3.03.09 г.

on
12. НЕКАНЕН ГОСТ


Очите ми се отвориха рязко, изпълнени със страх, макар да бях толкова изтощена и замаяна, че не знаех със сигурност дали съм будна или заспала.
Нещо изскърца по прозорецът ми със същият тънък, висок звук.
Объркана и тромава от съненост, се препънах от леглото си към прозореца, като се опитвах да пропъдя останалите сълзи от очите си от пътя.
Огромна, тъмна фигура се клатеше нестабилно от другата страна на стъклото, приведена към мен така, сякаш щеше да разбие прозорецът. Препънах се назад, ужасена, като в гърлото ми се оформяше писък.
Виктория.
Беше дошла за мен.
Бях мъртва.
Само не и Чарли!
Задавих се от зараждащият се писък. Трябваше да бъда тиха по време на това. Някакси. За да не би Чарли да дойде да разследва...
И тогава един познат, дрезгав глас се обади от тъмната фигура.
- Бела! - изсъска той. - Ау! По дяволите, отвори прозорецът. АУ!
Отнеха ми две секунди, за да се отърся от ужасът, преди да успея да помръдна, но тогава побързах към прозорецът и избутах стъклото от пътя. Облаците бяха смътно осветени отзад, достатъчно за мен, за да разпозная фигурата.
- Какво правиш? - ахнах аз.
Джейкъб се бе притиснал едва-едва към върха на смърча, който растеше в средата на малкият преден двор на Чарли. Теглото му бе наклонило дървото към къщата и сега той се люлееше - като краката му се рееха на 6 метра от земята - и на лакът разстояние от мен. Тънките клонки на върха на дървото отново изскърцаха срещу къщата.
- Опитвам се да удържа - пухтеше той, като премести теглото и дървото го разлюля, - обещанието си!
Замигах с мокрите си, замъглени очи, внезапно убедена, че сънувам.
- Кога изобщо си обещавал да се самоубиеш като паднеш от дървото на Чарли?
Той изсумтя, очевидно не му бе смешно, като люлееше краката си, за да подобри равновесието си.
- Разкарай се от пътя - заповяда ми той.
- Какво?
Той отно залюля крака, напред и назад, като се засилваше. Осъзнах какво се опитваше да направи.
- Не, Джейк!
Но се отдръпнах настрани, защото беше прекалено късно. С едно изгрухтяване, той се засили срещу отвореният ми прозорец.
Друг вик се зароди в гърлото ми, докато го чаках да падне към смъртта си - или поне да се осакати срещу дървената стена на къщата. За мой шок, той се метна ловко в стаята ми, като се приземи на краката си с тихо тупване.
И двамата погледнахме автоматично към вратата, задържайки дъха си, като чакахме да видим дали шумът бе събудил Чарли. Премина тих момент на мълчание и тогава чухме приглушеният звук от хъркането на Чарли.
Широка усмивка премина през лицето на Джейкъб - изглеждаше изключително доволен от себе си. Не беше усмивката, която познавах и обичах - беше нова усмивка, която бе горчива подигравка със старата му откровеност, върху новото лице, което принадлежеше на Сам.
Това ми дойде в повече.
Бях плакала до изтощение заради това момче. Острото му отхвърляне бе пробило нова болезнена дупка в това, което бе останало от гръдният ми кош. Беше оставил нов кошмар след себе си, като инфекция на рана - обидата след щетата. А сега беше тук в стаята ми, като ми се хилеше самодоволно, сякаш нищо от това не се бе случило. Още по-лошо от това, макар и пристигането му да бе шумно и неудобно, ми напомни за времето, когато Едуард се промъкваше през прозореца ми през ноща и този, който ми го напомни, бе сръгал жестоко незарасналите рани.
Всичко това, придружено от факта, че бях като пребита, не ме правеше особено дружелюбна.
- Махай се! - изсъсках аз, като сложих доколкото можех отрова в шепота.
Той примигна, като лицето му стана изненадано.
- Не - възрази той. - Дойдох да се извиня.
- Не приемам извинения!
Опитах се да го избутам през прозореца - все пак, ако всичко това бе сън, нямаше наистина да се нарани. Беше напразно обаче. Не го помръднах и със сантиметър. Бързо отпуснах ръце и се отдръпнах от него.
Не носеше риза, въпреки че вятърът, който духаше през прозореца бе достатъчно студен, за да ме накара да потреперя и ми стана неудобно, че ръцете ми са върху голите му гърди. Кожата му бе адски гореща, както бе била главата му последният път като го докоснах. Сякаш все още бе болен с температура.
Не изглеждаше болен. Изглеждаше огромен. Той се надвеси над мен, толкова голям, че затъмни прозореца, със завързан език от яростната ми реакция.
Внезапно беше повече отколкото можех да понеса - сякаш всичките ми нощи на безсъние се срутваха върху мен. Бях толкова брутално изморена, че си помислих, че ще припадна точно тук, на пода. Залюлях се нестабилно и се опитах да задържа очите си отворени.
- Бела? - прошепна Джейкъб разтревожено. Той ме улови за лакътя, когато се олюлях отново, и ме избута към леглото. Краката ми поддадоха, когато стигнах ръба и се седнах в продънената част на матрака.
- Ей, добре ли си? - попита Джейкъб, като тревогата бе набръчкала челото му.
Погледнах към него, сълзите все още не бяха изсъхнали върху бузите ми.
- Защо изобщо бих била добре, Джейкъб?
Силна болка замени част от горчивината на лицето му.
- Ами да - съгласи се той, след което си пое дълбоко дъх. - По дяволите. Ами... А-аз толкова съжалявам, Бела. - Извинението бе искрено, без съмнение, въпреки че все още имаше гняв в чертите му.
- Защо дойде тук? Не ти искам извиненията, Джейк.
- Знам - прошепна той. - Но не можех да оставя нещата така, както този следобед. Това беше ужасно. Съжалявам.
Поклатих уморено глава.
- Нищо не разбирам.
- Знам. Искам да ти обясня... - Той се спря внезапно, устата му отворена, почти като че ли нещо бе разрязало въздуха. Тогава си пое дълбоко дъх. - Но не мога да обясня - каза той, все още ядосан. – Иска ми се да можех.
Оставих главата си да падне в ръцете ми. Въпросът ми излезе заглушено от ръката ми.
- Защо?
Той замълча за момент. Извъртях глава настрани - прекалено уморена, за да я държа изправена - за да видя изражението му. Изненада ме. Очите му бяха присвити, зъбите му стиснати, челото му свъсено от усилие.
- Какво има? - попитах аз.
Той издиша тежко и осъзнах, че и той бе задържал дъхът си.
- Не мога да го направя - промърмори отчаяно той.
- Да направиш какво?
Той игнорира въпросът ми.
- Виж, Бела, имала ли си някога тайна, която не можеш да кажеш на никого?
Той ме погледна с всезнаещи очи и мислите ми веднага скочиха към семейство Калън. Надявам се, че изражението ми не е изглеждало виновно.
- Нещо, което си чувствала, че трябва да криеш от Чарли, от майка си...? - настоя той. - Нещо, за което не би говорила дори с мен? Дори сега?
Усетих как очите ми се присвиват. Не отговорих на въпросът му, въпреки че знаех, че той е приел това за потвърждение.
- Можеш ли да разбереш, че съм изпаднал в един вид... същата ситуация? - Той отново се запъваше, очевидно се бореше за правилните думи. - Понякога лоялността се изпречва на пътя на това, което искаш да направиш. Понякога тайната не е твоя.
Не можех да споря с това. Беше абсолютно прав - имах тайна, която не беше моя за казване, и все пак тайна, за която се чувствах отговорна да пазя. Тайна, която, внезапно, той очевидно знаеше.
И все пак не виждах как това се отнася за него, или Сам, или Били. Какво ги интересуваше тях, сега когато Калънови ги нямаше?
- Не виждам защо си дошъл тук, Джейкъб, щом ще ми даваш само гатанки, наместо отговори.
- Съжалявам - прошепна той. - Това е толкова вбесяващо.
Вгледахме се един в друг за един дълъг момент в тъмната стая, и на двама ни лицата бяха безнадеждни.
- Частта, която ме убива - каза рязко той, - е че ти вече знаеш. Вече ти казах всичко!
- За какво говориш?
Той си пое сепнато въздух и се приведе към мен, като лицето му премина от безнадеждност към пламенна решителност за секунда. Той се взря яростно в очите ми и гласът му беше бърз и нетърпелив. Той запращаше думите право в лицето ми - дъхът му беше толкова горещ, колкото и кожата му.
- Мисля, че виждам начин как да оправим нещата - защото ти знаеш това, Бела! Не мога да ти кажа, но ти можеш да го познаеш! Тогава ще ми се размине!
- Искаш от мен да позная? Да позная какво?
- Моята тайна. Можеш да го направиш - знаеш отговорът!
Премигнах два пъти, като се опитвах да прочистя главата си. Бях толкова изморена. Нищо, което ми казваше, нямаше смисъл.
Той се вгледа в безучастното ми изражение и тогава лицето му се напрегна от усилие отново.
- Задръж малко, нека видя дали мога да ти помогна с нещо - каза той. Каквото и да се опитваше да направи, беше толкова трудно, че се задъхваше.
- Да ми помогнеш? - попитах аз, като се опитвах да следя нишката на мислите му. Клепачите ми искаха да се затворят, но ги принудих да стоят отворени.
- Аха - каза той, като дишаше тежко. - Като подсказки.
Той взе лицето ми в огромните си, прекалено топли ръце и го задържа на сантиметри от своето. Той се вгледа в очите ми, докато шепнеше, сякаш за да ми предаде нещо освен думите, които изговаряше.
- Спомняш ли си първият ден, когато се запознахме - на плажът на Ла Пуш.
- Разбира се, че си спомням.
- Разкажи ми го.
Поех си дълбоко дъх и се опитах да се концентрирам.
- Ти ме попита за пикапът ми...
Той кимна, като ме подтикваше да продължавам.
- Говорихме си за Заекът...
- Продължавай.
- Отидохме на разходка на плажа... - Бузите ми ставаха все по-топли изпод дланите му, докато си спомнях, но той не забеляза, колкото и топла да бе кожата му. Бях го помолила да се разходи с мен, като флиртувах несръчно, но успешно, за да измъкна информация от него.
Той кимаше, нетърпелив за още.
Гласът ми беше почти беззвучен.
- Разказа ми страшни истории... Килетски легенди.
Той затвори очите си и ги отвори отново.
- Да. - Думата беше напрегната, пламенна, сякаш бе на ръба на нещо жизнено важно. Той говореше бавно, като изтъкваше всяка дума. - Спомняш ли си какво ти казах?
Дори в тъмното би трябвало да види как лицето ми сменя цветът си. Как можех да забравя това? Без да осъзнава какво прави, Джейкъб ми бе казал точно това, което исках да узная този ден - че Едуард е вампир.
Той ме гледаше с очи, които знаеха прекалено много.
- Мисли по-силно - каза ми той.
- Да, спомням си - прошепнах аз.
Той вдиша дълбоко, като се мъчеше.
- Спомняш ли си всички ист... - Той не можа да продължи въпросът си. Устата му остана отворена така, сякаш нещо бе заседнало в гърлото му.
- Всичките истории? - попитах аз.
Той кимна беззвучно.
Главата ми кипеше. Само едно история бе имала значение. Знаех, че бе започнал с други, но не можех да си спомня незначителната прелюдия, особено когато мозъкът ми бе така замъглен от изтощение. Започнах да клатя глава.
Джейкъб простена и скочи от леглото. Той притисна юмруците си срещу челото си, като дишаше бързо и ядосано.
- Знаеш това, знаеш това - мърмореше той на себе си.
- Джейк? Джейк, моля те, изтощена съм. Не мога да мисля точно сега. Може би на сутринта...
Той си пое успокояващ дъх и кимна.
- Може би ще те осени. Предполагам, че разбирам защо си спомняш само едната история - добави той със саркастичен, горчив тон. Той се тросна обратно на матрака до мен. - Имаш ли нещо против да те питам нещо? - попита той, все още саркастичен. - Умирам да узная.
- Въпрос за какво? - попитах предпазливо.
- За вампирската история, която ти разказах.
Наблюдавах го с внимателни очи, без да мога да отговоря. Той зададе въпросът си така или иначе.
- Наистина ли не знаеше? - попита ме той, като гласът му стана дрезгав. - Наистина ли аз бях този, който ти каза какво е той?
Откъде знаеше за това? Защо бе решил да вярва, защо сега? Стиснах зъби. Отвърнах на погледа му, без да имам намерение да проговоря. Той можеше да види това.
- Виждаш ли какво имам предвид за лоялността? - промърмори той, дори още по-дрезгаво. - Същото е и при мен, само че по-лошо. Не можеш да си представиш колко тясно съм свързан...
Не ми харесваше това - не ми хареса начина, по който очите му се затвориха, сякаш бе в болка, докато говореше за това, че е свързан. Повече от неприязън - осъзнах, че го мразя, мразя всичко, което му причинява болка. Мразех го яростно.
Лицето на Сам изпълни умът ми.
За мен това бе по същество доброволно. Защитавах тайната на семейство Калън от любов - несподелена, но истинска. За Джейкъб очевидно не бе така.
- Няма ли някакъв начин да се освободиш? - прошепнах аз, като докоснах грубите краища на темето на късата му коса.
Ръцете му започнаха да треперят, но той не отвори очите си.
- Не. В това съм за цял живот. Доживотна присъда. - Безрадостен смях. - Може би и по-дълго.
- Не, Джейк - простенах аз. - Ами ако избягаме? Само ти и аз. Ако напуснем дома и оставим Сам надалеч?
- Това не е нещо, от което можеш да избягаш, Бела - прошепна той. - Бих избягъл с теб обаче, ако можех. - Сега и раменете му трепереха. Той си пое дълбоко дъх. - Виж, трябва да тръгвам.
- Защо?
- Едно на ръка, че изглеждаш така, сякаш ще припаднеш всяка секунда. Нуждаеш се от сън - имам нужда да си на линия. Ще измислиш това, трябва.
- И какво друго?
Той се намръщи.
- Трябваше да се измъкна - не би трябвало да те виждам. Вероятно се чудят къде съм. - Устата му се изви. - Вероятно трябва да им кажа.
- Не е нужно нищо да им казваш - изсъсках аз.
- Все същото, ще го направя.
Гневът ме заля като гореща вълна.
- Мразя ги!
Джейкъб ме погледна с разширени от изненада очи.
- Не, Бела. Не мрази момчетата. Вината не е на Сам или на който и да е друг. Казах ти и преди - аз съм. Сам е всъщност... е, доста готин. Джаред и Пол също са страхотни, въпреки че Пол е малко... А Ембри винаги ми е бил приятел. Нищо не се е променило тук - единственото нещо, което не се е променило. Чувствам се много зле за нещата, които преди си мислех за Сам...
- Сам бил доста готин. - Изгледах го недоверчиво, но изоставих темата. - Тогава защо не трябва да ме виждаш? - настоях аз.
- Не е безопасно - промърмори той, като гледаше надолу.
Думите му изпратиха тръпка на страх по мен.
И това ли знаеше? Никой не го знаеше, освен мен. Но той беше прав - беше посред нощ, идеалното време за лов. Джейкъб не би трябвало да е в стаята ми. Ако някой пристигне за мен, трябва да съм сама.
- Ако бях сметнал, че е прекалено... прекалено рисковано - прошепна той, - нямаше да дойда. Но Бела - той погледна отново към мен. - Дадох ти обещание. Нямах си и на идея, че ще е толкова трудно за спазване, но това не означава, че няма да се опитам.
Той видя неразбирането по лицето ми.
- След онзи тъп филм - напомни ми той. - Бях ти обещал, че никога няма да те нараня... Е, наистина прецаках нещата този следобед, нали?
- Знам, че не искаше да го направиш, Джейк. Всичко е наред.
- Благодаря ти, Бела. - Той взе ръката ми. - Ще направя каквото мога, за да бъда тук до теб, както ти обещах. - Той ми се ухили внезапно. Тази усмивка не беше моя, нито на Сам, ами някаква странна комбинация и от двете. - Наистина ще помогне, ако успееш да се сетиш сама, Бела. Вложи малко усилия в това.
Направих слаба гримаса.
- Ще се опитам.
- И ще се опитам да те видя отново скоро. - Той въздъхна. - А те ще се опитат да ме разубедят от това.
- Не ги слушай.
- Ще се опитам. - Той поклати глава, сякаш се съмняваше в успехът си. - Ела да ми кажеш веднага, щом се сетиш. - Точно тогава нещо му хрумна, нещо което накара ръцете му да затреперят. - Ако... ако искаш.
- Че защо няма да искам да те видя?
Лицето му стана строго и горчиво, сто процента лицето, което принадлежеше на Сам.
- О, мисля, че мога да се сетя за една причина - каза той с остър тон. - Виж, наистина трябва да тръгвам. Ще направиш ли нещо за мен?
Просто кимнах, изплашена от промяната в него.
- Поне ми се обади - ако повече не искаш да ме виждаш. Дай ми да разбера как стоят нещата.
- Това няма да се случи...
Той вдигна една ръка, за да ме прекъсне.
- Просто ми кажи.
Той се изправи и тръгна към прозореца.
- Не ставай идиот, Джейк - оплаках се аз. - Ще си счупиш кракът. Използвай вратата. Чарли няма да те хване.
- Няма да се нараня - промърмори той, но се обърна към вратата. Той се поколеба, когато мина покрай мен, като ме гледаше с изражение, сякаш нещо го пробождаше. Той вдигна една ръка, умолително.
Поех ръката му и внезапно той ме дръпна - прекалено грубо - от леглото, така че се оказах притисната към гърдите му.
- За всеки случай - измърмори той срещу косата ми, като ме смачкваше в мечешка прегръдка, която щеше да счупи ребрата ми.
- Не мога да... дишам! - задъхах се аз.
Той веднага ме пусна, като държеше едната си ръка около кръста ми, за да не падна. Той ме бутна, малко по-нежно този път, обратно на леглото.
- Наспи се, Белс. Трябва да поблъскаш мозъкът си. Знам, че можеш да се справиш. Имам нужда от теб да разбереш. Няма да те изгубя, Бела. Не и за това.
Беше стигнал до вратата с една крачка, като я отвори тихо и изчезна през нея. Заслушах се за него да стъпи на скърцащото стъпало на стълбите, но нямаше никакъв звук.
Излегнах се обратно на леглото си, като главата ми се въртеше. Бях прекалено объркана, прекалено изтощена. Затворих очи, за да се опитам да го разбера, само за да бъда погълната толкова бързо от безсъзнанието, че бе дизориентиращо.
Не беше спокойният сън без сънища, за който мечтаех - разбира се, че не. Отново бях в гората и започнах да се скитам както винаги.
Бързо осъзнах, че това не е същият сън както обикновено. Поне в едно нещо, не изпитвах нуждата да се скитам или да търся - просто се разхождах по навик, защото обичайно това се очакваше от мен тук. Всъщност това дори не бе същата гора. Мирисът беше друг, както и светлината. Миришеше не на влажната земя в гората, а на солта от океана. Не можех да видя небето и все пак ми се струваше, че слънцето грее - листата отгоре бяха ясно изумрудено зелени.
Това беше гората около Ла Пуш - близо до морето, в това бях сигурна. Знаех, че ако открия плажът, ще успея да видя и слънцето, така че побързах напред, като следвах слабият звук на вълните в далечината.
И тогава Джейкъб беше там. Той хвана ръката ми, като ме задърпа обратно към най-тъмната част на гората.
- Джейкъб, какво има? - попитах аз. - Лицето му бе изплашеното изражение на момче и косата му беше красива отново, вързана на опашка на тилът му. Той ме дърпаше с цялата си сила, но аз устоях - не искаш да се връщам в тъмното.
- Бягай, Бела, трябва да бягаш! - прошепна той, ужасен.
Рязката вълна на дежа ву бе толкова силна, че почти ме събуди.
Сега знаех откъде познавам това място. Защото го бях виждала и преди, в един друг сън. Преди милион години, част от един напълно различен живот. Това беше сънят, който имах в ноща след като се бях разхождала с Джейкъб на плажа, първата нощ, когато узнах, че Едуард е вампир. Припомнянето на деня с Джейкъб навярно бе изкарал този сън от заровените ми спомени.
Отклонена от сънят сега, изчаках да продължи. Една светлина идваше към мен от плажът. Само след момент Едуард щеше да премине през дърветата, като кожата му щеше леко да блесне, а черните му очи щяха да бъдат опасни. Щеше да ми направи мълчалив знак и да ми се усмихне. Щеше да бъде красив като ангел, а зъбите му щяха да са остри...
Но сама се изпреварвах. Нещо друго трябваше да се случи преди това.
Джейкъб пусна ръката ми и изскимтя. Треперейки и гърчейки се, той падна на земята до мен.
- Джейкъб! - изпищях аз, но той бе изчезнал.
На неговото място бе огромен, червеникаво-кафяв вълк с тъмни, интелигентни очи.
Сънят обърна посоката си, разбира се, като влак, който изскача от релсите.
Това не беше същият вълк, който бях сънувала в някой друг живот. Това бе големият ръждиво-кафяв вълк, до когото стоях на крачка разстояние в ливадата, само преди седмица. Вълкът беше гигантски, чудовищен, по-голям и от мечка.
Този вълк ме гледаше напрегнато, като се опитваше да ми предаде нещо важно с интелигентните си очи. Тъмнокафевите познати очи на Джейкъб Блек.
Събудих се пищейки с пълни дробове.
Почти очаквах Чарли да дойде и да ме провери. Това не бе обичайното ми пищене. Зарових глава във възглавницата си и се опитах да заглуша истерията, в които се превръщаха писъците ми. Притиснах памукът силно срещу лицето си, като се чудех дали ще мога да задуша някакси и връзката, която току що бях направила.
Но Чарли не влезе. Впоследствие успях да задуша странният стържещ звук, който идваше от гърлото ми.
Спомнях си всичко сега - всяка дума, която Джейкъб ми беше казал онзи ден на плажа, дори частта преди да стигне до вампирите, "студените". Най-вече първата част.

- Знаеш ли някоя от старите ни истории, за това откъде сме произлезли... килетите, тоест? – започна той
- Всъщност не – признах аз.
- Е, има много легенди, за някои от тях се твърди, че датират от Големият потоп – предполага се, че праотците ни са завързали канутата си на върха на най-високите дървета в планината, за да оцелеят както Ной и ковчега. – Той се усмихна, за да ми покаже колко малко вярва влагаше в тези истории. – Друга легенда твърди, че произхождаме от вълците – и че вълците все още са наши братя. Против законите на племето е да ги убиваме. А има и истории за студените. – Гласът му се снижи.
- Студените? – попитах аз, интересът ми вече истински.
- Да. Има истории за студените стари колкото легендите за вълците, и някои по-скорошни. Според легендата, моят пра-прадядо познавал някои от тях. Именно той сключил договор, който ги държи далеч от земите ни. – Той извъртя очи нагоре.
- Пра-прадядо ти? – насърчих го аз.
- Той е бил вожд на племето, подобно на баща ми. Виждаш ли, студените са естествените врагове на вълците, е, не на истинските вълци, но на вълците, които се превръщат в хора, подобно на праотците ни. Можеш да ги наречеш върколаци.
- Върколаците имат врагове?
- Само един.

Нещо бе заседнало в гърлото ми и ме задавяше. Опитах се да го преглътна, но бе заседнало там, непомръдващо. Опитах се да го изплюя.
- Върколак - задъхах се аз.
Да, това беше думата, която ме бе задавила.
Целият свят се преобърна, като се обърна на грешната страна на оста си.
Що за място е това? Може ли наистина да съществува свят, където антични легенди се скитосват в границите на малки, незначителни градчета, и се изправят срещу митични чудовища? Това означаваше ли, че всяка невъзможна приказка имаше за основи абсолютна истина? Имаше ли нещо разумно или нормално изобщо, или просто всичко беше вълшебни и призрачни истории?
Хванах главата си в ръце, като се надявах да не експлодира.
Малък, сух глас в дъното на умът ми ме попита какво толкова е станало. Не бях ли приела вече съществуването на вампири много преди това - и без цялата тази истерия по онова време?
Именно, искаше ми се да изкрещя аз обратно на гласът. На никой ли не му стига един мит за един цял живот?
Освен това, никога не е имало и един момент, през който да не съм съзнавала, че Едуард Калън е отвъд нормалното. Не беше чак такава изненадана да разбера какъв е - защото беше толкова очевидно, че е нещо.
Но Джейкъб? Джейкъб, който беше просто Джейкъб и нищо повече от това? Джейкъб, моят приятел? Джейкъб, единственият човек, с който можех да установя връзка...
А той дори не беше човек.
Потиснах желанието да пищя отново.
Какво говореше това за мен?
Знаех отговорът на това. Казваше, че има нещо сериозно сбъркано с мен. Защо иначе животът ми би бил изпълнен с герои от филми на ужасите? Защо иначе би ми пукало толкова много за тях, че да се изтръгват големи парчета право от гръдният ми кош, когато те си тръгнат по митичните пътища?
В главата ми всичко се въртеше и движеше и пренареждаше нещата, които преди бяха ознавали едно, сега означаваха нещо друго.
Нямаше никакъв култ. Никога не е имало култ, никога не е било банда. Не, беше много по-лошо от това. Беше глутница.
Глутница от пет умопомрачително гигантски, разноцветни върколаци, които бяха минали точно покрай мен на ливадата на Едуард...
Внезапно бях обезумяло разбързана. Погледнах към часовника - беше прекалено рано и не ми пукаше. Трябваше да отида до Ла Пуш сега. Трябваше да видя Джейкъб, за да можеше да ми каже, че не съм си изгубила умът.
Облякох първите чисти дрехи, които открих, без да се уверя, че си отиват и взех по две стъпала наведнъж надолу. Почти се сблъсках с Чарли, когато изскочих в коридора, отправена към вратата.
- Къде отиваш? - попита той, толкова изненадан да ме види, колкото и аз него. - Знаеш ли кое време е?
- Да. Трябва да видя Джейкъб.
- Мислех си, че нещото със Сам...
- Това няма значение. Трябва да говоря с него веднага.
- Доста е рано. - Той се намръщи, когато изражението ми не се промени. - Не искаш ли закуска?
- Не съм гладна. - Думите излетяха от устните ми. Той блокираше пътят ми към изхода. Зачудих се дали да не се мушна покрай него и да избягам, но знаех, че после ще ми се наложи да му обясня това. - Ще се върна скоро, става ли?
Чарли се намръщи.
- Право към къщата на Джейкъб, така ли? Никакви спирки по пътя?
- Разбира се, че не, къде ще спирам? - Думите ми се сливаха в една в бързането ми.
- Не знам - призна той. - Просто... ами има ново нападение - вълците отново. Било е наистина близо до курорта с горещите извори - има и свидетел този път. Жертвата е била на дузина крачки от пътя, когато е изчезнал. Жена му видяла огромен сив вълк само няколко минути по-късно, докато го е търсела, и изтичала за помощ.
Стомахът ми се сви така, сякаш се спусках с надолу с увеселително влакче.
- Вълк го е нападнал?
- Няма следа и от него - само малко кръв отново. - Лицето на Чарли беше измъчено. - Рейнджърите излизат въоръжени, като вземат и въоръжени доброволци. Има много ловци, които нямат търпение да се включат - има обявена награда за вълчи тела. Това ще означава доста пушки в гората и това ме тревожи. - Той поклати глава. - Когато хората се развълнуват прекалено много, стават инциденти...
- Ще застрелят вълците? - Гласът ми се извиси нагоре с три октави.
- Какво друго могат да направят? Какво има? - попита той, като напрегнатите му очи разгледаха лицето ми. Чувствах се отпаднала - вероятно изглеждах по-бледа от обичайното. - Няма да ставаш някаква хипи-природозащитничка, нали?
Не можех да отговоря. Ако не ме гледаше, щях да сложа главата си между коленете. Бях забравила напълно за липсващите туристи, за кървавите следи... Не бях свързала тези факти с първото ми осъзнаване.
- Виж, миличка, нека това не те плаши. Просто стой в града или на магистралата - никакви спирки - ясно?
- Ясно - повторих аз с немощен глас.
- Трябва да тръгвам.
Погледнах го отблизо за пръв път и видях, че пистолетът му бе на колана му и бе с ботушите си за катерене.
- Не си тръгнал след вълците, нали, тате?
- Трябва да помогна, Белс. Изчезват хора.
Гласът ми отново се извиси, почти бе истеричен вече.
- Не! Не, не отивай. Прекалено е опасно!
- Трябва да си върша работата, хлапе. Не бъди такъв песимист - ще се оправя. - Той се обърна на вратата и я задържа отворена. - Тръгваш ли?
Поколебах се, докато стомахът ми правеше неконтрируеми задни салта. Какво можех да му кажа, за да го спра? Бях прекалено замаяна, за да измисля решение.
- Белс?
- Може би е прекалено рано, за да отида до Ла Пуш - прошепнах аз.
- Съгласен съм - каза той и излезе навън в дъжда, като затвори вратата след себе си.
Веднага щом изчезна от поглед, се свлякох на пода и сложих глава между коленете си.
Дали да тръгна след Чарли? Какво ще му кажа?
Ами Джейкъб? Джейкъб е най-добрият ми приятел - трябва да го предупредя. Ако наистина беше - свих се и се насилих да си помисля думата - върколак (а знаех, че е истина, просто го усещах), тогава хората щяха да стрелят по него! Трябваше да предупредя него и приятелите му, че хората ще се опитват да ги убият, ако се разхождат наоколо като гигантски вълци. Трябваше да им кажа да спрат.
Трябваше да спрат! Чарли беше някъде в гората. Щеше ли да им пука за това? Зачудих се... Досега само туристи бяха изчезвали. Дали това означаваше нещо или просто бе случайност?
Имах нужда да вярвам, че поне на Джейкъб щеше да му пука.
Така или иначе, трябваше да го предупредя.
Или... трябваше ли?
Джейкъб беше най-добрият ми приятел, но ако и той беше чудовище? При това истинско? Лошо? Би ли трябвало да го предупреждавам, ако той и приятелите му са... са убийци! Ако разкъсваха невинни планинари най-хладнокръвно? Ако те бяха наистина чудовища от някой филм на ужасите във всеки смисъл на думата, щеше ли да е грешно да ги защитя?
Беше неизбежно да сравня Джейкъб и приятелите му със семейство Калън. Обвих ръце около гърдите си, като се борех с дупката, докато си мислех за тях.
Очевидно не знаех нищо за върколаците. Бих очаквала нещо по-близко до филмите - големи космати полу-човешки създания или нещо такова - ако изобщо очаквах нещо. Така че не знаех какво ги караше да ловуват, дали бе глад или жажда или просто желание за убийство. Беше трудно да преценя, като не знаех това.
Но не можеше да бъде по-лошо от това, което семейство Калън бяха понесли в желанието си да са добри. Помислих си за Езме - сълзите започнаха да текат, като си представих милото й, прекрасно лице - и как, колкото и грижовна и любвеобвилна да бе, трябваше да запуши носът си, напълно засрамена, и избяга от мен, когато кървях. Не можеше да е по-трудно от това. Помислих си за Карлайл, който се е борил с векове, за да се научи да игнорира кръвта, така че да може да спасява животи като доктор. Нищо не може да е по-трудно от това.
Върколаците бяха избрали различен път.
Сега, какво щях да избера аз?

ТРИНАДЕСЕТА ГЛАВА

0 коментара:

Публикуване на коментар

Благодарим за коментара! :)