3.03.09 г.

on
19. ОМРАЗА


Хванахме самолетът само с няколко секунди преднина и тогава започна истинското мъчение. Самолетът стоеше бездействащо върху писата, докато стюардесата вървеше – толкова небрежно – нагоре-надолу по редът, като потупваше чантите в отделенията, за да се увери, че всичко се побира. Пилотите се надвесваха от кабината, за да си поговорят с тях. Ръката на Алис бе строга на рамото ми, като ме задържаше на мястото ми, докато подскачах нервно.
- По-бързо е от бягането – напомни ми тя с нисък глас.
Аз само кимах в синхрон с подскачането си.
Накрая самолетът се изтъркули мързеливо по пистата, като набираше скорост с постепенна стабилност, която ме измъчваше още повече. Очаквах някакъв вид облекчение, когато се издигнахме над земята, но обезумялото ми нетърпение не отслабна.
Алис повдигна телефонът от задната част на седалката пред нея, преди да спрем да се изкачваме, като се извърна с гръб към стюардесата, която я изгледа неодобрително. Нещо в изражението ми спря стюардесата да дойде и да протестира.
Опитах се да разбера какво мърмори Алис на Джаспър – не исках да чуя думите отново, но се изпуснах.
- Не мога да съм сигурна, продължавам да го виждам как прави различни неща, непрекъснато си променя умът... Масово клане през градът, да атакува стражите, да вдигне кола над главата си на главният площад... най-вече неща, които биха ги разкрили – той знае, че това е най-бързият начин да предизвика реакция... Не, не можеш. – Гласът на Алис заглъхна, докато не стана почти неуловим, въпреки че бях на сантиметри от нея. Напук се заслушах още по-усилено. – Кажи на Емет не... Е, тръгни след Емет и Розали и ги върни обратно... Замисли се, Джаспър. Ако види който и да е от нас, какво си мислиш, че ще направи? – Тя кимна. – Именно. Мисля, че Бела е единственият шанс – ако изобщо има шанс... Ще направя всичко, което е възможно, но приготви Карлайл – шансовете не са добри. – Тя се засмя тогава и имаше закачка в гласът й. – Мислех си за това... Да, обещавам. – Гласът й стана умолителен. – Моля те, не ме последвай. Обещавам, Джаспър. По един или друг начин ще се измъкна... И аз те обичам.
Тя затвори телефона, като се облегна на седалката си със затворени очи.
- Мразя да го лъжа.
- Кажи ми всичко, Алис – помолих я аз. – Не разбирам. Защо каза на Джаспър да спре Емет, защо да не дойдат и да ни помогнат?
- Две причини – прошепна тя, очите й все още затворени. – Първото нещо, което им казах. Можем да се опитаме да спрем Едуард сами – ако Емет се докопа до него, можем да успеем да го задържим за достатъчно дълго, за да го убедим, че си жива. Но не можем да се промъкнем зад Едуард. И ако ни види, че идваме за него, ще реагира още по-бързо. Ще хвърли буик срещу стена или нещо такова и Волтури ще го унищожат. Това е втората причина, разбира се, причината, която не можех да кажа на Джаспър. Защото ако са там и Волтури убият Едуард, те ще се бият с тях, Бела. – Тя отвори очи и ме изгледа умолително. – Ако имаше някакъв шанс, който да спечелим... ако имаше някакъв начин четирамата да можем да спасим брат ми като се борим с него, може би щеше да е различно. Но не можем, и, Бела, не мога да загубя Джаспър така.
Осъзнах защо очите й ме молят за разбиране. Тя защитаваше Джаспър за наша сметка, а вероятно и за тази на Едуард. Разбирах и не си помислих нищо лошо за нея. Кимнах.
- Не може ли обаче Едуард да ви чуе? – попитах аз. Няма ли да знае, веднага щом чуе мислите ти, че съм жива и че няма никакъв смисъл от това?
Не че и това оправдаваше нещо по някакъв начин. Все още не можех да повярвам, че е възможно да реагира така. Нямаше смисъл! Спомних си с болезнена яснота думите му на канапето, докато гледахме как Ромео и Жулиета се самоубиват, един след друг. Нямаше да живея без теб, беше казал, сякаш заключението бе очевидно. Но думите, които бе изговорил в гората, докато ме напускаше бяха отхвърлили това – насилствено.
- Ако слушаше – обясни тя. – Повярвай или не, но е възможно да лъжеш в мислите си. Ако бе умряла, пак щях да се опитам да го спра. И щях да си мисля „тя е жива, тя е жива” колкото усилено мога. Той знае това.
Стиснах зъби с мълчаливо разочарование.
- Ако можех да направя това без теб, Бела, изобщо нямаше да те застрашавам по този начин. Грешно е от моя страна.
- Не ставай глупава. Аз съм последното нещо, за което трябва да се тревожиш. – Поклатих нетърпеливо глава. – Разкажи ми какво имаше предвид, когато каза, че мразиш да лъжеш Джаспър.
Тя ми се усмихна мрачно.
- Обещах му, че ще се измъкна преди да ме убият също. Не е нещо, което мога да гарантирам – не и със сигурност. – Тя повдигна вежди, сякаш искаше да възприема по-насериозно опасността.
- Кои са тези Волтури? – попитах, шепнейки. – Какво ги прави толкова по-опасни от Емет, Джаспър, Розали и теб? – Беше трудно да си представя нещо по-страшно от това.
Тя си пое дълбоко дъх след, което рязко хвърли тъмен поглед над рамото ми. Извърнах се да видя мъжът на мястото до пътеката, който гледаше настрани, сякаш не ни слуша. Приличаше на бизнесмен в тъмен костюм, вратовръзка и лап топ на колене си. Докато го наблюдавах с раздразнение, той отвори компютърът си и много очебийно си сложи слушалки.
Приведох се по-близо до Алис. Устните й бяха на ухото ми, докато ми шепнеше цялата история.
- Бях изненадана, че разпозна името – каза тя. – Че разбра незабавно какво означава – когато ти казах, че отива в Италия. Мислех си, че ще ми се наложи да ти обяснявам. Колко ти е разказал Едуард?
- Просто каза, че са старо могъщо семейство – нещо като кралски особи. Че не трябва да ги предизвикваш, освен ако не искаш да... умреш – прошепнах аз. Последната дума беше трудна да изговаряне.
- Трябва да разбереш – каза тя, като гласът й бе по-бавен, по-премерен сега. – Ние Калънови сме уникални в повече начини, отколкото предполагаш. То е... ненормално е толкова много от нас да живеят заедно в мир. Същото е със семейството на Таня на север и Карлайл спекулира, че въздържанието ни прави по-цивилизовани, да завържем връзки базирани на любов, отколкото на оцеляване или удобство. Дори малката група на Джеймс от трима бе необичайно голяма – видя колко бързо ги напусна Лорънт. Нашият вид пътуват или сами, или по двойки, като главно правило. Семейството на Карлайл е най-голямото, което съществува, доколкото знам, с едно изключение. Волтури. Отначало са били само трима, Аро, Кай и Маркус.
- Виждала съм ги – промърморих аз. – На картината в кабинета на Карлайл.
Алис кимна.
- Две женски се присъединиха след време към тях и петимата създадоха семейството. Не съм сигурна, но подозирам, че възрастта им е това, което им дава възможността да живеят мирно заедно. Всички са над три хиляди години стари. Или вероятно дарбите им ги правят допълнително толерантни. Като Едуард и аз, Аро и Маркус са... талантливи.
Тя продължи преди да попитам.
- Или може би просто общата им любов към властта ги свързва заедно. Кралски особи е уместно определение.
- Но ако са само пет...
- Петима, които правят семейството – поправи ме тя. – Това не включва стражите.
Поех си дълбоко дъх.
- Това звучи... сериозно.
- О, така е – увери ме тя. – Има девет постоянни стражи, последният път като чух. Другите са по-... преходни. Променят се. И много от тях също са надарени – със страхотни дарби, които карат моята да изглежда като евтин фокус. Волтури ги избират, заради техните способности, физически или други.
Отворих уста, след което я затворих. Не мисля, че исках да знам колко лоши са шансовете ни.
Тя кимна отново, сякаш разбираше напълно какво си мисля.
- Не се натъкват на много конфронтации. Никой не е достатъчно глупав, за да се замесва с тях. Стоят в техния си град, като го напускат само когато дългът го изисква.
- Дълг? – зачудих се аз.
- Едуард не ти ли каза какво правят?
- Не – казах аз, като усетих безучастното изражение на лицето си.
Алис отново погледна над главата ми към бизнесменът, и допря мразовитите си устни обратно на ухото ми.
- Има причина, задето ги е нарекъл кралски особи... управляващата класа. През хилядолетието, те са встъпили в позицията за прилагане на нашите правила – което всъщност означава, да наказват нарушителите. Те изпълняват този дълг без каквото и да е колебание.
Очите ми се ококориха широко от шок.
- Има правила? – попитах аз с прекалено висок глас.
- Шшт!
- Някой не трябваше ли да ми спомене това по-рано? – прошепнах ядосано. – Имам предвид, че исках да съм... да съм една от вас! Някой не трябваше ли да ми обясни тези правила?
Алис се засмя кратко на реакцията ми.
- Не е толкова сложно, Бела. Има само едно основно ограничение – и ако се замислиш, ще се сетиш сама.
Замислих се.
- Не, нямам си и напредстава.
Тя поклати разочаровано глава.
- Може би е прекалено очевидно. Просто трябва да държим съществуването си в тайна.
- Оу – промълвих аз. Наистина беше очевидно.
- Има смисъл, така че повечето от нас нямат нужда да бъдат контролирани – продължи тя. – Но след няколко века, понякога на някой от нас му доскучава. Или полудява. Не знам. И тогава Волтури се намесват преди тома да е изобличило тях или останалите от нас.
- Значи Едуард...
- Планира да пренебрегне това в собственият им град – градът, който тайно управляват в продължение на три хиляди години, още от времето на етрусите. Толкова защитнически настроени са към града си, че не позволяват лова на територията му. Волтера вероятно е най-безопасния град в светът – или поне от вампирски атаки.
- Но ти каза, че не излизат. Как се хранят?
- Не излизат. Те си донасят храната отвън, от доста далече понякога. Това позволява на стражите им да вършат нещо, когато не изтребват аутсайдери. Или когато защитават Волтера от разобличаване...
- От ситуации като тази, като Едуард – завърших изречението й аз. Беше удивително лесно да кажа името му на глас сега. Не бях сигурна каква беше разликата. Може би защото не планирах да живея достатъчно дълго без да го видя. Или изобщо, ако бяхме закъснели. Беше утешаващо да знам, че всичко ще приключи поне по този начин.
- Съмнявам се, че някога са имали подобна ситуация – промърмори възмутено тя. – Не ги посещават много вампири-самоубийци.
Звукът, който излезе от устата ми беше много тих, но Алис изглежда разбра, че бе вик на болка. Тя обви тънките си, силни ръце около раменете ми.
- Ще направим каквото можем, Бела. Все още не е свършило.
- Все още. – Оставих я да ме успокоява, въпреки че знаех, че си мисли, че шансовете ни са слаби. – И Волтури ще ни хванат, ако се прецакаме.
Алис замръзна.
- Казваш го така, сякаш е хубаво нещо.
Свих рамене.
- Стига, Бела, или ще завием от Ню Йорк и ще се върнем обратно във Форкс.
- Какво?
- Знаеш какво. Ако сме прекалено закъснели за Едуард, ще направя най-страшното, на което съм способна, за да те върна при Чарли, а не искам да имам неприятности с теб. Разбра ли?
- Добре, Алис.
Тя се отдръпна леко назад, така че да може да ме изгледа гневно.
- Никакви неприятности.
- Честна скаутска – промърморих аз.
Тя извъртя очи.
- Остави ме сега да се концентрирам. Опитвам се да видя какво замисля.
Тя остави ръцете си около мен, но остави главата си да падне назад срещу облегалката и затвори очите си. Тя притисна свободната си ръка към едната страна на лицето си, като притискаше пръсти срещу слепоочието си.
Наблюдавах я възхитено известно време. Впоследствие тя стана напълно неподвижна, лицето й бе като на каменна скулптура. Минутите минаваха, и ако не бях по-наясно, щях да си помисля, че е заспала. Не посмях да я прекъсна, за да я попитам какво става.
Искаше ми се да имаше нещо безопасно, за което да си мисля. Не можех да си позволя да обмислям ужасите, към които се бяхме отправили или, още по-ужасяващо, шансът, че може да се провалим – не и ако не исках да се разпищя на глас.
Не можех и просто да очаквам. Може би, ако имах много, много, много късмет, някакси щях да спася Едуард. Но не бях толкова глупава да си помисля, че като го спася ще остана с него. Не бях по-различна, по-специална отколкото преди. Нямаше да има някаква нова причина за него да ме иска сега. Да го видя и да го изгубя отново...
Борих се срещу болката. Това беше цената, която трябваше да платя, за да спася животът му. Щях да я платя.
Пуснаха филм и съседът ми си взе слушалки. Понякога се вглеждах в движещите се фигури на малкият екран, но не можех дори да кажа дали филмът е романтика или страшен филм.
След цяла вечност, самолетът започна да се приземява към Ню Йорк. Алис остана в транса си. Двоумях се, докато се пресягах, за да я докосна, само за да отдръпна ръката си отново. Това се случи дузина пъти преди самолетът да достигне града с раздрусващо кацане.
- Алис – казах накрая аз. – Алис, трябва да тръгваме.
Докоснах ръката й.
Очите й се разтвориха много бавно. Тя поклати глава от една страна на друга за момент.
- Нещо ново? – попитах с нисък глас, като съзнавах, че мъжът от другата ми страна ни слуша.
- Не точно – прошепна тя с глас, който едва улових. – Приближава се. Опитва се да реши как да ги помоли.
Трябваше да бягаме за следващият ни полет, но това беше хубаво – по-добре отколкото да чакаме. Веднага щом самолетът бе във въздуха, Алис затвори очи и се върна обратно в същият ступор. Чаках толкова търпеливо, колкото можех. Когато отново се стъмни, отворих прозореца, за да се загледам през пустият мрак, който не бе по-добър от стъклото на прозореца.
Бях благодарна, че имах толкова много месеци на практика да контролирам мислите си. Вместо да се замислям върху ужасяващите възможности, без значение какво казваше Алис, нямах намерение да оцелявам, се концентрирах върху по-малките проблеми. Като например какво щях да кажа на Чарли, ако се върна. Това беше достатъчно труден проблем, който да ме погълне през следващите няколко часа. Ами Джейкъб? Той беше обещал, че ще ме чака, но това обещание дали още важеше? Щях ли да се озова сама във Форкс, без абсолютно никой? Може би не исках да оцелея, без значение какво се случи.
Сякаш бяха изминали няколко секунди, когато Алис раздруса рамото ми – не бях осъзнала, че съм заспала.
- Бела – изсъска тя, като гласът й бе малко прекалено висок в тъмната кабина, пълна със заспали хора.
Не бях дезориентирана – не бях спала чак толкова дълго.
- Какво е станало?
Очите на Алис блестяха на слабата светлина от нощната лампа на редицата зад нас.
- Нищо не е станало. – Тя се усмихна пламенно. – Или по-скоро няма да стане. Те обмислят все още, но са решили да му кажат не.
- Волтури? – промълвих без сили.
- Разбира се, Бела, съвземи се. Мога да видя какво ще му кажат.
- Кажи ми.
Един стюард изникна на пръсти на пътеката до нас.
- Да донеса ли на дамите по една възглавница? – Успокоителният му шепот бе порицание за нашият сравнително шумен разговор.
- Не, благодаря Ви. – Алис засия срещу него, като усмивката й бе шокиращо пленителна. Изражението на стюарда бе зашеметено, когато се извърна и се запрепъва наобратно.
- Кажи ми – прошепнах почти беззвучно аз.
Тя прошепна в ухото ми.
- Заинтересувани са от него – мисля си, че неговият талант може да им е полезен. Ще му предложат място при тях.
- Той какво ще отговори?
- Все още не мога да видя това, но се обзалагам, че ще е цветисто. – Тя се ухили отново. – Това са първите добри новини – първият пробив. Те са заинтригувани – наистина не искат да го унищожат – „прахосване”, това е думата, която Аро ще използва – и това вероятно ще е достатъчно, за да го принуди да действа изобретателно. Колкото повече време прекара в планове, толкова по-добре за нас.
Не беше достатъчно, за да ми вдигне надеждите, да ме накара да почувствам облекчението, което тя очевидно изпитваше. Имаше все още прекалено много начини, по които можем да закъснеем. И ако не успеех да премина през стените на градът на Волтурите, нямаше да мога да спра Алис да ме завлече обратно вкъщи.
- Алис?
- Какво?
- Объркана съм. Как така виждаш това толкова ясно? А другите пъти, когато си виждала далечни неща – неща, които не се случват?
Очите й се присвиха. Зачудих се дали не е познала за какво си мисля.
- Ясно е, защото е неизбежно и предстои, а и наистина се концентрирам. Блуждаещите неща, които идват от самосебе си – те са просто бързи погледи, смътни може би. Плюс това, виждам моят вид по-лесно от твоя. Едуард дори е още по-лесен, защото съм настроена към него.
- И мен ме виждаш понякога – напомних й аз.
Тя поклати глава.
- Не толкова ясно.
Въздъхнах.
- Наистина ми се искаше да бе права за мен. В началото, когато за пръв път видя онези неща за мен, преди дори да се срещнем...
- Какво имаш предвид?
- Ти ме видя да ставам една от вас. – Едва изговорих думите.
Тя въздъхна.
- Беше възможно по онова време.
- По онова време – повторих аз.
- Всъщност, Бела... – Тя се поколеба и сякаш накрая взе решение. – Честно казано, мисля, че всичко надхвърля абсурдното вече. Чудя се дали просто сама да не те променя.
Вгледах се в нея, замръзнала от шок. Незабавно умът ми устоя на думите й. Не можех да си позволя такъв тип надежда, ако тя си промени решението.
- Изплаших ли те? – озадачи се тя. – Реших, че това искаш.
- Така е! – ахнах аз. – О, Алис, направи го сега! Мога да ти помогна толкова много – и дори няма да те забавям. Ухапи ме!
- Шшт – предупреди ме тя. Стюардът отново гледаше към нас. – Мисли разумно – прошепна тя. – Нямаме достатъчно време. Трябва да сме във Волтера до утре. А ти ще се гърчиш от болка с дни. – Тя направи физиономия. – А и не мисля, че другите пътници ще реагират добре.
Прехапах устни.
- Ако не го направиш сега, ще си промениш мнението.
- Не. – Тя се намръщи, като изражението й бе нещастно. – Не мисля, че ще го направя. Той ще е бесен, но какво ще може да направи по въпроса?
Сърцето ми заби по-бързо.
- Нищо.
Тя се засмя тихо, след което въздъхна.
- Имаш прекалено много вяра в мен, Бела. Не съм сигурна дали ще мога. Вероятно накрая ще взема да те убия.
- Ще рискувам.
- Толкова си странна, дори и за човек.
- Благодаря.
- Е, и без това е напълно хипотетично за сега. Първо трябва да преживеем утрешният ден.
- Правилно. – Но поне имах за какво да се надявам, ако го сторим. Ако Алис спазеше обещанието си – и ако не ме убие – тогава Едуард можеше да тича колкото си иска след развлеченията си, а аз щях да го следвам. Нямаше да му позволя да се разсейва. Може би, когато стана красива и силна, нямаше да иска разсейвания.
- Отивай да спиш – насърчи ме тя. – Ще те събудя, когато се появи нещо ново.
- Ясно – промърморих аз, убедена, че сънят бе изгубена кауза сега. Алис издърпа краката си върху седалката, като ги обви с ръцете си и облегна челото си върху тях. Люлееше се напред-назад, докато се концентрираше.
Бях облегнала главата си срещу седалката, като я наблюдавах, и докато се усетя в следващият момент, тя затвори прозореца срещу смътното проясняване на източното небе.
- Какво става? – промълвих аз.
- Отказаха му – каза тихо тя. Забелязах, че предишният й ентусиазъм го няма.
Гласът ми се задави в гърлото от паника.
- Какво ще направи?
- Беше хаотично отначало. Получавах само проблясвания, променяше плановете си прекалено бързо.
- Какъв тип планове? – подтикнах я аз.
- Имаше лош час – прошепна тя. – Беше решил да отиде на лов.
Тя ме погледна, като видя разбирането в лицето ми.
- В градът – обясни тя. – Беше много близо. Промени решението си в последната минута.
- Не би искал да разочарова Карлайл – промърморих аз. Не и на краят.
- Вероятно – съгласи се тя.
- Ще имаме ли достатъчно време? – Докато говорех, усетих смяна на натиска върху кабината. Можех да усетя как самолетът се накланя надолу.
- Надявам се – ако се придържа към последното си решение, може би.
- Какво е то?
- Нищо сложно. Просто ще излезе под слънцето.
Просто да излезе под слънцето. Това е всичко.
Щеше да е достатъчно. Образът на Едуард в ливадата – блещукащ, лъщящ, сякаш кожата му бе покрита от милиони диаманти – бе врязан в паметта ми. Никой човек, който види това, не би могъл да го забрави после. Волтури надали щяха да го позволят. Не й ако искаха да запазят градът си незабележим.
Погледнах към бледата сива светлина, която се процеждаше през отворените прозорци.
- Ще закъснеем – прошепнах аз, като гърлото ми бе стиснато от паника.
Тя поклати глава.
- Точно сега клони към мелодраматичното. Иска възможно най-голямата публика, така че ще избере главният площад, под часовниковата кула. Стените са високи там. Ще почака, докато слънцето не застане най-отгоре.
- Значи имаме време до обяд?
- Ако имаме късмет. Ако се придържа към това решение.
Гласа на пилотът се разнесе по интеркома, като обяви първо на френски, а после на английски нашето предстоящо кацане. Лампичките за колана започнаха да присветват.
- Колко далеч от Флоренция е Волтера?
- Зависи от това, колко бързо караш... Бела?
- Да?
Тя ме погледна замислено.
- Колко точно си против кражбите на коли?
Ярко жълто порше заби рязко спирачки на около метър от мен, като думата „ТУРБО” бе изписана със сребърен курсив отзад. Всички, освен мен на претъпканият тротоар пред летището се зазяпаха.
- Побързай, Бела! – извика нетърпеливо Алис през отвореният пасажерски прозорец.
Изтичах към вратата и се метнах вътре, като имах чувството, че със същият късмет можех да нося черен чорапогащник през главата си.
- Леле, Алис – оплаках се аз. – Не можа ли да избереш по-очебийна кола, която да откраднеш?
Интериорът беше от черна кожа и прозорците бяха черни. Чувствах се в безопасност вътре, като през ноща.
Алис вече фучеше прекалено бързо през гъстият трафик край летищено – като се промъкваше и през най-малките места измежду колите, докато аз се свих и се заборичках с коланът си.
- По-важният въпрос е – поправи ме тя, - е дали можех да открадна по-бърза кола, а аз не мисля така. Излезе ми късметът.
- Сигурна съм, че това ще е много успокояващо, когато ни направят барикади с полицейски коли.
Тя се засмя развълнувано.
- Повярвай ми, Бела. Ако някой се опита да ни барикадира, ще е зад нас. – Тя настъпи газта, сякаш за да докаже тезата си.
Вероятно трябваше да наблюдавам през прозорецът първо Флоренция и после Тосканският пейзаж, който минаваше покрай нас със зашеметяваща скорост. Това беше първото ми пътуване до където и да е било, и може би и последното ми. Но шофирането на Алис ме плашеше, въпреки фактът, че знаех, че мога да й се доверя зад волана. И бях прекалено измъчена от тревога, за да се вглеждам наистина в хълмовете или в оградените от стени градове, които приличаха на замъци в далечината.
- Виждаш ли нещо друго?
- Нещо се случва – промърмори Алис. – Някакъв вид фестивал. Улиците са пълни с хора и червени знамена. Коя дата сме днес?
Не бях напълно сигурна.
- Деветнайсти, може би?
- Каква ирония. Денят на Свети Маркус.
- Какво означава това?
Тя се засмя мрачно.
- Градът празнува всяка година. Легендата е такава, че християнски мисионер, отец Маркус – всъщност, Маркус от Волтури – е разкарал всички вампири от Волтера преди хиляда и петстотин години. Историята твърди, че е бил е станал мъченик в Румъния, докато все още е прогонвал вампирската напаст. Разбира се, това са глупости – той никога не е напускал градът. Но именно оттам идват някои от суеверията за кръстовете и чесъна. Отец Маркус ги използва толкова успешно. И вампирите не закачат Волтера, така че вероятно работят. – Усмивката й бе язвителна. – Станало е нещо като празник на градът, като почит на полицейските сили – все пак, Волтера е невероятно безопасен град. Полицията обира лаврите.
Осъзнах какво има предвид, като каза иронично.
- Няма да са много щастливи, ако Едуард им прецака нещата на Денят на Свети Маркус, нали?
Тя поклати глава, като изражението й бе мрачно.
- Не. Ще реагират много бързо.
Погледнах настрани, като се борех със зъбите ми, които се опитваха да пробият кожата на долната ми устна. Кървенето не беше най-добрата идея сега.
Слънцето бе ужасяващо високо в бледото синьо небе.
- Все още ли ще е на обяд? – проверих аз.
- Да. Решил е да изчака. А те чакат него.
- Кажи ми какво трябва да направя.
Тя задържа очите си върху прелитащият път – стрелката на скоростта сочеше най-вдясно.
- Не трябва нищо да правиш. Просто трябва да те види преди да пристъпи към светлината. И трябва да те види, преди да е видял мен.
- Как ще направим това?
Малка червена кола като че ли спринтираше назад, когато Алис я задмина.
- Ще те заведа колкото се може по-близо, след което ще бягаш към посоката, която ти посоча.
Кимнах.
- Внимавай да не се спънеш – добави тя. – Нямаме време за сътресения днес.
Простенах. Това би било напълно в мой стил – да проваля всичко, да унищожа света в един момент на тромавост.
Слънцето продължи да се изкачва нагоре по небето, докато Алис се надбягваше с него. Беше прекалено ярко – и това ме паникьосваше. Може би нямаше да има нужда да чака до обяд.
- Ето – каза рязко Алис, като посочи към заграденият град на най-близкият хълм.
Вгледах се в него, като почувствах следата на нов тип страх. Всяка минута след вчера сутринта – стори ми се като цяла седмица – когато Алис бе изговорила името му в дъното на стъпалата, имах само един страх. И все пак сега, докато се вглеждах в античните охрени стени и кули, които увенчаваха върха на стръмният хълм, почувствах нов тип, по-скоро егоистичен ужас да ме залива.
Предположих, че градът е много красив. Напълно ме плашеше.
- Волтера – обяви Алис с безизразен, леден глас.

ДВАДЕСЕТА ГЛАВА

0 коментара:

Публикуване на коментар

Благодарим за коментара! :)