3.03.09 г.

on
6. СТРАШНИ ИСТОРИИ

Докато стоях в стаята си, опитвайки се да се концентрирам върху третото действие на „Макбет”, всъщност се ослушвах за пикапа си. Бях си помислила, че дори в поройният дъжд, пак щях да чуя ръмженето на двигателя. Но когато отидох да надникна през пердето – отново – внезапно беше там.
Не очаквах с нетърпение петъка, който надмина не-очакванията ми. Разбира се, имаше коментари относно припадъка. Джесика изглеждаше особено развеселена от тази история. За щастие Майк си държеше устата затворена и като че ли никой не знаеше за намесата на Едуард. Въпреки това тя ме обсипа с въпроси на обяд.
- Какво искаше Едуард Калън вчера? – попита Джесика по тригонометрия.
- Не знам – отговорих й честно. – Така й не повдигна темата.
- Изглеждаше някак ядосана – подхвърли тя.
- Така ли? – запазих изражението си непроницаемо.
- Знаеш ли, не го бях виждала преди да седи с някой друг, освен със семейството си. Беше странно.
- Странно – съгласих се аз. Тя изглеждаше подразнена, разтърси нетърпеливо тъмните си къдри – предполагам, че се надяваше да чуе нещо, от което щеше да излезе добра история за предаване нататък.
Най-лошата част от петъка беше, че дори и да знаех, че няма да е тук, продължавах да се надявам. Когато влязох в закусвалнята с Джесика и Майк, не можех да се удържа да погледна към масата му, където Розали, Алис и Джаспър седяха и си говореха с приближени глави. И не можех да спра мрака, който ме погълна, когато осъзнах, че нямам представа колко време ще мине преди да го видя отново.
Седнах на обичайната си маса, всички бяха изпълнени с планове за утрешният ден. Майк беше отново оживен, влагайки огромно доверие в местният синоптик, който обещаваше слънце утре. Трябваше да видя това преди да го повярвам. Само че бе топло днес – почти 15 градуса. Може би екскурзията нямаше да е толкова жалка.
Засякох няколко недружелюбни погледа от страна на Лорън по време на обяд, които не разбрах напълно, докато не излязохме заедно от стаята. Бях точно зад нея, само на стъпка разстояние от гладката й, сребристо руса коса, и тя очевидно не осъзнаваше това.
- ... не знам защо Бела – подигра се тя на името ми, - просто не сяда с онези Калън отсега нататък. – Чух я да мърмори на Майк. Досега не бях забелязала колко неприятен, носов глас има и бях изненадана от злобата в него. Не я познавах чак толкова добре, и очевидно недостатъчно, заради неприязънта й към мен – или поне така си помислих.
- Тя ми е приятелка – ще седи с нас – прошепна Майк лоялно, но и малко властно.
Поспрях, за да пропусна Джес и Анджела пред мен. Не исках да слушам повече.

Същият ден на вечеря, Чарли изглеждаше ентусиазиран за разходката ми до Ла Пуш на другата сутрин. Мисля, че се чувстваше виновен, задето ме оставяше сама през уикендите, но бе прекарал прекалено много години в изграждане на навици, за да ги наруши сега. Разбира се, той знаеше имената на децата, които щяха да ходят, и на родителите им, и вероятно и на прародителите им. Изглежда ги одобряваше. Чудех се дали би одобрил планът ми да отида до Сиатъл с Едуард Калън. Не че щях да му кажа.
- Тате, знаеш ли за място наречено Каменната пустиня или нещо такова? Мисля че се намира на юг от планина Рейниър – попитах небрежно.
- Да... защо?
Свих рамене.
- Едни деца говореха за лагеруване там.
- Не е много добро място за къмпинг. – Той звучеше изненадан. – Прекалено много мечки. Повечето хора отиват там през ловният сезон.
- Оу – измърморих аз. – Може би съм чула името погрешно.
Имах намерение да се успя, но необичайната светлина ме събуди. Отворих очи, за да видя ярките слънчеви лъчи да се процеждат през прозореца ми. Не можех да повярвам. Изтичах до прозореца, за да проверя и наистина се оказа, че е слънцето. Не беше обаче на правилното място на небето, бе прекалено ниско, и не изглеждаше чак толкова близко, колкото би трябвало да е, но определено беше слънцето. Облаци обкръжаваха хоризонта, но голямо парче синева беше видима по средата. Мотах се колкото можех повече около прозореца, опасявайки се, че ако си тръгна, синьото ще изчезне отново.
Олимпийският търговски магазин на Нютън беше на север от града. Бях виждала магазина, но никога не бях спирала там – без да имам голяма нужда от изискваните продоволствия за пребиваване на открито за удължен срок от време. На паркинга разпознах шевролетът събърбан на Майк и нисанът сентра на Тайлър. Докато паркирах до колите им, можех да видя малка групичка около шевролета. Ерик беше там, заедно с две момчета, с които имах часове – бях почти сигурна, че имената им са Бен и Конър. Джес беше там, застанала до Анджела и Лорън. Имаше още три момичета, включително едно, за което си спомних, че паднах върху нея по физическо в петък. Същата ме погледна злобно, докато слизах от пикапа, и прошепна нещо на Лорън. Лорън разтърси копринената си коса и ме погледна презрително.
Значи щеше да бъде един от тези дни.
Поне Майк беше щастлив да ме види.
- Ти дойде! – възкликна той с наслада. – И ти казах, че ще е слънчево днес, нали?
- Казах ти, че ще дойда – напомних му аз.
- Чакаме още Лий и Саманта... освен, ако ти не си поканила някой – добави Майк.
- Не – казах с лекота, надявайки се да не ме хванат в лъжа. Но в същото време надявайки се, че ще се случи чудо и Едуард ще се появи.
Майк изглеждаше доволен.
- Ще се возиш ли в моята кола? Или в нея или минивана на майката на Лий.
- Разбира се.
Той се усмихна блажено. Беше толкова лесно да направиш Майк щастлив.
- Можеш да седнеш отпред – обеща той. Скрих огорчението си. Не беше лесно обаче да направиш Майк и Джесика щастливи едновременно. Можех да видя Джесика да ни гледа сърдито.
Въпреки това бройката работеше в моя полза. Лий доведе още двама човека и внезапно всяко място беше нужно.Успях да натикам Джесика между мен и Майк на предната седалка на шевролета. Майк можеше да бъде и по-грациозен, но поне Джес изглеждаше умиротворена.
Пътят от Форкс до Ла Пуш беше само петнайсет минути, с разкошни, гъсти зелени гори, подавайки се отстрани на шосето през повечето път и широката река Килайет се извиваше под нея на два пъти. Бях доволна, че съм близо до прозореца. Бяхме свалили прозорците – в шевролета те обземаше клаустрофобия с деветима души в него – и се опитах да поема колкото може повече слънчева светлина.
И преди бях посещавала плажовете на Ла Пуш през изминалите ми лета във Форкс с Чарли, така че формата на полумесец на Първият плаж ми беше позната. Гледката все още взимаше дъха. Водата бе тъмносива дори на слънчевата светлина, с бели вълни насочващи се към сивият, каменен бряг. Острови от стръмни скали се издигаха над стоманените води на пристана, достигайки до неравни връхни точки и покрити със сурови ели. Плажът имаше само тънка ивица от пясък при ръба на водата, който прерастваше в милиони големи, гладки камъни, които изглеждаха униформено сиви в далечината, но отблизо бяха във всички възможни за един камък нюанси – теракотено, морско зелено, бледолилаво, синьо-сиво, тъмно златисто. По линията на прилива бяха разстлани огромни мокри дънери, избелени като кости от солта на вълните, някои събрани на купчинка до самият ръб на гората, други лежащи самотно точно извън обсега на вълните.
Прииждаше свеж вятър от вълните, хладен и солен. Пеликани се носеха по вълните, докато чайки и самотен орел кръжаха над тях. Облаците все още ограждаха небето, заплашвайки да го закрият всеки момент, но засега слънцето грееше смело в халото си от синьо небе.
Избрахме си път надолу към плажа, като Майк ни водеше към кръг от дънери, които очевидно и преди са били използвани за събирания като нашето. Вече имаше оградено място за лагерен огън, пълно с черна пепел. Ерик и момчето, за което си мислех, че се казва Бен, събраха счупени клони от по-сухите купчинки дървета покрай ръба на гората, и съвсем скоро имахме конусовидна конструкция построена върху старата пепел.
- Виждала ли си преди огън от плавеи? – попита ме Майк. Седях на един от бяло-оцветените пънове – другите момичета се бяха струпали от двете ми страни и клюкареха развълнувано. Майк коленичи до огъня, запалвайки една от по-малките пръчки със запалка.
- Не – казах аз, докато той поставяше горящото клонче върху конуса.
- Тогава това ще ти хареса – наблюдавай цветовете. – Той запали още едно малко клонче и го положи до първото. Пламъците започнаха бързо да обгръщат сухото дърво.
- Синьо е! – казах изненадана.
- Заради солта е. Красиво, не е ли? – Той запали още едно парченце, постави го там, където огънят не бе достигнал още, и отиде да седне до мен. За щастие Джесика беше от другата му страна. Тя се обърна към него, за да привлече вниманието му. Наблюдавах странните синьо-зелени пламъци да пропукват към небето.
След около половин час приказки, някои от момчетата поискаха да се изкачат до близките байсени, създадени от прилива. Ето ти дилема. От една страна обожавах басейнчетата. Очароваха ме още от малко момиче – те бяха единствените неща, които ме радваха през престоя ми във Форкс. От друга страна, бях и падала доста пъти в тях. Не е кой знае какво, когато си на седем и си с татко ти. Това ме подсети за молбата на Едуард – да внимавам да не падна в океана.
Лорън беше тази, която ме накара да взема решението си. Тя не искаше да се катери, пък и определено носеше неподходящи обувки за тази работа. Повечето момичета освен Анджела и Джесика решиха да останат на плажа. Изчаках Тайлър и Ерик да се съгласят да останат при тях, преди да се изправя бавно и да се присъединя към катераческата групичка. Майк ме дари с огромна усмивка, когато видя, че и аз идвам.
Катеренето не отне много време, въпреки че не ми харесваше липсата на небе в гората. Зелената светлина контрастираше странно с младежкият смях, прекалено мрачна и злокобна, за да бъде в хармония със слънчевото настроение около мен. Трябваше много да внимавам при всяка моя крачка да избегна корените отдолу и надвисналите клони отгоре, затова скоро изостанах назад. Евентуално излязох от смарагдовият затвор на гората и открих каменният бряг отново. Имаше отлив и малка подземна река струеше покрай нас на път за морето. Наоколо каменните брегове и плитките басейнчета, които никога не пресъхваха напълно, бяха изпълнени с живот.
Бях много внимателна да не се наведа прекалено напред над малките океански басейнчета. Другите бяха безстрашни, скачайки от камък на камък, кацайки предпазливо на ръба. Намерих един стабилно-изглеждащ камък на ръба на единият от по-големите басейни и седнах там предпазливо, омагьосана от естественият аквариум под мен. Букетите от брилянтни анемонии се нагъваха непрестанно от невидимата струя, завъртяни раковини припкаха по ръбовете, скривайки раците в тях, морски звезди стояха бездвижно, прилепнали към камъните или една към друга, докато една малка черна змийорка на бели ивици се промушваше през ясно зелени водорасли, очаквайки морето да се завърне. Бях абсолютно погълната, освен една малка част от главата ми, която се чудеше какво ли прави вмомента Едуард, и се опитваше да си представи какво ли би казал, ако беше тук с мен.
Най-накрая момчетата огладняха, така че станах сковано, за да ги последвам. Опитах се да се движа по-бързо през гората този път, така че естествено паднах няколко пъти. Получих няколко повърхностни драскотини върху дланите си, а коленете на джинсите ми бяха изцапани със зелено, но можеше да бъде и по-зле.
Когато стигнахме до Първият плаж, групата, която бяхме изоставили, се бе умножила. Докато се приближавахме, можехме да видим лъскавите, черни прави коси и червеникавата кожа на новодошлите, тинейджъри от резервата пристигнали да си общуват.
Храната вече се предаваше от ръка на ръка и момчетата побързаха да си вземат, докато Ерик ни представи един на друг, докато навлизахме в лагерният кръг. Анджела и аз пристигнахме последни, и като Ерик каза имената ни, забелязах младо момче, стоящо на камъните близо до огъня, да вдига поглед към мен с интерес. Седнах до Анджела и Майк ни донесе сандвичи и армия от безалкохолни, от които да си изберем, докато момчето, което изглеждаше най-възрастно от посетителите, издърдори имената на останалите седмина с него. Това, което улових бе, че едно от момичетата също се казваше Джесика, а момчето, което ме бе забелязало се казваше Джейкъб.
Беше отпускащо да седя с Анджела – тя беше от типа хора около които ти става по-спокойно – тя изглежда нямаше нужда да запълва всяко мълчание с бъртвеж. Тя ме остави да размишлявам необезпокоявана, докато ядяхме. А аз си мислех колко несвързано минаваше времето във Форкс, летейки шеметно от време на време, с един единствен образ по-ясен от останалите. Имаше и такива времена, когато всяка секунда бе от значение, гравирана в паметта ми. Знаех съвсем точно какво предизвикваше разграничението и това ме смути.
По обяд облаците започнаха да прииждат, стелейки се през синьото небе, изниквайки пред слънцето за момент, хвърляйки дълги сенки върху плажа, потъмнявайки вълните. Като приключиха с храненето, хората започнаха да се разцепват на групички от двама-трима. Някои вървяха по края на брега, като хвърляха камъчета по повърхността на вълните. Други се събираха за нова експедиция към басейнчетата. Майк – плътно следван от Джесика – се отправи към един от магазините в селището. Някои от местните деца заминаха с тях – останалите отидоха да се катерят с другите. По времето, когато всички вече се бяха разпръснали, бях останала сама около лагерният огън с Лорън и Тайлър, които бяха окупирали един сиди-плейър, който някой се бе сетил да донесе, и трима тинейджъри от резервата, които бяха наказали около огъня, включително момчето на име Джейкъб и най-възрастното момче, което се държеше като техен говорител.
След няколко минути Анджела се напусна с катерачите, а Джейкъб се намести на нейното място до мен. Изглеждаше на четиринайсет, може би на петнайсет, и имаше дълга, лъскава черна коса вързана на опашка отзад на врата му. Кожата му бе красива, гладка и кафеникаво-червена – тъмните му очи се намираха точно над високите му скули. Имаше съвсем лек намек за детска мекота останала около брадичката му. Като цяло, много хубаво лице. Въпреки това, положителното ми мнение от външният му вид бе разрушено от първите му думи.
- Ти си Изабела Суон, нали?
Първият ми ден в училище се повтаряше наново.
- Бела – въздъхнах аз.
- Аз съм Джейкъб Блек. – Той ми подаде приятелски ръка. – Ти купи пикапа на баща ми.
- Оу – казах, облекчена, докато разтърсвах лъскавата му ръка. – Ти си синът на Били. Вероятно трябваше да те помня.
- Не, аз съм най-малкият в семейството – сигурно помниш големите ми сестри.
- Рейчъл и Ребека – внезапно се сетих. Чарли и Били непрекъснато ни събираха заедно по време на посещенията ми, за да ни държат заети, докато те са на риба. Бяхме прекалено срамежливи, за да направим някакъв напредък като приятели. Разбира се, и аз си имах своите избухвания, които бързо слагаха край на риболова до единайсетата ми година.
- Те тук ли са? – Огледах момичетата край океанският бряг, чудейки се дали ще ги разпозная сега.
- Не. – Джейкъб поклати глава. – Рейчъл получи стипендия за Вашингтонският колеж, а Ребека се омъжи за самоански сърфист – сега живее на Хаваите.
- Омъжена. Уау. – Бях поразена. Близначките бяха само с около година по-големи от мен.
- Та как намираш пикапа? – попита той.
- Обожавам го. Върви страхотно.
- Да, но е много бавен – изсмя се той. – Бях толкова облекчен, когато Чарли го купи. Баща ми не искаше да ми позволи да поработя върху някоя друга кола, когато си имахме напълно добра машина.
- Не е чак толкова бавен – възразих аз.
- Опитвала ли си да минеш над 95 километра в час?
- Не – признах аз.
- Хубаво. Недей. – Той се ухили.
Аз също се ухилих.
- Справя се страхотно при сблъсъци – казах аз в защита на пикапа ми.
- Не мисля, че дори танк може да свали това старо чудовище – съгласи се той през смях.
- Значи правиш коли? – попитах аз, впечатлена.
- Когато имам свободно време и части. Случайно да знаеш откъде мога да докопам главен цилиндър за волфсфаген заек от 1986? – добави шеговито той. Имаше приятен, пресипнал глас.
- Съжалявам – засмях се аз. – Не съм виждала такива напоследък, но ще си държа очите отворени за теб. – Сякаш знаех какво беше това. С него беше лесно да се разговаря.
Той ме дари с ослепителна усмивка, гледайки ме с признателен поглед, който вече се бях научила да разпознавам. Не бях единствената, която го забеляза.
- Познаваш ли Бела, Джейкъб? – попита Лорън – с както ми се стори високомерен глас – от другата страна на огъня.
- Може да се каже, че се познаваме откакто съм се родил – засмя се той, усмихвайки се отново.
- Колко мило. – Обаче не звучеше така сякаш го намира за мило изобщо, бледото й лизе и рибешките й очи свъсени.
- Бела – обади се тя, наблюдавайки внимателно лицето ми. – Тъкмо казвах на Тайлър, че е много жалко, че никой от семейство Калън не дойдоха днес. Никой ли не ги покани? – Загриженото й изражение не беше никак убедително.
- Имаш предвид семейството на доктор Карлайл Калън? – попита високото, възрастно момче преди някой да успее да отговори, за голяма досада на Лорън. Той по-скоро приличаше на мъж, отколкото на момче, и гласът му беше много дълбок.
- Да, познаваш ли ги? – попита тя снизходително, обръщайки се леко към него.
- Калън не идват тук – каза той с такъв тон, който прекратяваше темата, игнорирайки въпросът й.
Тайлър, който се опитваше да привлече обратно вниманието й, попита за мнението на Лорън за диска, който държеше. Тя се разсея.
Вгледах се в момчето с дълбокият глас, отблъсната, но той гледаше към тъмната гора зад нас. Той каза, че Калън не идваха тук, но тонът му загатваше нещо повече – че не им беше позволено, имаха забрана. Отношението му остави странно впечатление в мен, което се опитах да игнорирам без успех.
Джейк прекъсна медитацията ми.
- Та, Форкс влудява ли те вече?
- О, бих нарекла това подценяване – направих гримаса аз. Той се ухили разбиращо.
Все още размишлявах върху краткият коментар за Калън и получих внезапно вдъхновение. Планът беше глупав, но не ми хрумваха по-добри идеи. Надявах се, че младият Джейкълб няма много опит с момичетата, така че да не прозре през определено жалките ми опити за флиртуване.
- Искаш ли да се разходим по плажа? – попитах аз, опитвайки се да имитирам начина, по който Едуард гледаше изпод миглите си. Ефекта надали беше наполовина толкова добър, в това бях убедена, но Джейкъб скочи с желание на крака.
Докато вървяхме на север по многоцветните камъни към морската дига от плавеи, облаците най-накрая се строиха през небето, карайки морето да потъмнее и температурата да падне. Пъхнах ръцете си дълбоко в джобовете ми.
- Та, ти на шестнайсет ли си? – попитах, опитвайки се да не приличам на идиот, докато пърхах с мигли по начина, по който бях виждала момичетата по телевизията да правят.
- Току-що станах на петнайсет – призна той, поласкан.
- Сериозно? – Лицето ми бе пълно с фалшива изненада. – Помислих те за по-възрастен.
- Висок съм за възрастта си – обясни той.
- Идваш ли често към Форкс? – попитах дяволито, сякаш се надявах на „да”. Имах чувството, че звуча като пълен идиот. Страхувах се, че всеки момент ще ме погледне с отвращение и ще ме обяви за измамница, но той продължаваше да изглежда поласкан.
- Не много – призна той намръщено. – Но когато завърша колата си, ще мога да идвам колкото си искам – след като си получа книжката – поправи се той.
- Кой беше онова момче, с което Лорън говореше? Изглеждаше прекалено възрастен, за да се мотае с нас. – Нарочно се причислих към по-малките, опитвайки се да изясня, че предпочитам Джейкъб.
- Това е Сам... той е на деветнайсет – информира ме той.
- Какво беше това, което го каза за семейството на доктора? – попита невинно.
- За семейство Калън? О, на тях не им е разрешено да идват към резервата. – Той погледна настрани, към остров Джеймс, потвърждавайки това, което ми се стори, че чух в гласът на Сам.
- Защо не?
Той ме погледна, прехапвайки устна.
- О-па. Не би трябвало да ти казвам това.
- О, но аз няма да кажа на никого, просто съм любопитна. – Опитах се да направя усмивката си съблазнителна, чудейки се дали не прекалявам.
Той ми се усмихна въпреки това, очевидно съблазнен. След това повдигна една вежда и гласът му стана дори по-пресипнал отпреди.
- Харесваш ли страшни истории? – попита той зловещо.
- Обожавам ги – ентусиазирах се аз.
Джейкъб се отправи към едно дърво наблизо, чиито корени стърчаха като изтощените крака на гигантски, блед паяк. Той се покачи с лекота на един от извитите корени, докато аз се настаних под него в основата на дървото. Той гледаше към камъните, усмивка заигра по края на широките му устни. Можех да видя, че ще се опита да направи историята добра. Фокусирах се да излъчвам жив интерес от очите си.
- Знаеш ли някоя от старите ни истории, за това откъде сме произлезли... килетите, тоест? – започна той
- Всъщност не – признах аз.
- Е, има много легенди, за някои от тях се твърди, че датират от Големият потоп – предполага се, че праотците ни са завързали канутата си на върха на най-високите дървета в планината, за да оцелеят както Ной и ковчега. – Той се усмихна, за да ми покаже колко малко вярва влагаше в тези истории. – Друга легенда твърди, че произхождаме от вълците – и че вълците все още са наши братя. Против законите на племето е да ги убиваме. А има и истории за студените. – Гласът му се снижи.
- Студените? – попитах аз, интересът ми вече истински.
- Да. Има истории за студените стари колкото легендите за вълците, и някои по-скорошни. Според легендата, моят пра-прадядо познавал някои от тях. Именно той сключил договор, който ги държи далеч от земите ни. – Той извъртя очи нагоре.
- Пра-прадядо ти? – насърчих го аз.
- Той е бил вожд на племето, подобно на баща ми. Виждаш ли, студените са естествените врагове на вълците, е, не на истинските вълци, но на вълците, които се превръщат в хора, подобно на праотците ни. Можеш да ги наречеш върколаци.
- Върколаците имат врагове?
- Само един.
Наблюдавах го сериозно, надявайки се да предреша нетърпението ми като възхищение.
- Та, виждаш ли – продължи Джейкъб, - студените принципно са наши врагове. Но тази група, която пристигнала на наша територия по времето на пра-прадядо ми била различна. Те не ловували като останалите от техният вид – те не би трябвало да са опасни за племето. Така че пра-прадядо ми направил пакт с тях. Ако те обещаели да стоят далеч от земите ни, те нямали да ги разкрият пред бледоликите. – Той ми смигна.
- Ако не са били опасни, защо тогава...? – Опитвах се да разбера, докато се борех той да не забележи колко насериозно вземах страшната му история.
- Винаги е имало риск хората да са около студените, дори и толкова цивилизовани като този клан. Никога не се знаело, кога ще огладнеят толкова, че да не могат да устоят. – Той умишлено подправи тонът си с нотка заплашителност.
- Какво имаш предвид под „цивилизовани”?
- Твърдели, че не ловуват хора. Предполагало се, че някакси се издържат с животни вместо това.
Опитах се да звуча небрежно.
- Та това какво общо има със семейство Калън? Да не би те да са като студените, които пра-прадядо ти срещнал?
- Не. – Той направи драматична пауза. – Те са абсолютно същите.
Навярно си е помислил, че изплашеното ми изражение се дължи на историята му. Той ми се усмихна доволно, и продължи.
- Имало допълнение към тях, нова женска и нов мъжки, но останалите са си същите. По времето на пра-прадядо ми вече познавали лидерът, Карлайл. Той е бил тук още от преди вашите хора да са пристигнали. – Той се бореше с усмивката си.
- И какво са те? – накрая попитах. – Какво точно са студените?
Той се усмихна мрачно.
- Кръвопийци – отговори той със смразяващ глас. – Вашите хора ги наричат вампири.
Наблюдавах вълните, разбиващи се в брега, когато той отговори, не много убедена какво изобразява вмомента лицето ми.
- Хвана те страх – засмя се доволно той.
- Добър разказвач си – похвалих го аз, като продължавах да гледам към вълните.
- Доста луди неща, а? Нищо чудно, че баща ми не иска да го разказваме на никого.
Не можех да контролирам все още изражението си, за да го погледна.
- Не се тревожи, няма да те издам.
- Мисля, че току-що наруших договора – засмя се той.
- Ще отнеса историята ти в гроба – обещах аз, потрепервайки.
- Сериозно обаче, не казвай нищо на Чарли. Той доста се ядоса на баща ми, когато разбра, че някои от нас не ходят в болницата откакто доктор Калън работи там.
- Разбира се, че няма да му кажа.
- Та, мислиш ли, че сме група суеверни индианци или що? – попита той със закачлив глас, но с нотка на тревога. Все още не бях откъснала поглед от океана.
Обърнах се към него и му се усмихнах възможно най-нормално.
- Не. Но мисля, че си много добър разказвач. Все още ме е страх, виждаш ли? – Повдигнах ръката си.
- Яко – усмихна се той.
Изведнъж звука на прииждащите стъпки ни предупреди, че някой идва към нас. Главите ни се обърнаха точно навреме, за да видим Майк и Джесика на стотина крачки, идващи към нас.
- Ето къде си, Бела – каза Майк с облекчение, прокарвайки ръка приз косата си.
- Това гаджето ти ли е? – попита Джейкъб, разтревожен от ревнивата нотка в гласът на Майк. Бях изненадана, че е толкова очевидно.
- Не, определено не – прошепнах му аз. Бях невероятно благодарна на Джейкъб, и желаех да го направя възможно най-щастлив. Смигнах му, като се обърнах с гръб към Майк. Той ми се усмихна, възгорден от глупавото ми флиртуване.
- Та като си взема книжката... – започна той.
- Намини някой път през Форкс. Можем да се помотаем заедно. – Почувствах се виновна като казах това, знаейки, че съм го използвала. Само че наистина харесвах Джейкъб. Той беше някой, с когото лесно можех да се сприятеля.
Майк беше стигнал до нас, с Джесика няколко крачки зад него. Можех да видя как очите му оценяват Джейкъб, и изглеждаше доволен от очевидната му младост.
- Къде беше? – попита той, въпреки че отговорът стоеше пред него.
- Джейкъб ми разказваше местни истории – обясних аз – Беше много интересно.
Усмихнах се топло на Джейкъб, който ми се ухили в отговор.
- Ами – замълча Майк, докато преценяваше внимателно наново ситуацията, като видя задружността ни. – Ще тръгваме – изглежда, че ще завали.
Всички погледнахме към сърдитото небе. Определено изглеждаше така, сякаш ще завали всеки момент.
- Добре – скочих на крака аз. – Идвам.
- Беше ми приятно да се видим отново – каза Джейкъб, и можех да видя, че се подиграваше на Майк съвсем малко.
- Наистина беше. Следващият път, когато Чарли идва да види Били, ще дойда и аз – обещах.
Усмивката му се разля по лицето.
- Това би било яко.
- И благодаря – добавих сериозно.
Нахлупих качулката си, докато стъпвахме тежко по камъните към паркинга. Няколко капки започнаха да падат, правейки черни петна върху камъните, където се бяха приземили. Когато стигнахме до шевролета, останалите вече бяха качили всичко в него. Качих се на задната седалка при Анджела и Тайлър, обявявайки, че вече ми бе минал реда на предната седалка. Анджела само се загледа през прозореца към заражащата се буря, а Лорън се извъртя на средната седалка, за да окупира вниманието на Тайлър, така че аз просто облегнах глава на седалката и затворих очи, опитвайки се упорито да не мисля за нищо.

СЕДМА ГЛАВА

0 коментара:

Публикуване на коментар

Благодарим за коментара! :)