3.03.09 г.

on
10. ВЪПРОСИ


На другата сутрин беше много трудно да споря с онази част от мен, която вярваше че снощи е било сън. Нито логиката, нито разумът бяха на моя страна. Бях се вкопчила в части, които нямаше как да си измисля – като миризмата му. Бях убедена, че няма как сама да съм си я измислила.
Беше мъгляво и тъмно извън прозореца ми, абсолютно перфектно. Нямаше причина да не дойде на училище днес. Облякох си топлите дрехи, като си спомних, че нямам яке. Още едно доказателство, че спомените ми бяха истински.
Когато слязох долу, Чарли го нямаше отново – бях по-закъсняла, отколкото осъзнавах. Глътнах една гранулена вафла на три хапки, прокарах я с мляко направо от кутията, и побързах да изляза през вратата. Да се надяваме, че дъждъг щеше да се забави, докато открия Джесика.
Беше необичайно мъгляво – въздухът бе почти като дим. Мъглата беше ледено студена там, където се докосваше до откритата кожа на лицето и вратът ми. Нямах търпение да пусна парното в пикапа. Беше такава гъста мъгла, че вече бях изминала няколко крачки към алеята преди да осъзная, че там бе паркирала една кола – една сребриста кола. Сърцето ми спря, запъна се, и после започна отначало с удвоен ритъм.
Не видях откъде бе дошъл, но внезапно беше там, отваряйки ми вратата.
- Искаш ли да се возиш с мен днес? – попита той, развеселен от изражението ми, когато отново ме хвана неподготвена. Имаше несигурност в гласът му. Наистина ми даваше избор – бях свободна да му откажа, и част от него се надяваше на това. Беше напразна надежда.
- Да, благодаря ти – казах, като се опитвах да поддържам гласът си спокоен. Докато влизах в топлата кола, забелязах тъмното му яке преметнато на облегалката на пътническата седалка. Вратата се затвори след мен и по-бързо отколкото е възможно, той се оказа седнал до мен, като запалваше колата.
- Донесох якето за теб. Не исках да се разболееш или нещо такова. – Гласът му беше предпазлив. Забелязах, че той самият не носи яке, само лека плетена сива блуза с остро деколте и дълги ръкави. И отново, материята прилепваше перфектно към мускулестите му гърди. Беше колосална възхвала към лицето му, която задържа очите ми далеч от тялото му.
- Не съм чак толкова деликатна – казах аз, но придърпах якето в скута си, пъхайки ръцете си през прекалено дългите ръкави, любопитна да видя дали миризмата ще е толкова хубава, колкото си спомнях. Беше още по-хубава.
- Не си ли? – противореча ми той с толкова нисък глас, че не бях сигурна дали беше предназначено за мен.
Минавахме по забулените от мъглата пътища, винагипрекалено бързо, чувствайки се неудобно. Или поне аз се чувствах така. Снощи всички стени бяха паднали... почти всички. Не знаех дали и днес ще сме така откровени. Това ми върза езика. Изчаках го да каже нещо.
Той се обърна, за да ми се усмихне самодоволно.
- Какво, няма ли поне двайсетина въпроса днес?
- Въпросите ми притесняват ли те? – попитах аз, облекчена.
- Не толкова, колкото реакциите ти. – Изглеждаше така, сякаш се шегуваше, но не можех да съм сигурна.
Намръщих се.
- Лошо ли реагирам?
- Не, там е проблема. Приемаш всичко хладнокръвно – неестествено е. Кара ме да се чудя какво наистина си мислиш.
- Винаги ти казвам какво мисля.
- Спестяваш – обвини ме той.
- Не много.
- Достатъчно, за да ме послудиш.
- Не ти трябва да го чуеш – измърморих, почти шепнешком. Веднага щом думите излязоха, съжалих за тях. Болката в тях бе съвсем бледа – можех само да се надявам, че не я е забелязал.
Той не отговори, и се зачудих дали не съм му развалила настроението. Лицето му бе непроницаемо, докато паркираше в училищният паркинг. Сетих се нещо със закъснение.
- Къде е останалата част от семейството ти? – попитах аз – повече доволна да съм сама с него, но спомняйки си, че колата му обикновено бе препълнена.
- Взеха колата на Розали. – Той сви рамене, докато паркираше до лъскава червена спортна кола със спуснат гюрук. – Доста демонстративна, не е ли?
- Ъъ, уау – поех си дъх аз. – Ако тя има това, защо изобщо се вози с теб?
- Както казах, демонстративна е. Опитваме се да се впишем.
- Не успявате – засмях се аз и поклатих глава, докато слизах от колата. Вече не закъснявах – лунатичното му каране ме бе докарало до училище с предостатъчно време. – Тогава защо Розали я е докарала днес, като е толкова очебийна?
- Не си ли забелязала? Нарушавам всички правила сега. – Той ме пресрещна пред колата, заставайки много близо до мен, когато тръгнахме през двора. Исках да скъся това малко разстояние, да се пресегна и да го докосна, но се страхувах, че той не би поискал.
- Защо всички имате такива коли? – зачудих се на глас. – Щом търсите усамотение?
- Каприз – призна той с дяволита усмивка. – Всички обичаме да караме бързо.
- Разбира се – измърморих изпод дъха си.
Точно под навеса на закусвалнята, Джесика чакаше, очите й готови да изскочат от орбитите си. През ръката й, благословена да е, беше преметнато якето ми.
- Здрасти, Джесика – казах, когато я приближихме. – Благодаря ти, че запомни. – Тя ми подаде якето без да продума.
- Добро утро, Джесика – каза Едуард учтиво. Не беше негова вина, че гласът му бе толкова неустоим. Или на какво бяха способни очите му.
- Ъъъ... здрасти. – Тя премести широките си очи към мен, като се опитваше да събере разбърканите си мисли. – Предполагам, че ще се видим по тригонометрия. – Тя ми хвърли многозначителен поглед, и аз потиснах една въздишка. Какво по дяволите щях да й кажа?
- Да, до тогава.
Тя се отдалечи, спирайки два пъти, за да надникне през рамо към нас.
- Какво ли ще й кажеш? – измърмори Едуард.
- Хей, мислех си, че не можеш да четеш мислите ми? – изсъсках аз.
- Не мога – каза стреснато той. Изведнъж разбирането просветли очите му. – Въпреки това, мога да прочета нейните – тя ще ти устрои задаса в клас.
Изстенах, докато свалях якето му и му го подавах, замествайки го с моето собствено. Той го преметна през ръката си.
- Та какво ще й кажеш?
- Малко помощ? – помолих аз. – Какво иска да знае?
Той поклати глава, хилейки се палаво.
- Така не е честно.
- Не, ти да не споделиш това, което знаеш – ето това, не е честно.
Той се замисли за момент, докато вървяхме. Спряхме точно пред вратата на първият ми час.
- Иска да знае дали се срещаме тайно. И иска да знае какви са чувствата ти към мен – накрая каза той.
- Ауч. Какво да й кажа? – опитах се да запазя изражението си невинно. Хората ни подминаваха на път за клас, вероятно зяпайки ни, но почти не им обърнах внимание.
- Хмммм. – Той замълча, за да улови кичур от косата ми, който бе пробягал по шията ми, и го върна на мястото му. Сърцето ми затупурка хиперактивно. – Предполагам, че можеш да кажеш „да” на първото... ако нямаш нищо против – по-лесно е от всяко друго обяснение.
- Нямам нищо против – казах с отстлабнал глас.
- А що се отнася до другият въпрос... е, ще се услушвам, за да чуя отговорът за себе си. – Едната страна на устата му се надигна в любимата ми неравна усмивка. Не можах да уловя достатъчно бързо дъха си, за да отговоря на забележката му. Той се обърна и се отдалечи.
- Ще се видим на обяд – извика той през рамо. Трима души, които тъкмо влизаха през вратата се спряха, за да ме погледнат.
Побързах да вляза в час, изчервена и подразнена. Беше такъв негодник. Сега се притеснявах още повече какво ще кажа на Джесика. Седнах на обичайното си място, мятайки чантата долу в раздразнението си.
- Добрутро, Бела – каза Майк от мястото си до мен. Вдигнах глава, за да видя странен, почти смирен поглед на лицето му. – Как беше в Порт Анджелис?
- Беше... – Нямаше по-лесен начин да се обясни. – Страхотно – завърших глуповато. – Джесика си купи много сладка рокля.
- Спомена ли нещо за понеделник вечер? – попита той, очите му светнаха. Усмихнах се при внезапният развой на разговора.
- Каза, че си е изкарала страхотно – уверих го аз.
- Така ли? – попита той нетърпеливо.
- Определено.
Господин Мейсън въдвори ред в класа, като ни поиска есетата. Английският и след това правителствена администрация преминаха като в мъгла, докато се тревожех как да обясня нещата на Джесика и агонизирах върху това дали Едуард наистина ще подслушва чрез мислите на Джес какво казвам. Колко неудобен беше малкият му талант, когато не спасяваше живота ми.
Мъглата почти се бе вдигнала до края на вторият час, но денят все още бе тъмен с ниски, потискащи облаци. Усмихнах се на небето.
Едуард беше прав, разбира се. Когато влязох по тригонометрия, Джесика седеше на задният ред, като почти подскачаше на място от възбуда. Неохотно седнах до нея, като се опитвах да се убедя, че ще е по-добре да се приключи по-бързо с това.
- Разкажи ми всичко! – заповяда ми тя още преди да съм седнала на стола.
- Какво искаш д азнаеш? – усуках аз.
- Какво стана снощи?
- Почерпи ме с вечеря и след това ме докара до нас.
Тя ме изгледа скептично.
- Как стигнахте толкова бързо?
- Той кара като маниак. Беше ужасяващо. – Надявам се да е чул това.
- Като среща ли беше – каза ли му да се срещнете там?
Не се бях замислила за това.
- Не... бях много изненадана да го видя там.
Устните й се нацупиха разочаровано от прозрачната искреност на гласа ми.
- Но той те докара до училище днес? – задълбаваше тя.
- Да... това също беше изненада. Забеляза, че снощи нямам яке – обясних аз.
- Ще излизате ли пак?
- Той предложи да ме закара до Сиатъл тази събора, защото си мисли, че пикапът ми-играчка няма да се добере до там – това брои ли се?
- Да – кимна тя.
- Ами, тогава да.
- У-а-у. – Тя преувеличи думите в три срички. – Едуард Калън.
- Знам – съгласих се аз. „Уау” дори не го покриваше.
- Чакай! – Ръцете й литнаха нагоре, дланите й към мен, сякаш спираше трафика. – Целуна ли те?
- Не – избъбрих аз. – Нещата не стоят така.
Тя изглеждаше разочарована. Обзалагам се, че и аз изглеждах така.
- Мислиш ли, че в събота...? – Тя повдигна вежди.
- Наистина се съмнявам – недоволството в гласът ми бе зле прикрито.
- За какво си говорихте? – притисня тя за повече информация, шепнейки. Часът бе започнал, но господин Варнър не внимаваше много и не бяхме единствените, които все още говореха.
- Не знам, Джес, за много неща – прошепнах обратно. – Поговорихме си малко за есето по английски. – Много, много малко. Мисля, че той го подхвърли по някое време.
- Моля те, Бела – умоляваше тя. – Дай малко детайли.
- Ами... добре, сетих се за един. Трябваше да видиш как сервитьорката флиртуваше с него – направо се изхвърли. Но той изобщо не й обърна внимание. – Да прави каквото си иска с това.
- Това е добър знак – кимна тя. – Хубава ли беше?
- Много – и вероятно на деветнайсет или двайсет.
- Още по-добре. Сигурно те харесва.
- Струва ми се, но е трудно да се каже. Винаги е толкова загадъчен – вметнах в негова полза аз и въздъхнах.
- Не знам как може да си толкова смела, че да стоиш сама с него – издиша тя.
- Защо? – бях шокирана, но тя не разбра реакцията ми.
- Той е толкова... плашещ. Не бих знаела какво да му кажа. – Тя направи физиономия, очевидно си спомняше тази сутрин или снощи, когато той пусна непреодолимата сила на очите си върху нея.
- Имам известни проблеми с това да говоря свързано, когато той е наоколо – признах аз.
- Е, да. Той е невероятно великолепен. – Джесика сви рамене, сякаш това оправдаваше които и да е недостатъци. Което, вероятно в нейните сметки, наистина беше така.
- Той е много повече от това.
- Така ли? Какъв е тогава?
Исками се да не бях повдигала темата. Точно толкова колкото се надявах, че се бе пошегувал, че ще подслушва.
- Не мога да го обясня точно... но той е още по-невероятен зад лицето. – Вампирът, който искаше да бъде добър – който бягаше да спасява живота на хората, за да не бъде чудовище... Загледах се в предната част на стаята.
- Това възможно ли е? – изкикоти се тя.
Игнорирах я като се преструвах, че внимавам какво говори господин Варнър.
- Значи го харесваш, така ли? – Тя нямаше да се откаже.
- Да – казах отсечено.
- Имам предвид, наистина го харесваш? – наблегна тя.
- Да – каза отново, изчервявайки се. Надявах се този детайл да не бъде регистриран в мислите й.
Беше й писнало от отговорите, състоящи се от една сричка.
- Колко много го харесваш?
- Прекалено много – прошепнах аз. – Повече отколкото той ме харесва. Но не виждам с какво ще помогне това. – Въздъхнах аз, като едно изчервяване се сливаше с друго.
Тогава за щастие господин Варнър попита нещо Джесика.
На нея не й се удаде възможност да повдигне темата отново по време на клас, и веднага щом звънеца би, взех предпазни мерки.
- В час по английски Майк ме попита дали си споменала нещо за понеделник вечер – казах й аз.
- Шегуваш се! Ти какво му каза?! – ахна тя, напълно извадена от релси.
- Казах му, че си си изкарала страхотно – той изглеждаше доволен.
- Кажи ми точните му думи и твоят точен отговор!
Прекарахме по-голямата част от междучасието в дисекция на структурите на изречението и по-голямата част от испански в едно-минутно описание на изражението на лицето на Майк. Не бих проточила нещата толкова дълго, ако не се тревожех, че темата ще се върне обратно на мен.
И тогава звънецът би за обяд. Скочих от стола си, като хвърлих учебниците грубо в чантата ми, и вероятно приповдигнатото ми изражение бе издразнило Джесика.
- Няма да седиш днес с нас, нали? – позна тя.
- Не се знае. – Не можех да съм сигурна дали нямаше пак да изчезне.
Но пред кабинета по испански - облегнал се на стената – като приличаше повече на гръцки бог, отколкото би трябвало да е позволено – Едуард ме чакаше. Джесика хвърли един поглед, извъртя очи и отпраши.
- До по-късно, Бела. – Гласът й бе пълен с недомлъвки. Май щеше да се наложи да махна телефона от вилката като се прибера вкъщи.
- Здравей – гласът му беше едновременно развеселен и подразнен. Очевидно бе подслушвал.
- Здрасти.
Не можех да се сетя за нищо друго, а той не проговори – предположих, че изчаква подходящ момент – така че бе тихо до закусвалнята. Да вървя с Едуард през претъпканата опашка за обяд приличаше доста на първият ми ден тук – всичщи зяпаха.
Той поведе пътя в опашката, все още без да говори, въпреки че очите му спираха върху лицето ми на няколко секунди, изражението му замислено. Изглеждаше сякаш раздразнението преборваше развеселеността като доминантна емоция върху лицето му. Заиграх се нервно с ципа на якето ми.
Той спря на щанда и започна да пълни подноса с храна.
- Какво правиш? – възразих аз. – Нали не взимаш всичко това за мен?
Той поклати глава, като пристъпи напред, за да плати за храната.
- Половината е за мен, разбира се.
Повдигнах вежда.
Той ме поведе към същото място, където бяхме седнали преди. От другият край на дългата маса група абитуриенти ни зяпаха с изумление, когато седнахме един срещу друг. Едуард изглежда не забеляза.
- Вземи какво си искаш – каза той, като побутна подноса към мен.
- Любопитна съм – казах аз като взех една ябълка и започнах да я обръщам ръцете си, - какво би направил, ако някой те предизвика да ядеш храна?
- Ти си винаги любопитна – той направи физиономия, поклащайки глава. Той ме изгледа, като задържа очите ми и вдигна парче пица от подноса, и умишлено отхапа голяма хапка, сдъвка я бързо и преглътна. Наблюдавах го с широки очи.
- Ако някой те предизвика да ядеш кал, ще я изядеш, нали? – попита снизходително той.
Сбръчках носа си.
- Веднъж го направих... предизвикаха ме – признах аз. – Не беше чак толкова зле.
Той се засмя.
- Предполагам, че не съм изненадан. – Нещо над рамото ми очевидно привлече вниманието му. – Джесика анализира всичко, което правя – по-късно ще ти изнесе подробен отчет.
Той избута останалата част от пицата към мен. Споменаването на Джесика доведе до предишното раздразнение по лицето му.
Оставих ябълката и си отхапах парче пица, като гледах настрани, без да знам как да започна.
- Значи сервитьорката била хубава, така ли? – попита небрежно той.
- Наистина ли не забеляза?
- Не. Не внимавах особено. Имах много неща на главата.
- Горкото момиче – можех да си позволя да съм щедра сега.
- Нещо, което каза на Джесика... е, притеснява ме. – Той отказа да се разсейва. Гласът му беше дрезгав и той погледна към мен през миглите си с разтревожени очи.
- Не съм изненадана, че си чул нещо, което не ти е харесало. Нали знаеш какво казват за подслушвачите – напомних му аз.
- Предупредих те, че ще слушам.
- А аз те предупредих, че не искаш да знаеш всичко, което си мисля.
- Така е – съгласи се той, но гласът му все още бе груб. – Но не си напълно права. Наистина искам да знам за какво си мислиш – за всичко. Просто ми се иска... да не си мислеше за някои неща.
Намръщих се.
- Доста интересно определение.
- Но не това е важното вмомента.
- Тогава кое е? – Бяхме се навели един към друг над масата. Големите му бели ръце бяха събрани под брадичката – наклоних се напред, с дясна ръка около шията ми. Трябваше да си напомня, че сме в претъпкана закусвалня, и вероятно доста любопитни очи ни гледаха. Беше прекалено лесно да се обвием в нашето собствено малко напрегнато балонче.
- Наистина ли вярваш, че те е грижа повече за мен отколкото аз за теб? – промърмори той, като се приведе по-близо към мен, златните му очи пронизващи.
Трябваше да си напомня да издишам. Трябваше да погледна настрани, за да събера мислите си.
- Отново го правиш – изроптах аз.
Очите му бяха широко отворени от изненада.
- Кое?
- Зашеметяваш ме – признах аз, като се опитвах да се концентрирам преди да погледна отново към него.
- Оу – той се намръщи.
- Не е твоя вината – въздъхнах аз. – Не можеш да помогнеш с нищо.
- Ще отговориш ли на въпроса ми?
Погледнах надолу.
- Да.
- Да, ще отговориш на въпроса ми, или да, наистина мислиш така? – Той отново бе подразнен.
- Да, наистина мисля така. – Държах очите си на масата, като очите ми проследяваха шарките на дървото по ламинираната маса. Мълчанието протакваше.
Упорито отказвах да го наруша първа този път, като се борех с желанието да погледна и да видя изображението му.
Накрая той проговори, гласът му кадифено мек.
- Грешиш.
Вдигнах поглед да видя нежните му очи.
- Не можеш да знаеш това – не се съгласих аз, шепнейки. Поклатих глава в съмнение, въпреки че сърцето ми се разтуптя при думите му и ужасно исках да им повярвам.
- Какво те кара да мислиш така? – Течният топаз на очите му бе пронизващ – като се опитваше безуспешно, предположих аз, да изкара истината право от ума ми.
Отвърнах на погледа му, докато се опитвах да мисля ясно въпреки лицето му, да открия начин да му обясня. Докато търсех правилните думи, можех да видя, че става нетърпелив – разгневен от мълчанието ми, бе започнал да се мръщи. Вдигнах ръка от шията си, като му показах един пръст.
- Нека да помисля – настоях аз. Изражението му се проясни, сега доволен, че се канех да му дам отговор. Свалих ръката си на масата, придвижвайки лявата си ръка, така че сега дланите ми бяха допрени. Гледах ръцете си, като преплитах и разплитах пръсти, и накрая проговорих.
- Е, настрана от очевидното, понякога... – Поколебах се. – Не мога да съм сигурна – аз не мога да чета мисли – но ми се струва, че всъщност се опитваш да кажеш сбогом, когато казваш нещо друго.
Това беше най-добрият начин, по който можех да обобщя сензационната болка, която думите му предизвикваха у мен понякога.
- Разбирам – прошепна той. И болката отново се появи, изниквайки на повърхността, когато той потвърди страхът ми. – Макар че точно заради това грешиш – започна да обяснява той, но очите му се присвиха. – Какво имаш предвид под „очевидното”?
- Ами, виж ме – казах ненужно аз, тъй като той вече ме гледаше. – Аз съм абсолютно обикновена – е, освен някои лоши неща като преживявания на косъм от смъртта и факта, че съм толкова тромава, че съм почти инвалид. И виж себе си. – Посочих с ръка към него и влудяващата му перфектност.
Челото му се нагъна ядосано за момент, след това се изглади и очите му придобиха всезнаещ поглед.
- Не се виждаш много ясно, знаеш ли. Ще призная, че си адски права за лошите неща – изсмя се мрачно той, - но не чу какво си мислеше за теб всяко момче в училището през първият ти учебен ден тук.
Примигнах удивено.
- Не вярвам... – промърморих на себе си.
- Повярвай ми като ти казвам – ти си точно обратното на обикновена.
Смущението бе много по-силно от удоволствието ми от погледа, който се появи в очите му, когато каза това. Бързо му припомних първоначалният ми аргумент.
- Само че аз не казвам сбогом – изтъкнах аз.
- Не виждаш ли? Точно заради това съм прав. Мен ме е грижа повече, защото ако мога да го направя – той поклати глава, сякаш се бореше с мисълта – ако да те оставя е най-правилното нещо, тогава по-скоро ще нараня себе си, вместо да нараня теб, за да те предпазя.
Изгледах го гневно.
- И си мислиш, че аз бих постъпила по същият начин?
- Няма да ти се наложи да направиш този избор.
Внезапно непредсказуемото му настроение отново се смени – дяволита, опустошителна усмивка пренареди чертите му.
- Разбира се, твоята безопасност започва да прилича на работа на пълен ден, която изисква постоянното ми присъствие.
- Днес никой не се е опитвал да ме убие – напомних му аз, признателна за леката тема. Не исках той да говори повече за сбогувания. Ако се наложеше, предполагам, че просто щях целеустремено да се въвличам в опасности, за да го държа наблизо... Пропъдих мисълта преди бързите му очи да са я прочели по лицето ми. Тази идея определено щеше да ме вкара в беда.
- Все още – добави той.
- Все още – съгласих се аз – можех да поспоря, но сега исках от него да очаква бедствия.
- Имам още един въпрос към теб. – Лицето му бе небрежно.
- Давай.
- Наистина ли трябва да отидеш до Сиатъл в събота, или това просто ти беше оправданието, за да не ти се наложи да отказваш на всичките си обожатели?
Направих физиономия при спомена.
- Знаеш ли, все още не съм ти простила за онова с Тайлър – предупредих го аз. – Твоя е вината, че се е самозаблудил, че ще ходя на бала с него.
- О, той щеше да открие начин да те попита и без мен – просто наистина исках да видя лицето ти – изсмя се той, и щях да бъда ядосана, ако смехът му не беше толкова очарователен. – Ако аз те бях поканил, щеше ли да откажеш и на мен? – попита той, все още хилейки се.
- Вероятно не – признах аз. – Но после щях да се отметна – като се престоря на болна или с изкълчен глезен.
Той беше озадачен.
- Защо би го направила?
Поклатих тъжно глава.
- Не си ме виждал по физическо, предполагам, но ми се струва, че би ме разбрал.
- Да не би да става дума за факта, че не можеш да преминеш по плоска, стабилна повърхност, без да намериш върху какво да се препънеш?
- Очевидно.
- Това не би било проблем. – Той беше доста уверен. – Всичко е въпрос на воденето. – Той можеше да види, че щях да започна с протестите, затова ме отряза – Но така и не ми каза – твърдо ли си решена за отиването до Сиатъл, или нямаш нищо против да правим нещо различно?
Стига „ние” частта да беше там, не ме интересуваше нищо друго.
- Отворена съм за алтернативи – позволих аз. – Но искам да те помоля за услуга.
Той изглеждаше предпазлив, както винаги когато задавах въпрос с отворен край.
- Какво?
- Може ли аз да карам?
- Защо? – намръщи се той.
- Е, най-вече защото когато казах на Чарли, че ще ходя в Сиатъл, той специфично ме попита дали ще ходя сама, и по онова време си беше така. Ако попита отново, вероятно няма да излъжа, но не мисля, че ще ме попита отново, а оставяйки пикапа пред вкъщи само ще повдигне ненужно темата. И също така, шофирането ти ме плаши.
Той извъртя очи нагоре.
- От всички неща, които би трябвало да те плашат, ти се тревожиш за шофирането ми. – Той поклати глава с отвращение, но изведнъж очите му станаха сериозни. – Не искаш ли да кажеш на баща си, че ще прекараш деня с мен? – Въпросът му имаше някакъв скрит замисъл, който не можах да разбера.
- При Чарли, по-малкото е винаги повече. – За това бях сигурна. – Къде ще ходим всъщност?
- Времето ще е хубаво, така че ще трябва да се крия от хората... и ти можеш да останеш с мен, ако поискаш. – Отново, той оставяше изборът в моите ръце.
- И ще ми покажеш какво имаше предвид за слънцето? – попитах, развълнувана от идеята, че ще разкрия още едно от непонятните неща.
- Да – той се усмихна, след което замълча. – Но дори и да не искаш да... бъдеш насаме с мен, пак предпочитам да не отиваш сама в Сиатъл. Потрепервам при мисълта за проблемите, които можеш да си навлечеш в град с такива размери.
Подразних се.
- Финикс е три пъти по-голям от Сиатъл – само по население. Реалният му размер...
- Но очевидно – прекъсна ме той, - още не ти е било писано да умреш, когато си била във Финикс. Така че предпочитам да стоиш близо до мен. – Очите му пак направиха онова нечестно нещо с горенето.
Не можех да споря, нито с очите, нито с мотивите, пък и беше безсмислено така или иначе.
- Както се случва, нямам нищо против да съм насаме с теб.
- Знам – въздъхна той, замислен. – И все пак трябва да кажеш на Чарли.
- Защо, по дяволите, бих направила това?
Внезапно очите му станаха свирепи.
- За да ми дадеш един малък стимул, за да те върна.
Преглътнах. Но след като се замислих за момент, бях сигурна.
- Мисля да рискувам.
Той издиша гневно и погледна настрани.
- Да поговорим за нещо друго – предложих аз.
- За какво искаш да говорим? – попита той. Все още беше ядосан.
Огледах се около нас, за да се убедя, че никой не ни подслушва. Докато оглеждах стаята, улових погледа на сестра му, Алис. Останалите гледаха Едуард. Обърнах се бързо към него и го попитах първото нещо, което ми хрумна.
- Защо отиде на онова място Каменната пустина миналият уикенд... да ловуваш? Чарли каза, че не е добро място за лагеруване, заради мечките.
Той ме погледна така, сякаш пропусках нещо много очевидно.
- Мечки? – ахнах аз, а той се усмихна самодоволно. – Нали знаеш, че не им е сезона сега на мечките – добавих строго, като се опитвах да скрия шока си.
- Ако си чела внимателно, законите покриват само ловуването с оръжия – информира ме той.
Той гледаше развеселено лицето ми, докато бавно осмислих думите му.
- Мечки? – повторих със затруднение.
- Гризлито е любимото на Емет. – Гласът му беше безцеремонен, но очите му гледаха за реакцията ми. Опитах се да се съвзема.
- Хмммм – казах аз, докато отхапах още едно парче пица като извинение да погледна надолу. Дъвчех бавно, след което отпих голяма глътка кола, преди да вдигна поглед.
- Та – казах след момент, като накрая срещнах нетърпеливият му поглед. – На теб кое ти е любимо?
Той повдигна вежда и ъгълчетата на устата му се обърнаха надолу неодобрително.
- Планински лъв.
- Ахаа – казах учтиво аз с незаинтересован тон, докато се оглеждах отново за колата си.
- Разбира се – каза той, тонът му имитираше моя, - трябва да внимаваме да не повлияем на околната среда с безразсъдно ловуване. Опитваме да се фокусираме върху райони със свръхнаселеност на хищници – като се отдалечаваме доколкото е нужно. Винаги има достатъчно елени и лосове тук, които ни вършат работа, но къде му е забавното на това? – Той се усмихна в опит да ме подразни.
- Къде наистина – измърморих аз след още една хапка пица.
- Ранната пролет е любимият сезон за ловене на мечки на Емет – тъкмо излизат от хибернация, затова са по-раздразнителни. – Той се усмихна, сякаш се сети някаква шега.
- Няма нищо по-забавно от една раздразнителна мечка гризли – съгласих се аз, кимайки.
Той се изкикоти, поклащайки глава.
- Кажи ми какво си мислиш наистина, моля те.
- Опитвам се да си го представя... но не мога – признах аз. – Как ще заловите мечка без оръжия?
- О, ние си имаме оръжия. – Зъбите му пробляснаха за кратко в заплашителна усмивка. Потиснах едно разтреперване, което да ме издаде. – Просто не от типа, който вземат под внимание, докато пишат ловните закони. Ако си виждала по телевизията как напада една мечка, би трябвало да успееш да си представиш как ловува Емет.
Не можех да спра следващият трепет, който пропълзя по гърба ми. Надникнах към другият край на закусвалнята към Емет, признателна че не гледа насам. Огромните мускули, които обвиваха ръцете и тялото му сега изглеждаха дори още повече заплашителни.
Едуард проследи погледа ми и се изсмя. Погледнах го, обезсилена.
- И ти ли си като мечка? – попитах с нисък глас.
- По-скоро като лъв, или поне така ми казват – каза леко той. – Може би предпочитанията ни са показателни.
Опитах се да се усмихна.
- Може би – повторих аз. Но умът ми бе изпълен с противоречиви образи, които не можех да слея в един. – Може ли да видя и това някой път?
- Категорично не! – Лицето му стана по-бяло и от обичайното, а очите му бяха внезапно яростни. Облегнах се назад изумена и – въпреки че никога не бих му го признала – изплашена от реакцията му. Той също се облегна назад, като кръстоса ръце пред гърдите си.
- Прекалено ли е страшно за мен? – попитах аз, когато възвърнах контрол над гласа си.
- Ако там беше въпросът, щях да те заведа още тази вечер – каза той с остър глас. – Нуждаеш се от здравословна доза страх. Нищо не би било толкова изгодно за теб.
- Тогава защо? – притиснах аз, като се опитвах да не обръщам внимание на гневното му изражение.
Той ме изгледа за една дълга минута.
- По-късно – каза той накрая. С едно малко движение се бе изправил. – Ще закъснеем.
Огледах се наоколо, стресната да видя, че бе прав и че закусвалнята бе почти празна. Докато бях с него мястото и времето бяха толкова непонятни, че изгубих представа и за двете. Скочих на крака, като сграбчих чантата си от облегалката на стола.
- До по-късно тогава – съгласих се аз. Нямаше да забравя.

ЕДИНАДЕСЕТА ГЛАВА

0 коментара:

Публикуване на коментар

Благодарим за коментара! :)