Подът е дървен. Той е в стаята и чака. Има златно... златна ивица през огледалата.
- Къде е стаята?
- Не знам. Нещо липсва – не е направено друго решение.
- След колко време?
- Скоро. Той ще бъде в огледалната стая днес или може би утре. Зависи. Чака нещо. И сега е в тъмното.
Гласът на Джаспър беше спокоен, мелодичен, когато я попита по трениран начин.
- Какво прави той?
- Той гледа телевизия... не, той гледа някаква касета, в тъмното, на друго място.
- Можеш ли да видиш къде е?
- Не, прекалено е тъмно.
- А стаята с огледалата, какво друго има там?
- Само огледалата, и златното. Има обръч около стаята. И има черна маса с голяма уредба и телевизор. Той държи касетата във видеото, но не я гледа така както в тъмната стая. Това е стаята, в която чака. – Очите й се раздалечиха, след което се фокусираха върху лицето на Джаспър.
- Няма нищо друго?
Тя поклати глава. Те се гледаха един друг, неподвижни.
- Какво означава това? – попитах аз.
Никой от тях не отговори за момент, след което Джаспър се обърна, за да ме погледне.
- Означава, че плановете на преследвача са се променили. Той е направил решение, което ще го отведе в огледалната стая и в тъмната стая.
- Но ние не знаем къде са тези стаи?
- Не.
- Но знаем, че няма да е в планините на север от Вашингтон, където бива преследван. Той ще им избяга. – Гласът на Алис беше мрачен.
- Да им се обадим ли? – попитах аз. Те си размениха сериозен поглед, нерешителни.
И телефонът иззвъня.
Алис беше пресякла стаята още преди да съм вдигнала глава, за да го погледна.
Тя натисна един бутон и задържа телефона до ухото си, но не заговори първа.
- Карлайл – прошепна тя. Тя не изглеждаше изненадана или облекчена, по начина по който аз се чувствах.
- Да – каза тя, като погледна към мен. Заслуша се за дълъг момент.
- Току-що го видях. – Тя описа отново видението си. – Каквото и да го е накарало да се качи на този самолет... го е водело към тези стаи. – Тя замълча. – Да – каза Алис в телефона, след което се обърна към мен. – Бела?
Тя ми подаде телефона. Изтичах към него.
- Ало? – казах задъхано аз.
- Бела – каза Едуард.
- О, Едуард! Толкова се тревожех.
- Бела – въздъхна той ядосано. – Казах ти да не се тревожиш за нищо друго освен за себе си. – Беше толкова невероятно хубаво да чуя гласът му. Почувствах облака на отчаянието, който кръжеше над мен, да се просветлява и отдръпва назад, докато той говореше.
- Къде си?
- Извън Ванкувър сме. Бела, съжалявам... изгубихме го. Изглежда е подозрителен към нас – внимава да стои достатъчно надалеч, за да не чуя мислите му. Но сега го няма – изглежда се е качил на самолет. Мислим, че вероятно се е върнал във Форкс, за да започне отначало. – Можех да чуя Алис да осведомява Джаспър за мен, бързите й думи се сливаха заедно в бръмчащ шум.
- Знам. Алис го видя да се измъква.
- Обаче няма за какво да се тревожиш. Няма да открие нищо, което да го отведе към теб. Само трябва да останеш там и да почакаш, докато го открием отново.
- Аз ще се оправя. Езме с Чарли ли е?
- Да – женската се е върнала в града. Отишла е в къщата, но докато Чарли е бил на работа. Не се е доближила до него, така че не се страхувай. Той е в безопасност с Езме и Розали, докато го наблюдават.
- Тя какво прави?
- Вероятно се опитва да улови следата. Обиколила е целият град през ноща. Розали я проследила към летището, всички пътища около града, училището... тя търси, Бела, но няма какво да открие.
- И ти си сигурен, че Чарли е в безопасност?
- Да, Езме не го изпуска от погледа си. А и ние скоро ще сме там. Ако преследвачът се появи някъде на близо до Форкс, ще го хванем.
- Липсваш ми – прошепнах аз.
- Знам, Бела. Повярвай ми, знам. Сякаш си взела едната ми половина със себе си.
- Ела и си я вземи тогава – предизвиках го аз.
- Скоро, колкото мога по-скоро. Но първо ще се погрижа да си в безопасност. – Гласът му беше твърд.
- Обичам те – напомних му аз.
- Можеш ли да повярваш, въпреки всичко, в което те забърках, че и аз те обичам?
- Да, всъщност мога.
- Ще дойда за теб скоро.
- Ще те чакам.
Веднага щом телефона замря, облакът на отчаянието отново се появи над мен.
Обърнах се, за да дам телефона на Алис и я открих с Джаспър, наведени над масата, където Алис скицираше нещо върху хотелската хартия за писма. Наведох се над облегалката на канапето, като погледнах над рамото й.
Тя бе нарисувала стая – дълга, правоъгълна, с по-тънка, квадратна секция на върха. Дървените дъски, които съставяха пода се простираха по дължината на стаята. По стените имаше празнини, които означава огледалата. И след това, обвит около стените, висок до кръста, дълъг обръч. Обръчът, който Алис беше нарекла златен.
- Това е балетно студио – казах аз, внезапно разпознала познатите форми.
Те вдигнаха поглед към мен, изненадани.
- Знаеш ли тази стая? – гласът на Джаспър беше спокоен, но имаше нещо скрито, което не можех да определя. Алис се надвеси над творбата си, ръката й летеше през листа сега, формата на изход се оформяше на задната стена, уредбата и телевизора бяха на ниска маса в предният десен ъгъл.
- Прилича на мястото, където ходех на уроци по танци – когато бях на осем или девет. Беше оформена точно по същият начин. – Докоснах страницата, където квадратната секция бе издадена, като свиваше задната част на стаята. – Ето тук бяха тоалетните - вратите бяха от другата страна. Но уредбата беше тук – посочих левият ъгъл – беше по-стара и нямаше телевизор. Имашепрозорец в чакалнята – можеш да видиш стаята от тази перспектива, ако погледнеш през него.
Алис и Джаспър ме гледаха.
- Сигурна ли си, че е същата стая? – попита Джаспър, все още спокоен.
- Не, изобщо не – предполагам, че повечето студиа изглеждат по същия начин – огледалата, обръча. – Проследих с пръст обръча срещу огледалата. – Просто формата ми се стори позната. – Докоснах вратата, поставена точно на същото място, което си спомнях.
- Имаш ли някаква причина да отидеш там сега? – попита Алис, като наруши бляновете ми..
- Не, не съм била там от почти десет години. Бях ужасна танцьорка – винаги ме слагаха отзад на рециталите – признах аз.
- Значи няма начин да е свързано с теб? – попита напрегнато Алис.
- Не, дори не мисля, че същият човек го притежава. Сигурна съм, че е просто някакво балетно студио от някъде си.
- Къде се намираше студиото, в което ходеше? – попита небрежно Джаспър.
- Точно зад ъгъла на къщата на майка ми. Обикновено отивах пеша там след училище... – казах аз, като гласът ми замлъкна. Не пропуснах погледа, който си размениха.
- Тук във Финикс, значи? – Гласът му все още беше небрежен.
- Да – прошепнах аз. – На петдесет и осма улица.
Всички стояхме в мълчание, загледани в рисунката.
- Алис, телефонът безопасен ли е?
- Да – увери ме тя. – Номерът ще се проследи обратно към Вашингтон.
- Значи мога да го използвам, за да се обадя на мама.
- Мислех си, че тя е във Флорида.
- Така е... но тя ще се прибира у дома скоро, а не може да се върне в онази къща, докато... – Гласът ми потрепери. Мислех си за нещо, което Едуард бе казал, за онази червенокосата в къщата на Чарли, и в училището, където са досиетата ми.
- Как ще се свържеш с нея?
- Нямат постоянен телефон освен в къщата – тя би трябвало да си проверява редовно съобщенията.
- Джаспър? – попита Алис.
Той се замисли.
- Не мисля, че ще навреди по някакъв начин – просто се постарай да не казваш къде се намираш, разбира се.
Нетърпеливо се пресегнах за телефона и набрах познатият номер. Иззвъня четири пъти, след което чух веселият глас на майка ми да ми казва да оставя съобщение.
- Мамо – казах след изпиукването, - аз съм. Слушай, искам да направиш нещо. Важно е. Веднага щом получиш това съобщение се обади на този номер. – Алис вече бе застанала от другата ми страна, като пишеше номера на телефона за мен в дъното на рисунката. Прочетох го внимателно два пъти. – Моля те, не отивай никъде преди да си говорила с мен. Не се тревожи, аз съм добре, но трябва непременно да говоря с теб, без значение колко късно получиш това съобщение, ясно? Обичам те, мамо. Чао. – Затворих очи и се помолих с всичките си сили, че никакви непредвидени промени в плановете няма да я доведат вкъщи преди да е получила съобщението ми.
Наместих се на канапето, като човърках из чиния с остатъци от плодове, като очаквах дълга вечер. Помислих си да се обадя на Чарли, но не бях сигурна дали си е вкъщи или не. Концентрирах се върху новините, като гледах за новини около Флорида – внезапни урагани или терористични атаки – каквото и да е, което да ги накара да се приберат вкъщи по-рано.
Безсмъртието навярно е благословено с безкрайно търпение. Нито Джаспър, нито Алис изглежда нямаха нужда да правят каквото и да е. За известно време Алис скицираше неясните очертания на тъмната стая от видението й, доколкото е могла да види от светлината на телевизора. Но когато приключи, просто седна, като се загледа в празните стени с вечните си очи. Джаспър изглежда също нямаше желанието да крачи, или да наднича през завесите, или да избяга пищейки през вратата, както на мен ми се искаше.
Вероятно съм заспала на канапето, в очакването си телефонът да звънне отново. Допирът на студените ръце на Алис ме събуди за момент, докато ме носеше към леглото, но бях в безсъзнание отново още преди главата ми да е докоснала възглавницата.

ДВАДЕСЕТ И ПЪРВА ГЛАВА

0 коментара:

Публикуване на коментар

Благодарим за коментара! :)