3.03.09 г.

on
23. ИСТИНАТА


Имах чувството, че съм заспала от много дълго време – тялото ми бе вкочанено, сякаш изобщо не съм се и движела през това време. Умът ми бе слисан и бавен – странни, цветни сънища – сънища и кошмари – бяха завъртяни замаяно вътре в главата ми. Бяха толкова ярки. Ужасното и райското, всичко смесено заедно в една откачена бъркотия. Имаше остра нетърпеливост и страх и двете част от безпомощният сън, където краката ти не могат да се движат достатъчно бързо... И имаше предостатъчно чудовища, червенооки демони, които бяха още по-ужасяващи заради изтънчената им цивилизованост. Сънят все още бе силен – можех дори да си спомня имената. Но най-силната, най-ясна част от съня, не бе ужасът. Беше ангелът, който бе най-ясен.
Беше ми трудна да го пусна и да се събудя. Не исках да пъхна този сън надалеч в гробницата на сънища, която отказвах да посещавам. Мъчих се с него, докато умът ми стана по-буден, фокусиран върху реалността. Не можех да си спомня кой ден от седмицата сме, но бях сигурна, че Джейкъб или училище или работа или нещо подобно ме очакваше. Вдишах дълбоко, като се зачудих как ли ще се изправя пред още един ден.
Нещо студено докосна челото ми с най-нежният натиск.
Стиснах още по-здраво очи. Изглежда, че все още сънувах и усещането бе неестествено реално. Бях толкова близо до събуждане... всеки момент, и щеше да изчезне.
Но осъзнах, че чувството е прекалено истинско, прекалено истинско, за да е хубаво за мен. Каменните ръце, които си представях обвити около мен бяха далеч по-солидни. Ако оставих това да продължи по-нататък, щях да съжалявам по-късно. С примирена въздишка, отворих очи, за да разваля илюзията.
- Оу! – ахнах аз и хвърлих юмруците си срещу очите ми.
Е, очевидно вече бях отишла прекалено надалеч, сигурно е било грешка да оставя въображението си да излезе така от границите. Добре де, „да оставя” бе грешната дума. Аз направо си го накарах да излезе извън контрол – може да се каже, че направо дебнех халюцинациите – и сега умът ми беше превъртял.
Отне ми по-малко от половин секунда, за да осъзная, че колкото и да бях в съзнание сега, мога поне да се насладя на самозаблудата, докато беше приятна.
Отворих отново очи – и Едуард все още беше там, перфектното му лице само на сантиметри от моето.
- Изплаших ли те? – Ниският му глас бе разтревожен. Ставаше все по-добре, както продължаваше тази заблуда. Лицето, гласът, миризмата, всичко – беше толкова по-хубаво от удавянето. Красивата измислица на въображението ми наблюдаваше променящите ми се изражения нащрек. Ирисите му бяха черни, с подобни на синини сенки под тях. Това ме изненада – измисленият ми Едуард обикновено бе по-добре нахранен.
Премигнах два пъти, като отчаяно се опитвах да си спомня последното нещо, което беше истинско. Алис бе част от съня ми, така че се зачудих дали наистина се е върнала изобщо или това бе просто предисловието. Мислех си, че се е върнала в денят, когато почти се удавих...
- О, по дяволите – изграчих аз. Гърлото ми бе дрезгаво от спането.
- Какво има, Бела?
Намръщих му се нещастно. Лицето му бе дори още по-разтревожено от преди.
- Мъртва съм, нали? – простенах аз. – Наистина съм се удавила. Мамка му, мамка му, мамка му! Това ще убие Чарли.
Едуард също се намръщи.
- Не си мъртва.
- Тогава защо не се събуждам? – предизвиках го аз с повдигнати вежди.
- Ти си будна, Бела.
Поклатих глава.
- Да бе, да. Ти така искаш да си мисля. И тогава ще е още по-зле, когато се събудя наистина. Ако се събудя, което няма да стане, защото съм мъртва. Това е ужасно. Горкият Чарли. И Рене и Джейк... – заглъхнах от ужас какво бях направила.
- Мисля, че мога да разбера защо би ме объркала с кошмар. – Кратката му усвивка бе печална. – Но не мога да си представя какво би направила, за да се окажеш в Ада. Да не би да си извършила много убийства, докато ме нямаше?
Направих гримаса.
- Очевидно не. Ако бях в Ада, ти нямаше да си с мен.
Той въздъхна.
Главата ми се проясняваше. Очите ми се стрелнаха от лицето му – неохотно – за една секунда към тъмният, отворен прозорец, и обратно към него. Започнах да си припомням детайли... и почувствах леко, непознато изчервяване по кожата си, когато бавно осъзнах, че Едуард е наистина, ама наистина тук с мен и аз пилеех времето с като се държа като идиот.
- Тогава това наистина ли се случи? – Беше почти невъзможно да определя сънят си като реалност. Не можех да осъзная понятието.
- Зависи за какво говориш. – Усмивката на Едуард все още беше сурова. – Ако имаш предвид събитието, когато насмалко да бъдем изклани в Италия, тогава, да.
- Колко странно – замислих се аз. – Наистина съм ходила в Италия. Знаеш ли, че никога не съм била по-на запад от Албъркерке?
Той изви очи.
- Може би трябва да си поспиш още малко. Неадекватна си.
- Не съм изморена повече. – Вече всичко ми ставаше по-ясно. – Кое време е? От кога съм заспала?
- Едва един сутринта е. Така че, от четиринайсет часа.
Протегнах се, докато говореше. Бях толкова схваната.
- Чарли? – попитах аз.
Едуард се намръщи.
- Все още спи. Би трябвало да знаеш, че в момента нарушавам правилата. Е, поне не технически, тъй като той ми забрани да престъпя отново прагът му, а аз влязох през прозореца... Но, все пак, намерението му бе ясно.
- Чарли ти е забранил да припарваш до къщата? – попитах, като неверието се превръщаше бързо в ярост.
Очите му бяха тъжни.
- Нима очакваше нещо друго?
Моите очи бяха ядосани. Щях да си поговоря малко с баща ми – вероятно щеше да е удачно да му напомня, че съм над законната възраст. Това нямаше чак такова значение, разбира се, освен принципно. Прекалено скоро нямаше да има смисъл от забраната. Насочих мислите си към не толкова болезнени пътеки.
- Каква е историята? – попитах аз, искрено любопитна, но също така и се опитвах да поддържам разговорът небрежен, за да се овладея, така че да не го изплаша с обезумялото, разяждащо желание, което бушуваше в мен.
- Какво имаш предвид?
- Какво ще кажа на Чарли? Какво е извинението ми, задето съм изчезнала за... колко време мина всъщност? – Опитах се да преброя часовете в главата ми.
- Само три дни. – Очите му се присвиха, но той се усмихна по-естествено този път. – Всъщност се надявах, че ти ще имаш някое добро обяснение. Аз нямам нищо.
Простенах.
- Страхотно.
- Е, може би Алис ще измисли нещо – предложи той, като се опитваше да ме успокои.
И аз бях успокоена. Кой го интересува с какво трябваше да се разправям по-късно? Всяка секунда, през която беше тук – толкова близо, безупречните му лице блестеше от мъждивата светлина от числата на аларменият ми часовник – бяха безценни и нямаше да ги пилея.
- И така – започнах аз, като подхванах най-маловажният – въпреки че бе все така жизнено интересен – въпрос, с който да започна. Бях безопасно доставена вкъщи и той можеше да реши да ме напусне всеки момент. Трябваше да го накарам да говори. Освен това временният рай не бе напълно завършен без звука на гласът му. – Какво прави допреди три дни?
Лицето му бе внезапно предпазливо.
- Нищо крайно вълнуващо.
- Разбира се, че не – промърморих аз.
- Защо е тази физиономия?
- Ами... – Стиснах устни, като се замислих. – Ако беше все пак просто сън, точно такова нещо би казъл. Въображението ми сигурно се е изхабило.
Той въздъхна.
- Ако ти кажа, ще повярваш ли най-накрая, че не сънуваш кошмар?
- Кошмар! – повторих презрително. Той изчака отговорът ми. – Може би – казах аз след секунда замисляне. – Ако ми кажеш.
- Ами аз бях... на лов.
- Това ли е най-доброто, което можеш да измислиш? – изкритикувах го аз. – Това определено не доказва, че съм будна.
Той се поколеба и тогава заговори бавно, като подбираше внимателно думите си.
- Не бях на лов за храна... Всъщност се пробвах в... проследяването. Не съм много добър в това.
- Какво следеше? – попитах заинтригувано.
- Нищо особено. – Думите му не подхождаха на изражението му – изглеждаше разстроен и обезпокоен.
- Не разбирам.
Той се поколеба – лицето му, което блестеше със странен зелен блясък от светлината на часовника, бе измъчено.
- Аз... – Той си пое дълбоко дъх. – Дължа ти извинение. Не, разбира се, че ти дължа много, много повече от това. Но трябва да знаеш – думите започнаха да се леят толкова бързо, начинът по който си спомнях, че говореше понякога, когато бе наистина развълнуван, че трябваше да се концентрирам, за да ги уловя, - че си нямах и напредстава. Не осъзнавах каква бъркотия оставям след себе си. Мислех си, че ще е безопасно за теб тук. Толкова безопасно. Нямах си и на представа, че Виктория – устите му се извиха нагоре, когато каза името, - ще се върне. Трябва да призная, че единственият път, когато я видях, внимавах повече с мислите на Джеймс. Но просто не видях, че съдържа този тип отговор в себе си. Че дори имаше такава връзка с него. Мисля, че сега осъзнавам – тя бе толкова сигурна в него, че мисълта за провалът му никога не е минавала през главата й. Именно прекомерната й самоувереност хвърляше сянка върху чувствата й към него – това не ми позволи да видя дълбочината там, връзката. Не че имам някакво извинение за това, пред което те оставих да се изправиш тук. Когато чух какво си казала на Алис – какво сама е видяла – когато осъзнах, че си оставила животът си в ръцете на върколаци, незрели и непостоянни, най-ужасните неща освен самата Виктория – той потрепера и напливът от думи се спря за кратка секунда. – Моля те, разбери, че изобщо си нямах и на идея за това. Чувствам се ужасно, ужасно до самото си дъно, дори и сега, когато мога да те почувствам в безопасност в ръцете ми. Аз съм най-мизерното извинение за...
- Спри – прекъснах го аз. Той ме гледаше с измъчени очи и аз се опитах да намеря точните думи – думите, които ще го освободят от това въображаемо задължение, което предизвикваше такава болка в него. Бяха трудни думи за казване. Не знаех дали ще мога да ги произнеса, без да се разпадна. Но трябваше да опитам да оправя нещата. Не исках да съм източник на вина и мъка в живота му. Той трябва да е щастлив, без значение какво ми струва това.
Наистина се надявах да оставя тази част за последният ни разговор. Щеше да сложи край на нещата толкова по-рано.
Като се върнах назад към месеците ми на практика в опити да бъда нормална с Чарли, запазих лицето си гладко.
- Едуард – казах аз. Името му опари малко гърлото ми. Можех да усетя духът на дупката, който очакваше да се разкъса широко веднага щом си тръгне. Не можех да видя как ще оцелея този път. – Това трябва да спре сега. Не можеш да гледаш на нещата по този начин. Не можеш да позволиш на тази... тази вина... да упрвлява живота ти. Не можеш да поемаш отговорност за нещата, които ми се случват тук. Нищо от това не е твоя вина, това е просто част от начина, по който протича животът за мен. Така че, ако се спъна пред автобус или нещо подобно следващият път, трябва да осъзнаеш, че не е твоя работа да поемаш вината. Не можеш да търчиш към Италия само защото се чувстваш виновен, че не си ме спасил. Дори и да бях скочила от онази скала, за да умра, това щеше да е мой избор и не твоя вина. Знам, че е... в природата ти да поемаш вината за всичко, но не можеш да се оставиш това да отива твърде далеч! Толкова е безотговорно – помисли си за Езме и Карлайл и...
Бях на ръба да го изгубя. Спрях, за да си поема дълбоко дъх, като се надявах да се успокоя. Трябваше да го освободя. Трябваше да се уверя, че това няма да се повтори.
- Изабела Мари Суон – прошепна той, с най-странното изражение на лицето му. Изглеждаше почти ядосан. – Нима вярваш, че съм помолил Волтури да ме убият, защото съм се чувствал виновен?
Можех да усетя безучастното неразбиране върху лицето си.
- Не е ли така?
- Да се чувствам виновен? Със сигурност не. Повече отколкото можеш да осъзнаеш.
- Тогава... какво казваш? Не разбирам.
- Бела, отидох при Волтури, защото си мислех, че си мъртва – каза той с нежен глас и яростни очи. – Дори и да нямах пръст в смъртта ти – той потрепера, когато прошепна последните думи – дори и да не бе моя вината, пак щях да отида в Италия. Очевидно трябваше да съм по-внимателен – трябваше да говоря директно с Алис, отколкото да приемам нещата втора ръка от Розали. Но, сериозно, какво трябваше да си помисля, когато момчето каза, че Чарли е на погребението? Какви бяха шансовете? Шансовете... – промърмори той внезапно разсеяно. Гласът му беше толкова нисък, че не бях сигурна дали съм го чула правилно. – Шансовете са винаги срещу нас. Грешка след грешка. Повече няма да критикувам Ромео.
- Но все още не разбирам – казах аз. – Това е и смисълът. И какво от това?
- Извинявай?
- И какво, ако бях мъртва?
Той ме изгледа несигурно за един дълъг момент преди да отговори.
- Не си ли спомняш нещо от това, което съм ти казвал преди?
- Спомням си всичко, което си ми казвал. – Включително и думите, които отрекоха всичко останало.
Той прокара върхът на студения си пръст по долната ми устна.
- Бела, мисля, че има няка някакво недоразумение. – Той затвори очи, като поклати глава с половинчата усмивка на красивото си лице. Не беше радостна усмивка. – Мисля, че ти бях обяснил напълно ясно и преди. Бела, не мога да живея в свят, в който ти не съществуваш.
- Аз съм... – Главата ми плуваше, докато търсех подходящата дума. – Объркана. – Това беше добре. Не можех да проумея какво ми говори.
Той се вгледа дълбоко в очите ми с искрен, сериозен поглед.
- Аз съм добър лъжец, Бела. Налага ми се.
Замръзнах, като мускулите ми се стегнаха, като готови за удар. Дефектната линия в гърдите ми се разкъса – болката отне дъхът ми.
Той разтресе рамото, като се опитваше да отпусне суровата ми поза.
- Остави ме да довърша! Аз съм добър лъжец, но все пак, да ми повярваш толкова бързо. – Той трепна. – Това бе... мъчително.
Чаках, все още замръзнала.
- Когато бяхме в гората, когато се сбогувах с теб...
Не си позволих да си спомня. Борех се да остана само в настоящите секунди.
- Нямаше да ме пуснеш – прошепна той. – Можех да видя това. Не исках да го направя – имах чувството, че ще ме убие, ако го направя – но знаех, че ако не мога да те убедя, че повече не те обичам, няма да можеш да се върнеш обратно към живота си. Надявах се че, ако си мислеше, че аз съм продължил, то тогава и ти ще го направиш.
- Чиста раздяла – прошепнах аз през неподвижните си устни.
- Точно. Но никога не съм си представял, че ще е толкова лесно! Мислех си, че ще е почти невъзможно – че толкова ще си убедена в истината, че ще ми се наложи да лъжа през стиснати зъби в продължение на часове, дори за да посея семето на съмнението в главата ти. Излъгах и толкова съжалявам – съжалявам, защото те нараних, съжалявам, защото беше напразно усилие. Съжалявам, че не можах да те защитя от това, което съм. Излъгах, за да те спася и не стана така. Съжалявам. Но как можа да ми повярваш? След всичките хиляди пъти, които съм ти казвал, че те обичам, как можа да оставиш една дума да разбие вярата ти в мен?
Не отговорих. Бях прекалено шокирана, за да отвърна рационално.
- Можех да го видя в очите ти, че ти искрено вярваше, че не те искам повече. Най-абсурдното, нелепо понятие – сякаш има някакъв друг начин, по който да съществувам, без да имам нужда от теб!
Все още бях замръзнала. Думите му бяха несмилаеми, защото бяха невъзможни.
Той отново разтресе рамото ми, не силно, но достатъчно, за да затракат малко зъбите ми.
- Бела – въздъхна той. – Наистина, какво си въобразяваше!
И започнах да плача. Сълзите ми се събраха и започнаха да текат нещастно по бузите ми.
- Знаех си – изхлипах аз. – Знаех си, че сънувам.
- Невъзможна си – каза той и се засмя кратко – суров смях, безпомощен. – Как да ти обясня така, че да ми повярваш? Не спиш и не си мъртва. Тук съм, и те обичам. Винаги съм те обичал и винаги ще те обичам. Мислех си за теб, виждах лицето ти в главата си през всяка секунда, докато ме нямаше. Когато ти казах, че не те искам, това бе най-тъмният вид богохулство.
Поклатих глава, докато сълзите ми продължаваха да се леят от ъгълчетата на очите ми.
- Не ми вярваш, така ли? – прошепна той, като лицето му бе по-бледо от обичайната му бледност – можех да видя това дори на смътната светлина. – Защо можеш да повярваш на лъжата, но не и на истината?
- Никога не е имало смисъл за мен да ме обичаш – обясних аз, като гласът ми се изви на два пъти. – Винаги съм знаела това.
Очите му се присвиха, челюстта му се стегна.
- Ще ти докажа, че си будна – обеща той.
Той улови здраво лицето ми между ръцете си, като не обърна внимание на боренето ми, когато се опитах да извърна глава настрани.
- Моля те, недей – прошепнах аз.
Той се спря, устните му на сантиметър от моите.
- Защо не? – настоя да узнае той. – Дъхът му лъхна лицето ми и накра главата ми да се завърти.
- Когато се събудя – той отвори уста да възрази, така че аз се поправих, - добре де, забрави това – когато ти си тръгнеш отново, ще ми бъде достатъчно трудно и без това.
Той се отдръпна назад, за да погледне лицето ми.
- Вчера, когато те докосвах, ти бе толкова... колеблива, внимателна и все пак същата. Трябва да знам защо. Да не би да съм закснял прекалено много? Защото съм те наранил ужасно? Защото все пак си продължила, както аз исках? Това би било... доста справедливо. Няма да оспорвам решението ти. Така че не се опитвай да пощадиш чувствата ми, моля те – просто ми кажи дали ме обичаш все още, след всичко, което ти причиних. Можеш ли? – прошепна той.
- Що за тъп въпрос е това?
- Просто ми отговори. Моля те.
Вгледах се мрачно в него за един дълъг момент.
- Начинът, по който се чувствам към теб никога няма да се промени. Разбира се, че те обичам – и няма какво да сториш по този въпрос!
- Това ми трябваше да чуя.
И устата му беше върху моята и аз не можех да се боря с него. Не защото бе с толкова хиляди пъти по-силен от мен, но защото волята ми се пречупи на две в секундата, когато устните ни се срещнаха. Целувката не бе толкова предпазлива, колкото останалите, които си спомнях, което ме устройваше идеално. Ако щях да се разкъсвам по-нататък, можех поне да взема като размяна колкото можеше повече.
Така че отвърнах на целувката му, като сърцето ми биеше в неравен, хаотичен ритъм, докато дишането ми се превърна в задъхване и пръстите ми се придвижиха алчно към лицето му. Можех да усетя мраморното му тяло срещу всяка моя извивка, и бях толкова доволна, че не ме бе послушал – нямаше болка в света, която оправдаваше липсата на това. Ръцете му запомниха лицето ми, по същият начин, по който моите проследяваха неговото и в една кратка секунда, когато устните ни бяха свободни, той прошепна името ми.
Когато започнах да се замайвам, той се отдръпна назад, само за да положи ухото си до сърцето ми.
Стоях там, зашеметена, като чаках дишането ми да се забави и да утихне.
- Между другото – каза той с небрежен тон. – Няма да те оставя.
Не казах нищо, и той очевидно чу скептицизма в мълчанието ми.
Той повдигна лице, за да сключи очи с моите.
- Не отивам никъде. Не и без теб – добави той още по-сериозно. – Отначало те напуснах, защото исках да имаш шанс за нормален, щастлив, човешки живот. Можех да видя какво ти причинявам – като те държа непрекъснато на ръба на опасността, като те отнемам от света, на който принадлежиш, като рискуваш животът си през всеки момент, в който съм с теб. Така че трябваше да опитам. Трябваше да направя нещо и ми се струваше, че напускането е единственият начин. Ако не си мислех, че ще ти е по-добре така, никога нямаше да се накарам да си тръгна. Прекалено съм егоистичен. Само ти можеше да бъдеш по-важна от това, което исках... това, от което се нуждаех. Това, което искам и от което имам нужда, е да бъда с теб и знам, че никога няма да съм достатъчно силен, за да те напусна отново. Имам прекалено много извинения, за да остана – благодаря на Бога за това! Изглежда, че не можеш да си в безопасност колкото и километра разстояние да сложа между нас.
- Не ми обещавай нищо – прошепнах аз. Ако си вдигна надеждите и до нищо не доведат... това би ме убило. Там където безпощадните вампири не ме бяха довършили, надеждата щеше да свърши работата.
Гневът проблесна металически в черните му очи.
- Мислиш си, че те лъжа в момента?
- Не – не ме лъжеш. – Поклатих глава, като се опитвах да проумея нещата. Да проуча хипотезата, че той наистина ме обича, докато остана обективна, клинична, така че да не попадна в капанът на надеждата. – Можеш да го имаш предвид... сега. Ами утре, когато се сетиш за всички причини, заради които си тръгна първия път? Или следващият месец, когато Джаспър ми се озъби?
Той трепна.
Замислих се за всички онези последни дни от живота ми преди да ме напусне, като се опитвах да ги видя през филтъра, който ми обясняваше сега. От тази гледна точка, като си представях, че ме е напуснал, защото ме е обичал, оставил ме е, заради мен, замисленото му и студено мълчание придоби друго значение.
- Не е като да не си премислил подробно първото решение, нали? – познах аз. – Накрая ще направиш това, което смяташ за редно.
- Не съм толкова силен, колкото си мислиш – каза той. – Какво е правилно и какво е грешно спряха да означават нещо за мен – така или иначе щях да се върна. Преди Розали да ми поднесе новините, вече се бях отказал да се опитвам да преживявам по една седмица наведнъж, или дори един ден. Борех се, за да преживея един-единствен час. Беше само въпрос на време – и то не много – преди да се появя на прозорецът ти и да те умолявам да ме вземеш обратно. Ще се радвам да се моля сега, ако искаш.
Направих физиономия.
- Бъди сериозен, моля те.
- О, но аз съм – настоя той, като ме гледаше ядосано. – Ще се опиташ ли, моля те, да ме чуеш какво ти казвам? Ще ми позволиш ли да опитам да обясня какво означаваш за мен?
Той почака, като изучаваше лицето ми, докато говореше, за да се увери, че наистина го слушам.
- Преди теб, Бела, животът ми бе като безлунна нощ. Много тъмен, но имаше и звезди – места на светлина и смисъл... И тогава ти пресече небето ми като метеор. Внезапно всичко беше в огън – имаше великолепие, имаше красота. Когато изчезна, когато метеорът бе паднал отвъд хоризонта, всичко потъна в мрак. Нищо не се бе променило, но очите ми бяха заслепени от светлината. Не можех да видя звездите повече. И вече нямаше смисъл за каквото и да е било.
Исках да му повярвам. Но той описваше моят живот без него, а не обратното.
- Очите ти ще се приспособят – промърморих аз.
- Там е проблемът – не могат.
- Ами развлеченията ти?
Той се засмя безрадостно.
- Само част от лъжата, любима. Няма разсейване от... от агонията. Сърцето ми не е биело от почти деветдесет години, но това бе различно. Сякаш сърцето ми го нямаше – сякаш бях празен. Сякаш бях оставил всичко, което беше вътре в мен при теб.
- Това е смешно – промърморих аз.
Той повдигна една безукорна вежда.
- Смешно?
- Имах предвид като странно – мислех си, че съм само аз. Много парчета от мен също липсваха. Не можех да дишам от толкова много време насам. – Изпълних дробовете си, като се насладих на чувството. – И сърцето ми. То определено бе изгубено.
Той затвори очи и положи ухо върху гърдите ми отново. Оставих бузата ми да се притисне към косата му, да почувствам допирът на кожата му, да усетя невероятният му мирис.
- Преследването не е било за разсейване тогава? – попитах любопитно аз, като също така имах нужда да разсея себе си. Бях в голяма опасност да започна да се надявам. Нямаше да мога да се удържа след известно време. Сърцето ми пулсираше, като пееше в гърдите ми.
- Не. – Той въздъхна. – Това никога не е било разсейване. Беше задължение.
- Какво означава това?
- Означава че, дори и да не очаквах някаква опасност от Виктория, нямаше да я оставя да й се размине... Е, както казах, бях ужасен в това. Проследих я чак до Тексас, но тогава последвах грешна следа към Бразилия – а тя всъщност дойде тук. – Той простена. – Дори не бях на правилният континент! И през цялото това време, най-лошият от страховете ми...
- Бил си на лов за Виктория? – почти изписках аз, веднага щом открих гласът си, като го извих с две октави нагоре.
Далечното хъркане на Чарли се запъна, след което подхвана обичайният си ритъм отново.
- Не много добре – отвърна Едурд, като изучаваше разяреното ми изражение с объркан поглед. – Но ще се справя по-добре следващият път. Няма да разваля напълно годният въздух, като вдишва и издишва, още дълго време.
- Това... въпросът не е в това – успях да кажа задавено аз. Лудост. Дори и да имаше Емет или Джаспър за помощ. Дори да имаше Емет и Джаспър, които да му помагат. Беше по-лошо от останалите ми притеснения: Джейкъб Блек на известно разстояние от свирепата и котешка фигура на Виктория. Не можех да понеса да си представя Едуард там, дори и да бе далеч по-траен от моят наполовина-човешки приятел.
- Прекалено късно е за нея. Може и да съм я оставил да ми се изплъзне миналият път, но не и сега, не и когато...
Прекъснах го отново, като се опитвах да звуча спокойно.
- Не обеща ли преди малко, че няма да си тръгваш? – попитах аз, като се борех с думите, докато ги произнасях, като не им позволявах да се загнездят в сърцето ми. – Това не е кой знае колко съвместимо с удължената преследваческа експедиция, нали?
Той се намръщи. Едно ръмжене се зароди в гърдите му.
- Ще спазя обещанието си, Бела. Но Виктория – ръмженето му стана по-забелжимо, - ще умре. Скоро.
- Да не избързваме – казах, като се опитвах да скрия паниката си. – Може и да не се върне. Глутницата на Джейк вероятно са я изплашили. Няма причина да я търсиш. Освен това, имаме по-големи проблеми от Виктория.
Очите на Едуард се присвиха и той кимна.
- Това е така. Върколаците са проблем.
Изсумтях.
- Не говорех за Джейкъб. Проблемите ми са много по-зле от шепа вълци-юноши, които се забъркват в неприятности.
Едуард изглеждаше така, сякаш щеше да каже нещо, но си замълча. Той стисна зъби и заговори през тях.
- Сериозно? – попита той. – Тогава кой е най-големият ти проблем? Такъв, който би направил завръщането на Виктория да изглежда като незначителна работа в сравнение?
- Какво ще кажеш за второто най-голямо? – уклончиво казах аз.
- Добре – съгласи се той, подозрителен.
Замълчах. Не бях сигурна дали мога да кажа името.
- Има и други, които са тръгнали след мен – напомних му аз със снишен глас.
Той въздъхна, но реакцията му не бе толкова силна, колкото си мислех, че ще бъде след поведението му относно Виктория.
- Волтури са едва втори по-големина?
- Не изглеждаш толкова разстроен от това – отбелязах аз.
- Е, имаме достатъчно време да го премислим. Времето означава нещо напълно различно за тях, отколкото за теб, или дори за мен. Те броят годините, по начина който ти броиш дните. Няма да се изненадам, ако си на трийсет, когато отново се сетят за теб – добави леко той.
Заля ме ужас.
Трийсет.
Значи накрая обещанията му нищо не означаваха. Ако щях да стана на трийсет някой ден, тогава надали планираше да остане за дълго. Острата болка от това знание, ме накара да осъзная, че вече бях започнала да се надявам, без дори да си давам разрешение за това.
- Няма от какво да се страхуваш – каза разтревожено той, докато гледаше как сълзите ми отново се събират в ъгълчетата на очите ми. – Няма да им позволя да те наранят.
- Докато си тук. – Не че ме интересуваше какво ще стане с мен, когато си замине.
Той взе лицето ми в двете си железни ръце, като го задържа здраво, докато среднощните му очи ме гледаха с гравитационната сила на черна дупка.
- Повече никога няма да те изоставя.
- Но ти каза „трийсет” – прошепнах аз. Сълзите преляха. – Какво? Ще останеш, но ще ме оставиш да остарея така или иначе? Ясно.
Очите му омекнаха, докато устата му стана строга.
- Точно това ще направя. Какъв друг избор имам? Не мога да живея без теб, но няма и да унищожа душата ти.
- Това наистина ли е... – опитах се да поддържам гласът си равен, но въпросът бе прекалено труден. Припомних си лицето му, когато Аро почти го умоляваше да обмисли да ме направи безсмъртна. Болният поглед там. Тази вманиаченост наистина ли бе да ме запази човек, заради душата ми или беше защото не бе убеден, че ме иска наоколо за толкова дълго.
- Да? – попита той, като очакваше въпросът ми.
Зададох друг въпрос. Почти – но не чак – също толкова труден.
- Ами когато стана толкова стара, че хората започнат да си мислят, че съм майка ти? Или баба ти? – Гласът ми бе пребледнял от отвращение – можех да видя лицето на баба отново в огледалото от съня.
Цялото му лице бе омекнало сега. Той избърса сълзите от бузата ми с устните си.
- Това не означава нищо за мен – прошепна той срещу кожата ми. – Винаги ще бъдеш най-красивото нещо в моя свят. Разбира се... – Той се поколеба, като трепна леко. – Ако ме надраснеш – ако поискаш нещо повече – ще те разбера, Бела. Обещавам, че няма да заставам на пътя ти, ако поискаш да ме напуснеш.
Очите му бяха течен оникс и напълно искрени. Говореше така, сякаш много бе мислел върху този магарешки план.
- Осъзнаваш, че накрая ще умра, нали? – настоях аз.
Той се замисли и за тази част.
- Ще те последвам веднага щом мога.
- Това е наистина... – Потърсих правилната дума. – Извратено.
- Бела, това е единственият правилен останал начин...
- Нека да се върнем назад за минутка – казах аз, като бях толкова ядосана, че ми бе по-лесно да бъда ясна и решителна. – Спомняш си Волтурите, нали? Не мога да остана човек завинаги. Дори и да не се сетят за мен, докато не стана на трийсет – изсъсках думата – мислиш ли, че наистина ще забравят за това?
- Не – отговори бавно той, като поклащаше глава. – Няма да забравят. Но...
- Но?
Той се ухили и аз го изгледах презпазливо. Може би не бях единствената луда.
- Имам няколко плана.
- И тези планове – казах аз, като гласът ми ставаше все по-кисел с всяка дума. – Тези планове се въртят около това аз да остана човек.
Държането му стана сурово, като изражението му.
- Естествено. – Тонът му бе безцеремонен, а божественото му лице – арогантно.
Гледахме се ядосано в продължение на една дълга минута.
След което си поех дълбоко дъх, свих рамене и избутах ръцете му, така че да стана.
- Искаш ли да си тръгна? – попита той и сърцето ми се разтуптя, когато видях, че идеята го нараняваше, въпреки че се опитваше да го скрие.
- Не – казах му аз. – Аз си тръгвам.
Той ме изгледа подозрително, докато слизах от леглото и се разрових из тъмната стая, като търсех обувките си.
- Може ли да попитам къде отиваш? – попита той.
- Отивам до твоята къща – казах му аз, като опипвах слепешком около себе си.
Той стана и застана до мен.
- Ето ги обувките ти. Как възнамеряваш да стигнеш до там?
- С пикапът ми.
- Това вероятно ще събуди Чарли – предположи той в опит да ме възпре.
Въздъхнах.
- Знам. Но честно казано ще бъда наказана така или иначе в продължение на седмици. В колко повече неприятности мога да се забъркам?
- В николко. Ще обвини мен, а не теб.
- Ако имаш по-добра идея, цялата съм в слух.
- Остани тук – предложи той, но изражението му не бе изпълнено с надежда.
- Няма начин. Но ти стой и се чувствай като у дома си – насърчих го аз, изненадана колко естествено прозвуча дразненето ми и се отправих към вратата.
Той беше там още преди мен, като блокираше пътя ми.
- Добре – въздъхна той. – Аз ще те заведа.
Свих рамене.
- Както и да е. Но вероятно и ти трябва да си там.
- И защо така?
- Защото изключително много обичаш да си вреш носа навсякъде и съм убедена, че ще искаш възможност да изкажеш вижданията си.
- Вижданията ми по коя тема? – Попита той през стиснати зъби.
- Това не засяга само теб вече. Не си центърът на вселената, както знаеш. – Моята собствена вселена бе друга история, разбира се. – Щом ще оставиш Волтури да дойдат, заради нещо толкова глупаво, като това да ме оставиш човек, тогава и семейството ти трябва да се изкаже.
- Да се изкаже за какво? – попита той, всяка дума ясно казана.
- Моята смъртност. Ще я подложа на гласуване.

ДВАДЕСЕТ И ЧЕТВЪРТА ГЛАВА

0 коментара:

Публикуване на коментар

Благодарим за коментара! :)