3.03.09 г.

on
11. КУЛТ


Всеки път като отворех очи, за да посрещна утрото и да осъзная, че съм преживяла още една нощ, беше изненада за мен. След като изненадата изчезнеше, сърцето ми започваше да бие усилено, а дланите ми да се потят – не можех да дишам нормално, докато не стана и установя, че Чарли също е оцелял.
Можех да видя, че е разтревожен – да ме гледа как подскачам от всеки висок звук или лицето ми внезапно да пребледнява без видима за него причина. От въпросите, които задаваше от време на време, изглежда винеше промяната заради продължителното отсъствие на Джейкъб.
Страхът, който винаги беше най-напред в мислите ми, обикновено ме разсейваше от факта, че още една седмица е изминала, а Джейкъб все още не ми се е обадил. Но когато можех да се концентрирам върху нормалният си живот – ако животът ми наистина някога щеше да е нормален – това ме разстройваше.
Ужасно ми липсваше.
Беше достатъчно лошо да съм сама преди да се изплаша така глупаво. Сега, повече от всякога, мечтаех за неговият безгрижен смях и заразната му усмивка. Нуждаех се от безопасността и здравомисленето на собственоръчно направеният му гараж и топлата му ръка около студените ми пръсти.
Отчасти очаквах да ми се обади в понеделник. Ако имаше някакъв напредък с Ембри, нямаше ли да иска да го докладва? Искаше ми се да вярвам, че тревогата по приятелят му окупираше времето му, а не че просто се бе отказал от мен.
Обадих му се във вторник, но никой не вдигна. Все още ли имаше проблеми с телефонните линии? Или просто Били бе инвестирал в разпознавач на телефонните номера?
В сряда се обаждах на всеки половин час до единайсет през ноща, отчаяна да чуя топлотата на гласът на Джейкъб.
В четвъртък стоях в пикапът си пред къщата – със затворени врати – и ключове в ръката за цял един час. Спорех със себе си, като се опитвах да оправдая една бърза разходка към Ла Пуш, но не можах да го направя.
Знаех, че Лорънт се е върнал при Виктория досега. Ако отида до Ла Пуш, щях да подведа единият натам. Ами ако ме настигнат, когато Джейк е наблизо? Колкото и да ме болеше, знаех, че е по-добре за Джейкъб, че ме избягва. По-безопасно за него.
Беше достатъчно лошо, че не можех да измисля начин да предпазя Чарли. Нощта бе най-вероятното време, когато щяха да дойдат да ме търсят и какво щях да кажа на Чарли, за да го изкарам от къщата тогава? Ако му кажех истината, щеше да ме прати в лудницата. Щях да понеса това – дори да го приветствам – ако щеше да го предпази. Но Виктория пак щеше да посети първо къщата му, търсейки мен. Може би ако ме открие тук това ще й стигне. Може би просто ще си тръгне, като приключи с мен.
Така че не мога да избягам. Дори и да можех, къде щях да отида? При Рене? Потреперах при мисълта, че ще довлека смъртоносните си оръжия в безопасният, слънчев свят на майка ми. Никога нямаше да я застраша по този начин.
Тревогата прояждаше дупка в стомахът ми. В скоро време щях да имам цял комплект празнини.
Същата вечер Чарли ми направи още един път услугата да се обади на Хари, за да види дали семейство Блек са извън града. Хари докладва, че Били присъствал на срещата на съвета в сряда вечерта и никога не споменал нищо за заминаване. Чарли ме предупреди да не се излагам – Джейкъб щял да ми се обади, когато има време.
В петък следобед, докато се връщах от училище, ме сполетя изневиделица.
Не обръщах внимание на познатият път, като бях оставила звукът на двигателя да замъгли мозъкът ми и да заглуши тревогите, когато подсъзнанието ми ми подаде решение, което вероятно бе обработвало от известно време без мое знание.
Веднага щом си го помислих се почувствах наистина глупаво, че не се бях досетила по-рано. Разбира се, имах много неща на главата си – обсебени от отмъщение вампири, гигантски мутирали вълци, кървава дупка в центъра на гръдният ми кош – когато извадих доказателствата беше смущаващо очевидно.
Джейкъб ме избягваше. Чарли каза, че изглеждал странен, разстроен... Смътните отговори на Били, които с нищо не помагаха.
Света Дево, знаех точно какво става с Джейкъб.
Беше Сам Ълий. Дори кошмарите ми се бяха опитали да ми подскажат това. Сам бе достигнал до Джейкъб. Каквото и да се случваше с другите момчета в резервата, то се бе пресегнало и бе откраднало приятеля ми. Беше всмукан в култът на Сам.
Изобщо не се бе отказал от мен, осъзнах аз с прилив на чувства.
Оставих пикапът си да ръмжи разсеяно пред къщата ми. Какво да направя? Претеглих опасностите една срещу друга.
Ако отида да търся Джейкъб, рискувах Виктория или Лорънт да ме открият с него.
Ако не отида да го потърся, Сам щеше да го завлече по-надълбоко в плашещата си, принудителна банда. Може би щеше да е прекалено късно, ако не действах бързо.
Беше минала цяла седмица и никакви вампири не се бяха върнали за мен. Една седмица беше достатъчна за завръщането им, така че вероятно не съм им приоритет. Най-вероятно, както бях решила и преди, щяха да дойдат за мен през ноща. Шансовете да ме последват към Ла Пуш бяха много по-ниски от шансът да изгубя Джейкъб заради Сам.
Опасността от самотният горски път си заслужаваше. Това не беше никаква случайна визита, за да видя какво става. Това беше спасителна акция. Щях да говоря с Джейкъб – да го отвлека, ако трябва. Веднъж бях гледала едно шоу за депрограмиране на хората с промити мозъци. Трябваше да има някакъв лек.
Реших първо да се обадя на Чарли. Може би каквото и да се случваше в Ла Пуш, трябваше да бъде взето под внимание от полицията. Изтичах в къщата, като бързах да тръгна вече на път.
Чарли лично вдигна телефона в управлението.
- Началник Суон.
- Тате, Бела е.
- Какво е станало?
Този път не можех да споря с катастрофалните му предположения. Гласът ми трепереше.
- Тревожа се за Джейкъб.
- Защо? – попита той, изненадан от неочакваната тема.
- Мисля че... Струва ми се, че нещо странно става в резервата. Джейкъб ми беше разказал за някакви странни неща, които се случват с момчетата на неговата възраст. Сега се държи по същият начин и аз съм изплашена.
- Какви неща? – Той говореше с професионалният си, полицейски глас. Това беше добре – вземаше ме насериозно.
- Първо беше уплашен, а после ме избягваше, а сега... Страх ме е, че е станал част от онази шантава група, бандата на Сам. Бандата на Сам Ълий.
- Сам Ълий? – повтори Чарли, отново изненадан.
- Да.
Гласът на Чарли беше по-спокоен, когато отговори.
- Мисля, че си разбрала нещата погрешно, Белс. Сам Ълий е страхотно хлапе. Е, всъщност е мъж вече. Добър син. Трябва да чуеш как говори Били за него. Наистина прави чудеса с младежите в резервата. Той е този, който... – Чарли се спря насред изречението и аз предположих, че тъкмо е щял да спомене онази нощ, когато се изгубих в гората. Продължих бързо.
- Тате, няма нищо такова. Джейкъб се плашеше от него.
- Говори ли с Били за това? – Опитваше се да ме успокои сега. Изгубих го веднага, щом споменах Сам.
- Били не е разтревожен.
- Е, Бела, тогава съм сигурен, че е добре. Джейкъб е дете – вероятно просто се е шегувал. Убеден съм, че е добре. Все пак не може да прекара всяка свободна минута с теб.
- Това не е заради мен – настоях аз, но битката беше изгубена.
- Не мисля, че има за какво да се тревожиш. Остави Били да се грижи за Джейкъб.
- Чарли... – Гласът ми започваше да звучи хленчещо.
- Белс, имам много неща струпани на главата сега. Двама туристи са изчезнали от пътеката отвъд езерото. – Имаше разтревожена нотка в гласът му. – Проблемът с вълците излиза извън контрол.
Бях моментално отклонена – поразена, всъщност – от новините му. Нямаше начин вълците да са оцелели след битката с Лорънт...
- Сигурен ли си, че това им се е случило? – попитах аз.
- Опасявам се, че да, миличка. Имало е... – Той се поколеба. – Имало е следи отново и... малко кръв този път.
- Оу! – Сигурно не се е стигнало до конфронтация тогава. Лорънт вероятно просто е надбягал вълците, но защо? Това, което бях видала на ливадата ставаше все по-странно и странно – все по невъзможно за разбиране.
- Виж, наистина трябва да тръгвам. Не се тревожи за Джейк, Бела. Сигурен съм, че нищо няма.
- Хубаво – казах рязко аз, ядосана от това, че думите му ми бяха напомнили за по-важната криза за момента. – Чао. – Затворих телефона.
Загледах се в телефона за една дълга минута. Е, какво по дяволите, реших аз.
Били вдигна след две поззвънявания.
- Ало?
- Здрасти, Били – почти изръмжах аз. Опитах се да звуча малко по-дружелюбно, като продължих. – Може ли да говоря с Джейкъб, ако обичаш?
- Джейк не е тук.
Какъв шок.
- Знаеш ли къде е?
- Навън е с приятели – гласът на Били беше предпазлив.
- О, така ли? Някой, когото познавам? Куил? – Можех сама да видя, че думите не излязоха толкова небрежно, колкото ми се искаше.
- Не – каза Били бавно. – Не мисля, че е с Куил днес.
Знаех по-добре от това да не споменавам името на Сам.
- Ембри? – попитах аз.
Били изглеждаше по-щастлив да отговори на това.
- Да, той е с Ембри.
Това ми беше достатъчно. Ембри беше един от тях.
- Е, кажи му да ми се обади, когато се върне, става ли?
- Да, да. Няма проблеми. – Щрак.
- Доскоро, Били – промърморих в мълтвата слушалка.
Карах към Ла Пуш, решена да чакам. Щях да стоя пред къщата му цяла нощ, ако ми се наложи. Щях да пропусна училище. Момчето трябваше да се прибере вкъщи по някое време и когато го направеше, щеше да му се наложи да поговори с мен.
Умът ми беше толкова погълнат от пътуването, което се бях страхувала да направя, че сякаш отне няколко секунди. Преди да очаквам, гората започна да се разрежда и знаех, че скоро ще мога да видя първите малки къщички от резервата.
Вървейки от лявата страна на пътя имаше високо момче с бейзболна шапка.
Дъхът ми заседна в гърлото, изпълнена с надежда, че поне веднъж имах късмет и бях попаднала на Джейкъб без дори да се опитвам. Но това момче беше прекалено едро и косата му бе прекалено къса изпод шапката. Дори в гръб бях сигурна, че е Куил, който изглеждаше по-голям от последният път като го видях. Какво им имаше на момчетата килет? Да не би да ги тъпчеха с експериментални хормони за растеж?
Преминах към противоположната страна на пътя, за да спра до него. Той вдигна поглед, когато ръмженето на пикапът ми го приближи.
Изражението на Куил повече ме уплаши, отколкото изненада. Лицето му бе безрадостно, пусто, челото му свъсено от тревога.
- О, здрасти, Бела – поздрави ме глухо той.
- Здрасти, Куил... Добре ли си?
Той ме зяпаше мрачно.
- Бива.
- Да те закарам ли донякъде? – предложих аз.
- Да, предполагам – промърмори той. Той заобиколи пикапът отпред и отвори пасажерската врата, за да се качи.
- Накъде?
- Къщата ми е от северната страна, точно зад магазина – каза ми той.
- Виждал ли си Джейкъб днес? – Въпросът се изплъзна от мен още преди да е завършил изречението си.
Гледах Куил нетърпеливо, очаквайки отговорът му. Той се загледа през предното стъкло за секунда преди да проговори.
- Отдалече – накрая каза той.
- Отдалече? – повторих като ехо аз.
- Опитах се да ги проследя – той беше с Ембри. – Гласът му беше нисък, труден за чуване от двигателя. Наведох се по-близо. – Знам, че ме видяха. Но те се обърнаха и просто изчезнаха в дърветата. Не мисля, че бяха сами – мисля че Сам и бандата му може да са били с тях. Скитах се из гората цял час, като ги виках. Едва бях открил пътя обратно, когато ти пристигна.
- Значи Сам наистина е стигнал до него. – Думите бяха малко изопачени – зъбите ми бяха стиснати.
Куил ме зяпна.
- Знаеш за това?
Кимнах.
- Джейк ми каза... преди.
- Преди – повтори Куил и въздъхна.
- Сега Джейкъб е толкова лош, колкото и останалите?
- Никога не напуска Сам. – Куил извърна глава и се изплю през отвореният прозорец.
- А преди това... избягваше ли някого? Държеше ли се разстроено?
Гласът му беше нисък и груб.
- Не толкова дълго, колкото останалите. Може би един ден. След, което Сам го настигна.
- Какво мислиш, че може да е? Наркотици или нещо такова?
- Не виждам Джейкъб или Ембри да се замесват в нещо такова... но какво знам аз? Какво друго може да е? И защо старците не са разтревожени? – Той поклати глава и страхът се появи в очите му сега. – Джейкъб не искаше да е част от този... култ. Не мога да разбера какво може да го е променило. – Той се вгледа в очите ми, лицето му изплашено. – Не искам да съм следващият.
Очите ми отразяваха неговият страх. Това беше вторият път, когато го чувах описано като култ. Потреперих.
- Родителите ви помогнаха ли с нещо?
Той направи гримаса.
- Да бе. Дядо ми е в съвета заедно с бащата на Джейкъб. Сам Ълий е най-доброто нещо, което някога се е случвало на това място, доколкото той знае.
Гледахме се един друг за един дълъг момент. Вече бяхме в Ла Пуш и пикапът ми едва се влачеше по празният път. Можех да видя единственият магазин в селото на не много далеч.
- Ще сляза тук – каза Куил. – Къщата ми е точно там. – Той посочи към малкият дървен правоъгълник зад магазина. Спрях край тротоара и той изскочи навън.
- Аз ще почакам Джейкъб – казах му аз със суров глас.
- Късмет. – Той затръшна вратата и закрачи по пътя с наведена глава и отпуснати рамене.
Лицето на Куил ме преследваше, докато направих завой и се върнах обратно към къщата на семейство Блек. Той се страхуваше, че е следващият. Какво се става тук?
Спрях пред къщата на Джейкъб, като изключих двигателя и свалих прозорците. Беше задушно днес, нямаше вятър. Качих краката си на таблото и се приготвих да чакам.
Видях с периферното си зрение нещо да се движи – обърнах се и забелязах Били да ме гледа през предният си прозорец с объркано изражение. Махнах му веднъж и се усмихнах сериозно, но останах на мястото си.
Очите му се присвиха – той остави пердето да падне на стъклото.
Бях готова да остана колкото време трябваше, но ми се искаше да имах нещо за правене. Извадих химикалка от дъното на раницата ми и стар тест. Започнах да си драскам на гърба на листа.
Имах време колкото да нарисувам един ред ромбчета, когато последва остро почукване на вратата ми.
Подскочих, като вдигнах поглед, очаквайки Били.
- Какво правиш тук, Бела? – изръмжа Джейкъб.
Зяпнах го с безучастно удивление.
Джейкъб се бе променил радикално през последните седмици, в които не го бях виждала. Първото нещо, което забелязах бе косата му – красивата му коса я нямаше, остригана доста късо, като покриваше косата му с мастилен блясък, като черен сатен. Чертите на лицето му изглежда бяха заякнали видимо, станали по-сурови... по-възрастни. Вратът и раменето му бяха също различни, някакси по едри. Ръцете му, които бяха хванали рамката на прозореца, изглеждаха огромни, със сухожилия и вени, които бяха по-забележими по червеникаво-кафявата му кожа. Но физическите промени бяха незначителни.
Изражението му го правеше напълно неразпознаем. Откритата, дружелюбна усмивка беше изчезнала като косата, топлината в тъмните му очи се бе превърнала в мрачно негодувание, което беше доста смущаващо. Сега имаше мрак в Джейкъб. Сякаш слънцето ми бе затъмнено.
- Джейкъб? – прошепнах аз.
Той просто ме гледаше, очите му бяха напрегнати и ядосани.
Осъзнах, че не сме сами. Зад него стояха останалите четирима – всичките високи с червеникави кожи и късо остригани коси като Джейкъб. Можеха да бъдат братя – не можех да разпозная дори Ембри от групата. Приликата беше засилена само от поразително еднаквата враждебност във всеки чифт очи.
Всеки чифт, освен един. По-голям с няколко години, Сам стоеше най-отзад, лицето му ведро и сигурно. Трябваше да преглъгна обратно злобата, която се качи в гърлото ми. Искаше ми се да го ударя. Не, исках да направя нещо повече от това. Повече от всичко, исках да съм яростна и смъртоносна, някой с когото никой не би искал да се занимава. Някой, който би изплашил до лудост Сам Ълий.
Исках да съм вампир.
Жестокото желание ме свари неподготвена и изкара въздухът ми. Беше най-забраненото от всички желания – дори когато само мечтаех поради заплашителни причини като тази, за да имам надмощие над врагът си – защото беше най-болезненото. Това бъдеще бе навеки изгубено за мен, никога не е било наистино в хватката ми. Опитах се да се съвзема, докато дупката в гърдите ми пулсираше мъчително.
- Какво искаш? – настоя Джейкъб, като изражението му стана още по-сърдито, докато наблюдаваше смесицата от емоции на лицето ми.
- Искам да говоря с теб – казах аз със слаб глас. Опитах се да се концентрирам, но все още не бях избягала от мечтата-табу.
- Давай – изсъска той през стиснати зъби. Погледът му бе жесток. Никога не го бях виждала да гледа някого така, най-вече мен. Нарани ме с изненадваща сила – физическа болка, пробождане в главата ми.
- Насаме – изсъсках аз и гласът ми бе по-силен.
Той погледна назад и веднага знаех накъде ще се насочат очите му. Всички се извърнаха, за да видят реакцията на Сам.
Сам кимна веднъж, лицето му необезпокоено. Той направи кратък коментар на непознат, звучен език – можех само да съм сигурна, че не е френски или испански, но предположих, че е килетски. Той се обърна и влезе в къщата на Джейкъб. Останалите, Пол, Джаред и Ембри, предположих аз, го последваха вътре.
- Добре. – Джейкъб изглеждаше по-малко яростен, когато останалите си тръгнаха. Лицето му бе малко по-спокойно, но също така и безнадеждно. Устата му изглеждаше перманентно извита надолу в ъгълчетата.
Поех си дълбоко въздух.
- Знаеш какво искам да знам.
Той не отговори. Просто ме гледаше горчиво.
Отвърнах на погледът му и мълчанието се проточи. Болката в лицето му ме нервираше. Почувствах как една буца започва да се събира в гърлото ми.
- Може ли да вървим? – попитах, докато все още можех да говоря.
Той не отвърна по никакъв начин – лицето му не се промени.
Излязох от колата, като чувствах невидими очи през прозорците към мен и започнах да вървя към дърветата на север. Краката ми джвакаха по влажната трева и кал покрай пътя и, тъй като това беше единственият звук, отначало си помислих, че не ме следва. Но когато се огледах, той беше точно до мен, като краката му си проправяха някакси по-тих път от моите.
Почувствах се по-добре измежду покрайнините на гората, където Сам не можеше да ни види. Докато вървяхме, се борех за правилните неща, които трябва да кажа, но нищо не ми хрумна. Само ставах все повече и повече ядосана, че Джейкъб е завладян... че Били е позволил това... че Сам можеше да стои там толкова уверен и спокоен...
Джейкъб внезапно забърза крачка, като ме подмина с лекота с дългите си крака и тогава се извъртя срещу мен, като застана на пътя ми, така че трябваше и аз да спра.
Вниманието ми бе привлечено от откритата грация в движението му. Джейкъб беше почти толкова тромав, колкото мен с никога не спиращите му растящи крайници. Кога се промени това?
Но Джейкъб не ми остави време да помисля върху това.
- Да приключваме с това – каза той със суров, дрезгав глас.
Изчаках. Той знаеше какво искам.
- Не е това, което си мислиш. – Гласът му бе внезапно отегчен. – Не е това, което си мислех – бях далеч от истината.
- Тогава какво е?
Той изучаваше лицето ми за един дълъг момент, замислен. Гневът не напусна напълно очите му.
- Не мога да ти кажа – каза ми накрая той.
Челюстта ми се сви и заговорих през стиснати зъби.
- Мислех си, че сме приятели.
- Бяхме. – Имаше леко наблягане на миналото време.
- Но вече нямаш нужда от приятели – казах горчиво аз. – Имаш си Сам. Колко мило – винаги си го харесвал толкова.
- Преди не го разбирах.
- А сега видя светлината. Алелуя.
- Не беше това, което си мислех. Вината не е на Сам. Той ми помага доколкото може. – Гласът му стана чувствителен и той погледна над главата ми, отвъд мен, с горяща ярост в очите му.
- Той ти помага – казах съмнително аз. – Естествено.
Но Джейкъб сякаш не ме слушаше. Той си поемаше дълбоко и бавно дъх, като се опитваше да се успокои. Беше толкова ядосан, че ръцете му трепереха.
- Джейкъб, моля те – прошепнах аз. – Няма ли да ми кажеш какво се е случило? Може би аз мога да помогна.
- Никой не може да ми помогне сега. – Гласът му бяха тихо простенване – гласът му се пречупи.
- Какво ти е сторил? – настоях да узная аз, като очите ми се пълнеха със сълзи. Пресегнах се към него, както бях направила веднъж и преди, като пристъпих към него с разперени ръце.
Този път той се сви назад, като вдигна ръце в защита.
- Не ме докосвай – прошепна той.
- Сам да не е заразителен? – промърморих аз. Глупавите сълзи бяха избягали от ъгълчетата на очите ми. Изтрих ги с опакото на ръката ми и скръстих ръце пред гърдите си.
- Стига си виняла Сам. – Думите изскочиха бързо, като рефлекс. Ръцете му се вдигнаха нагоре, за да се вплетат в косата, която вече не беше там, и тогава паднаха отпуснато.
- Тогава кой да виня? – отвърнах аз.
Той се усмихна наполовина – беше мрачно, сгърчено нещо.
- Не искаш да чуеш това.
- По дяволите не искам! – срязох го аз. – Искам да знам и искам да знам сега.
- Грешиш – сряза ме обратно той.
- Да не си посмял да ми казваш, че греша – не аз съм тази, на която са й промили мозъкът! Кажи ми сега чия е вината, ако не е на скъпоценният ти Сам!
- Ти си го изпроси – изръмжа той, очите му блестяха сурово. – Ако искаш да виниш някой, защо не посочиш с пръст онези мръсни, вонящи кръвопийци, които толкова обичаш?
Челюстта ми увисна и дъхът ми излезе с шумолящ звук. Бях замръзнала на място, пронизана от думите му с двойно острие. Болката се изви по познати пътища през тялото ми, кървавата дупка ме разкъсваше отвътре навън, но то беше на второ място, фонова музика на хаосът в мислите ми. Не можех да повярвам, че съм го чула правилно. Нямаше и следа от нерешителност по лицето му. Само ярост.
Устата ми все още бе зяпнала.
- Казах ти, че не искаш да го чуеш – каза той.
- Не разбирам кого имаш предвид – прошепнах аз.
Той повдигна недоверчиво вежда.
- Мисля, че знаеш точно кого имам предвид. Няма да ме накараш да го кажа, нали? Не ми харесва да те наранявам.
- Не разбирам кого имаш предвид – повторих механично.
- Семейство Калън - каза бавно той, проточвайки думата, като разглеждаше лицето ми, докато я произнасяше. – Видях това – мога да видя в очите ти какво ти причинява това, когато кажа името им.
Поклатих глава в отричане, като се опитвах да я проясня този път. Как знаеше за това? И какво общо можеше да има с култът на Сам? Да не би да беше банда, която мразеше вампири? Какъв беше смисълът да се заформя такова нещо, като във Форкс вече не живееха вампири. Защо Джейкъб беше започнал да вярва на историите за Калънови сега, когато доказателствата за тях бяха отдавна изчезнали и нямаше да се върнат повече?
Отне ми прекалено дълго време, за да отговоря коректно.
- Не ми казвай, че вече вярваш на безсмислените суеверия на Били - казах аз със слаб опит за подигравателност.
- Той знае повече, отколкото предполагах.
- Бъди сериозен, Джейкъб.
Той ме изгледа, очите му бяха критични.
- Суеверията настрана - казах бързо аз. - Все още не виждам в какво обвиняваш.... Калънови - трепнах. - Те си тръгнахапреди повече от половин година. Как можеш да ги виниш за нещо, което Сам прави сега?
- Сам не прави нищо, Бела. Също така знам, че са си тръгнали. Но понякога... нещата вече са задвижени и тогава е прекалено късно.
- Какво е задвижено? Кое е прекалено късно? За какво ги виниш?
Внезапно той беше право пред лицето ми, очите му горяха от ярост.
- Че съществуват - изсъска той.
Бях изненадана и отклонена от предупредителните думи, които изникнаха с гласът на Едуард, когато дори не бях уплашена.
- Тихо сега, Бела. Не го притискай - помоли ме внимателно Едуард в ухото ми.
Веднъж щом името на Едуард бе пробило предпазните стени, зад които го бях заровила, беше невъзможно да го заключа обратно. Сега не болеше - не и през безценните секунди, когато можех да чуя гласът му.
Джейкъб беснееше пред мен, треперейки от гняв.
Не знаех защо илюзията за Едуард беше внезапно в главата ми. Джейкъб беше разярен, но той беше Джейкъб. Нямаше адреналин, нямаше опасност.
- Дай му шанс да се успокои - настоя гласът на Едуард.
Поклатих глава в объркването си.
- Ставаш абсурден - казах им аз и на двамата.
- Хубаво - отвърна Джейкъб, като дишаше дълбоко отново. - Няма да споря с теб. И без това няма значение, вредите са нанесени вече.
- Какви вреди?
Той дори не трепна, когато изкрещях думите в лицето му.
- Дай да се връщаме. Няма какво повече да си кажем.
Ококорих се.
- Има всичко да си кажем! Та ти нищо не си ми казал още!
Той мина покрай мен, като крачеше обратно към къщата.
- Днес срещнах Куил - извиках след него.
Той се спря насред стъпката си, но не се обърна.
- Спомняш си приятелят ти, Куил? Да, ами той е уплашен до смърт.
Джейкъб извърна лицето си към мен. Изражението му бе измъчено.
- Куил - успя да каже само.
- И той се тревожи за теб. Направо се е побъркал.
Джейкъб гледаше през мен с отчаяни очи.
Притиснах го още.
- Изплашен е, че той е следващият.
Джейкъб се подпря на едно дърво за опора, лицето му се превърна в странен нюанс на зеленото изпод червеникаво-кафявата повърхност.
- Няма да е следващият - промърмори Джейкъб на себе си. - Не може да е. Свършено е вече. Това не трябва да се случва повече. Защо? Защо? - Юмрукът му заблъска срещу дървото. Не беше голямо дърво, стройно и само няколко стъпки по високо от Джейкъб. И все пак се изненадах, когато стеблото поддаде и се пречупи силно изпод ударите.
Джейкъб се вгледа в острият, счупен връх с шок, който бързо се превърна в ужас.
- Трябва да се връщам. - Той се извъртя и започна да върви толкова бързо, че трябваше да подтичвам, за да вървя наравно с него.
- Обратно при Сам!
- Това е само един начин, за поставяне на нещата - сякаш каза той - отново си мърмореше изпод носа и гледаше настрани.
Последвах го обратно до пикапа.
- Чакай! - извиках аз, когато той се обърна към къщата.
Той се обърна, за да се изправи в лице срещу мен и видях, че ръцете му отново трепереха.
- Прибирай се вкъщи, Бела. Не мога да се мотая повече с теб.
Глупавият, незначителен удар беше изключително силен. Сълзите отново започнаха да текат.
- Ти да не би да... късаш с мен? - Думите бяха напълно грешни, но те бяха най-добрият начин, за който успях да се сетя да кажа това, което питах. Все пак, това което аз и Джейк имахме беше нещо повече от училищен романс. По-силно.
Той излая горчив смях.
- Едва ли. Ако случаят беше такъв щях да кажа "Нека си останем приятели". А аз дори това не мога да кажа.
- Джейкъб... защо? Сам не ти позволява да имаш други приятели? Моля те, Джейк. Ти обеща. Имам нужда от теб! - Черната празнота, която представляваше животът ми преди - преди Джейкъб да внесе някакво подобие на разум обратно в него - възкръсна и се изправи срещу мен. Самотата заседна в гърлото ми.
- Съжалявам, Бела. - Джейкъб каза всяка дума с преднамерено студен глас, който сякаш не му принадлежеше.
Не можех да повярвам, че Джейкъб наистина иска да каже това. Изглеждаше така, сякаш има нещо друго, което се опитва да си проправи път пред гневните му очи, но не можех да разбера посланието.
Може би това изобщо не беше заради Сам. Може би това нямаше нищо общо със семейство Калън. Може би просто опитваше да се извади от безнадеждна ситуация. Може би трябваше да го оставя да го направи, ако това беше най-доброто нещо за него. Трябва да го направя. Щеше да е правилно.
Но чух гласът ми да се изплъзва като шепот.
- Съжалявам, че не можех... преди... иска ми се да можех да променя чувствата си към теб, Джейкъб. - Бях отчаяна, протягах, разпъвах истината толкова далеч, че се извиваше почти във формата на лъжа. - Може би... може би ще мога да се променя - прошепнах аз. - Може би, ако ми дадеш малко време... само не ме изоставяй сега, Джейк. Не мога да го понеса.
Лицето му премина от гняв към агония за секунда. Една трепереща ръка се пресегна към мен.
- Не. Не си мисли така, Бела, моля те. Не обвинявай себе си, не си мисли, че вината е твоя. Всичко е заради мен. Кълна се, че няма нищо общо с теб.
- Не си ти, аз съм - прошепнах. - Има нещо друго.
- Наистина, Бела. Аз не съм... - той се бореше, гласът му ставаше дори още по-дрезгав, докато се опитваше да обуздае емоциите си. Очите му бяха измъчени. - Не съм достатъчно добър, за да съм ти приятел повече или каквото и да е друго. Не съм това, което бях преди. Не съм добър.
- Какво? - Зяпнах го, объркана и ужасена. - Какво говориш? Ти си много по-добър от мен, Джейк. Ти си добър! Кой ти каза, че не си? Сам? Това е жестока лъжа, Джейкъб! Не му позволявай да ти говори така! - Внезапно отново крещях.
Лицето на Джейкъб стана сурово и потиснато.
- Никой нищо не ми е казвал. Знам какъв съм.
- Ти си мой приятел, ето какво си! Джейк - недей!
Той се отдалечаваше от мен.
- Съжалявам, Бела - каза отново той - този път беше съкрушено мърморене. Той се обърна и почти изтича обратно в къщата.
Не можех да помръдна от мястото си. Гледах малката къща - изглеждаше прекалено малка, за да побере четири едри момчета и двама още по-едри мъже. Нямаше никакво раздвижване отвътре. Никакво шумолене на ръба на пердето, никакъв звук на гласове или движения. Сякаш бе празна.
Дъждът започна да ръми, като щипеше тук и там по кожата ми. Не можех да сваля очи от къщата. Джейкъб щеше да се върне. Трябваше.
Дъждът се усили, както и вятъра. Капките вече не падаха отгоре - биеха под ъгъл от запад. Можех да помириша солта от океана. Косата ми плющеше около лицето ми, като полепваше по мокрите места и се увиваше в миглите ми. Чаках.
Накрая вратата се отвори и аз направих крачка напред от облекчение.
Били докара количката си до прага. Не можех да видя никой зад него.
- Чарли току-що се обади, Бела. Казах му, че вече си на път за вкъщи. - Очите му бяха изпълнени със състрадание.
Съжалението му някакси го направи свършен факт. Не казах нищо. Просто се извърнах механично и се качих в пикапът си. Бях оставила прозорците отворени и седалките бяха хлъзгави и мокри. Нямаше значение. Вече бях вир-вода.
Не е толкова лошо! Не е толкова лошо! опитваше се да ме утеши умът ми. Беше истина. Това не беше толкова лошо. Това не беше краят на света, не и отново. Това беше краят на последният покой, който бе останал. Само това.
Не е толкова лошо, съгласих се аз, след което добавих, но достатъчно лошо.
Бях си помислила, че Джейк лекуваше дупката в мен - или поне я запълваше, за да не ме боли чак толкова много. Бях сгрешила. Той просто бе дълбал своя собствена дупка, така че сега бях надупчена като швейцарско сирене. Само се чудех защо вече не съм се срутила на съставните си части.
Чарли ме чакаше на верандата. Докато паркирах, той се приближи, за да ме посрещне.
- Били се обади. Каза, че си се скарала с Джейк - и че си много разстроена - обясни той, докато ми отваряше вратата.
След което погледна лицето ми. Някакъв тип ужасено разпознаване се появи в изражението му. Опитах се да почувствам лицето си отвътре навън, за да разбера какво вижда. Усещах лицето си празно и студено, и осъзнах какво му бе напомнило.
- Не се случи точно това - промърморих аз.
Чарли сложи ръцете си около мен и ми помогна да сляза от колата. Той не отбеляза пропитите ми дрехи.
- Тогава какво се случи - попита той, когато влязохме вътре. Той издърпа одеалото от гърба на канапето, докато говореше и го обви около раменете ми. Осъзнах, че все още треперя.
Гласът ми беше безжизнен.
- Сам Ълий казва, че Джейкъб вече не може да ми е приятел.
Чарли ме погледна странно.
- Кой ти каза това?
- Джейкъб - обявих аз, въпреки че той не ми беше казал точно това. И все пак беше истина.
Веждите на Чарли се свъсиха.
- Наистина ли мислиш, че имаше нещо нередно с този Ълий?
- Знам, че има. Джейкъб обаче не искаше да ми каже какво. - Можех да чуя как водата капе от дрехите ми по линолеума. - Отивам да се преоблека.
Чарли бе изгубен в мислите си.
- Добре - каза той разсеяно.
Реших да си взема душ, защото ми беше прекалено студено, но горещата вода сякаш не повлия на температурата на кожата ми. Все още замръзвах, когато се предадох и спрях водата. Във внезапната тишина можех да чуя как Чарли говори с някой на долният етаж. Загърнах се с една хавлия и отворих леко вратата на банята.
Гласът на Чарли беше ядосан.
- Няма да се вържа на това. Няма никакъв смисъл.
Имаше мълчание и осъзнах, че той говореше по телефона. Измина минута.
- Недей прехвърля всичко на Бела! - внезапно извика Чарли.
Подскочих. Когато заговори отново, гласът му беше внимателен и по-нисък.
- Бела даде ясно да се разбере, че тя и Джейкъб са само приятели... Е, ако е това, тогава защо не каза така отначало? Не, Били, мисля, че е права за това... Защото познавам дъщеря си и ако казва, че Джейкъб е бил изплашен преди... - Той спря насред изречението си, а когато отговори почти викаше отново. - Какво искаш да кажеш с това, че не познавам дъщеря си така добре, както си мисля! - Той се заслуша за една кратка секунда и отговорът му беше почти прекалено нисък, за да го чуя. - Ако си мислиш, че ще й напомням за това, тогава по-добре си помисли отново. Тя тъкмо започна да го преживява и най-вече заради Джейкъб ми се струва. Ако това, което се случва с Джейкъб и този тип Сам, я запрати обратно в онази депресия, тогава на Джейкъб ще му се наложи да отговаря пред мен. Ти си ми приятел, Били, но това наранява семейството ми.
Имаше още една пауза, през която Били отговори.
- В това си прав - ако тези момчета престъпят линията само с едно пръстче на крака си ще узная веднага за това. Ще държим ситуацията под око, можеш да си сигурен в това. - Повече не беше Чарли - сега беше началник Суон. - Хубаво. Аха. Довиждане. - Телефонът бе запратен върху вилката.
Изприпках на пръсти през коридора към стаята ми. Чарли мърмореше гневно в кухнята.
Значи Били щеше да обвинява мен. Подвеждах Джейкъб и най-накрая на него му бе дошло до гуша.
Беше странно, защото сама се страхувах от това, но след последното нещо, което Джейкъб каза този следобед, повече не го вярвах. Имаше нещо повече в това от една несподелена любов и ме изненада, че Били продължаваше да твърди това. Караше ме да си мисля, че каквато и тайна да пазеха, бе по-голяма от това, което можех да си представя. Поне Чарли бе на моя страна сега.
Облякох си пижамата и се свих в леглото си. Животът изглеждаше достатъчно мрачен в момента, така че се оставих на течението. Дупката - сега вече дупки - вече ме боляха, така че защо не? Върнах се назад към спомена - не към истински спомен, който би заболял прекалено много, но фалшивият спомен за гласът на Едуард в главата ми този следобед - и го превъртах отново и отново в главата си, докато не заспах със сълзи, спускащи се спокойно надолу по безизразното ми лице.
Тази вечер имах нов сън. Валеше дъжд и Джейкъб вървеше безшумно до мен, въпреки че земята под краката ми скърцаше като сух чакъл. Но той не беше моят Джейкб - той беше един нов, горчив, грациозен Джейкъб. Гладката подвижност на походката му ми напомни за някой друг и докато го наблюдавах, чертите му започнаха да се променят. Червеникавият цвят на кожата му се разтопяваше, като оставяше лицето му бледо и бяло като кост. Очите му станаха златни, после червени, и после отново златни. Късата му коса се виеше от бризът, като се превръщаше бронзова там, където вятъра я бе докоснал. И лицето му стана толкова красиво, че разби сърцето ми. Пресегнах се към него, но той се отдръпна назад, повдигайки ръце като щит. След което Едуард изчезна.
Не бях сигурна, когато се събудих в тъмното, дали едва сега бях започнала да плача, или сълзите ми бяха течали, докато съм спала и просто продължаваха сега. Можех да усетя, че бе посред нощ - бях наполовина заспала, може би повече от половина. Затворих изтощено очи и се замолих за сън без сънища.
Точно тогава чух шумът, който вероятно ме бе събудил отначало. Нещо остро стържеше по дължината на прозорецът ми с високо изскърцване, като нокти срещу стъкло.

ДВАНАДЕСЕТА ГЛАВА

0 коментара:

Публикуване на коментар

Благодарим за коментара! :)