3.03.09 г.

on
3. КРАЯТ


Чувствах се абсолютно отвратително на следващата сутрин. Не бях спала добре – ръката ми пареше, а главата ме болеше. Не помогна особено и че лицето на Едуард беше беизразно и далечно, когато целуна бързо челото ми преди да изскочи през прозореца. Страхувах се от времето, което бях прекарала в безсъзнание, страхувах се, че може отново да е мислил за кое е правилно и грешно, докато ме е наблюдавал как спя. Тревогата сякаш увеличаваше напрежението, което пулсираше в главата ми.
Едуард ме чакаше пред училище, както обикновено, но все още имаше нещо нередно в лицето му. Имаше нещо скрито в очите му, за което не бях сигурна – и това ме плашеше. Не исках да повдигам снощи, но не знаех и дали ако отбягвам темата ще е по-зле.
Той ми отвори вратата.
- Как се чувстваш?
- Идеално – излъгах аз, свивайки се, когато затръшващият се звук на вратата отекна в главата ми.
Вървяхме в тишина, като той съкращаваше крачката си, за да върви наравно с мен. Имаше толкова много въпроси, които исках да попитам, но повечето от тях трябваше да почакат, защото те бяха за Алис: Как беше Джаспър тази сутрин? Какво казаха, когато си тръгнах? Какво беше казала Розали? И най-вече, какво можеше да види тя да се случва в странните си, променливи видения за бъдещето? Можеше ли да познае за какво си мисли Едуард, защо е толкова мрачен? Имаше ли основание за малките, инстинктивни страхове, от които не можех да се отърся?
Сутринта премина бавно. Нямах търпение да видя Алис, въпреки че нямаше наистина да мога да разговарям с нея, докато Едуард беше там. Едуард остана все така отчужден. От време на време питаше за ръката ми, а аз лъжех.
Алис обикновено беше преди нас в закусвалнята – не й се налагаше да крачи с охлюв като мен. Но тя не чакаше на масата с поднос пълен с храна, която няма да изяде.
Едуард не спомена нищо за отсъствието й. Зачудих се дали часът й не е удължен – докато не видях Конър и Бен, които караха френски с нея.
- Къде е Алис? – попитах Едуард разтревожено.
Той гледаше грануленият шоколад, който бавно въртеше измежду пръстите си, докато отговаряше.
- Тя е с Джаспър.
- Той добре ли е?
- Замина за известно време.
- Какво? Къде?
Едуард сви рамене.
- На никое конкретно място.
- И Алис е с него. – Казах аз с тихо отчаяние. Разбира се, ако Джаспър имаше нужда от нея, тя щеше да тръгне с него.
- Да. Няма да я има известно време. Опитваше се да го убеди да отидат до Денали.
Денали беше мястото, където другата банда уникални вампири – добри като Калън – живееха. Таня и семейството й. Чувах по нещо от време на време за тях. Едуард беше отишъл при тях миналата зима, когато пристигането ми бе направило Форкс непоносим за него. Лорънт, най-цивилизованият от групата на Джеймс, беше заминал на там, наместо да се присъедини към Джеймс срещу семейство Калън. Имаше смисъл Алис да насърчава Джаспър да отиде там.
Преглътнах, като се опитвах да изтикам внезапната буца в гърлото си. Вината накара главата ми да клюмне и раменете ми да хлътнат. Бях ги прогонила от къщата, точно като Розали и Емет. Бях като чума.
- Ръката ли те боли? – попита ме загрижено той.
- На кого му пука за тъпата ми ръка? – промърморих отвратено.
Той не отвърна, и аз поставих глава на масата.
До края на деня мълчанието се бе превърнало в абсурдно. Не исках първа да го нарушавам, но очевидно това беше единственият ми избор, ако исках някога той отново да ми проговори.
- Ще дойдеш ли по-късно тази вечер? – попитах, докато ме изпращаше – мълчаливо – до пикапът ми. Той винаги идваше вечерта.
- По-късно?
Бях доволна, че изглеждаше изненадан.
- Трябва да работя. Трябваше да се сменя с госпожа Нютън, за да съм свободна вчера.
- Оу – промърмори той.
- Но въпреки това ще дойдеш вечерта, когато съм си вкъщи, нали? – Не ми хареса, че внезапно се чувствах несигурна за това.
- Ако ме искаш.
- Винаги те искам – напомних му аз, вероятно с малко повече сила, отколкото разговорът изискваше.
Очаквах да се засмее, или усмихне, или просто да реагира някакси на думите ми.
- Добре тогава – каза той безразлично.
Той целуна челото ми отново преди да затвори вратата след мен. След което се обърна и закрачи грациозно към колата си.
Успях да изкарам колата от паркинга преди паниката да ме застигне, но вече хипервентилирах по времето, когато стигнах до Нютънови.
Той просто се нуждае от време, казвах си аз. Ще го преживее. Може би беше тъжен, защото семейството му изчезваше. Но Алис и Джаспър щяха да се върнат скоро, както и Розали и Емет. Ако щеше да помогне, щях да стоя надалеч от голямата, бяла къща край реката – никога повече нямаше да стъпя там. Това нямаше да има значение. Пак щях да виждам Алис на училище. Тя щеше да се върне на училище, нали? Пък и беше у нас непрекъснато. Не би искала да нарани чувствата на Чарли, като стои настрана.
Без съмнение щях и често да се засичам с Карлайл – в спешното отделение.
Въпреки всичко, това което се бе случило снощи не беше нищо. Нищо не се бе случило. Паднах, какво толкова – това е историята на живота ми. В сравнение с миналата пролет изглеждаше невероятно маловажно. Джеймс ме беше оставил счупена и почти мъртва от загуба на кръв – и все пак Едуард се бе справил с безкрайните седмици в болницата много по-добре от това. Дали бе защото този път не ме бе защитил от враг? Защото беше собственият му брат?
Може би щеше да е по-добре, ако ме отведеше надалеч, вместо семейството му да се разпръсва. Депресията ми се разпръсна, докато си представих цялото време, през което щяхме да сме сами и необезпокоявани. Само ако първо приключихме с училищната година, Чарли нямаше да може да възрази. Щяхме да заминем за колеж, или да се престорим, че това правим, като Розали и Емет тази година. Със сигурност Едуард би могъл да почака една година. Какво беше една година за един безсмъртен? Дори на мен не ми се струваше чак толкова много.
Успях да си вдъхна достатъчно спокойствие, за да сляза от пикапа и да се отправя към магазина. Майк Нютън ме бе изпреварил днес и той ми се усмихна и махна, когато влязох вътре. Сграбчих жилетката си като кимнах неопределено в негова посока. Все още си представях приятни сценарии, които съдържаха мен, която бяга надалеч с Едуард към различни екзотични места.
Майк прекъсна фантазията ми.
- Как беше рожденният ти ден?
- Ъгх – промърморих. – Радвам се, че свърши.
Майк ме погледна с края на очите си, сякаш бях луда.
Работата се проточваше. Исках да видя Едуард отново, като се молех, че ще е преминал най-лошото от това, каквото и да беше точно, когато отново го видя. Нищо не е, повтарях си аз. Всичко ще се върне обратно както си беше.
Облекчението, което почувствах, когато завих по моята улица и видях сребристата кола на Едуард паркирана пред къщата ми беше нещо смайващо, опияняващо. И ме притесни ужасно, че трябва да е така.
Побързах към предната врата, като извиках още преди да съм влязла напълно.
- Татко? Едуард?
Докато говорех, можех да чуя отличителната музика на спортният канал да идва от всекидневната.
- Тук сме – извика Чарли.
Закачих палтото на закачалката и побързах към тях.
Едуард беше в креслото, баща ми на канапето. И двамата се взираха в телевизора. Концентрацията беше нормална за баща ми, но не чак толкова за Едуард.
- Здрасти – казах слабо.
- Здравей, Бела – отвърна баща ми, без да отмества поглед. – Току-що хапнахме студена пица. Мисля, че е все още на масата.
- Добре.
Почаках на прага. Накрая Едуард ме погледна с учтива усмивка.
- Ще бъда точно зад теб – обеща той. Очите му се върнаха към телевизора.
Зяпнах за около минута, шокирана. Като че ли никой от тях не забеляза. Можех да усетя нещо, паника може би, да се надига в гърдите ми. Избягах към кухнята.
Пицата не представляваше никакъв интерес за мен. Седнах на стола си, вдигнах колената си и ги обвих с ръце. Нещо беше много нередно, може би дори по-зле, отколкото си мислех. Звуците от мъжко сдружаване и закачки продължи от телевизора.
Опитах се да се овладея, да се вразумя.
Кое е най-лошото нещо, което може да се случи? Трепнах. Това определено беше грешният въпрос да задам. Имах проблеми да дишам нормално.
Добре, помислих си отново, кое е най-лошото нещо, което мога да преживея? И този въпрос не ми харесваше много. Но премислих отново възможностите, които взех под внимание днес.
Да стоя далеч от семейството на Едуард. Разбира се, той нямаше да очаква това да включва и Алис. Но ако не трябваше да съм около Джаспър, това би намалило времето, което мога да имам с нея. Кимнах на себе си – можа да живея с това.
Или да избягаме надалеч. Може би не искаше да чакаме до края на учебната година, може би трябваше да е сега.
На масата пред мен стояха подаръците ми от Чарли и Рене, където ги бях оставила, като фотоапарата, който не успях да използвам у Калънови, лежеше до албума. Докоснах красивата корица на албума, който майка ми ми беше подарила и въздъхнах, като си мислех за Рене. Някакси, да живея без нея по-дълго от това, не направи идеята за по-продължителна раздяла по-лесна. А Чарли щеше да бъде изоставен сам-самичък тук. И двамата щяха да са толкова наранени...
Но щяхме да се върнем, нали? Щяхме да ги посетим, разбира се, нали?
Не можех да съм сигурна в отговора на това.
Опрях бузата срещу коляното ми, като се загледах във физическите знаци на любовта на родителите ми. Знаех, че пътя, който съм избрала ще е труден. А и все пак си мислех за най-лошият възможен сценарий – най-ужасният, който можех да преживея.
Докоснах отново албумът, като разгърнах корицата. Малки метални рамки вече бяха наредени на място, за да задържат първата снимка. Идеята не беше чак толкова лоша, да документирам живота си тук. Почувствах странно желание да започна. Може би не ми оставаше толкова много време във Форкс.
Заиграх се с ремъка за китката на фотоапарата, като се чудех за първата снимка на лентата. Беше ли възможно да се окаже близо до оригинала си? Съмнявах се. Но той не изглеждаше разтревожен, че ще е празна. Засмях се сама на себе си, като си мислех за безгрижният му смях снощи. Смехът затихна. Толкова много неща се бяха променили и то толкова внезапно. Това ме накара да се чувствам леко замаяна, сякаш стоях на ръба на прекалено висока пропаст.
Не исках да мисля повече за това. Грабнах фотоапарата и се отправих нагоре по стъпалата.
Стаята ми не се беше променила много отпреди седемнайсетте години, когато майка ми е била тук. Стените все още бяха светлосини, същите дантелени жълти завеси висяха пред прозореца. Имаше легло, наместо кошарка, но тя би разпознала омотаният юрган отгоре – беше подарък от баба.
И все пак, направих снимки на стаята ми. Нямаше какво друго да направя тази вечер – беше прекалено тъмно навън – и чувството ставаше толкова силно, че бе почти принудително сега. Щях да документирам всичко във Форкс, преди да го напусна.
Промяната идваше. Можех да го усетя. Не беше приятна перспектива, не и когато животът си е перфектен по начина, по който си е.
Дадох си малко време преди да сляза отново по стъпалата с фотоапарат в ръка, за да игнорирам пеперудите в стомаха ми, като се сетих за странната отчужденост, която не исках да видя в очите на Едуард. Щеше да го преодолее. Вероятно се тревожеше, че ще се разстроя, когато ме помоли да заминем. Ще го оставя да си подреди мислите без да му се меся. И щях да бъда подготвена, когато ме попиташе.
Бях приготвила фотоапарата, докато се надвесвах иззад ъгъла крадешком. Бях убедена, че не съм хванала Едуард неподготвен, но той не вдигна поглед. Почувствах леко треперене, когато нещо ледено се изви в стомаха ми – не му обърнах внимание и направих снимката.
И двамата погледнаха към мен тогава. Чарли се намръщи. Лицето на Едуард беше празно и безизразно.
- Какво правиш, Бела? – оплака се Чарли.
- О, хайде де. – Престорих се, че се усмихвам, когато отидох да седна на пода пред канапето, където Чарли се бе излегнал. – Знаеш, че мама ще се обади скоро, за да попита дали използвам подаръците си. Трябва да се захвана за работа преди да нараня чувствата й.
- Обаче защо правиш снимки на мен? – смъмри ме той.
- Защото си толкова красив – отвърнах аз бодро. – И понеже ти купи фотоапарата, си задължен да бъдеш един от обектите ми.
Той промърмори нещо неразбираемо.
- Ей, Едуард – казах аз с възхитително безразличие. – Направи една на мен с татко.
Хвърлих фотоапарата към него, като внимателно избягвах очите му, и клекнах към страничната облегалка, където беше лицето на Чарли. Чарли въздъхна.
- Трябва да се усмихваш, Бела – промърмори Едуард.
Направих каквото можах и фотоапарата щракна.
- Нека да ви снимам вас двамата – предложи Чарли. Знаех, че просто се опитва да отмести обектива на фотоапарата от себе си.
Едуард се изправи и леко му подхвърли фотоапарата.
Изравих се до Едуард и подредбата ми се стори официална и странна за мен. Той постави една ръка леко на рамото ми, а аз обвих своята ръка здраво около кръста му. Исках да погледна към лицето му, но не смеех.
- Усмихни се, Бела – напомни ми Чарли.
Поех си дълбоко дъх и се усмихнах. Светкавицата ме ослепи.
- Достатъчно снимки за тази вечер – каза Чарли тогава, като пъхна фотоапарата измежду възглавниците на канапето и легна върху тях. – Не ти се налага да изхабиш цялата лента сега.
Едуард свали ръката си от рамото ми и се измъкна небрежно от ръката ми. Той седна обратно на креслото.
Поколебах се и отидох да седна отново пред канапето. Внезапно бях толкова изплашена, че ръцете ми трепереха. Притиснах ги към стомаха си, за да ги скрия и положих брадичка на коленете си, докато гледах невиждащо телевизора пред мен.
Когато шоуто свърши, не бях помръднала със сантиметър. С ъгълчето на окото си забелязах, че Едуард се е изправил.
- По-добре да се прибирам вкъщи – каза той.
Чарли не вдигна поглед от рекламите.
- Довиждане.
Изправих се несръчно на краката си – бях се вкочанила от неподвижното седене – и последвах Едуард към предната врата. Той се отправи право към колата си.
- Ще останеш ли? – попитах, без надежда в гласът ми.
Очаквах отговорът му, затова не заболя толкова.
- Не тази вечер.
Не го попитах за причината.
Той влезе в колата си и подкара надалеч, докато аз стоях там, неподвижна. Почти не забелязах, че вали. Чаках, без да знам какво чакам, докато вратата зад мен не се отвори.
- Бела, какво правиш? – попита Чарли, изненадан да ме види сама там и подгизнала.
- Нищо. – Обърнах се и закрачих обратно към къщата.
Беше дълга нощ, през която почти не мигнах.
Станах веднага щом се появи светлината през прозореца ми. Облякох се за училище механично, като чаках облаците да се прояснят. Когато изядох купата си с корнфлейкс, реших, че навън е достатъчно светло за снимки. Направих една на пикапа си и после на предната част на къщата. Обърнах се и направих няколко снимки на гората близо до къщата на Чарли. Странно как не изглеждаше толкова зловеща, колкото преди. Осъзнах, че това ще ми липсва – зеленината, вековността, загадъчността на горите. Всичко.
Сложих фотоапарата в чантата си преди да тръгна. Опитах се да се концентрирам върху новият ми проект, отколкото върху факта, че Едуард очевидно не бе преодолял нещата през ноща.
Заедно със страхът, започвах да чувствам нетърпение. Колко дълго можеше да продължи това?
Продължи цяла сутрин. Той вървеше бавно до мен, като сякаш никога не поглеждаше към мен. Опитах се да се фокусирам върху часовете си, но дори английският не можа да задържи вниманието ми. Господин Бърти трябваше да повтори два пъти въпросът си за лейди Капулети преди да осъзная, че говори на мен. Едуард прошепна правилният отговор изпод дъха си и отново се върна към игнорирането ми.
По обяд мълчанието все още течеше. Имах чувството, че ще започна да пищя всеки момент, така че за да се разсея, се наведох през невидимата линия на масата и се обърнах към Джесика.
- Ей, Джес?
- Какво става, Бела?
- Ще ми направиш ли една услуга? – попитах , като се пресягах към чантата ми. – Майка ми иска да направя няколко снимки на приятелите ми за албума. Затова направи снимки на всички, става ли?
Подадох й фотоапарата.
- Разбира се – каза тя ухилена, като се обърна да направи открита снимка на Майк с пълна уста.
Последва предвидена война за снимки. Наблюдавах ги как си подават фотапарата през масата, като се кикотеха, флиртуваха и оплакваха, че ги снимат. Изглеждаше странно детинско. Може би просто не бях в настроение за нормално човешко отношение днес.
- О-па – каза Джесика извинително, като ми върна фотоапарата. – Май че изхабихме цялата лента.
- Няма проблеми. Мисля, че вече имам снимки на всичко друго, от което имах нужда.
След училище Едуард ме изпрати до паркинга в мълчание. Трябваше да работя отново и за пръв път бях доволна. Времето прекарано с мен очевидно не помагаше на нещата. Може би сам щеше да се справи по-добре.
Оставих лентата във фотото на път за Нютънови, като по-късно след работа взех проявените снимки. Вкъщи поздравих бързо Чарли, взех си една гранулена вафла от кухнята и побързах към стаята си с плика със снимките под ръка.
Седнах в средата на леглото и отворих плика с предпазливо любопитство. Все още нелепо очаквах първата снимка да е празна.
Когато я извадих ахнах на глас. Едуард изглеждаше точно толкова красив, колкото и в истинският живот, като ме гледаше от снимката с топлите си очи, които ми липсваха през последните дни. Беше почти обезпокоително, че някой може да изглежда толкова... толкова... отвъд описването. Никакви хиляда думи не бяха равни на тази снимка.
Прегледах останалата купчинка от снимки бързо, след което положих три от тях на нощното шкафче.
Първата беше снимката на Едуард в кухнята, топлите му очи пълни с толерантно развеселение. Втората беше на Едуард и Чарли, които гледаха спортният канал. Разликата в изражението на Едуард беше сурова. Очите му бяха предпазливи там, резервирани. Все така умопомрачително красив, но лицето му беше по-студено, повече като скулптура, по-малко жив.
Последна беше снимката на мен и Едуард, застанали несръчно един до друг. Лицето на Едуард беше същото като на предишната, студено и подобно на стауя. Но това не беше най-притеснителната част от снимката. Контрастът между нас беше болезнен. Той приличаше на божество. А аз изглеждах доста посредствена, дори и за човек, почти смущаващо обикновена. Обърнах снимката с чувство на отвращение.
Вместо да напиша домашните си, останах до късно, за да наредя снимките в албума ми. С маркер надписах отдолу всички снимки, имената и датите. Стигнах до снимката на мен и Едуард и без да се заглеждам за дълго, я прегънах на две и пъхнах половинката на Едуард под металното ушенце.
Когато приключих, тикнах копията на снимките в нов плик и написах дълго благодарствено писмо на Рене.
Едуард все още не беше дошъл. Не исках да си призная, че той бе причината да остана до толкова късно, но разбира се, че беше. Опитах се да си спомня последният път, когато бе стоял настрани без извинение, или телефонно обаждане... Никога досега.
Отново не спах добре.
Училището следваше мълчаливата, вбесяваща и ужасяваща схема от последните два дена. Почувствах облекчение, когато видях Едуард да ме чака на паркинга, но то бързо изчезна. Не беше по-различен, освен може би още по-резервиран.
Беше ми трудно дори да си спомня причината за тази каша. Вече усещах рожденният си ден като далечно минало. Само ако можеше Алис да се върне. Скоро. Преди нещата да излязат извън контрол.
Но не можех да разчитам на това. Реших, че ако не мога да разговарям днес с него, наистина да си поговорим хубаво, тогава щях да се срещна утре с Карлайл. Трябваше да направя нещо.
След училище ще изясним нещата с Едуард, обещах си аз. Нямаше да приема никакви извинения.
Той ме изпрати до пикапа и аз се насилих да изпълня исканията си.
- Имаш ли нещо против да дойда днес? – попита той преди да сме стигнали пикапа, като ме изпревари преди да заговоря.
- Разбира се, че не.
- Сега? – попита той отново, като ми отвори вратата.
- Става – поддържах гласът си равен, въпреки че не ми харесваше настойчивостта на тона му. – Просто ще отида да пусна едно писмо до Рене в пощенската кутия по пътя. Ще се срещнем там.
Той погледна дебелият плик на седалката до мен. Внезапно той се пресегна и го взе.
- Аз ще го на правя – каза той тихо. – И пак ще те изпреваря до вас. – Той се усмихна с любимата ми крива усмивка, но нещо не беше както трябва. Тя не докосваше очите му.
- Добре – съгласих се аз, без да мога да отвърна на усмивката. Той затвори вратата и се отправи към колата си.
Наистина ме изпревари. Беше паркирал на мястото на Чарли, когато спрях пред къщата. Това беше лош знак. Не мислеше да остава тогава. Поклатих глава и си поех дълбоко дъх, като се опитах да намеря куража си.
Той слезе от колата си, когато отворих вратата на пикапа, и дойде да ме посрещне. Той се пресегна, за да вземе чантата с книгите ми. Това беше нормално. Но после я сложи обратно на седалката. Това не беше нормално.
- Ела да се поразходим – предложи той с безчувствен глас, като взе ръката ми.
Не отговорих. Не можех да измисля начин да възразя, но веднага знаех, че искам. Това не ми харесваше. Това е лошо, това е много лошо, повтаряше отново и отново гласът в главата ми.
Но той не чакаше отговор. Той ме насочи към източната част на двора, където започваше гората. Следвах го неохотно, като се опитвах да мисля въпреки паниката. Точно това исках, напомних си аз. Възможност да изясним всичко. Тогава защо паниката ме задавяше?
Бяхме изминали само няколко крачки измежду дърветата, когато спряхме. Едва бяхме на пътечката – все още можех да видя къщата.
Голяма разходка, няма що.
Едуард се облегна на едно дърво и ме погледна, изражението му неразгадаемо.
- Добре, нека да поговорим – казах аз. Звучах по-смела, отколкото се чувствах.
Той си пое дълбоко въздух.
- Бела, заминаваме.
И аз си поех въздух. Това беше приемлива възможност. Мислех си, че бях подготвена, но все пак трябваше да попитам.
- Защо сега? Още една година...
- Бела, време е. Все пак, колко време още можем да останем във Форкс? Карлайл едва минава за трийсет годишен, а твърди, че е на трийсет и три. Ще се наложи да започнем наново.
Отговорът му ме обърка. Мислех си, че целта на заминаването е, за да оставим семейството му на мира. Защо трябваше да тръгваме, щом те заминаваха? Вгледах се в него, като се опитвах да разбера какво има предвид.
Той студено отвърна на погледа ми.
С пристъп на гадене осъзнах, че съм разбрала погрешно.
- Когато казваш ние... – прошепнах аз.
- Имам предвид аз и семейството ми. – Всяка дума отделна и ясна.
Клатех глава, докато се опитвах да го проумея. Той чакаше без следа от нетърпение. Отне ми няколко минути преди да мога да заговоря.
- Добре – казах. – Ще дойда с вас.
- Не можеш, Бела. Там, където отиваме... Не е място за теб.
- Моето място е там, където си ти.
- Не съм достатъчно добър за теб, Бела.
- Не ставай смешен. – Исках да прозвуча ядосана, но просто звучеше, сякаш се умолявах. – Ти си най-добрата част от живота ми.
- Моят свят не е за теб – каза той мрачно.
- Това, което се случи с Джаспър – това беше нищо, Едуард! Нищо!
- Права си – съгласи се той. – Беше точно това, което трябваше да очакваме.
- Ти обеща! Във Финикс, ти обеща, че ще останеш...
- Докато това е най-доброто нещо да теб – прекъсна ме той, за да ме поправи.
- Не! Това е заради душата ми, нали? – извиках аз бясно, като думите се изляха от мен – и все пак продължаваше да звучи като молба. – Карлайл ми каза за това и на мен не ми пука, Едуард. Не ми пука! Можеш да вземеш душата ми. Не я искам без теб – тя вече е твоя!
Той си пое дълбоко дъх и се вгледа невиждащо в земята за един дълъг момент. Устата му се беше извила съвсем малко. Когато накрая вдигна поглед, очите му бяха различни, по-сурови – сякаш течното злато бе здраво замръзнало.
- Бела, не искам да идваш с мен. – Той изговори думите бавно и точно, студените му очи върху лицето ми, като наблюдаваше как възприемам това, което всъщност казваше.
Имаше пауза, през която повторих думите няколко пъти в главата си, пресявайки ги за истинското им намерение.
- Ти... не ме искаш? – изпробвах думите аз, объркана от начина, по който звучаха, поставени в този ред.
- Не.
Вгледах се неразбиращо в очите му. Той ме гледаше обратно без разкаяние. Очите му бяха като топаз – твърди, ясни и много дълбоки. Имах чувството, че мога да потъвам в тях с километри и километри, и все пак никъде в безкрайното им дъно не можах да намеря противоречие на думите, които беше изговорил.
- Е, това променя нещата. – Бях изненадана колко спокоен и разумен прозвуча гласът ми. Вероятно, защото бях толкова вцепенена. Не можех да осъзная какво ми казва. Все още нямаше никакъв смисъл.
Той погледна настрани към дърветата и отново заговори.
- Разбира се, винаги ще те обичам... по един начин. Но това, което се случи онази вечер ме накара да осъзная, че е време за промяна. Защото съм... изморен да се преструвам на нещо, което не съм, Бела. Аз не съм човек. – Той погледна отново към мен и ледената повърхност на перфектното му лице не беше човешка. – Оставих това да продължи прекалено дълго и съжалявам за това.
- Недей. – Гласът ми беше шепот сега – просветлението започваше да ме залива, да гори като киселина във вените ми. – Не прави това.
Той само ме гледаше и можех да позная по очите му, че думите ми бяха закъснели. Той вече го беше направил.
- Не си за мен, Бела. – Той извъртя по-ранните си думи така, че нямаше как да споря. Колко добре знаеше, че не съм достатъчно добра за него.
Отворих уста да кажа нещо и я затворих отново. Той чакаше търпеливо, лицето му изчистено от каквато и да е емоция. Опитах отново.
- Щом... искаш това.
Той кимна веднъж.
Цялото ми тяло се вкочани. Не можех да усетя нищо под врата си.
- Бих искал да те помоля за една услуга все пак, ако не е прекалено много – каза той.
Чудех се какво ли е видял върху лицето ми, защото нещо премина през неговото собствено в отговор. Но преди да мога да го определя, той отново бе събрал чертите си в същата спокойна маска.
- Каквото и да е – заклех се аз, гласът ми малко по-силен.
Докато го наблюдавах, студените му очи се разтопиха. Златото отново стана течно, разтопено, изгарящо моите очи с непреодолима сила.
- Не прави нищо безразсъдно или глупаво – поръча той, отново същият като преди. – Разбираш ли какво ти казвам?
Кимнах безпомощно.
Очите му замръзнаха, отдалечеността се завърна.
- Мисля за Чарли, разбира се. Той има нужда от теб. Грижи се за себе си – заради него.
Кимнах отново.
- Непременно – прошепнах аз.
Изглежда се успокои съвсем малко.
- И аз ще ти дам едно обещание в замяна – каза той. – Обещавам ти, че това ще е последният път, когато ме виждаш. Няма да се връщам. Повече никога няма да те подлагам на такова нещо отново. Можеш да продължиш с живота си без никаква намеса от моя страна. Ще бъде така, сякаш никога не съм съществувал.
Колената ми сигурно са започнали да треперят, защото дърветата внезапно започнаха да се клатят. Можех да чуя кръвта си да бие по-бързо от обичайното зад ушите ми. Гласът му звучеше много далечен.
Той се усмихна леко.
- Не се тревожи. Ти си човек – паметта ви е не е нищо повече от едно сито. Времето лекува всички рани за вашият вид.
- А твоите спомени? – попитах аз. Звучах така, сякаш имах нещо заседнало в гърлото, сякаш се давех.
- Е – той се поколеба за една кратка секунда, - аз няма да забравя. Но моят вид... лесно се разсейваме.
Той се усмихна – усмивката беше спокойна и не докосваше очите му.
Той се отдръпна с една крачка назад.
- Мисля, че това е всичко. Няма да те притесняваме повече.
Множественото число улови вниманието ми. Това ме изненада – мислех си, че вече съм над забелязването на каквото и да е било.
- Алис няма да се върне – осъзнах аз. Не знам как ме чу – думите не издадоха звук – но той изглежда разбра.
Поклати бавно глава, без да откъсва поглед от мен.
- Не. Всички си тръгнаха. Останах само, за да ти кажа довиждане.
- Алис я няма? – Гласът ми беше смутен от недоверие.
- Искаше да ти каже довиждане, но я убедих, че чистото скъсване ще е по-добро за теб.
Бях замаяна – беше ми трудно да се концентрирам. Думите му се въртяха в главата ми и чувах доктора от болницата във Финикс, миналата пролет, докато ми показваше рентгеновите снимки. Можеш да видиш чистото скъсване, пръстът му проследи снимката на разкъсаната ми кост. Това е хубаво. Ще зарасне по-лесно и по-бързо.
Опитах се да дишам нормално. Имах нужда да се концентрирам, да открия изход от този кошмар.
- Довиждане, Бела – каза той със същият тих, спокоен глас.
- Чакай! – задавих се на думата, като се пресегнах към него, карайки парализираните ми крака да ме движат напред.
Помислих си, че и той се пресяга към мен, но студените му ръце се заключиха около китките ми и ги задържаха до тялото ми. Той се наведе напред и докосна много леко устни към челото ми за най-краткият момент. Очите ми се затвориха.
- Грижи се за себе си – прошепна той, студен срещу кожата ми.
Имаше светлина и неестествен бриз. Отворих рязко очи. Листата на един надвесил се клен потрепераха от нежният вятър на движението му.
Нямаше го.
С разтреперани крака, като игнорирах факта, че движенията ми бяха безсмислени, го последвах към гората. Уликите от пътят му бяха изчезнали веднага. Нямаше стъпки, листата отново бяха мирни, но вървях напред без да мисля. Не можех да направя нищо друго. Трябваше да продължа да вървя. Ако престанех да го търся, щеше да е свършило.
Любов, живот, смисъл... край.
Вървях ли, вървях. Времето нямаше смисъл, докато се провирах бавно през гъстата гора. Минаваха часове, но и също така само секунди. Може би изглеждаше, сякаш времето е замръзнало, защото гората изглеждаше по същият начин, без значение колко навътре отивах. Започнах да се тревожа, че обикалям в кръг, при това много малък кръг, но продължих да вървя. Често се препъвах и колкото по-тъмно и тъмно ставаше, толкова и падах.
Накрая се спънах в нещо – беше мрак навсякъде сега, нямах си и напредстава какво улови кракът ми – и останах на земята. Превъртях се по гръб, за да мога да дишам и се свих около мократа папрат.
Докато лежах там, имах чувството, че минава повече време, отколкото си мислех. Не можех да се сетя колко време мина след падането на ноща. Винаги ли е толкова тъмно тук през ноща? Определено по правило би трябвало да има малко лунна светлина, която да се процежда прец облаците, през пукнатините на свода на дърветата, и да открива земята.
Не и тази вечер. Тази вечер небето беше напълно черно. Вероятно нямаше луна тази нощ – лунно затъмнение, новолуние.
Новолуние. Потреперах, въпреки че не ми беше студено.
Мракът продължи дълго време, преди да ги чуя да ме викат.
Някой викаше името ми. Беше безгласно, заглушено от мократа растителност около мен, но определено беше моето име. Не разпознах гласът. Замислих се дали да отговоря, но бях замаяна и ми отне известно време преди да стигна до заключението, че би трябвало да отговоря. Но дотогава викането беше спряло.
По някое време по-късно дъждът ме събуди. Не мисля, че наистина бях заспала – просто се бях изгубила в несъзнателен ступор, като ме държеше с пълна сила във вкочанението, което ме пазеше да осъзная това, което не исках да знам.
Дъждът ме притесни малко. Беше студен. Развих ръцете от колената си, за да предпазя лицето си.
Беше точно тогава, когато отново чух да ме викат. Беше по-далечно този път, и понякога звучеше така, сякаш няколко гласа ме викат наведнъж. Опитах се да дишам дълбоко. Спомних си, че трябва да отговоря, но не мислех, че ще успеят да ме чуят. Дали щях да мога да извикам достатъчно силно?
Внезапно имаше друг звук, плашещо близо. Нещо като душене, животински звук. Звучеше голямо. Зачудих се дали трябва да се чувствам изплашена. Не бях – просто вцепенена. Нямаше значение. Душенето изчезна.
Дъждът продължи и можех да усетя вода да се стича по страните ми. Опитах се да събера сили, за да извърна глава, когато видях светлината.
Отначало беше просто замъглена светлина, отразяваща се в храстите в далечината. Ставаше все по-ярка и по-ярка, като осветяваше огромно място, за разлика от фокусираната светлина на фенерче. Светлината премина през най-близкият храст и можах да видя, че това беше газова лампа, но само това успях да видя – яркостта ме заслепи за момент.
- Бела.
Гласът беше дълбок и непознат, но пълен с разпознаване. Той не викаше името името ми, просто отбелязваше това, че бях открита.
Погледнах нагоре – невъзможно нагоре ми се стори – към тъмното лице над мен. Смътно осъзнавах, че вероятно непознатият изглежда толкова висок, защото главата ми все още беше на земята.
- Раниха ли те?
Знаех, че думите означават нещо, но можех само да гледам объркана. Как можеха думите да означават каквото и да е било в такъв момент?
- Бела, името ми е Сам Ълий.
Нямаше нищо познато в това име.
- Чарли ме изпрати да те намеря.
Чарли? Това попадна в точното място, затова се опитах да внимавам повече какво казва. Чарли имаше значение, дори и всичко останало да нямаше.
Високият мъж ми подаде ръка. Гледах я, без да знам какво точно трябва да направя.
Черните му очи ме огледаха за секунда и после сви рамене. С бързо и ловко движение той ме издърпа от земята в ръцете си.
Висях там, отпусната, докато той крачеше бързо през мократа гора. Една част от мен, знаеше, че това би трябвало да ме разстрои – да бъда носена от непознат. Но нямаше нищо останало в мен за разстройване.
Като че ли не мина много време преди да се озовем сред светлини и дълбоко бърборене на много мъжки гласове. Сам Ълий забави ход, когато достигна стълпотворението.
- Намерих я! – извика той с оглушителен глас.
Бъбренето спря и после започна отначало с повече сила. Объркваща въртележка от лица се вихреше около мен. Гласът на Сам беше единственият, който имаше някакъв смисъл в този хаос, вероятно защото ухото ми беше срещу гърдите му.
- Не, не мисля, че е наранена – каза той на някой. – Просто продължава да повтаря „Няма го.”
На глас ли го казвах? Прехапах устната си.
- Бела, скъпа, добре ли си?
Това беше един глас, който бих познала навсякъде – дори изопачен, както сега, с тревога.
- Чарли? – Гласът ми прозвуча странен и слаб.
- Тук съм, миличка.
Имаше движение изпод мен, последвано от кожената миризма на шерифското яке на баща ми. Чарли се огъна от тежестта ми.
- Може би трябва аз да я нося – предложи Сам Ълий.
- Държа я – каза Чарли, леко без дъх.
Той вървеше бавно, с усилие. Искаше ми се да му кажа да ме пусне и да ме остави да вървя, но не можех да намеря гласът си.
Имаше светлини навсякъде, държани от тълпата, която вървеше с него. Беше като парад. Или потребално шествие. Затворих очи.
- Почти сме вкъщи, скъпа – промърморваше от време на време Чарли.
Отворих отново очи, когато чух вратата да се отключва. Бяхме на верандатата на къщата ни, и високият тъмен мъж на име Сам държеше вратата отворена за Чарли, с една изпъната ръка към нас, сякаш се готвеше да ме улови, когато ръцете на Чарли се огънат.
Но Чарли успя да ме прекара през вратата и да ме сложи на канапето във всекидневната.
- Тате, мокра съм – възразих слабо.
- Няма значение. – Гласът му беше навъсен. И тогава заговори на някой друг. – Одеалата са в шкафа на върха на стълбите.
- Бела? – попита нов глас. Погледнах към сивокосият мъж, който се бе надвел над мен, и го разпознах едва след няколко бавни секунди.
- Доктор Джеранди? – промърморих аз.
- Точно така, скъпа – каза той. – Ранена ли си, Бела?
Отне ми минута, за да обмисля това. Бях объркана от спомена на подобният въпрос на Сам Ълий в гората. Само че Сам бе попитал нещо друго: Раниха ли те? беше казал той. Някакси разликата изглеждаше значителна.
Доктор Джеранди чакаше. Една прошарена вежда се вдигна и бръчките на челото му се задълбочиха.
- Не съм ранена – излъгах аз. Думите бяха достатъчно искрени за това, което беше попитал.
Топлата му ръка докосна челото ми и пръстите му натиснаха вътрешната част на китката ми. Гледах устните му, докато броеше за себе си, очите му на часовника.
- Какво е станало с теб? – попита внимателно той.
Замръзнах под ръката му, като усетих паниката в гърлото ми.
- В гората ли се изгуби? – продължи той. Усещах, че няколко хора слушат. Трима високи мъже с тъмни лица – от Ла Пуш, индианският резерват на килетите долу по блеговата линия, предположих аз – Сам Ълий измежду тях, стояха близо един до друг и ме зяпаха. Господин Нютън беше там с Майк и господин Уебър, бащата на Анджела – те ме наблюдаваха малко по-скрито от непознатите. Други дълбоки гласове се чуваха от кухнята и отвъд външната врата. Половината град сигурно е тръгнал да ме търси.
Чарли беше най-близо. Той се наведе, за да чуе отговорът ми.
- Да – прошепнах аз. – Изгубих се.
Докторът кимна замислено, като ръцете му опипваха жлезите под челюстта ми. Лицето на Чарли се вкамени.
- Изморена ли си? – попита доктор Джеранди.
Кимнах и затворих примирено очи.
- Не мисля, че й има нещо – чух докторът да промърморва на Чарли след момент. – Просто е изтощена. Остави я да поспи и ще намина да я видя утре – той замълча. Сигурно е погледнал часовникът си, защото добави – Е, по-късно днес всъщност.
Имаше скърцащ звук, когато и двамата се изправиха от канапето, за да стъпят на крака.
- Истина ли е? – прошепна Чарли. Гласовете им бяха надалеч сега. Напрегнах се, за да чуя. – Напуснали ли са?
- Доктор Калън ни помоли да не казваме нищо – отговори доктор Джеранди. – Офертата е била внезапна – трябвало е да решат веднага. Карлайл не искаше да вдига шум със заминаването си.
- Едно малко предупреждение би било хубаво – измърмори Чарли.
Доктор Джеранди звучеше смутен, когато отговори:
- Е, да, в тази ситуация едно предупреждение би било добре.
Не исках да слушам повече. Усетих ръба на юргана, с който някой ме беше завил и го издърпах към ухото си.
Унасях се и се сепвах. Чух Чарли да шепне благодарности на доброволците, докато си тръгваха един по един. Усетих пръстите му на челото ми и тогава тежестта на още едно одеало. Телефонът иззвъня няколко пъти и той бързаше да го вдигне, преди да ме е събудил. Той шепнеше успокоения с нисък глас на обадилите се.
- Да, открихме я. Добре е. Била се изгубила. Сега е добре – казваше той отново и отново.
Чух пружините на креслото да изскърцват, когато той се намести там за вечерта.
След няколко минути телефона пак иззвъня.
Чарли простена, докато се изправяше на краката си и побърза, препъвайки се, към кухнята. Пъхнах глава под одеалата, без да искам да слушам отново същият разговор.
- Аха – каза Чарли и се прозина.
Гласът му се промени и беше много по-разтревожен, когато заговори отново.
- Къде? – Имаше пауза. – Сигурна си, че е извън резервата? – Още една кратка пауза. – Но какво би могло да гори там? – Той звучеше едновременно разтревожен и озадачен. – Виж, ще се обадя, за да проверя какво става.
Заслушах се с повече интерес, докато набираше номера.
- Хей, Били, Чарли е – съжалявам, че се обаждам толкова рано... не, добре е. Спи... Благодаря, но не за това се обадих. Получих обаждане от госпожа Станли и тя казва, че от прозореца на вторият си етаж вижда огньове на морските скали, но не мисля, че... Оу! – Внезапно имаше една нотка в гласът му – на раздразнение... или гняв. – И защо правят това? Аха. Сериозно? – Каза той саркастично. – Е, не ми се извинявай на мен. Да, да. Само се увери огъня да не се разпали много... Знам, знам, изненадан съм, че изобщо успяха да ги запалят в това време.
Чарли се поколеба, след което добави неохотно.
- Благодаря, че прати Сам и останалите момчета. Беше прав – наистина познават по-добре гората от нас. Сам я откри, така че съм ти длъжник... Аха, ще се чуем по-късно – съгласи се той, все още кисел, преди да затвори.
Чарли мърмореше нещо неразбираемо, докато влизаше обратно във всекидневната.
- Какво е станало? – попитах аз.
Той побърза към мен.
- Съжалявам, че те събудих, скъпа.
- Нещо гори ли?
- Нищо не е – увери ме той. – Просто огньове на открито при скалите.
- Огньове? – попитах аз. Гласът ми не звучеше любопитен. Беше умрял.
Чарли се намръщи.
- Някакви деца от резервата просто хулиганстват – обясни той.
- Защо? – зачудих се мрачно.
Можех да позная, че не иска да ми отговори. Той погледна към пода измежду коленете си.
- Празнуват новините. – Тонът му беше остър.
Имаше само една новина, за която можех да се сетя, колкото и да се опитвах да не мисля за това. И тогава парчетата съвпаднаха.
- Защото Калънови си тръгнаха – прошепнах аз. – Те не харесват Калънови в Ла Пуш – бях забравила за това.
Килетите имаха своите суеверия за „студените”, кръвопийците бяха врагове на тяхното племе, както си имаха и своите легенди за голямото наводнение и предците им – хората-вълци. Само истории, фолклор, за повечето от тях. И после бяха онези, които вярваха в това. Близкият приятел на Чарли, Били Блек вярваше, въпреки че дори собственият му син Джейкъб ги намираше за глупави суеверия. Били ме беше предупредил да стоя далеч от семейство Калън...
Името завъртя нещо вътре в мен, нещо което започна да си пробива път към повърхността, нещо, срещу което знаех, че не искам да се изправям.
- Нелепо е – запелтечи Чарли.
Седяхме в мълчание за момент. Небето вече не беше мрачно през прозорците. Някъде иззад дъжда, слънцето започваше да изгрява.
- Бела? – попита Чарли.
Погледнах го неохотно.
- Оставил те е сама в гората? – предположи той.
Отклоних въпросът му.
- Как знаеше къде да ме намериш?
Умът ми странеше от неизбежното осъзнание, което идваше, идваше бързо сега.
- Бележката ти – отговори Чарли изненадано. Той се пресегна към задният джоб на дънките си извади доста омачкато парче хартия. Беше мръсно и влажно, с много скъсвания от многото пъти, когато е било отваряно и сгъвано обратно. Той отново го разгъна и го вдигна като доказателство. Нечетливият почерк беше удивително близък до моят собствен.
Отивам на разходка с Едуард нагоре по пътеката, пишеше там. Ще се върна скоро, Б.

- Когато не се върна, се обадих на Калънови, но никой не отговори – каза Чарли с нисък глас. – След което се обадих в болницата и доктор Джеранди ми каза, че Карлайл го няма.
- Накъде са заминали? – прошепнах аз.
Той ме погледна.
- Едуард не ти ли каза?
Поклатих глава, уплашена. Звукът от името му освободи нещото, което ме бе сграбчило отвътре – болка, която ме остави без дъх и ме учуди със силата си.
Чарли ме гледаше съмнително, докато отговаряше.
- Карлайл е приел работата в голяма болница в Лос Анджелис. Изглежда това му е донесло доста пари.
Слънчевият Ел Ей. Последното място, където наистина биха отишли. Спомних си кошмарът с огледалото... ярката слънчева светлина, която се отразяваше от кожата му...
Агонията ме разкъсваше при спомена за лицето му.
- Искам да знам дали Едуард те е оставил сама по средата на гората – настоя Чарли.
Името му изпрати още една вълна на мъчение през мен. Поклатих обезумяло глава, отчаяна да избягам от болката.
- Вината беше моя. Той ме остави тук на пътечката, точно до къщата... но се опитах да го последвам.
Чарли започна да казва нещо – детински запуших ушите си.
- Не мога да говоря повече за това, татко. Искам да отида в стаята си.
Преди да може да отговори, изскочих от канапето и си проправих път нагоре по стъпалата.
Някой е бил в къщата, за да остави бележката за Чарли, бележка, която ще го отведе да ме намери. В минутата, когато осъзнах това, ужасно подозрение започна да се заражда в главата ми. Побързах към стаята си, като затворих и заключих вратата зад мен, преди да изтичам към уредбата до леглото ми.
Всичко изглеждаше точно по същият начин, по който го оставих. Натиснах върха на уредбата. Капакът се откачи и бавно се издигна нагоре.
Беше празен.
Албумът, който Рене ми беше дала седеше на пода до леглото, където го бях оставила за последно. Разгърнах корицата с трепереща ръка.
Нямаше нужда да отгръщам по-нататък от първата страница. Малките метални краища не държаха повече снимка на това място. Страницата беше празна, като изключим собственият ми почерк сбутан в дъното: Едуард Калън, кухнята на Чарли, 13 септември
Спрях дотам. Бях сигурна, че се е погрижил за всичко.
Ще бъде така, сякаш никога не съм съществувал, ми беше обещал той.
Почувствах гладкият дървен под изпод коленете ми, след това под дланите ми, след което беше притиснат към кожата на бузата ми. Надявах се, че припадам, но за мое разочарование, не изгубих съзнание. Вълните на болка, които досега само ме обгръщаха, сега се издигнаха на високо и заливаха главата ми, дърпайки ме надолу.
Повече не излязох на повърхността.

ЧЕТВЪРТА ГЛАВА

0 коментара:

Публикуване на коментар

Благодарим за коментара! :)