4. ПРОБУЖДАНЕ
Времето минава. Дори, когато изглежда невъзможно. Дори, когато всяко отмерване на секундомера боли като пулсирането на кръвта зад синина. Минава неравномерно, в странни наклонности и протакващи се затишия, но поне минава. Дори за мен.
Юмрукът на Чарли се стовари на масата.
- Това е, Бела! Пращам те у дома.
Вдигнах поглед от корнфлейкса си, който по-скоро побутвах, отколкото ядях, и се вгледах в Чарли с шок. Не бях следила разговора - всъщност, изобщо не знаех, че водим разговор - и не бях сигурна какво има предвид.
- Аз съм вкъщи - промълвих объркано.
- Пращам те при Рене в Джаксънвил - уточни той.
Чарли ме гледаше гневно, докато бавно усвоявах значението на думите.
- Какво съм направила? - Усетих как лицето ми се сгърчва. Беше толкова нечестно. Поведението ми през последните четири месеца не заслужаваше порицание. След онази първа седмица, която никой от нас не споменаваше, не бях пропуснала и ден от училище или работа. Оценките ми бяха перфектни. Никога не нарушавах вечерният час - никога не излизах никъде, че да го наруша изобщо. Много рядко сервирах остатъци за вечеря.
Чарли се мръщеше.
- Нищо не си направила. Това е проблемът. Ти никога не правиш нищо.
- Искаш да си навличам неприятности ли? - зачудих се аз, като свъсих озадачено вежди. Направих усилие да внимавам. Не беше лесно. Толкова бях свикнала да изключвам всичко около себе си, че ушите ми бяха като затиснати.
- Неприятностите биха били по-добре от тази... тази потиснатост през цялото време!
Това заболя малко. Бях внимателна да избягвам всякакви форми на необщителност, включително и потиснатостта.
- Не съм потисната.
- Грешна дума - грубо призна той. - Потиснатостта щеше да е по-добре - поне това щеше да е нещо. А ти си просто... безжизнена, Бела. Мисля, че това е думата, която търся.
Обвинението попадна в целта. Въздъхнах и се опитах да вкарам малко оживеност в отговорът си.
- Съжалявам, тате. - Извинението ми прозвуча малко плоско, дори и на мен така ми се стори. Мислех си, че го заблуждавам. Да държа далеч Чарли от страдане беше целият смисъл на усилията ми. Колко депресиращо бе че тези усилия са били напразни.
- Не искам да се извиняваш.
Въздъхнах.
- Тогава ми кажи какво искаш да направя.
- Бела - той се поколеба, като изучаваше лицето ми за реакцията на следващите си думи. - Скъпа, не си първият човек, който преминава през подобно нещо, както знаеш.
- Знам това. - Изражението ми беше изтощено и невпечатлено.
- Слушай, скъпа. Мисля че... че може би се нуждаеш от помощ.
- Помощ?
Той замълча за момент, докато търсеше правилните думи отново.
- Когато майка ти напусна - започна той, мръщейки се, - и те взе със себе си. - Той вдиша дълбоко. - Е, това беше доста лош период за мен.
- Знам, тате - промърморих аз.
- Но се справих - изтъкна той. - Скъпа, ти не се справяш. Чаках. Надявах се, че ще нещата ще се подобрят. - Той ме погледна и аз бързо сведох глава. - Мисля, че и двамата знаем, че нещата не стават по-добри.
- Добре съм.
Той не ми обърна внимание.
- Може би, ами, може би ако поговориш с някой за това. С професионалист.
- Искаш да се срещна с психиатър? - Гласът ми стана с една идея по-остър, когато осъзнах какво намеква.
- Може да помогне.
- А може и изобщо да не помогне.
Не разбирах много от психоанализа, но бях доста убедена, че няма да проработи освен ако темата не е относително откровена. Разбира се, можех да кажа истината - ако исках да прекарам остатъка от живота си в лудницата.
Той огледа упоритото ми изражение и премина към друга атакуваща реплика.
- Това не ми е по силите, Бела. Може би майка ти...
- Виж - казах аз с равен глас. - Ще изляза довечера, ако искаш. Ще се обадя на Джес или Анджела.
- Не искам това - сопна се той гневно. - Не мисля, че ще мога да преживея да те гледам как се стараеш повече. Никога не съм виждал някой, да се старае така. Боли ме да гледам.
Престорих се на глупава, като гледах надолу към масата.
- Не разбирам, тате. Първо си ядосан, защото не правя нищо, а после казваш, че не искаш да излизам.
- Искам да си щастлива - не, дори не чак толкова много. Просто искам да не си нещастна. Мисля, че ще имаш по-добър шанс за това, ако се махнеш от Форкс.
В очите ми проблесна първата искра на емоция от много време насам.
- Не отивам никъде - казах аз.
- Защо не? - настоя той.
- Последната ми година в училище е - ще обърка завършването ми.
- Ти си отлична ученичка - ще се справиш.
- Не искам да се пречкам на мама и Фил.
- Майка ти умира да се върнеш при нея.
- Флорида е прекалено гореща.
Той отново стовари юмрук върху масата.
- И двамата знаем какво всъщност става тук, Бела, и то не е полезно за теб. - Той си пое дълбоко дъх. - Минаха месеци. Няма обаждания, няма писма, няма контакт. Не можеш да продължиш да го чакаш.
Изгледах го яростно.Топлината почти, но не съвсем, докосна лицето ми. Отдавна не се бях изчервявала от каквато и да е емоция.
Цялата тема беше напълно забранена, както той добре знаеше.
- Не чакам нищо. Не очаквам нищо. - Казах в тих монотонен глас.
- Бела - започна Чарли с пресипнал глас
- Трябва да тръгвам за училище - прекъснах аз, като се изправих и избутах недокоснатата си закуска от масата. Хвърлих купата в мивката без изобщо да спирам, за да я измия. Не можех да понеса повече разговори.
- Ще направя планове с Джесика. - Извиках през рамо, докато вдигах чантата си, без да срещам погледа му. - Може би няма да се върна за вечеря. Ще отидем до Порт Анджелис и ще гледаме филм.
Бях изхвърчала през вратата преди да е реагирал.
В бързината си да избягам от Чарли, се оказах първата пристигнала в училище. Плюсът беше, че заех наистина добро място за паркиране. Минусът беше, че имах свободно време, а аз се опитвах да избягвам свободното време на всяка цена.
Бързо, преди да започна да мисля за обвиненията на Чарли, извадих учебникът си по математика. Отворих го на урокът, който трябваше да започнем днес и се опитах да го разбера. Да четеш математика беше дори по-лошо от това да я слушаш, но ставах все по-добра в нея. През последните няколко месеца бях прекарала десет пъти повече време с математиката, отколкото някога изобщо съм отделяла. В резултат успях да поддържам успеха си около шестица. Знаех, че господин Варнър мислеше, че подобрението ми се дължи на неговите изключителни преподавателски методи. И ако това го правеше щастлив, нямаше да му развалям илюзиите.
Насилих се да уча, докато паркингът не се запълни и не се оказах бързаща за английски. Работехме по "Животинската ферма", една лесна за усвояване тема. Нямах нищо против комунизма - беше добре дошла промяна след изтощителните романи, които съставяха по-голямата част от учебният план. Настаних се на мястото си, доволна от разсейващата лекция на господин Бърти.
Времето минаваше лесно, когато бях на училище. Звънецът би прекалено скоро. Започнах да опаковам нещата си.
- Бела?
Разпознах гласът на Майк и веднага знаех какви ще са следващите му думи още преди да ги е казал.
- Утре ще работиш ли?
Вдигнах поглед. Той се бе навел през редицата със тревожно изражение. Всеки петък ме питаше един и същ въпрос. Без значение, че дори не си бях взимала почивен ден. Е, с едно изключение преди месеци. Но той нямаше причина да ме гледа с такава загриженост. Бях примерен служител.
- Утре е събота, нали? - казах аз. Едва когато сега Чарли го изтъкна, забелязах колко безжизнен наистина звучеше гласът ми.
- Да, така е - съгласи се той. - Ще се видим по испански. - Той ми махна веднъж преди да се обърне. Вече не се опитваше да ме изпраща до следващият ми час.
Отправих се към математиката с мрачно изражение. Това беше часът, в който седях до Джесика.
Бяха минали седмици, може би месеци, откакто Джес дори ме беше поздравявала, когато се разминавахме по коридорите. Знаех, че съм я обидила с анти-социалното ми поведение и сега се сърдеше. Нямаше да бъде лесно да разговарям с нея сега - особено пък да я помоля да ми направи услуга. Претеглих възможностите си внимателно, докато се мотаех пред класната стая.
Нямаше да се изправя пред Чарли без някакъв вид социален ангажимент, за който да докладвам. Знаех, че не мога да излъжа, макар че мисълта да карам към Порт Анджелис и обратно сама - като се уверя, че километража показва точно изминатите мили, просто за всеки случай ако провери - беше много изкушителна. Майката на Джесика беше най-голямата клюкарка в града и Чарли определено щеше да попадне на госпожа Стенли по-скоро отколкото късно. И когато го направеше, щеше без съмнение да спомене пътуването. Лъжата беше изключена.
С въздишка отворих вратата.
Господин Варнър ми хвърли мрачен поглед - вече беше започнал с урока. Побързах към мястото си. Джесика не погледна към мен, когато седнах. Бях доволна, че имам петдесет минути, които да ме подготвят психически.
Часът премина дори по-бързо от английският. Малка част от скоростта се дължеше на послушната ми подготовка в пикапа тази сутрин - но най-вече изтече поради факта, че времето винаги минаваше бързо, когато ме очакваше нещо неприятно.
Направих гримаса, когато господин Варнър разпусна класът пет минути по-рано. Усмихна се, сякаш беше мил с нас.
- Джес? - Носът ми се сбърчи, когато се свих, докато я чаках да се обърне към мен.
Тя се извъртя на мястото си, за да ме погледне, гледайки ме недоверчиво.
- На мен ли говориш, Бела?
- Разбира се. - Разширих очи, за да представя невинност.
- Какво? Имаш нужда от помощ по математика ли? - Тонът й беше леко кисел.
- Не. - Поклатих глава. - Всъщност, исках да знам дали... дали ще отидеш на кино с мен довечера? Наистина се нуждая от една вечер навън. - Думите прозвучаха вдървено, като зле подадени реплики и тя ме погледна подозрително.
- Защо каниш мен? - попита тя, все още недружелюбна.
- Защото ти си първият човек, за когото се сещам, когато искам да изляза. - Усмихнах се, като се надявах, че усмивката изглежда искрена. Вероятно беше истина. Поне тя беше първият човек, за когото се сещах, когато исках да избегна Чарли. Означаваше почти същото нещо.
Тя изглеждаше малко умилостивена.
- Ами, не знам.
- Планове ли имаш?
- Не... предполагам, че мога да изляза с теб. Какво искаш да гледаме?
- Не съм сигурна какво дават - казах уклончиво. Това беше сложната част. Заблъсках мозъкът си за някаква улика - не бях ли чула някой да говори нещо за филми напоследък? Да съм видяла постер? - Какво ще кажеш за онзи с жената президент?
Тя ме погледна странно.
- Бела, този е по кината от цяла вечност.
- Оу. - Намръщих се. - Има ли нещо, което ти искаш да гледаш?
Присъщата бъбривост на Джесика избухна преди да може да се спре, докато разсъждаваше на глас.
- Ами, има една нова романтична комедия, която получава доста добри отзиви. Искам да я гледам. И баща ми наскоро гледа "Мъртва зона" и наистина му хареса.
Хванах се за обещаващото заглавие.
- За какво се разправя?
- За зомбита или нещо подобно. Той каза, че е най-страшното нещо, което е виждал от години.
- Това звучи идеално. - Предпочитам да се разправям със зомбита, отколкото да гледам романтика.
- Добре. - Тя изглеждаше изненадана от отговорът ми. Опитах се да си спомня дали харесвам страшни филми, но не бях сигурна. - Искаш ли да те взема след училище? - предложи тя.
- Разбира се.
Джесика ми се усмихна с плаха дружелюбност преди да си тръгне. Усмивката ми в отговор малко закъсня, но мисля, че тя я видя.
Остатъка от деня премина бързо, като мислите ми бяха фокусирани върху плановете ни тази вечер. Знаех от опит, че веднъж накарам ли Джесика да говори, щеше да ми се размине с няколко промърморени отговора в подходящият момент. Щеше да е нужно само минимално общуване.
Гъстата мъгла, която забуляше дните ми сега беше нещо объркващо. Бях изненадана да се открия в стаята ми, без да си спомням ясно как съм карала от училище или дори да съм отваряла вратата. Но това нямаше значение. Да губя представа за времето беше единственото нещо, което исках от живота.
Не се преборих с мъглата, когато се обърнах към гардероба си. Вцепенението ми беше по-съществено в някои места, отколкото в други. Едва осъзнавах какво гледам, докато отварях вратата, за да разкрия купчината боклуци, които държах от лявата страна на гардероба ми, под дрехите, които никога не носех.
Очите ми не погледнаха към черната торба за боклук, която съдържаше подарък ми от последният ми рожден ден, нито видях формата на стереото, което се отличаваше под черният найлон: не мислех за кървавият ужас, който бяха ноктите ми, след като бях приключила с изтръгването му от таблото.
Откачих старата чантичка, която рядко използвах, от пирона на който висеше, и затворих вратата.
Точно тогава чух някой да свири. Бързо преместих портмонето от училищната чанта в малката чантичка. Тичах така, сякаш бързането някакси щеше да накара вечерта да мине по-бързо.
Погледнах към себе си в огледалото в коридора, преди да отворя външната врата, като подредих внимателно чертите си в усмивка, и се опитах да ги задържа така.
- Благодаря ти, че идваш с мен тази вечер - казах на Джес преди да седна на пасажерското място, като се опитвах да въплътя благодарност в тона ми. Беше минало известно време откакто наистина се бях замисляла какво казвам на когото и да е било, освен Чарли. Джес беше по-трудна. Не бях сигурна кои са подходящите емоции за подражаване.
- Няма проблеми. Та, какво доведе до това? - попита Джес, когато подкара по улицата.
- До кое е довело?
- Защо внезапно реши... да излезеш? - Звучеше така, сякаш е внезапно решила да смени въпроса си по средата.
Свих рамене.
- Просто се нуждаех от промяна.
Тогава разпознах песента по радиото и бързо се пресегнах към скалата.
- Имаш ли нещо против? - попитах аз.
- Не, давай.
Претърсих станциите, докато не намерих една, която беше безобидна. Погледнах към изражението на Джес, когато новата музика изпълни колата.
Беше присвила очи.
- Откога слушаш рап?
- Не знам - казах аз. - От известно време.
- Харесва ли ти? - попита със съмнение тя.
- Разбира се.
Щеше да бъде прекалено трудно да общувам нормално с Джесика, ако трябваше да се настройвам и за музиката. Кимах с глава, като се надявах, че уцелвам ритъма.
- Добре... - Тя гледаше през предното стъкло с разширени очи.
- Та какво става между теб и Майк и тези дни? - попитах бързо.
- Ти го виждаш по-често от мен.
Въпросът не я бе накарал да говори, както се надявах.
- Трудно е да си говорим на работа - промърморих, и опитах отново. - Излизала ли си с някой напоследък?
- Не наистина. Понякога излизам с Конър. Излязох на среща с Ерик преди две седмици. – Тя извъртя очи и усетих дълга история. Вкопчих се здраво във възможността.
- Ерик Йорки? Кой кого покани?
Тя простена, като ставаше вес по-оживена.
- Той мен, разбира се! Не можах да измисля мил начин да кажа „не”.
- Къде те заведе? – настоях аз, като знаех, че ще възприеме нетърпението ми за интерес. – Разкажи ми всичко.
Тя започна разказът си и аз се настаних вече по-удобно на мястото си. Пазех строго внимание, като промърморвах в симпатия, ахках в ужас, където се налагаше. Когато приключи с историята си за Ерик, тя премина в сравнение на Конър, без изобщо да съм я подканяла.
Джес предложи да гледаме ранната прожекция на филма и да ядем по-късно. Бях щастлива да следвам това, което тя искаше – все пак и аз получавах това, което искам – Чарли да се разкара от главата ми.
Поддържах говоренето на Джес по време на филмовите реклами, за да ги игнорирам по-лесно. Но започнах да се нервирам, когато филма започна. Млада двойка се разхождаше по плажа, като се държаха влюбено за ръце и обсъждаха взаимното си привличане със сантиментална фалшивост. Устоях на желанието да покрия ушите си и да започна да си тананикам. Не се бях съгласила за романтика.
- Мислех си, че сме избрали филма със зомбитата – изсъсках на Джесика.
- Това е филма със зомбитата.
- Тогава защо още никой не е изяден? – попитах отчаяно.
Тя ме погледна с ококорени очи, които бяха почти разтревожени.
- Сигурна съм, че тази част идва – прошепна тя.
- Ще си взема пуканки. Ти искаш ли?
- Не, благодаря.
Някой изшътка иззад нас.
Позабавих се около тезгяха за отстъпки, докато наблюдавах часовника и обсъждах какъв процент от филм, дълъг деветдесет минути, би могъл да бъде прекаран в романтично изложение. Реших, че десет минути са повече от достатъчно, но се спрях точно пред вратите на киното, за да съм сигурна. Можех да чуя ужасени писъци да идват от говорителите, така че знаех, че съм почакала достатъчно.
- Пропусна всичко – промърмори Джесика, когато се върнах на мястото си. – Вече почти всички са зомбита.
- Дълга опашка. – Предложих й пуканки и тя си взе цяла шепа.
Останалата част от филма съдържаше страховити зомби атаки и безкрайно пищене от шепата хора, които бяха останали живи, като групичката им бързо намаляваше. Бях решила, че няма какво да ме притесни в това. Но се чувствах неспокойна и не бях сигурна защо отначало.
Едва към самият край, докато гледах как едно измършавяло зомби се влачи след последният крещящ оцелял, когато осъзнах какъв беше проблемът. Сцената продължаваше да мести фокуса си от ужасеното лице на героинята към мъртвото, безизразно лице на преследвача й, докато дистанцията се скъсяваше.
И тогава осъзнах, какво ми напомняше това.
Изправих се.
- Къде отиваш? Остават някъде към две минути – изсъска Джес.
- Имам нужда от питие – промърморих аз, като изтичах към изхода.
Седнах на пейката пред киното и се опитах много усилено да не мисля за иронията. Но беше иронично, като се вземеха всички неща предвид, че накрая щях да се окажа едно зомби. Това не го бях очаквала.
Не че някога не бях мечтала да се превърна в митично чудовище – просто никога един нелеп, оживял труп. Поклатих глава, като се опитвах да прекъсна мислите си, усещайки паниката. Не можех да си позволя да мисля за това, което някога си мечтаех.
Беше депресиращо да осъзная, че вече не бях героиня, че историята ми беше приключила.
Джесика излезе от киното и се поколеба, вероятно се чудеше кое е най-доброто място да ме потърси. Когато ме видя, изглеждаше облекчена, но само за момент. След това изглеждаше подразнена.
- Филмът прекалено страшен ли беше за теб? – зачуди се тя.
- Да – съгласих се аз. – Предполагам, че съм страхлива.
- Това е смешно – намръщи се тя. – Не си мислех, че си уплашена – аз бях тази, която пищеше през цялото време, но не те чух да изпищиш и веднъж. Така че не знаех защо си тръгна.
Свих рамене.
- Просто се уплаших.
Тя се успокои малко.
- Това беше най-страшният филм, който някога съм виждала. Обзалагам се, че ще имаме кошмари тази вечер.
- Без съмнение – казах аз, като се опитвах да поддържам гласът си нормален. Беше неизбежно, че ще имам кошмари, но те нямаше да са за зомбита. Тя хвърли бърз поглед към мен и погледна настрани. Може би не бях успяла с нормалният глас.
- Къде искаш да ядем? – попита Джес.
- Не ме интересува.
- Добре.
Джес започна да говори за главният актьор във филма, докато вървяхме. Кимах, докато тя се прехласваше по сексапила му, като не можех да си спомня изобщо да съм видяла не-зомбиран мъж.
Не гледах къде ме води Джесика. Само смътно осъзнавах, че вече е тъмно и по-тихо. Отне ми повече време да осъзная защо е тихо. Джесика беше спряла да бърбори. Погледнах я извинително, като се надявах, че не съм наранила чувствата й.
Джесика не гледаше към мен. Лицето й беше напрегнато – тя гледаше право напред и вървеше бързо. Докато я наблюдавах, очите й бързо се стрелнаха надясно през пътя и обратно напред.
Огледах се около себе си за пръв път.
Намирахме се на кратък интервал от неосветен тротоар. Малките наредени магазинчета по улицата бяха вече заключени за през ноща, прозорците им тъмни. Половин пресечка по-нататък лампите започваха отново и можех да видя още по-надолу ярко златните арки на Макдоналдс, към който се бяхме отправили.
От другата страна на улицата имаше един отворено заведение. Прозорците бяха покрити отвътре и имаше неонови надписи, реклами на различни марки бира, които блестяка отпред. Най-големият надпис в ослепително зелено, беше името на бара – При Едноокият Пит. Зачудих се дали не е с някаква пиратска тематика, която не беше видима отвън. Металната врата беше отворена – беше слабо осветено вътре, с тихото мърморене на много гласове и звукът на лед, който пада в чашите, се носеше през улицата. Облегнати срещу стената до врата бяха четирима мъже.
Погледнах към Джесика. Очите й бяха фиксирани на пътеката пред нея, докато се движеше бързо. Не изглеждаше изплашена – просто предпазлива, като се опитваше да не привлича внимание към себе си.
Спрях без да мисля, като погледнах обратно към четиримата мъже със силно усещане на дежа ву. Това беше различен път, различна нощ, но усещането беше същото. Единият от тях дори беше нисък и тъмнокос. Като спрях и се извърнах към тях, онзи погледна с интерес.
Гледах ги, замръзнала на тротоара.
- Бела? – прошепна Джес. – Какво правиш?
Поклатих глава, без и аз да знам със сигурност.
- Мисля, че ги познавам... – промърморих.
Какво правех? Би трябвало да бягам от този спомен колкото се може по-бързо, да блокирам картината на четиримата облегнати мъже в съзнанието си, да се защитя с празнотата, без която не можех да функционирам. Защо пристъпвах замаяна на улицата?
Изглеждаше прекалено голямо съвпадение да бъда в Порт Анджелис с Джесика, дори на тъмна улица. Очите ми се фокусираха върху дребничкият, като се опитвах да съпоставя чертите в спомена си с тези на мъжа, който ме бе заплашил онази вечер преди почти цяла година. Чудех се дали има някакъв начин, по който да разпозная мъжа, дали наистина бе той. Тази конкретна част от онази конкретна вечер беше доста смътна. Тялото ми си го спомняше по-добре от мозъкът ми – напрежението в краката ми, докато се опитвах да реша дали да бягам или да остана на място, сухотата в гърлото ми, докато се борех да надам приличен вик, опънатата кожа върху кокалчетата ми, когато стиснах ръце в юмруци, тръпките, които пробягаха по гръбнака ми, когато тъмнокосият мъж ме нарече „захарче”...
Имаше неопределена, по един начин загатната заплаха в тези мъже, които нямаха нищо общо с онази нощ. Произлизаше от факта, че бяха непознати, и беше тъмно тук, и те бяха повече от нас – нищо по-конкретно от това. Но беше достатъчно, че в гласът на Джесика пропука паника, когато извика след мен.
- Бела, хайде!
Не й обърнах внимание, като вървях бавно напред, без дори да съм направила съзнателното решение да движа краката си. Не разбирах защо, но мъглявата заплаха, която представляваха мъжете, ме влечеше към тях. Беше неразумен импулс, но не бях усещала никакъв импулс от толкова много време... Последвах го.
Нещо непознато пулсираше във вените ми. Адреналин, осъзнах аз, дълго отсъстващ от системата ми, биеше пулсът ми по-бързо и се бореше срещу липсата на чувства. Беше странно – защо адреналинът се надигаше там, където нямаше страх? Беше почти сякаш е ехо на последният път, когато стоях така, на тъмна улица в Порт Анджелис с непознати.
Не виждах причина за страх. Не можех да си представя какво е останало на света, от което да се страхувам, поне не физически. Едно от няколкото предимства да изгубиш всичко.
Бях по средата на улицата, когато Джесика ме настигна и сграбчи ръката ми.
- Бела! Не можеш да отидеш на бар! - изсъска тя.
- Няма да влизам вътре - казах разсеяно, като откопчих ръката си. - Просто искам да видя нещо...
- Луда ли си? - прошепна тя. - Да се самоубиеш ли искаш?
Този въпрос улови вниманието ми и очите ми се фокусираха върху нея.
- Не, не искам. - Гласът ми звучеше отбранителен, но беше истина. Не бях склонна към самоубийство. Дори в началото, когато смъртта определено щеше да е облекчение, не я обмислях. Дължах прекалено много на Чарли. Чувствах се прекалено отговорна за Рене. Трябваше да мисля за тях.
А и бях дала обещание да не направя нищо глупаво или безразсъдно. Поради всички тези причини все още дишах.
Припомняйки си обещанието, почувствах жегване на вина, но това което правех сега не се броеше наистина. Не беше като да опирам нож срещу китките си.
Очите на Джесика бяха ококорени, устата й беше зяпнала. Въпросът й за самоубийството беше риторичен, осъзнах прекалено късно аз.
- Върви да ядеш - насърчих я аз, като махнах към заведението за бързо хранене. Не ми харесваше начина, по който ме гледаше. - Ще те настигна след минутка.
Обърнах се с гръб към нея, обратно към мъжете, които ни наблюдаваха с развеселени, любопитни очи.
- Бела, веднага спри това!
Мускулите ми се заключиха на място, накараха ме да замръзна там, където стоях. Защото не беше гласът на Джесика, който ме порицаваше сега. Беше яростен глас, познат глас, прекрасен глас - мек като кадифе, дори и когато беше разярен.
Беше неговият глас - изключително внимавах да не си помисля името му - и бях изненадана, че звукът не ме повали на колене ми и не ме накара да се свия на асфалта от мъка по изгубеното. Но нямаше болка, нямаше нищо изобщо.
В момента, в който чух гласът му, всичко ми се изясни. Сякаш главата ми внезапно изплува от някакъв тъмен басейн. Усещах всичко повече от всякога - гледка, звук, чувството на студеният вятър, който не бях усетила да духа остро срещу лицето ми, миризмите, които идваха от отворените врати на бара.
Огледах се наоколо в шок.
- Върни се при Джесика - прекрасният глас ми поръча, все още ядосан. - Ти обеща - нищо глупаво.
Бях сама. Джесика стоеше на няколко крачки от мен, като ме гледаше с изплашени очи. Облегнати на стената, непознатите наблюдаваха объркани, като се чудеха какво правя, стоейки неподвижно по средата на улицата.
Поклатих глава, като се опитвах да разбера. Знаех, че не е там, и въпреки това го чувствах невероятно близо, близо за пръв път от... от краят. Гнева в гласът му беше разтревожен, същият гняв, който някога беше много познат - нещо, което не бях чувала като че ли от цял живот.
- Пази обещанието си. - Гласът се изплъзваше, сякаш звука на някакво радио беше намален.
Започвах да подозирам, че имам някакъв вид халюцинации. Задействани без съмнение от спомена - дежа ву-то, странната познатост в ситуацията.
Премислих бързо вероятностите в главата си.
Първа възможност: Аз съм луда. Това беше общоприетото название за хора, които чуват гласове в главата си.
Вероятно е.
Втора възможност: Подсъзнанието ми даваше това, от което си мислеше, че се нуждая. Това бе сбъднато желание - моментно облекчение от болката, като ме обгръщаше с неправилната идея, че на него му пука дали ще живея или умра. Излъчваше какво би казал ако а) беше тук и б) беше притеснен по някакъв начин от нещо лошо, което ми се случва.
Също вероятно.
Не можех да видя трета възможност, така че се надявах, че е втората и че подсъзнанието ми се бе развилняло, отколкото възможността да бъда вкарана в лудница.
Въпреки това реакцията ми едва ли можеше да се нарече разумна - бях благодарна. Звукът на гласа му беше нещо, за което се страхувах, че губя и така че повече от всичко останало, бях изпълнена с благодарност, че подсъзнанието ми се крепеше на този звук по-добре от съзнателната ми част.
Не ми беше позволено да мисля за него. Това беше нещо, което си налагах много строго. Разбира се, понякога се изпусках - все пак съм само човек. Но ставах все по-добра, така че болката беше нещо, което избягвах в течение на дни сега. Размяната беше нестихващата празнота. Между болката и нищото, бях избрала нищото.
Сега очаквах болката. Не бях вкочанена - сетивата ми бяха необичайно усилени след толкова много месеци в мъгла - но нормалната болка не се появи. Единственото мъчение беше разочарованието, че гласът му отслабваше.
Имаше втори избор.
Би било разумно да се обърна и да побегна надалеч от това потенциално унищожително - и определено писихически нестабилно - развитие. Би било глупаво да окуражавам халюцинации.
Гласът му отслабваше.
Направих още една крачка напред, само за да проверя.
- Бела, обърни се - изръмжа той.
Въздъхнах от облекчение. Гневът беше точно това, което исках да чуя - фалшиво, изфабрикувано доказателство, че му пукаше, един съмнителен подарък от подсъзнанието ми.
Изминаха няколко секунди, докато осъзная всичко това. Малката ми публика наблюдаваше любопитно. Вероятно изглеждаше така, сякаш се колебая дали да отида при тях или не. Как можеха да знаят, че стоя там и се радвам на неочакван момент на лудост?
- Здрасти - извика един от мъжете, гласът му едновременно уверен и малко саркастичен. Беше със светла кожа и светла коса, и стоеше с убеждението на някой, който се намира за хубав. Не можех да кажа дали наистина е такъв, или не. Имах предразсъдъци.
Гласът в главата ми отвърна с остро ръмжене. Усмихнах се и самоувереният мъж изглежда прие това като насърчение.
- Може ли да ти помогна с нещо? Изглеждаш изгубена. - Той се ухили и ми смигна.
Пристъпих внимателно над канавката, която течеше с черна вода, поради тъмното.
- Не. Не съм изгубена.
Сега, когато бях по-близо - и очите ми се фокусираха - анализирах лицето на ниският, тъмнокос мъж. Не ми беше познато по какъвто и да е начин. Изпитах любопитно чувство на разочарование, че това не беше ужасния мъж, който се бе опитал да ме нарани преди почти цяла година.
Гласът в главата ми бе замлъкнал.
Ниският мъж забеляза погледа ми.
- Да те почерпя с едно питие? - предложи нервно той, като изглеждаше поласкан, че се бях вгледала точно в него.
- Нямам години.
Той беше объркан - сигурно се чудеше защо съм дошла при тях. Почувствах се задължена да обясня.
- От другата страна на улицата ми заприличахте на някой, когото познавам. Съжалявам, моя грешка.
Нишката, която ме бе издърпала през улицата се скъса. Тези не бяха опасните мъже, които си спомнях. Вероятно бяха добри момчета. Безопасни. Изгубих интерес.
- Няма проблеми - каза самоувереният блондин. - Остани да се помотаеш с нас.
- Благодаря, но не мога. - Джесика се колебаеше в средата на улицата, очите й разширени от ярост и предателство.
- О, само няколко минутки.
Поклатих глава и се върнах обратно при Джесика.
- Да отиваме да ядем - предложих аз, като едва я погледнах. Макар и за момент да изглеждах освободена от зомбясалата разсеяност, бях все още отчуждена. Умът ми беше преокупиран. Безопасната, мъртва вкочаненост не се появи и с всяка минута ставах все по-разтревожена без завръщането й.
- Какво си въобразяваше? - скастри ме Джесика. - Не ги познаваш - можеха да бъдат психопати!
Свих рамене, като ми се искаше да изостави темата.
- Просто ми се стори, че познавам единият.
- Толкова си странна, Бела Суон. Имам чувството, че не те познавам.
- Извинявай. - Не знаех какво друго да отвърна на това.
Вървяхме към Макдоналдс в мълчание. Обзалагам се, че й се искаше да бе взела колата, вместо да извървим краткото разстояние от киното, така че да можем да използваме Макдрайва. Сега тя бе толкова нетърпелива вечерта да привърши, както бях аз от началото.
Опитах се няколко пъти да започна разговор, докато ядяхме, но Джесика не ми съдействаше особено. Сигурно много я бях обидила.
Когато се върнахме обратно в колата, тя настрои радиото обратно на любимата й станция и увеличи звука прекалено силно, за да позволява някакви лесни разговори.
Не ми се налагаше да полагам обичайните усилия, за да игнорирам музиката. Макар че за пръв път умът ми не беше предпазливо вцепенен и празен, имах прекалено много за мислене, за да се заслушам в лириките.
Очаквах празнотата да се върне или болката. Защото болката трябваше да дойде. Бях нарушила собствените си правила. Наместо да страня от спомените, бях се отправила към тях, за да ги поздравя. Бях чула толкова ясно гласът му в главата си. Щеше да ми се върне тъпкано, бях сигурна в това. Особено ако не можех да върна мъглата, за да се защитя. Чувствах се прекалено оживена и това ме плашеше.
Но облекчението все още беше най-силното чувство в тялото ми - облекчение, което идваше от самото ядро на съществуването ми.
Колкото и да се борех да не мисля за него, не се борех да забравя. Тревожех се - късно през ноща, когато изтощението от липсата на сън разбиваше защитата ми - че всичко ми се изплъзва. Че умът ми е сито, и че вероятно някой ден няма да мога да си спомня точният цвят на очите му, чувството на студената му кожа или звукът на гласът му. Не можех да си мисля за тях, но трябваше да ги помня.
Защото имаше само едно, в което трябваше да вярвам, за да мога да живея - трябваше да знам, че той съществува. Това беше всичко. Всичко друго можех да понеса. Стига той да съществува.
Ето защо бях повече като в капан във Форкс, отколкото някога съм била, защо спорех с Чарли, когато той предложи промяна. Честно казано, нямаше да има значение - никой никога нямаше да се върне тук.
Но ако отидех в Джаксънвил или някъде другаде, където е слънчево и непознато, как можех да съм сигурна, че той е бил истински? Убеждението можеше да изчезне на място, където не можех да си го представя... и ето това не можех да преживея.
Забранено ти е да си спомняш, а си ужасен да забравиш - беше труден път за вървене.
Бях изненадана, когато Джесика спря колата пред къщата ми. Пътуването не бе отнело дълго, но колкото и кратко да изглеждаше, не можех да повярвам, че Джесика може да изтрае толкова време без да говори.
- Благодаря ти, че излезе с мен, Джес - казах аз, докато отварях вратата. - Това беше... забавно. - Надявах се, че "забавно" е подходящата дума.
- Разбира се - промърмори тя.
- Съжалявам за... след филма.
- Както и да е, Бела. - Тя гледаше през предното стъкло вместо да гледа към мен. Тя изглежда ставаше все по-ядосана, отколкото да го преодолява.
- Ще се видим в понеделник, нали?
- Аха. Чао.
Предадох се и затворих вратата. Тя откара, все още без да гледа към мен.
Бях забравила за нея по времето, когато влязох вкъщи.
Чарли ме чакаше в средата на коридора, като ръцете му бяха скръстени пред гърдите и свити на юмруци.
- Здрасти, тате - казах разсеяно, докато минавах покрай Чарли, отправяйки се към стъпалата. Мислех си прекалено дълго време за него, и исках да се кача горе преди да ме е настигнал.
- Къде беше досега? - настоя да узнае Чарли.
Погледнах изненадано баща ми.
- Отидохме на кино в Порт Анджелис с Джесика. Както ти казах тази сутрин.
- Хмф - изсумтя той.
- Това добре ли е?
Той изучаваше лицето ми и очите му се разшириха, сякаш бе забелязал нещо неочаквано.
- Да, това е прекрасно. Забавлява ли се?
- Разбира се - казах аз. - Гледахме как зомбита изяждат хора. Беше страхотно.
Очите му се присвиха.
- Лека, тате.
Той ме пусна да мина. Побързах към стаята си.
Няколко минути по-късно лежах смирена в леглото си, когато болката най-накрая се появи.
Беше осакатяващо нещо, това чувство, че имам огромна дупка в гърдите си, която изрязваше жизненоважните ми органи и оставяше разкъсани, незаздравели големи рани около краищата, които продължаваха да пулсират и кървят, въпреки минаващото време. Най-разумно знаех, че дробовете ми все още са непокътнати, и все пак се борех да си поема дъх и главата ми се въртеше от напразните ми опити. Сърцето ми също навярно все още биеше, но не можех да чуя звука на пулса си в ушите ми, ръцете ми бяха посинели от студ. Свих се на топка, като прегърнах ребрата си, за да се задържа цяла. Борех се за празнотата ми, за отрицанието ми, но то ме избягваше.
И все пак открих, че мога да оцелея. Бях нащрек, чувствах болката - мъчителната загуба се излъчваше от гърдите ми, като изпращаше съкрушителни вълни през крайниците и главата ми - но беше поносимо. Можех да го преживея. Сякаш не болката бе отслабнала с течение на времето, а по-скоро аз бях станала по-силна, за да я понеса.
Каквото и да се бе случило тази вечер - и няма значение дали бяха зомбитата, адреналинът или халюцинациите бяха отговорни - беше ме събудило.
За пръв път от много време насам не знаех какво да очаквам на сутринта.
ПЕТА ГЛАВА
Времето минава. Дори, когато изглежда невъзможно. Дори, когато всяко отмерване на секундомера боли като пулсирането на кръвта зад синина. Минава неравномерно, в странни наклонности и протакващи се затишия, но поне минава. Дори за мен.
Юмрукът на Чарли се стовари на масата.
- Това е, Бела! Пращам те у дома.
Вдигнах поглед от корнфлейкса си, който по-скоро побутвах, отколкото ядях, и се вгледах в Чарли с шок. Не бях следила разговора - всъщност, изобщо не знаех, че водим разговор - и не бях сигурна какво има предвид.
- Аз съм вкъщи - промълвих объркано.
- Пращам те при Рене в Джаксънвил - уточни той.
Чарли ме гледаше гневно, докато бавно усвоявах значението на думите.
- Какво съм направила? - Усетих как лицето ми се сгърчва. Беше толкова нечестно. Поведението ми през последните четири месеца не заслужаваше порицание. След онази първа седмица, която никой от нас не споменаваше, не бях пропуснала и ден от училище или работа. Оценките ми бяха перфектни. Никога не нарушавах вечерният час - никога не излизах никъде, че да го наруша изобщо. Много рядко сервирах остатъци за вечеря.
Чарли се мръщеше.
- Нищо не си направила. Това е проблемът. Ти никога не правиш нищо.
- Искаш да си навличам неприятности ли? - зачудих се аз, като свъсих озадачено вежди. Направих усилие да внимавам. Не беше лесно. Толкова бях свикнала да изключвам всичко около себе си, че ушите ми бяха като затиснати.
- Неприятностите биха били по-добре от тази... тази потиснатост през цялото време!
Това заболя малко. Бях внимателна да избягвам всякакви форми на необщителност, включително и потиснатостта.
- Не съм потисната.
- Грешна дума - грубо призна той. - Потиснатостта щеше да е по-добре - поне това щеше да е нещо. А ти си просто... безжизнена, Бела. Мисля, че това е думата, която търся.
Обвинението попадна в целта. Въздъхнах и се опитах да вкарам малко оживеност в отговорът си.
- Съжалявам, тате. - Извинението ми прозвуча малко плоско, дори и на мен така ми се стори. Мислех си, че го заблуждавам. Да държа далеч Чарли от страдане беше целият смисъл на усилията ми. Колко депресиращо бе че тези усилия са били напразни.
- Не искам да се извиняваш.
Въздъхнах.
- Тогава ми кажи какво искаш да направя.
- Бела - той се поколеба, като изучаваше лицето ми за реакцията на следващите си думи. - Скъпа, не си първият човек, който преминава през подобно нещо, както знаеш.
- Знам това. - Изражението ми беше изтощено и невпечатлено.
- Слушай, скъпа. Мисля че... че може би се нуждаеш от помощ.
- Помощ?
Той замълча за момент, докато търсеше правилните думи отново.
- Когато майка ти напусна - започна той, мръщейки се, - и те взе със себе си. - Той вдиша дълбоко. - Е, това беше доста лош период за мен.
- Знам, тате - промърморих аз.
- Но се справих - изтъкна той. - Скъпа, ти не се справяш. Чаках. Надявах се, че ще нещата ще се подобрят. - Той ме погледна и аз бързо сведох глава. - Мисля, че и двамата знаем, че нещата не стават по-добри.
- Добре съм.
Той не ми обърна внимание.
- Може би, ами, може би ако поговориш с някой за това. С професионалист.
- Искаш да се срещна с психиатър? - Гласът ми стана с една идея по-остър, когато осъзнах какво намеква.
- Може да помогне.
- А може и изобщо да не помогне.
Не разбирах много от психоанализа, но бях доста убедена, че няма да проработи освен ако темата не е относително откровена. Разбира се, можех да кажа истината - ако исках да прекарам остатъка от живота си в лудницата.
Той огледа упоритото ми изражение и премина към друга атакуваща реплика.
- Това не ми е по силите, Бела. Може би майка ти...
- Виж - казах аз с равен глас. - Ще изляза довечера, ако искаш. Ще се обадя на Джес или Анджела.
- Не искам това - сопна се той гневно. - Не мисля, че ще мога да преживея да те гледам как се стараеш повече. Никога не съм виждал някой, да се старае така. Боли ме да гледам.
Престорих се на глупава, като гледах надолу към масата.
- Не разбирам, тате. Първо си ядосан, защото не правя нищо, а после казваш, че не искаш да излизам.
- Искам да си щастлива - не, дори не чак толкова много. Просто искам да не си нещастна. Мисля, че ще имаш по-добър шанс за това, ако се махнеш от Форкс.
В очите ми проблесна първата искра на емоция от много време насам.
- Не отивам никъде - казах аз.
- Защо не? - настоя той.
- Последната ми година в училище е - ще обърка завършването ми.
- Ти си отлична ученичка - ще се справиш.
- Не искам да се пречкам на мама и Фил.
- Майка ти умира да се върнеш при нея.
- Флорида е прекалено гореща.
Той отново стовари юмрук върху масата.
- И двамата знаем какво всъщност става тук, Бела, и то не е полезно за теб. - Той си пое дълбоко дъх. - Минаха месеци. Няма обаждания, няма писма, няма контакт. Не можеш да продължиш да го чакаш.
Изгледах го яростно.Топлината почти, но не съвсем, докосна лицето ми. Отдавна не се бях изчервявала от каквато и да е емоция.
Цялата тема беше напълно забранена, както той добре знаеше.
- Не чакам нищо. Не очаквам нищо. - Казах в тих монотонен глас.
- Бела - започна Чарли с пресипнал глас
- Трябва да тръгвам за училище - прекъснах аз, като се изправих и избутах недокоснатата си закуска от масата. Хвърлих купата в мивката без изобщо да спирам, за да я измия. Не можех да понеса повече разговори.
- Ще направя планове с Джесика. - Извиках през рамо, докато вдигах чантата си, без да срещам погледа му. - Може би няма да се върна за вечеря. Ще отидем до Порт Анджелис и ще гледаме филм.
Бях изхвърчала през вратата преди да е реагирал.
В бързината си да избягам от Чарли, се оказах първата пристигнала в училище. Плюсът беше, че заех наистина добро място за паркиране. Минусът беше, че имах свободно време, а аз се опитвах да избягвам свободното време на всяка цена.
Бързо, преди да започна да мисля за обвиненията на Чарли, извадих учебникът си по математика. Отворих го на урокът, който трябваше да започнем днес и се опитах да го разбера. Да четеш математика беше дори по-лошо от това да я слушаш, но ставах все по-добра в нея. През последните няколко месеца бях прекарала десет пъти повече време с математиката, отколкото някога изобщо съм отделяла. В резултат успях да поддържам успеха си около шестица. Знаех, че господин Варнър мислеше, че подобрението ми се дължи на неговите изключителни преподавателски методи. И ако това го правеше щастлив, нямаше да му развалям илюзиите.
Насилих се да уча, докато паркингът не се запълни и не се оказах бързаща за английски. Работехме по "Животинската ферма", една лесна за усвояване тема. Нямах нищо против комунизма - беше добре дошла промяна след изтощителните романи, които съставяха по-голямата част от учебният план. Настаних се на мястото си, доволна от разсейващата лекция на господин Бърти.
Времето минаваше лесно, когато бях на училище. Звънецът би прекалено скоро. Започнах да опаковам нещата си.
- Бела?
Разпознах гласът на Майк и веднага знаех какви ще са следващите му думи още преди да ги е казал.
- Утре ще работиш ли?
Вдигнах поглед. Той се бе навел през редицата със тревожно изражение. Всеки петък ме питаше един и същ въпрос. Без значение, че дори не си бях взимала почивен ден. Е, с едно изключение преди месеци. Но той нямаше причина да ме гледа с такава загриженост. Бях примерен служител.
- Утре е събота, нали? - казах аз. Едва когато сега Чарли го изтъкна, забелязах колко безжизнен наистина звучеше гласът ми.
- Да, така е - съгласи се той. - Ще се видим по испански. - Той ми махна веднъж преди да се обърне. Вече не се опитваше да ме изпраща до следващият ми час.
Отправих се към математиката с мрачно изражение. Това беше часът, в който седях до Джесика.
Бяха минали седмици, може би месеци, откакто Джес дори ме беше поздравявала, когато се разминавахме по коридорите. Знаех, че съм я обидила с анти-социалното ми поведение и сега се сърдеше. Нямаше да бъде лесно да разговарям с нея сега - особено пък да я помоля да ми направи услуга. Претеглих възможностите си внимателно, докато се мотаех пред класната стая.
Нямаше да се изправя пред Чарли без някакъв вид социален ангажимент, за който да докладвам. Знаех, че не мога да излъжа, макар че мисълта да карам към Порт Анджелис и обратно сама - като се уверя, че километража показва точно изминатите мили, просто за всеки случай ако провери - беше много изкушителна. Майката на Джесика беше най-голямата клюкарка в града и Чарли определено щеше да попадне на госпожа Стенли по-скоро отколкото късно. И когато го направеше, щеше без съмнение да спомене пътуването. Лъжата беше изключена.
С въздишка отворих вратата.
Господин Варнър ми хвърли мрачен поглед - вече беше започнал с урока. Побързах към мястото си. Джесика не погледна към мен, когато седнах. Бях доволна, че имам петдесет минути, които да ме подготвят психически.
Часът премина дори по-бързо от английският. Малка част от скоростта се дължеше на послушната ми подготовка в пикапа тази сутрин - но най-вече изтече поради факта, че времето винаги минаваше бързо, когато ме очакваше нещо неприятно.
Направих гримаса, когато господин Варнър разпусна класът пет минути по-рано. Усмихна се, сякаш беше мил с нас.
- Джес? - Носът ми се сбърчи, когато се свих, докато я чаках да се обърне към мен.
Тя се извъртя на мястото си, за да ме погледне, гледайки ме недоверчиво.
- На мен ли говориш, Бела?
- Разбира се. - Разширих очи, за да представя невинност.
- Какво? Имаш нужда от помощ по математика ли? - Тонът й беше леко кисел.
- Не. - Поклатих глава. - Всъщност, исках да знам дали... дали ще отидеш на кино с мен довечера? Наистина се нуждая от една вечер навън. - Думите прозвучаха вдървено, като зле подадени реплики и тя ме погледна подозрително.
- Защо каниш мен? - попита тя, все още недружелюбна.
- Защото ти си първият човек, за когото се сещам, когато искам да изляза. - Усмихнах се, като се надявах, че усмивката изглежда искрена. Вероятно беше истина. Поне тя беше първият човек, за когото се сещах, когато исках да избегна Чарли. Означаваше почти същото нещо.
Тя изглеждаше малко умилостивена.
- Ами, не знам.
- Планове ли имаш?
- Не... предполагам, че мога да изляза с теб. Какво искаш да гледаме?
- Не съм сигурна какво дават - казах уклончиво. Това беше сложната част. Заблъсках мозъкът си за някаква улика - не бях ли чула някой да говори нещо за филми напоследък? Да съм видяла постер? - Какво ще кажеш за онзи с жената президент?
Тя ме погледна странно.
- Бела, този е по кината от цяла вечност.
- Оу. - Намръщих се. - Има ли нещо, което ти искаш да гледаш?
Присъщата бъбривост на Джесика избухна преди да може да се спре, докато разсъждаваше на глас.
- Ами, има една нова романтична комедия, която получава доста добри отзиви. Искам да я гледам. И баща ми наскоро гледа "Мъртва зона" и наистина му хареса.
Хванах се за обещаващото заглавие.
- За какво се разправя?
- За зомбита или нещо подобно. Той каза, че е най-страшното нещо, което е виждал от години.
- Това звучи идеално. - Предпочитам да се разправям със зомбита, отколкото да гледам романтика.
- Добре. - Тя изглеждаше изненадана от отговорът ми. Опитах се да си спомня дали харесвам страшни филми, но не бях сигурна. - Искаш ли да те взема след училище? - предложи тя.
- Разбира се.
Джесика ми се усмихна с плаха дружелюбност преди да си тръгне. Усмивката ми в отговор малко закъсня, но мисля, че тя я видя.
Остатъка от деня премина бързо, като мислите ми бяха фокусирани върху плановете ни тази вечер. Знаех от опит, че веднъж накарам ли Джесика да говори, щеше да ми се размине с няколко промърморени отговора в подходящият момент. Щеше да е нужно само минимално общуване.
Гъстата мъгла, която забуляше дните ми сега беше нещо объркващо. Бях изненадана да се открия в стаята ми, без да си спомням ясно как съм карала от училище или дори да съм отваряла вратата. Но това нямаше значение. Да губя представа за времето беше единственото нещо, което исках от живота.
Не се преборих с мъглата, когато се обърнах към гардероба си. Вцепенението ми беше по-съществено в някои места, отколкото в други. Едва осъзнавах какво гледам, докато отварях вратата, за да разкрия купчината боклуци, които държах от лявата страна на гардероба ми, под дрехите, които никога не носех.
Очите ми не погледнаха към черната торба за боклук, която съдържаше подарък ми от последният ми рожден ден, нито видях формата на стереото, което се отличаваше под черният найлон: не мислех за кървавият ужас, който бяха ноктите ми, след като бях приключила с изтръгването му от таблото.
Откачих старата чантичка, която рядко използвах, от пирона на който висеше, и затворих вратата.
Точно тогава чух някой да свири. Бързо преместих портмонето от училищната чанта в малката чантичка. Тичах така, сякаш бързането някакси щеше да накара вечерта да мине по-бързо.
Погледнах към себе си в огледалото в коридора, преди да отворя външната врата, като подредих внимателно чертите си в усмивка, и се опитах да ги задържа така.
- Благодаря ти, че идваш с мен тази вечер - казах на Джес преди да седна на пасажерското място, като се опитвах да въплътя благодарност в тона ми. Беше минало известно време откакто наистина се бях замисляла какво казвам на когото и да е било, освен Чарли. Джес беше по-трудна. Не бях сигурна кои са подходящите емоции за подражаване.
- Няма проблеми. Та, какво доведе до това? - попита Джес, когато подкара по улицата.
- До кое е довело?
- Защо внезапно реши... да излезеш? - Звучеше така, сякаш е внезапно решила да смени въпроса си по средата.
Свих рамене.
- Просто се нуждаех от промяна.
Тогава разпознах песента по радиото и бързо се пресегнах към скалата.
- Имаш ли нещо против? - попитах аз.
- Не, давай.
Претърсих станциите, докато не намерих една, която беше безобидна. Погледнах към изражението на Джес, когато новата музика изпълни колата.
Беше присвила очи.
- Откога слушаш рап?
- Не знам - казах аз. - От известно време.
- Харесва ли ти? - попита със съмнение тя.
- Разбира се.
Щеше да бъде прекалено трудно да общувам нормално с Джесика, ако трябваше да се настройвам и за музиката. Кимах с глава, като се надявах, че уцелвам ритъма.
- Добре... - Тя гледаше през предното стъкло с разширени очи.
- Та какво става между теб и Майк и тези дни? - попитах бързо.
- Ти го виждаш по-често от мен.
Въпросът не я бе накарал да говори, както се надявах.
- Трудно е да си говорим на работа - промърморих, и опитах отново. - Излизала ли си с някой напоследък?
- Не наистина. Понякога излизам с Конър. Излязох на среща с Ерик преди две седмици. – Тя извъртя очи и усетих дълга история. Вкопчих се здраво във възможността.
- Ерик Йорки? Кой кого покани?
Тя простена, като ставаше вес по-оживена.
- Той мен, разбира се! Не можах да измисля мил начин да кажа „не”.
- Къде те заведе? – настоях аз, като знаех, че ще възприеме нетърпението ми за интерес. – Разкажи ми всичко.
Тя започна разказът си и аз се настаних вече по-удобно на мястото си. Пазех строго внимание, като промърморвах в симпатия, ахках в ужас, където се налагаше. Когато приключи с историята си за Ерик, тя премина в сравнение на Конър, без изобщо да съм я подканяла.
Джес предложи да гледаме ранната прожекция на филма и да ядем по-късно. Бях щастлива да следвам това, което тя искаше – все пак и аз получавах това, което искам – Чарли да се разкара от главата ми.
Поддържах говоренето на Джес по време на филмовите реклами, за да ги игнорирам по-лесно. Но започнах да се нервирам, когато филма започна. Млада двойка се разхождаше по плажа, като се държаха влюбено за ръце и обсъждаха взаимното си привличане със сантиментална фалшивост. Устоях на желанието да покрия ушите си и да започна да си тананикам. Не се бях съгласила за романтика.
- Мислех си, че сме избрали филма със зомбитата – изсъсках на Джесика.
- Това е филма със зомбитата.
- Тогава защо още никой не е изяден? – попитах отчаяно.
Тя ме погледна с ококорени очи, които бяха почти разтревожени.
- Сигурна съм, че тази част идва – прошепна тя.
- Ще си взема пуканки. Ти искаш ли?
- Не, благодаря.
Някой изшътка иззад нас.
Позабавих се около тезгяха за отстъпки, докато наблюдавах часовника и обсъждах какъв процент от филм, дълъг деветдесет минути, би могъл да бъде прекаран в романтично изложение. Реших, че десет минути са повече от достатъчно, но се спрях точно пред вратите на киното, за да съм сигурна. Можех да чуя ужасени писъци да идват от говорителите, така че знаех, че съм почакала достатъчно.
- Пропусна всичко – промърмори Джесика, когато се върнах на мястото си. – Вече почти всички са зомбита.
- Дълга опашка. – Предложих й пуканки и тя си взе цяла шепа.
Останалата част от филма съдържаше страховити зомби атаки и безкрайно пищене от шепата хора, които бяха останали живи, като групичката им бързо намаляваше. Бях решила, че няма какво да ме притесни в това. Но се чувствах неспокойна и не бях сигурна защо отначало.
Едва към самият край, докато гледах как едно измършавяло зомби се влачи след последният крещящ оцелял, когато осъзнах какъв беше проблемът. Сцената продължаваше да мести фокуса си от ужасеното лице на героинята към мъртвото, безизразно лице на преследвача й, докато дистанцията се скъсяваше.
И тогава осъзнах, какво ми напомняше това.
Изправих се.
- Къде отиваш? Остават някъде към две минути – изсъска Джес.
- Имам нужда от питие – промърморих аз, като изтичах към изхода.
Седнах на пейката пред киното и се опитах много усилено да не мисля за иронията. Но беше иронично, като се вземеха всички неща предвид, че накрая щях да се окажа едно зомби. Това не го бях очаквала.
Не че някога не бях мечтала да се превърна в митично чудовище – просто никога един нелеп, оживял труп. Поклатих глава, като се опитвах да прекъсна мислите си, усещайки паниката. Не можех да си позволя да мисля за това, което някога си мечтаех.
Беше депресиращо да осъзная, че вече не бях героиня, че историята ми беше приключила.
Джесика излезе от киното и се поколеба, вероятно се чудеше кое е най-доброто място да ме потърси. Когато ме видя, изглеждаше облекчена, но само за момент. След това изглеждаше подразнена.
- Филмът прекалено страшен ли беше за теб? – зачуди се тя.
- Да – съгласих се аз. – Предполагам, че съм страхлива.
- Това е смешно – намръщи се тя. – Не си мислех, че си уплашена – аз бях тази, която пищеше през цялото време, но не те чух да изпищиш и веднъж. Така че не знаех защо си тръгна.
Свих рамене.
- Просто се уплаших.
Тя се успокои малко.
- Това беше най-страшният филм, който някога съм виждала. Обзалагам се, че ще имаме кошмари тази вечер.
- Без съмнение – казах аз, като се опитвах да поддържам гласът си нормален. Беше неизбежно, че ще имам кошмари, но те нямаше да са за зомбита. Тя хвърли бърз поглед към мен и погледна настрани. Може би не бях успяла с нормалният глас.
- Къде искаш да ядем? – попита Джес.
- Не ме интересува.
- Добре.
Джес започна да говори за главният актьор във филма, докато вървяхме. Кимах, докато тя се прехласваше по сексапила му, като не можех да си спомня изобщо да съм видяла не-зомбиран мъж.
Не гледах къде ме води Джесика. Само смътно осъзнавах, че вече е тъмно и по-тихо. Отне ми повече време да осъзная защо е тихо. Джесика беше спряла да бърбори. Погледнах я извинително, като се надявах, че не съм наранила чувствата й.
Джесика не гледаше към мен. Лицето й беше напрегнато – тя гледаше право напред и вървеше бързо. Докато я наблюдавах, очите й бързо се стрелнаха надясно през пътя и обратно напред.
Огледах се около себе си за пръв път.
Намирахме се на кратък интервал от неосветен тротоар. Малките наредени магазинчета по улицата бяха вече заключени за през ноща, прозорците им тъмни. Половин пресечка по-нататък лампите започваха отново и можех да видя още по-надолу ярко златните арки на Макдоналдс, към който се бяхме отправили.
От другата страна на улицата имаше един отворено заведение. Прозорците бяха покрити отвътре и имаше неонови надписи, реклами на различни марки бира, които блестяка отпред. Най-големият надпис в ослепително зелено, беше името на бара – При Едноокият Пит. Зачудих се дали не е с някаква пиратска тематика, която не беше видима отвън. Металната врата беше отворена – беше слабо осветено вътре, с тихото мърморене на много гласове и звукът на лед, който пада в чашите, се носеше през улицата. Облегнати срещу стената до врата бяха четирима мъже.
Погледнах към Джесика. Очите й бяха фиксирани на пътеката пред нея, докато се движеше бързо. Не изглеждаше изплашена – просто предпазлива, като се опитваше да не привлича внимание към себе си.
Спрях без да мисля, като погледнах обратно към четиримата мъже със силно усещане на дежа ву. Това беше различен път, различна нощ, но усещането беше същото. Единият от тях дори беше нисък и тъмнокос. Като спрях и се извърнах към тях, онзи погледна с интерес.
Гледах ги, замръзнала на тротоара.
- Бела? – прошепна Джес. – Какво правиш?
Поклатих глава, без и аз да знам със сигурност.
- Мисля, че ги познавам... – промърморих.
Какво правех? Би трябвало да бягам от този спомен колкото се може по-бързо, да блокирам картината на четиримата облегнати мъже в съзнанието си, да се защитя с празнотата, без която не можех да функционирам. Защо пристъпвах замаяна на улицата?
Изглеждаше прекалено голямо съвпадение да бъда в Порт Анджелис с Джесика, дори на тъмна улица. Очите ми се фокусираха върху дребничкият, като се опитвах да съпоставя чертите в спомена си с тези на мъжа, който ме бе заплашил онази вечер преди почти цяла година. Чудех се дали има някакъв начин, по който да разпозная мъжа, дали наистина бе той. Тази конкретна част от онази конкретна вечер беше доста смътна. Тялото ми си го спомняше по-добре от мозъкът ми – напрежението в краката ми, докато се опитвах да реша дали да бягам или да остана на място, сухотата в гърлото ми, докато се борех да надам приличен вик, опънатата кожа върху кокалчетата ми, когато стиснах ръце в юмруци, тръпките, които пробягаха по гръбнака ми, когато тъмнокосият мъж ме нарече „захарче”...
Имаше неопределена, по един начин загатната заплаха в тези мъже, които нямаха нищо общо с онази нощ. Произлизаше от факта, че бяха непознати, и беше тъмно тук, и те бяха повече от нас – нищо по-конкретно от това. Но беше достатъчно, че в гласът на Джесика пропука паника, когато извика след мен.
- Бела, хайде!
Не й обърнах внимание, като вървях бавно напред, без дори да съм направила съзнателното решение да движа краката си. Не разбирах защо, но мъглявата заплаха, която представляваха мъжете, ме влечеше към тях. Беше неразумен импулс, но не бях усещала никакъв импулс от толкова много време... Последвах го.
Нещо непознато пулсираше във вените ми. Адреналин, осъзнах аз, дълго отсъстващ от системата ми, биеше пулсът ми по-бързо и се бореше срещу липсата на чувства. Беше странно – защо адреналинът се надигаше там, където нямаше страх? Беше почти сякаш е ехо на последният път, когато стоях така, на тъмна улица в Порт Анджелис с непознати.
Не виждах причина за страх. Не можех да си представя какво е останало на света, от което да се страхувам, поне не физически. Едно от няколкото предимства да изгубиш всичко.
Бях по средата на улицата, когато Джесика ме настигна и сграбчи ръката ми.
- Бела! Не можеш да отидеш на бар! - изсъска тя.
- Няма да влизам вътре - казах разсеяно, като откопчих ръката си. - Просто искам да видя нещо...
- Луда ли си? - прошепна тя. - Да се самоубиеш ли искаш?
Този въпрос улови вниманието ми и очите ми се фокусираха върху нея.
- Не, не искам. - Гласът ми звучеше отбранителен, но беше истина. Не бях склонна към самоубийство. Дори в началото, когато смъртта определено щеше да е облекчение, не я обмислях. Дължах прекалено много на Чарли. Чувствах се прекалено отговорна за Рене. Трябваше да мисля за тях.
А и бях дала обещание да не направя нищо глупаво или безразсъдно. Поради всички тези причини все още дишах.
Припомняйки си обещанието, почувствах жегване на вина, но това което правех сега не се броеше наистина. Не беше като да опирам нож срещу китките си.
Очите на Джесика бяха ококорени, устата й беше зяпнала. Въпросът й за самоубийството беше риторичен, осъзнах прекалено късно аз.
- Върви да ядеш - насърчих я аз, като махнах към заведението за бързо хранене. Не ми харесваше начина, по който ме гледаше. - Ще те настигна след минутка.
Обърнах се с гръб към нея, обратно към мъжете, които ни наблюдаваха с развеселени, любопитни очи.
- Бела, веднага спри това!
Мускулите ми се заключиха на място, накараха ме да замръзна там, където стоях. Защото не беше гласът на Джесика, който ме порицаваше сега. Беше яростен глас, познат глас, прекрасен глас - мек като кадифе, дори и когато беше разярен.
Беше неговият глас - изключително внимавах да не си помисля името му - и бях изненадана, че звукът не ме повали на колене ми и не ме накара да се свия на асфалта от мъка по изгубеното. Но нямаше болка, нямаше нищо изобщо.
В момента, в който чух гласът му, всичко ми се изясни. Сякаш главата ми внезапно изплува от някакъв тъмен басейн. Усещах всичко повече от всякога - гледка, звук, чувството на студеният вятър, който не бях усетила да духа остро срещу лицето ми, миризмите, които идваха от отворените врати на бара.
Огледах се наоколо в шок.
- Върни се при Джесика - прекрасният глас ми поръча, все още ядосан. - Ти обеща - нищо глупаво.
Бях сама. Джесика стоеше на няколко крачки от мен, като ме гледаше с изплашени очи. Облегнати на стената, непознатите наблюдаваха объркани, като се чудеха какво правя, стоейки неподвижно по средата на улицата.
Поклатих глава, като се опитвах да разбера. Знаех, че не е там, и въпреки това го чувствах невероятно близо, близо за пръв път от... от краят. Гнева в гласът му беше разтревожен, същият гняв, който някога беше много познат - нещо, което не бях чувала като че ли от цял живот.
- Пази обещанието си. - Гласът се изплъзваше, сякаш звука на някакво радио беше намален.
Започвах да подозирам, че имам някакъв вид халюцинации. Задействани без съмнение от спомена - дежа ву-то, странната познатост в ситуацията.
Премислих бързо вероятностите в главата си.
Първа възможност: Аз съм луда. Това беше общоприетото название за хора, които чуват гласове в главата си.
Вероятно е.
Втора възможност: Подсъзнанието ми даваше това, от което си мислеше, че се нуждая. Това бе сбъднато желание - моментно облекчение от болката, като ме обгръщаше с неправилната идея, че на него му пука дали ще живея или умра. Излъчваше какво би казал ако а) беше тук и б) беше притеснен по някакъв начин от нещо лошо, което ми се случва.
Също вероятно.
Не можех да видя трета възможност, така че се надявах, че е втората и че подсъзнанието ми се бе развилняло, отколкото възможността да бъда вкарана в лудница.
Въпреки това реакцията ми едва ли можеше да се нарече разумна - бях благодарна. Звукът на гласа му беше нещо, за което се страхувах, че губя и така че повече от всичко останало, бях изпълнена с благодарност, че подсъзнанието ми се крепеше на този звук по-добре от съзнателната ми част.
Не ми беше позволено да мисля за него. Това беше нещо, което си налагах много строго. Разбира се, понякога се изпусках - все пак съм само човек. Но ставах все по-добра, така че болката беше нещо, което избягвах в течение на дни сега. Размяната беше нестихващата празнота. Между болката и нищото, бях избрала нищото.
Сега очаквах болката. Не бях вкочанена - сетивата ми бяха необичайно усилени след толкова много месеци в мъгла - но нормалната болка не се появи. Единственото мъчение беше разочарованието, че гласът му отслабваше.
Имаше втори избор.
Би било разумно да се обърна и да побегна надалеч от това потенциално унищожително - и определено писихически нестабилно - развитие. Би било глупаво да окуражавам халюцинации.
Гласът му отслабваше.
Направих още една крачка напред, само за да проверя.
- Бела, обърни се - изръмжа той.
Въздъхнах от облекчение. Гневът беше точно това, което исках да чуя - фалшиво, изфабрикувано доказателство, че му пукаше, един съмнителен подарък от подсъзнанието ми.
Изминаха няколко секунди, докато осъзная всичко това. Малката ми публика наблюдаваше любопитно. Вероятно изглеждаше така, сякаш се колебая дали да отида при тях или не. Как можеха да знаят, че стоя там и се радвам на неочакван момент на лудост?
- Здрасти - извика един от мъжете, гласът му едновременно уверен и малко саркастичен. Беше със светла кожа и светла коса, и стоеше с убеждението на някой, който се намира за хубав. Не можех да кажа дали наистина е такъв, или не. Имах предразсъдъци.
Гласът в главата ми отвърна с остро ръмжене. Усмихнах се и самоувереният мъж изглежда прие това като насърчение.
- Може ли да ти помогна с нещо? Изглеждаш изгубена. - Той се ухили и ми смигна.
Пристъпих внимателно над канавката, която течеше с черна вода, поради тъмното.
- Не. Не съм изгубена.
Сега, когато бях по-близо - и очите ми се фокусираха - анализирах лицето на ниският, тъмнокос мъж. Не ми беше познато по какъвто и да е начин. Изпитах любопитно чувство на разочарование, че това не беше ужасния мъж, който се бе опитал да ме нарани преди почти цяла година.
Гласът в главата ми бе замлъкнал.
Ниският мъж забеляза погледа ми.
- Да те почерпя с едно питие? - предложи нервно той, като изглеждаше поласкан, че се бях вгледала точно в него.
- Нямам години.
Той беше объркан - сигурно се чудеше защо съм дошла при тях. Почувствах се задължена да обясня.
- От другата страна на улицата ми заприличахте на някой, когото познавам. Съжалявам, моя грешка.
Нишката, която ме бе издърпала през улицата се скъса. Тези не бяха опасните мъже, които си спомнях. Вероятно бяха добри момчета. Безопасни. Изгубих интерес.
- Няма проблеми - каза самоувереният блондин. - Остани да се помотаеш с нас.
- Благодаря, но не мога. - Джесика се колебаеше в средата на улицата, очите й разширени от ярост и предателство.
- О, само няколко минутки.
Поклатих глава и се върнах обратно при Джесика.
- Да отиваме да ядем - предложих аз, като едва я погледнах. Макар и за момент да изглеждах освободена от зомбясалата разсеяност, бях все още отчуждена. Умът ми беше преокупиран. Безопасната, мъртва вкочаненост не се появи и с всяка минута ставах все по-разтревожена без завръщането й.
- Какво си въобразяваше? - скастри ме Джесика. - Не ги познаваш - можеха да бъдат психопати!
Свих рамене, като ми се искаше да изостави темата.
- Просто ми се стори, че познавам единият.
- Толкова си странна, Бела Суон. Имам чувството, че не те познавам.
- Извинявай. - Не знаех какво друго да отвърна на това.
Вървяхме към Макдоналдс в мълчание. Обзалагам се, че й се искаше да бе взела колата, вместо да извървим краткото разстояние от киното, така че да можем да използваме Макдрайва. Сега тя бе толкова нетърпелива вечерта да привърши, както бях аз от началото.
Опитах се няколко пъти да започна разговор, докато ядяхме, но Джесика не ми съдействаше особено. Сигурно много я бях обидила.
Когато се върнахме обратно в колата, тя настрои радиото обратно на любимата й станция и увеличи звука прекалено силно, за да позволява някакви лесни разговори.
Не ми се налагаше да полагам обичайните усилия, за да игнорирам музиката. Макар че за пръв път умът ми не беше предпазливо вцепенен и празен, имах прекалено много за мислене, за да се заслушам в лириките.
Очаквах празнотата да се върне или болката. Защото болката трябваше да дойде. Бях нарушила собствените си правила. Наместо да страня от спомените, бях се отправила към тях, за да ги поздравя. Бях чула толкова ясно гласът му в главата си. Щеше да ми се върне тъпкано, бях сигурна в това. Особено ако не можех да върна мъглата, за да се защитя. Чувствах се прекалено оживена и това ме плашеше.
Но облекчението все още беше най-силното чувство в тялото ми - облекчение, което идваше от самото ядро на съществуването ми.
Колкото и да се борех да не мисля за него, не се борех да забравя. Тревожех се - късно през ноща, когато изтощението от липсата на сън разбиваше защитата ми - че всичко ми се изплъзва. Че умът ми е сито, и че вероятно някой ден няма да мога да си спомня точният цвят на очите му, чувството на студената му кожа или звукът на гласът му. Не можех да си мисля за тях, но трябваше да ги помня.
Защото имаше само едно, в което трябваше да вярвам, за да мога да живея - трябваше да знам, че той съществува. Това беше всичко. Всичко друго можех да понеса. Стига той да съществува.
Ето защо бях повече като в капан във Форкс, отколкото някога съм била, защо спорех с Чарли, когато той предложи промяна. Честно казано, нямаше да има значение - никой никога нямаше да се върне тук.
Но ако отидех в Джаксънвил или някъде другаде, където е слънчево и непознато, как можех да съм сигурна, че той е бил истински? Убеждението можеше да изчезне на място, където не можех да си го представя... и ето това не можех да преживея.
Забранено ти е да си спомняш, а си ужасен да забравиш - беше труден път за вървене.
Бях изненадана, когато Джесика спря колата пред къщата ми. Пътуването не бе отнело дълго, но колкото и кратко да изглеждаше, не можех да повярвам, че Джесика може да изтрае толкова време без да говори.
- Благодаря ти, че излезе с мен, Джес - казах аз, докато отварях вратата. - Това беше... забавно. - Надявах се, че "забавно" е подходящата дума.
- Разбира се - промърмори тя.
- Съжалявам за... след филма.
- Както и да е, Бела. - Тя гледаше през предното стъкло вместо да гледа към мен. Тя изглежда ставаше все по-ядосана, отколкото да го преодолява.
- Ще се видим в понеделник, нали?
- Аха. Чао.
Предадох се и затворих вратата. Тя откара, все още без да гледа към мен.
Бях забравила за нея по времето, когато влязох вкъщи.
Чарли ме чакаше в средата на коридора, като ръцете му бяха скръстени пред гърдите и свити на юмруци.
- Здрасти, тате - казах разсеяно, докато минавах покрай Чарли, отправяйки се към стъпалата. Мислех си прекалено дълго време за него, и исках да се кача горе преди да ме е настигнал.
- Къде беше досега? - настоя да узнае Чарли.
Погледнах изненадано баща ми.
- Отидохме на кино в Порт Анджелис с Джесика. Както ти казах тази сутрин.
- Хмф - изсумтя той.
- Това добре ли е?
Той изучаваше лицето ми и очите му се разшириха, сякаш бе забелязал нещо неочаквано.
- Да, това е прекрасно. Забавлява ли се?
- Разбира се - казах аз. - Гледахме как зомбита изяждат хора. Беше страхотно.
Очите му се присвиха.
- Лека, тате.
Той ме пусна да мина. Побързах към стаята си.
Няколко минути по-късно лежах смирена в леглото си, когато болката най-накрая се появи.
Беше осакатяващо нещо, това чувство, че имам огромна дупка в гърдите си, която изрязваше жизненоважните ми органи и оставяше разкъсани, незаздравели големи рани около краищата, които продължаваха да пулсират и кървят, въпреки минаващото време. Най-разумно знаех, че дробовете ми все още са непокътнати, и все пак се борех да си поема дъх и главата ми се въртеше от напразните ми опити. Сърцето ми също навярно все още биеше, но не можех да чуя звука на пулса си в ушите ми, ръцете ми бяха посинели от студ. Свих се на топка, като прегърнах ребрата си, за да се задържа цяла. Борех се за празнотата ми, за отрицанието ми, но то ме избягваше.
И все пак открих, че мога да оцелея. Бях нащрек, чувствах болката - мъчителната загуба се излъчваше от гърдите ми, като изпращаше съкрушителни вълни през крайниците и главата ми - но беше поносимо. Можех да го преживея. Сякаш не болката бе отслабнала с течение на времето, а по-скоро аз бях станала по-силна, за да я понеса.
Каквото и да се бе случило тази вечер - и няма значение дали бяха зомбитата, адреналинът или халюцинациите бяха отговорни - беше ме събудило.
За пръв път от много време насам не знаех какво да очаквам на сутринта.
ПЕТА ГЛАВА
0 коментара:
Публикуване на коментар
Благодарим за коментара! :)