10. ЛИВАДАТА
Джейкъб не се обади.
Първият път, когато се обадих, отговори Били и ми каза, че Джейкъб е все още на легло. Станах любопитна, като проверих дали Били го е завел на доктор. Били каза, че го е направил, но поради някаква причина не се успокоих, не му повярвах наистина. Обаждах се отново, по няколко пъти през следващите два дена, но никой не вдигна повече.
В събота реших да отида да го видя, по дяволите поканата. Но малката червена къща беше празна. Това ме изплаши - толкова болен ли беше Джейкъб, че имаше нужда да отиде в болницата? Минах през болницата на връщане за вкъщи, но сестрата от приемното ми каза, че нито Джейкъб или Били са идвали.
Накарах Чарли да се обади на Хари Клиъруотър веднага щом се прибра от работа. Чаках нетърпеливо, докато Чарли бъбреше със старият си приятел - разговорът сякаш се проточи цяла вечност, без дори Джейкъб да бъде споменат. Изглежда, че Хари е бил в болницата... някакъв вид тестове за сърцето. Челото на Чарли се смръщи, но Хари се шегуваше с него, като твърдеше, че това е нищо, докато Чарли не се смееше отново. Само тогава, когато Чарли попита за Джейкъб и сега неговата страна от разговора не даде много информация за преработване, само много "хмм"-та и "аха"-та. Барабаних с пръсти по шкафа до него, докато той не положи ръка върху моята, за да ме спре.
Накрая Чарли затвори телефона и се обърна към мен.
- Хари каза, че има някакъв проблем с телефонните линии и затова не си могла да се свържеш с тях. Били е завел Джейк при докторът там и изглежда, че има моно. Наистина е изморен, а Били е казал никакви посетители - докладва той.
- Никакви посетители? - настоях недоверчиво.
Чарли повдигна вежда.
- Сега недей да се натрапваш, Белс. Били знае какво е добро за Джейк. Ще бъде на крака в скоро време. Бъди търпелива.
Не си насилих късмета. Чарли беше прекалено разтревожен за Хари. Това очевидно бе по-важната тема - нямаше да е редно да му досаждам с моите по-дребни тревоги. Вместо това се качих горе в стаята си и включих компютърът. Открих един медицински сайт и написах "мононуклеоза" в търсачката.
Всичко, което знаех за моното бе, че би трябвало да го получиш от целуване, което очевидно не беше случаят с Джейк. Прегледах бързо симптомите - температурата определено я имаше, но останалите? Никакво ужасно възпалено гърло, никакво изтощение, нито главоболия, поне не и преди да се прибере вкъщи от киното - беше казал, че е в "цветущо здраве". Наистина ли толкова бързо се хващаше? От статията ми се стори, че възпаленото гърло идва първо.
Изгледах мониторът и се зачудих защо всъщност правя това. Защо се чувствам толкова... толкова подозрителна, сякаш не вярвах на историята на Били? Защо Били ще лъже Хари?
Вероятно само се държа глупаво. Просто се тревожех и ако трябва да сме честни, се страхувах от това да не ми е позволено да виждам Джейкъб - нервираше ме.
Прегледах бегло останалата част от статията, като търсех повече информация. Спрях, когато стигнах до частта, че моно може да продължи повече от месец.
Месец? Челюстта ми увисна.
Но Били не можеше да насили без-посетители нещото за толкова време. Разбира се, че не. Джейк щеше да полудее в леглото толкова време, без да има с кого да си говори.
А и освен това, от какво се страхуваше Били? Статията казваше, че човек, който има моно трябва да избягва физическата активност, но не пишеше нищо за посетители. Болеста не беше много заразна.
Реших да дам една седмица на Били, преди да стана нахална. Една седмица беше щедро от моя страна.
Една седмица беше дълга. До сряда бях убедена, че няма да оцелея до събота.
Когато реших да оставя Били и Джейкъб сами за една седмица, не вярвах наистина, че Джейкъб ще спазва правилата на Били. Всеки ден като се връщах от училище, изтичвах до телефона, за да проверя за съобщения. Никога нямаше такива.
Три пъти се изметнах, като се опитах да му се обадя, но телефонните линии все още не работеха.
Бях прекалено много време в къщата и прекалено много сама. Без Джейкъб и адреналинът ми и разсейванията ми, всичко което бях потискала започна да пълзи обратно към мен. Сънищата се засилиха отново. Вече не можех да видя краят им. Просто ужасното нищо - половината време в гората, другата половина в празното папратово море, където бялата къща вече не съществуваше. Понякога Сам Ълий беше там в гората и ме наблюдаваше отново. Не му обърнах внимание - нямаше никаква утеха в присъствието му - не ме караше да се чувствам по-малко сама. Не ме спираше да се събуждам с писъци нощ след нощ.
Дупката в гърдите ми беше по-ужасна от всякога. Мислех си, че държа всичко под контрол, но открих, че се свивам, ден след ден, като стискам страните си и се боря за въздух.
Не се справях добре сама.
Бях изключително облекчена на сутринта, когато се събудих - с писъци, разбира се - и си спомних, че днес е събота. Днес щях да се обадя на Джейкъб. И ако телефонните линии все още не работеха, тогава щях да отида до Ла Пуш. По един или друг начин, днешният ден щеше да е по-добър от останалата самотна седмица.
Набрах номера и почаках без големи надежди.
Изненадах се, когато Били вдигна на второто позвъняване.
- Ало?
- Оу, ей, телефоните работят отново! Здрасти, Били. Бела е. Просто се обаждам, за да видя как я кара Джейкъб. Готов ли е за посетители вече? Мислех си да намина...
- Съжалявам, Бела - прекъсна ме Били и се зачудих дали не гледа телевизия - звучеше разсеян. - Той не е тук.
- Оу. - Отне ми секунда. - Значи се чувства по-добре?
- Аха. - Били се поколеба за прекалено дълго. - Оказва се, че все пак не е моно. Само някакъв друг вирус.
- Оу. Та... къде е той?
- Отиде да закара едни приятели до Порт Анджелис - мисля, че ще хванат два филма или нещо такова. Няма да е тук през целият ден.
- Е, това е облекчение. Толкова се тревожех. Доволна съм, че се чувства достатъчно добре, за да излезе. - Гласът ми звучеше ужасно неискрен, докато бъбрех.
Джейкъб се чувстваше по-добре, но не достатъчно добре, за да ми се обади. Беше излязъл с приятели. Седях си вкъщи, като ми липсваше все повече с всеки изминал час. Бях самотна, разтревожена, оттегчена... продупчена - и сега и изоставена, когато осъзнах, че седмицата, през която бяхме разделени, не е имала същият ефект върху него.
- Нещо конкретно ли искаше? - попита Били учтиво.
- Не, всъщност не.
- Е, ще му кажа, че си се обадила - обеща Били. - Чао, Бела.
- Чао - отвърнах аз, но той вече бе затворил.
Останах за момент с телефонът в ръката ми.
Джейкъб сигурно си е променил мнението, точно както се опасявах. Щеше да послуша съвета ми и да не си губи повече времето с някой, който не може да отвърне на чувствата му. Усетих как кръвта се дръпва от лицето ми.
- Нещо не е наред ли? - попита Чарли, докато слизаше надолу по стъпалата.
- Не - излъгах аз, като затворих телефона. - Били казва, че Джейкъб се чувства по-добре. Не е било моно. Така че всичко е наред.
- Той ли ще дойде тук или ти отиваш там? - попита разсеяно Чарли, като започна да ровичка из хладилника.
- Нито едното или другото - признах аз. - Той е излязъл с други приятели.
Тона в гласът ми накрая улови вниманието на Чарли. Той погледна към мен внезапно разтревожен, ръцете му замръзнали около пакет със сирене на парчета.
- Не е ли малко рано за обяд? - попитах колкото безгрижно успях, като се опитвах да го разсея.
- Не, просто опаковам някои неща, които да занеса на реката...
- О, днес ще има риболов?
- Ами, Хари се обади... а и не вали. - Той бе направил малка купчина от храна на шкафа, докато говореше. Внезапно отново вдигна поглед, сякаш бе осъзнал нещо. - Да не би да искаш да остана с теб, след като Джейк го няма?
- Няма проблеми, тате - казах аз, като се опитвах да звуча уверено. - Рибата хапе по-добре, когато времето е хубаво.
Той ме гледаше, като нерешителността беше ясно изписана върху лицето му. Знаех, че се тревожи, страхуваше се да ме остави сама в случай, че отново стана "безжизнена".
- Сериозно, тате. Мисля да се обадя на Джесика - измислих си бързо аз. Предпочитам да съм сама, отколкото той да не ме изпуска от око цял ден. - Имаме да учим за един тест по математика. Помощта й ще ми дойде добре. - Тази част беше истина. Но щеше да се наложи да се оправя и без нея.
- Това е добра идея. Прекарваш толкова много време с Джейкъб, че останалите ти приятели могат да си помислят, че си ги забравила.
Усмихнах се и кимнах така, сякаш ме бе грижа какво мислят другите ми приятели.
Чарли започна да се обръща, но тогава се извърна отново с разтревожено изражение.
- Ей, нали ще учите или тук или у Джес, нали така?
- Разбира се, къде другаде?
- Ами, просто искам да си внимателна и да стоиш далеч от гората, както ти казах и преди.
Отне ми минута да разбера, като се има предвид колко бях разсеяна.
- Още неприятности с мечки?
Чарли кимна, намръщен.
- Имаме липсващ планинар - рейнджърите открили лагерът му рано тази сутрин, но без следа от него. Имало е няколко много големи животински стъпки... разбира се, тези е може и да са наминали по-късно, като са помирисали храната... Както и да е, в момента слагат капаните.
- Оу - казах неясно аз. Не слушах наистина предупрежденията му - бях много по-разстроена от ситуацията с Джейкъб, отколкото от възможността да бъда изядена от мечка.
Бях доволна, че Чарли бързаше. Не ме изчака да се обадя на Джесика, така че не ми се наложи да изиграя тази шарада. Минах през действието да си събера учебниците на кухненската маса, за да ги подредя в чантата си - това вероятно бе пресилено и ако той не бързаше толкова за реката, вероятно щеше да стане подозрителен.
Бях толкова заета да изглеждам заета, че жестоко пустият ден, който ми предстояше ме повали чак след като гледах как отпрашва с колата. Отнеха ми само две минути взиране в мълчаливият кухненски телефон, за да реша, че няма да остана вкъщи днес. Премислих възможностите си.
Нямаше да се обадя на Джесика. Доколкото мога да кажа, Джесика вече бе преминала към тъмната страна.
Можех да отида до Ла Пуш и да взема мотоциклета си - привлекателна мисъл, но с един малък проблем - кой щеше да ме закара до спешното, ако се нуждаех от него след това?
Или... вече имах картата и компасът ни в пикапа. Бях доста убедена, че разбирам достатъчно добре процесът, за да не се изгубя. Може би щях да елиминирам два пътя днес, като изпреваря графикът ни за тогава, когато Джейкъб щеше да реши да ме удостои с присъствието си отново. Отказвах да мисля след колко време ли ще е това. Или щеше да е никога.
Почувствах малко свиване от вина, като осъзнах как ще се почувства Чарли относно това, но не й обърнах внимание. Просто не можех да остана отново в къщата днес.
Няколко минути по-късно бях на познатата магистрала, която не водеше към никъде конкретно. Бях спуснала прозорците и карах толкова бързо, доколкото бе здравословно за пикапът ми, като се опитвах да се наслаждавам на вятъра срещу лицето ми. Беше облачно, но почти сухо - доста хубав ден за Форкс.
Потеглянето ми отне повече време, отколкото щеше да отнеме на Джейкъб. След като паркирах на обичайното място, трябваше да прекарам петнайсет минути в изучаване на малката игла на компасът и маркировките на сега износената ни карта. Когато бях разумно убедена, че следвам правилната линия на картата, потеглих към дърветата.
Гората беше изпълнена с живот днес, всички малки животинки се радваха на моментната сухота. Обаче някакси дори и с чуруликащите птички и жужащите насекоми около главата ми и спорадичното пробягване на полската мишка през шубраците, гората изглеждаше по-зловеща днес - напомняше ми на най-скорощният ми кошмар. Знаех си, че е просто защото съм сама, като ми липсваше безгрижното свирукане на Джейкъб и звукът от друг чифт крака, които джвакат по влажната земя.
Чувството на безпокойство ставаше все по-силно, колкото повече надълбоко влизах в гората. Дишането започна да става по-трудно - не от напрягане, а защото имах проблеми с тъпата дупка в гръдният си кош отново. Държах ръцете си притиснати около тялото ми и се опитвах да разкарам мъката от мислите ми. Почти ми се искаше да се върна обратно, но не исках усилията, които вече бях направила да отидат напразно.
Ритъмът на стъпките започна да вцепенява умът и болката ми, докато крачех напред. Дишането ми стана равно накрая, и се радвах, че не се бях отказала. Ставах все по-добра в прекрачването на храсти - можех да видя, че вървя по-бързо.
Не бях осъзнала колко по-ефикасно се движа. Мислех си, че съм покрила поне три километра и дори не бях започнала да се оглеждам за нея. И тогава с грубост, която ме дезориентира, прекрачих малък свод, направен от корените на две кленови дървета - като избутах папратите, които ми стигаха до гърдите - и се озовах в ливадата.
Беше същото място, както моментално бях убедена. Никога не бях виждала друго толкова симетрично поле. Беше идеално кръгло, сякаш някой несъзнателно е направил безукорният кръг, като бе изтръгнал дърветата, но не бе оставил никакви доказателства от насилие във вълнистата трева. От изток можех да чуя тихото ромолене на поточето.
Мястото не бе толкова поразително без слънчевата светлина, но бе все така красиво и спокойно. Не беше сезонът на дивите цветя - земята беше покрита с гъста, висока трева, която се гънеше от лекият бриз като вълнички по езеро.
Беше същото място... но не съдържаше това, което търсех.
Разочарованието беше почти толкова моментално, колкото и разпознаването. Строполих се на мястото си, като коленичих на ръба на поляната, като започнах да дишам тежко.
Какъв беше смисълът да отивам по-надалеч? Нищо не витаеше тук. Нищо друго освен спомени, които можех да повикам винаги, когато поисках, ако някога изобщо исках да понеса съпътстващата болка - болката ме бе обзела сега, бе ме вкочанила. Нямаше нищо специално в това място без него. Не бях много сигурна какво се надявах да почувствам тук, но ливадата беше пуста на атмосфера, пуста от всичко, точно като всичко останало. Точно като в кошмарите ми. Главата ми се въртеше замаяно.
Поне бях дошла сама. Почувствах прилив на благодарност, когато осъзнах това. Ако бях открила ливадата с Джейкъб... е, нямаше да има как да скрия пропастта, в която бях пропаднала сега. Как щях да обясня начинът, по който се разпадах на парчета, начинът, по който се бях свила на топка, за да се опазя от празната дупка, която ме разкъсваше? Беше много по-добре, че нямах публика.
А и нямаше да има нужда да обяснявам на когото и да е било, защо бързах толкова да си тръгна. Джейкъб щеше да предположи, че след толкова много проблеми да открием тъпото място, ще ми се иска да прекарам малко повече от няколко секунди там. Но вече се опитвах да намеря сили да се изправя отново на краката си, като се насилвах да се отпусна от свитата топка, за да мога да избягам. Имаше прекалено много болка в това пусто място за понасяне - щях да изпълзя оттук, ако ми се налагаше.
Какъв късмет, че бях сама!
Сама. Повторих думата с мрачно удоволствие, като се изправях на краката си, въпреки болката. В същият този момент, една фигура излезе от северната страна на гората, на около трийсетина крачки от мен.
Замайваща гама от емоции ме заля за секунда. Първата беше изненада - бях далеч от която и да е пътека тук, а и не очаквах компания. Тогава, когато очите ми се фокусираха върху неподвижната фигура, като видях крайната вцепененост и бледата кожа, прилив на пронизваща надежда ме разлюля. Жестоко я потиснах, като се борех срещу по равно острият удар на агонията, докато очите ми продължиха да към лицето под черната коса, лицето което не бе онова, което исках да видя. Следваше страхът - това не бе лицето, за което скърбях, но бе достатъчно познато, за да знам, че човекът пред мен не е изгубил се планинар.
И най-накрая, чувството за разпознаване.
- Лорънт! - извиках аз в изненадано удоволствие.
Това бе неразумна реакция. Вероятно трябваше да се спра на страхът.
Лорънт беше част от бандата на Джеймс, когато се запознахме за пръв път. Той не се бе замесил в ловът, който последва - ловът, в който аз бях плячката - но това беше само, защото се страхуваше - бях защитена от по-голяма група от неговата. Щеше да е различно, ако случаят не беше такъв - тогава той не бе имал угризения срещу идеята да бъда тяхно ястие. Разбира се, може и да се е променил, защото бе заминал за Аляска да живее с другата цивилизована група там, другото семейство, което отказваше да пие човешка кръв поради етически причини. Другото семейство като... но не си позволих да си помисля името.
Да, страхът щеше да има повече смисъл, но всичко което чувствах беше огромна радост. Ливадата отново беше вълшебно място. По-тъмно вълшебство отколкото очаквах, за да съм сигурна, но все пак вълшебство. Ето я връзката, която търсех. Доказателството, колкото и слабо да беше, че - някъде в същият свят, в който живеех и аз - той съществуваше.
Струваше ми се невъзможно, че Лорънт изглеждаше точно същият. Предполагам, че бе много глупаво и човешко да очакваш някаква промяна през изминалата година. Но имаше нещо... не можех точно да го определя.
- Бела? - попита той, като изглеждаше по-удивен, отколкото аз се чувствах.
- Спомняш си. - Усмихнах се. Беше глупаво да съм толкова горда, че един вампир знае името ми.
Той се ухили.
- Не очаквах да те видя тук. - Той закрачи към мен, изражението му развеселено.
- Не е ли обратното? Аз все пак живея тук. Мислех си, че си отишъл в Аляска.
Той спря на около десетина крачки разстояние, като наклони главата си на едната страна. Лицето му бе най-красивото, което бях виждала от, както ми се струваше, цяла вечност. Изучавах чертите му със странно алчно чувство на избавление. Ето някой, пред когото нямаше нужда да се преструвам - някой, който вече знаеше всичко, което никога нямаше да кажа.
- Права си - съгласи се той. - Наистина бях в Аляска. И все пак, не очаквах... Когато открих мястото на Калън празно. Реших, че са заминали.
- Оу. - Прехапах устни, когато името накара кървавите краища на раната ми да запулсират. Отне ми около секунда да се съвзема. Лорънт чакаше с любопитни очи.
- Наистина заминаха - успях накрая да му кажа.
- Хмм - промърмори той. - Изненадан съм, че са те оставили. Не им ли беше нещо като домашен любимец? - Очите му бяха невинни от преднамерена обида.
Усмихнах се криво.
- Нещо такова.
- Хмм - каза той, отново замислен.
И точно в този момент осъзнах защо ми изглежда същият - прекалено много същият. След като Карлайл ни каза, че Лорънт е останал при семейството на Таня, бях започнала да си го представям при редките случаи, когато изобщо си помислях за него, със същите златни очи каквито семейство... Калън - насилих се да изплюя името, трепвайки - имаха. Които всички добри вампири имаха.
Направих неволна крачка назад, и любопитните му, тъмно червени очи проследиха движението.
- Често ли те посещават? - попита той, все така небрежно, но тежестта му се премести към мен.
- Излъжи - красивият кадифен глас прошепна разтревожено от паметта ми.
Сепнах се от неговият глас, но не би трябвало да ме изненадва. Не се ли намирах в момента в най-голямата опасност, която човек може да си представи? Моторите бяха безопасни като котенца в сравнение с това.
Направих това, което ми нареди гласът.
- От време на време. - Опитвах се да звуча спокойна. - Времето ми изглежда по-дълго на мен, както можеш да си представиш. Нали знаеш как се разсейват лесно... - Започвах да бърборя. Накарах се да млъкна.
- Хмм - каза отново той. - Къщата миришеше така, сякаш е празна от известно време...
- Трябва да лъжеш по-добре от това, Бела - притисна ме гласът.
Опитах се.
- Ще трябва да спомена на Карлайл, че си наминал. Той ще съжалява, че са изпуснали визитата ти. - Престорих се, че се замислям за момент. - Но вероятно не трябва да го споменавам на... Едуард, предполагам - едва успях да кажа името му и то изкриви изражението ми, като провали блъфирането ми, - той има такъв един характер... е, сигурна съм, че си спомняш. Все още е доста докачлив на темата с Джеймс. - Извих очи и замахнах разсеяно с ръка, сякаш всичко беше минало свършено, но имаше истеритчна нотка в гласът ми. Чудех се дали може да разпознае какво е.
- Наистина ли е такъв? - попита Лорънт учтиво... и скептично.
Направих отговорът си кратък, така че гласът ми да не издаде паниката ми.
- Мм-хмм.
Лорънт направи небрежна крачка, докато се оглеждаше около малката ливада. Не пропуснах факта, че крачката го приближи повече към мен. В главата ми гласът отвърна с ниско ръмжене.
- Та как са нещата при семейство Денали? Карлайл каза, че си отседнал при Таня? - Гласът ми беше прекалено висок.
Въпросът го накара да поспре.
- Много харесвам Таня - размишляваше той. - А сестра й Ирина дори още повече... Не бях оставал толкова дълго време на едно място преди, и се радвах на предимствата, на непознатото. Но ограниченията са трудни... Изненадан съм, че издържат толкова време. - Той ми се усмихна заговорнически. - Понякога мамя.
Не можех да преглътна. Кракът ми започна да се отдръпва назад, но замръзнах, когато червените му очи проблеснаха надолу, за да уловят движението.
- Оу - казах аз със слаб глас. - Джаспър също имаше проблеми с това.
- Не мърдай - прошепна ми гласът. Опитах се да направя това, което ми казваше. Беше трудно - инстинктът да хукна през глава бе почти неконтролируем.
- Наистина? - Лорънт изглеждаше заинтересован. - Затова ли си тръгнаха?
- Не - отвърнах искрено. - Джаспър е много по-внимателен у дома.
- Да - Лорънт се съгласи. - И при мен е така.
Стъпката, която направи сега беше доста очевидна.
- Виктория откри ли те? - попитах аз, останала без дъх, като отчаяно се опитвах да го разсеям. Беше първият въпрос, който изникна в главата ми и съжалих веднага щом изговорих думите. Виктория - която ме бе преследвала с Джеймс и после бе изчезнала - не бе някой, за който исках да си мисля в точно този момент.
Но въпросът наистина го спря.
- Да - каза той, като се колебаеше със следващата си крачка. - Всъщност дойдох тук, за да й направя услуга. - Той направи физиономия. - Няма да е много доволна от това.
- От кое? - попитах нетърпеливо, като го подканвах да продължи. Той гледаше към дърветата, далеч от мен. Възползвах се от неговото разсейване, като направих голяма крачка назад.
Той погледна обратно към мен и се усмихна - изражението му бе като на чернокос ангел.
- От това да те убия - отговори ми той със съблазнително мъркане.
Препънах се още една крачка назад. Обезумялото ръмжене в главата ми ме затрудняваше да го чуя.
- Тя искаше да запази тази част за себе си – продължи той весело. – Малко е... вманиачена в теб, Бела.
- В мен? – изписуках аз.
Той поклати главата си и се засмя тихо.
- Знам, и на мен ми се струва малко назадничаво. Но Джеймс беше нейният спътник, а твоят Едуард го уби.
Дори тук, в момента на смъртта, името му се вряза в незаздравелите ми рани като назъбен ръб.
Лорънт не забеляза реакцията ми.
- Тя мислеше, че е по-приемливо да убие теб вместо Едуард – справедлива замяна, спътник за спътник. Тя ме помоли да разуча нещата, така да се каже. Изобщо не си представях, че толкова лесно ще стигна до теб. Така че може би планът й има недостатък – очевидно няма да е отмъщението, което си е представяла, тъй като сигурно не означаваш чак толкова много за него, щом те е оставил тук незащитена.
Още един удар, още едно разкъсване в гърдите ми.
Тежестта на Лорънт се премести леко и аз се препънах още една крачка назад.
Той се намръщи.
- Предполагам, че така или иначе ще е ядосана.
- Тогава защо не я изчакаш? – промълвих задавено аз.
Дяволита усмивка се появи на лицето му.
- Е, хвана ме в неподходящ момент, Бела. Не съм дошъл на това място заради мисията на Виктория – ловувах. Доста съм жаден, а ти наистина миришеш... просто неустоимо.
Лорънт ме огледа с одобрение, сякаш бе изрекъл комплимент.
- Заплаши го – заповяда ми красивата илюзия, гласът му изкривен от страх.
- Той ще знае, че си бил ти – прошепнах послушна. – Това няма да ти се размине.
- И защо не? – Усмивката на Лорънт се разшири. Той се огледа около пролуките в дърветата. – Миризмата ще се измие със следващият дъжд. Никой няма да открие тялото ти – просто ще изчезнеш, подобно на толкова много, много други хора. Няма причина Едуард да се сети за мен, ако го е грижа достатъчно, за да разследва това. Нека те уверя, че няма нищо лично, Бела. Просто жажда.
- Моли се – умоляваше ме халюцинацията ми.
- Моля те – прошепнах задъхано.
Лорънт поклати глава, лицето му бе мило.
- Погледни нещата по този начин, Бела. Късметлийка си, че именно аз те открих.
- Така ли? – прошепнах аз, като отстъпих още една крачка назад.
Лорънт ме последва, гъвкаво и грациозно.
- Да – увери ме той. – Ще бъда много бърз. Няма да усетиш нищо, обещавам. Естествено, че после ще излъжа Виктория за това, само за да я омиротворя. Но само ако знаеше какво бе замислила за теб, Бела... – Той поклати глава с бавно движение, сякаш почти бе отвратен. – Кълна се, че ще ми благодариш за това.
Наблюдавах го ужасено.
Той вдиша бризът, който разроши косата ми в неговата посока.
- Неустоима – повтори той, като вдиша дълбоко.
Напрегнах се за скокът, очите ми примигваха, докато се свивах от страх, и звукът от яростният рев на Едуард оттекваше в дъното на главата ми. Името му избухна през стените, които бях издигнала, за да го задържа. Едуард, Едуард, Едуард. Щях да умра. Нямаше значение, че си мислех за него сега. Едуард, обичам те.
През присвитите ми очи, наблюдавах как Лорънт как се спира насред вдишването и извърта рязко глава на ляво. Страхувах се да погледна встрани от него, да проследя погледът му, макар че едва ли се нуждаеше от разсейване или някаква друга хитрина, за да ме нападне. Бях прекалено удивена, за да изпитам облекчение, когато той започна бавно да се отдръпва от мен.
- Не го вярвам – каза той, гласът му бе толкова нисък, че едва го чух.
Трябваше да погледна тогава. Очите ми сканираха ливадата, като търсеха намесата, която бе удължила животът ми с няколко секунди. Отначало не видях нищо и погледът ми отново се стрелна към Лорънт. Сега се отдръпваше много по-бързо, като очите му се впиваха в гората.
Тогава го видях – огромна черна фигура излезе от дърветата, тиха като сянка и крачеща бавно към вампирът. Беше огромно – високо като кон, но по-едро, много по-мускулесто. Дългата муцуна направи гримаса, като разкри линия от остри като кинжали предни зъби. Зловещо ръмжене се изтърколи измежду зъбите, като заливаше ливадата като продължителна гръмотевица.
Мечката. Само че изобщо не беше мечка. И все пак, гигантското черно чудовище трябваше да е създанието, което предизвикваше всичките тези истории. Отдалече всеки би предположил, че е мечка. Какво друго би било толкова голямо, толкова едро?
Искаше ми се да бях един от късметлиите, които са го видели отдалече. Вместо това, то крачеше тихо през тревата на около десет крачки разстояние от където се намирах.
- Да не си помръднала и със сантиметър – прошепна гласът на Едуард.
Взирах се в чудовищното създание, като блъсках усилено мозъкът си, за да му дам някакво име. Имаше ясна кучешка характерност във формата му, от начина по който се движеше. Можех да се сетя само за една възможност, колкото и вцепенена от ужас за бях. И все пак никога не бих могла и да си представя, че един вълк може да стане толкова голям.
Още едно ръмжене се появи от гърлото му и аз потреперах от звука.
Лорънт отстъпваше към ръба на дърветата и някъде изпод смразяващият ужас, ме заля объркването. Защо Лорънт биеше отбой? Вълкът наистина имаше чудовищни размери, но беше просто животно. Каква причина би имал един вампир, за да се страхува от едно животно? А Лорънт се страхуваше. Очите му бяха разширени от ужас точно като моите.
Сякаш в отговор на въпросът ми, внезапно огромният вълк не беше сам. Заобикалящи го от всяка страна, още два гигантски звяра крачеха тихо към ливадата. Единият беше тъмносив, а другият кафяв, като нито един от двата не беше толкова дълъг, колкото първият. Сивият вълк се появи от дърветата само на няколко крачки от мен, очите му заковани върху Лорънт.
Преди да мога да реагирам, още два вълка последваха, като се оформиха във V-линия, като гъски, които летят на юг. Което означаваше, че ръждиво-кафявото чудовище, което мина последно през храстите бе достатъчно близо до мен, че да го докосна.
Неволно ахнах и скочих назад – което бе най-глупавото нещо, което можех да направя. Замръзнах отново, като очаквах вълците да се обърнат към мен, най-слабата от възможните плячки. Искаше ми се Лорънт просто да продължи и да се оправи с глутницата – би трябвало да е нищо работа за него. Предположих, че предвид двата избора пред мен, да бъда изядена от вълци беше определено възможно най-лошата възможност.
Вълкът, който бе най-близо до мен, ръждиво-кафевият, обърна леко главата си към мен при звука на ахването ми.
Очите на вълкът бяха тъмни, почти черни. Погледна ме за част от секундата, като дълбоките очи изглеждаха прекалено интелигентни за диво животно.
И докато ме гледаше, внезапно се сетих за Джейкъб – отново, с благодарност. Поне бях дошла тук сама, в тази приказна ливада изпълнена с тъмни чудовища. Поне Джейкъб нямаше да умре също. Поне нямаше неговата смърт да ми тежи на сърцето.
След което още едно тихо ръмжене от лидерът накара ръждиво-кафевият вълк да извърне глава обратно към Лорънт.
Лорънт гледаше глутницата от чудовища с неприкрит шок и страх. Първото можех да разбера. Но бях поразена когато, без никакво предупреждение, той се завъртя и изчезна в дърветата.
Той избяга.
Само след секунда вълците бяха след него, като спринтираха през тревата с няколко мощни скока, като ръмжаха и щракваха със зъби толкова силно, че ръцете ми инстинктивно се вдигнаха, за да запушат ушите ми. Звукът отслабна с изненадваща бързина веднага щом изчезнаха в гората.
И тогава отново бях сама.
Коленете ми се огънаха изпод мен и паднах на ръцете си, като в гърлото ми се събираше плач.
Знаех, че трябваше да си тръгна, да си тръгна още сега. Колко ли дълго вълците щяха да преследват Лорънт преди да се върнат обратно за мен? Или Лорънт щеше да се обърне срещу тях? Щеше ли именно той да се върне за мен?
Обаче не можех да помръдна отначало – ръцете ми и краката ми трепереха и не знаех как да се изправя обратно на краката си.
Умът ми не можеше да се съвземе от страха, ужаса и объркването. Не можех да осъзная това, което току-що бях видяла.
Един вампир не би трябвало да избяга по този начин от едни прекалено големи кучета. Как щяха да се справят зъбите им срещу твърдата му кожа?
А и вълците трябваше да се държат на разстояние от Лорънт. Дори и ако необичайният им размер ги бе научил да не се страхуват от нищо, все още нямаше смисъл да го преследват. Съмнявах се, че ледената му, мраморна кожа би миришела на нещо подобно на храна. Защо биха подминали нещо с топла кръв и уязвимо, за да преследват Лорънт?
Не можех да го разбера.
Студен бриз премина пред ливадата, като раздвижи тревата така, сякаш някой се движеше по нея.
Изправих се на краката си, като отстъпвах назад, въпреки че вятърът минаваше безобидно покрай мен. Препъвайки се паникьосано, обърнах се и се затичах към дърветата.
Следващите няколко часа бяха агонизиращи. Отне ми три пъти повече време да избягам от гората, отколкото да стигна до ливадата.
Отначало не обръщах внимание накъде съм се отправила, като се бях концентрирала върху това, от което бягах. До момента, когато се бях съвзела достатъчно, за да се сетя за компасът, бях на дълбоко в непознатата и зловеща гора. Ръцете ми трепереха толкова силно, че ми се наложи да поставя компасът на калната земя, за да го разчета. На всеки няколко минути се спирах, за да поставям компасът на земята и да проверявам дали все още се движа на североизток, като се ослушвах – когато звуците не бяха скрити от обезумялото джвакане на стъпките ми – за тихият шепот на невидими неща, които се движат измежду листата.
Чуруликането на една сойка ме накара да се препъна назад в корените на един млад смърч, като издрасках ръцете си и изцапах косата си със смола. Внезапният пробег на катерица по една канадска ела ме накара да изпищя толкова силно, че собствените ми уши ме заболяха.
Поне имаше светлина измежду дърветата пред мен. Озовах се на празният път на около километър южно от мястото, където бях паркирала пикапът си. Колкото и да бях изтощена, бягах по пътя, докато го открия. Докато седна отново в купето, отново ридаех. Яростно заключих и двете врати преди да извадя ключовете от джоба си. Ръмженето на двигателя беше успокояващо и здравомислещо. Помогна ми да обуздая сълзите си, докато карах доколкото ми позволяваше пикапът по-бързо към главната магистрала.
Бях по-спокойна, но все още изглеждах ужасно, когато се прибрах вкъщи. Патрулката на Чарли беше в алеята – не бях осъзнала колко е късно. Небето вече бе мрачно.
- Бела? – попита Чарли, когато затръшнах предната врата зад мен и припряно я заключих.
- Да, аз съм. – Гласът ми беше неравен.
- Къде беше досега? – извика той, като се появи от кухненският праг със заплашително изражение.
Поколебах се. Вероятно се бе обадил в семейство Стенли. По-добре да се придържам към истината.
- Скитах се из гората – признах аз.
Очите му бяха присвити.
- Нали щеше да ходиш у Джесика?
- Не ми се занимаваше с математика днес.
Чарли скръсти ръце през гърдите си.
- Мисля, че те помолих да стоиш далеч от гората.
- Да, знам. Не се тревожи, няма да го правя повече. – Потреперах.
Чарли чак тогава ме видя наистина. Спомних си, че прекарах известно време на калната земя в гората днес – вероятно бях изцяпана.
- Какво се случи? – настоя да узнае Чарли.
Отново реших, че истината, или поне една част от нея, е най-добрата опция. Бях прекалено потресена, за да се преструвам, че бях прекарала един обикновен ден измежду флората и фауната.
- Видях мечката – опитах се кажа спокойно, но гласът ми беше висок и разтреперан. – Макар че не е мечка – някакъв вид вълк е. И са цели пет. Един черен, един сив, един червеникаво-кафяв...
Очите на Чарли се разшириха от ужас. Той бързо се озова до мен и ме хвана за рамената.
- Добре ли си?
Главата ми се сведе в слабо кимване.
- Кажи ми какво се случи.
- Не ми обърнаха никакво внимание. Но след като си тръгнаха, избягах и падах доста.
Той пусна рамената ми и обви ръцете си около мен. За един дълъг момент не каза нищо.
- Вълци – прошепна той.
- Какво?
- Рейнджърите казаха, че следите не са на мечка – но вълците просто не стават толкова големи...
- Тези бяха огромни.
- Колко каза, че си видяла?
- Пет.
Чарли поклати глава, като се мръщеше разтревожено. Накрая заговори с тон, който не търпеше възражения.
- Повече никакво шляене в гората.
- Няма проблеми – обещах разпалено.
Чарли се обади в управлението, за да докладва какво съм видяла. Малко си поизмислих къде точно съм видяла вълците – като твърдях, че съм била на пътеката, която е водела на север. Не исках баща ми да знае колко надълбоко съм била в гората, въпреки молбите му и най-вече не исках никой да се скита някъде, където вероятно Лорънт би ме търсил. Започна да ми се гади при тази мисъл.
- Гладна ли си? – попита ме той, когато затворих телефона.
Поклатих глава, въпреки че навярно съм умирала от глад. Не бях яла цял ден.
- Просто съм изморена – казах му аз. Обърнах се към стъпалата.
- Ей – каза Чарли, като гласът му внезапно бе отново подозрителен. – Не каза ли, че Джейкъб ще го няма цял ден?
- Така ми каза Били – отвърнах му аз, объркана от въпросът му.
Той разгледа изражението ми за минутка и накрая изглеждаше доволен от това, което видя там.
- Хъх.
- Защо? – попитах аз. Звучеше така, сякаш че предполагаше, че съм го излъгала тази сутрин. За нещо друго, освен за ученето с Джесика.
- Ами, просто защото когато отидох да взема Хари, видях Джейкъб пред магазина с някои от приятелите си. Помахах му за здрасти, но той... е, предполагам, че знам дали ме е видял. Мисля че май спореше с приятелите си. Изглеждаше странно, сякаш бе разстроен заради нещо. И... бе различен. Като че ли можеш да гледаш как това хлапе расте пред очите ти! Става все по-голям всеки пък, когато го видя.
- Били каза, че Джейк и приятелите му ще ходят в Порт Анджелис на кино. Вероятно просто са чакали да се съберат с още някой.
- Оу. – Чарли кимна и се отправи обратно към кухнята.
Останах в коридора, като си мислех за Джейкъб и спорът с приятелите си. Чудех се дали се е изправил срещу Ембри за ситуацията със Сам. Може би поради тази причина ме бе оставил днес – ако означаваше, че ще оправи нещата с Ембри, тогава бях доволна.
Отново минах, за да проверя ключалките преди да отида в стаята си. Беше глупаво. Какво значение би имала една ключалка срещу чудовищата, които бях видяла този следобед? Предполагах, че самата дръжка ще затрудни вълците, тъй като нямат съответните палци. А и ако Лорънт пристигне тук...
Или... Виктория.
Лежах в леглото си, но треперех прекалено силно, за да се надявам да заспя. Свих се на топка изпод юрганът си и се изправих срещу ужасяващите факти.
Нямаше какво да направя. Нямаше никакви предпазни мерки, които да взема. Нямаше къде да се скрия. Нямаше никой, който да ми помогне.
Треперенето ми така ме тресеше, та чак зъбите ми затракаха.
За да се успокоя си представих невъзможното – представих си как големите вълци настигат Лорънт в гората и разкъсват неуязвимият безсмъртен така, както биха сторили с всеки друг нормален човек. Въпреки абсурдността на подобна фантазия, идеята ме утеши. Ако вълците го хванат, тогава той няма да може да каже на Виктория, че съм тук сам-сама. Ако не се върне, вероятно тя ще си помисли, че семейство Калън все още ме пазят. Само ако можеха вълците да спечелят подобна битка...
Добрите ми вампири никога нямаше да се върнат – колко утешаващо бе да си представя, че и другият вид също ще изчезне.
Затворих силно очи и зачаках да изпадна в безсъзнание – почти нямах търпение кошмарът ми да започне. По-добре него, отколкото бледото, красиво лице, което ми се усмихваше сега иззад клепачите ми.
В представите ми, очите на Виктория бяха черни от жажда, светли от очакването, а устните й бяха извити около блестящите зъби от удоволствие. Червената й коса беше ослепителен огън – вееше се хаотично около дивото й лице.
Думите на Лорънт се повториха в главата ми. Само ако знаеше какво бе замислила за теб...
Притиснах юмрукът към устата си, за да не изпищя.
ЕДИНАДЕСЕТА ГЛАВА
Джейкъб не се обади.
Първият път, когато се обадих, отговори Били и ми каза, че Джейкъб е все още на легло. Станах любопитна, като проверих дали Били го е завел на доктор. Били каза, че го е направил, но поради някаква причина не се успокоих, не му повярвах наистина. Обаждах се отново, по няколко пъти през следващите два дена, но никой не вдигна повече.
В събота реших да отида да го видя, по дяволите поканата. Но малката червена къща беше празна. Това ме изплаши - толкова болен ли беше Джейкъб, че имаше нужда да отиде в болницата? Минах през болницата на връщане за вкъщи, но сестрата от приемното ми каза, че нито Джейкъб или Били са идвали.
Накарах Чарли да се обади на Хари Клиъруотър веднага щом се прибра от работа. Чаках нетърпеливо, докато Чарли бъбреше със старият си приятел - разговорът сякаш се проточи цяла вечност, без дори Джейкъб да бъде споменат. Изглежда, че Хари е бил в болницата... някакъв вид тестове за сърцето. Челото на Чарли се смръщи, но Хари се шегуваше с него, като твърдеше, че това е нищо, докато Чарли не се смееше отново. Само тогава, когато Чарли попита за Джейкъб и сега неговата страна от разговора не даде много информация за преработване, само много "хмм"-та и "аха"-та. Барабаних с пръсти по шкафа до него, докато той не положи ръка върху моята, за да ме спре.
Накрая Чарли затвори телефона и се обърна към мен.
- Хари каза, че има някакъв проблем с телефонните линии и затова не си могла да се свържеш с тях. Били е завел Джейк при докторът там и изглежда, че има моно. Наистина е изморен, а Били е казал никакви посетители - докладва той.
- Никакви посетители? - настоях недоверчиво.
Чарли повдигна вежда.
- Сега недей да се натрапваш, Белс. Били знае какво е добро за Джейк. Ще бъде на крака в скоро време. Бъди търпелива.
Не си насилих късмета. Чарли беше прекалено разтревожен за Хари. Това очевидно бе по-важната тема - нямаше да е редно да му досаждам с моите по-дребни тревоги. Вместо това се качих горе в стаята си и включих компютърът. Открих един медицински сайт и написах "мононуклеоза" в търсачката.
Всичко, което знаех за моното бе, че би трябвало да го получиш от целуване, което очевидно не беше случаят с Джейк. Прегледах бързо симптомите - температурата определено я имаше, но останалите? Никакво ужасно възпалено гърло, никакво изтощение, нито главоболия, поне не и преди да се прибере вкъщи от киното - беше казал, че е в "цветущо здраве". Наистина ли толкова бързо се хващаше? От статията ми се стори, че възпаленото гърло идва първо.
Изгледах мониторът и се зачудих защо всъщност правя това. Защо се чувствам толкова... толкова подозрителна, сякаш не вярвах на историята на Били? Защо Били ще лъже Хари?
Вероятно само се държа глупаво. Просто се тревожех и ако трябва да сме честни, се страхувах от това да не ми е позволено да виждам Джейкъб - нервираше ме.
Прегледах бегло останалата част от статията, като търсех повече информация. Спрях, когато стигнах до частта, че моно може да продължи повече от месец.
Месец? Челюстта ми увисна.
Но Били не можеше да насили без-посетители нещото за толкова време. Разбира се, че не. Джейк щеше да полудее в леглото толкова време, без да има с кого да си говори.
А и освен това, от какво се страхуваше Били? Статията казваше, че човек, който има моно трябва да избягва физическата активност, но не пишеше нищо за посетители. Болеста не беше много заразна.
Реших да дам една седмица на Били, преди да стана нахална. Една седмица беше щедро от моя страна.
Една седмица беше дълга. До сряда бях убедена, че няма да оцелея до събота.
Когато реших да оставя Били и Джейкъб сами за една седмица, не вярвах наистина, че Джейкъб ще спазва правилата на Били. Всеки ден като се връщах от училище, изтичвах до телефона, за да проверя за съобщения. Никога нямаше такива.
Три пъти се изметнах, като се опитах да му се обадя, но телефонните линии все още не работеха.
Бях прекалено много време в къщата и прекалено много сама. Без Джейкъб и адреналинът ми и разсейванията ми, всичко което бях потискала започна да пълзи обратно към мен. Сънищата се засилиха отново. Вече не можех да видя краят им. Просто ужасното нищо - половината време в гората, другата половина в празното папратово море, където бялата къща вече не съществуваше. Понякога Сам Ълий беше там в гората и ме наблюдаваше отново. Не му обърнах внимание - нямаше никаква утеха в присъствието му - не ме караше да се чувствам по-малко сама. Не ме спираше да се събуждам с писъци нощ след нощ.
Дупката в гърдите ми беше по-ужасна от всякога. Мислех си, че държа всичко под контрол, но открих, че се свивам, ден след ден, като стискам страните си и се боря за въздух.
Не се справях добре сама.
Бях изключително облекчена на сутринта, когато се събудих - с писъци, разбира се - и си спомних, че днес е събота. Днес щях да се обадя на Джейкъб. И ако телефонните линии все още не работеха, тогава щях да отида до Ла Пуш. По един или друг начин, днешният ден щеше да е по-добър от останалата самотна седмица.
Набрах номера и почаках без големи надежди.
Изненадах се, когато Били вдигна на второто позвъняване.
- Ало?
- Оу, ей, телефоните работят отново! Здрасти, Били. Бела е. Просто се обаждам, за да видя как я кара Джейкъб. Готов ли е за посетители вече? Мислех си да намина...
- Съжалявам, Бела - прекъсна ме Били и се зачудих дали не гледа телевизия - звучеше разсеян. - Той не е тук.
- Оу. - Отне ми секунда. - Значи се чувства по-добре?
- Аха. - Били се поколеба за прекалено дълго. - Оказва се, че все пак не е моно. Само някакъв друг вирус.
- Оу. Та... къде е той?
- Отиде да закара едни приятели до Порт Анджелис - мисля, че ще хванат два филма или нещо такова. Няма да е тук през целият ден.
- Е, това е облекчение. Толкова се тревожех. Доволна съм, че се чувства достатъчно добре, за да излезе. - Гласът ми звучеше ужасно неискрен, докато бъбрех.
Джейкъб се чувстваше по-добре, но не достатъчно добре, за да ми се обади. Беше излязъл с приятели. Седях си вкъщи, като ми липсваше все повече с всеки изминал час. Бях самотна, разтревожена, оттегчена... продупчена - и сега и изоставена, когато осъзнах, че седмицата, през която бяхме разделени, не е имала същият ефект върху него.
- Нещо конкретно ли искаше? - попита Били учтиво.
- Не, всъщност не.
- Е, ще му кажа, че си се обадила - обеща Били. - Чао, Бела.
- Чао - отвърнах аз, но той вече бе затворил.
Останах за момент с телефонът в ръката ми.
Джейкъб сигурно си е променил мнението, точно както се опасявах. Щеше да послуша съвета ми и да не си губи повече времето с някой, който не може да отвърне на чувствата му. Усетих как кръвта се дръпва от лицето ми.
- Нещо не е наред ли? - попита Чарли, докато слизаше надолу по стъпалата.
- Не - излъгах аз, като затворих телефона. - Били казва, че Джейкъб се чувства по-добре. Не е било моно. Така че всичко е наред.
- Той ли ще дойде тук или ти отиваш там? - попита разсеяно Чарли, като започна да ровичка из хладилника.
- Нито едното или другото - признах аз. - Той е излязъл с други приятели.
Тона в гласът ми накрая улови вниманието на Чарли. Той погледна към мен внезапно разтревожен, ръцете му замръзнали около пакет със сирене на парчета.
- Не е ли малко рано за обяд? - попитах колкото безгрижно успях, като се опитвах да го разсея.
- Не, просто опаковам някои неща, които да занеса на реката...
- О, днес ще има риболов?
- Ами, Хари се обади... а и не вали. - Той бе направил малка купчина от храна на шкафа, докато говореше. Внезапно отново вдигна поглед, сякаш бе осъзнал нещо. - Да не би да искаш да остана с теб, след като Джейк го няма?
- Няма проблеми, тате - казах аз, като се опитвах да звуча уверено. - Рибата хапе по-добре, когато времето е хубаво.
Той ме гледаше, като нерешителността беше ясно изписана върху лицето му. Знаех, че се тревожи, страхуваше се да ме остави сама в случай, че отново стана "безжизнена".
- Сериозно, тате. Мисля да се обадя на Джесика - измислих си бързо аз. Предпочитам да съм сама, отколкото той да не ме изпуска от око цял ден. - Имаме да учим за един тест по математика. Помощта й ще ми дойде добре. - Тази част беше истина. Но щеше да се наложи да се оправя и без нея.
- Това е добра идея. Прекарваш толкова много време с Джейкъб, че останалите ти приятели могат да си помислят, че си ги забравила.
Усмихнах се и кимнах така, сякаш ме бе грижа какво мислят другите ми приятели.
Чарли започна да се обръща, но тогава се извърна отново с разтревожено изражение.
- Ей, нали ще учите или тук или у Джес, нали така?
- Разбира се, къде другаде?
- Ами, просто искам да си внимателна и да стоиш далеч от гората, както ти казах и преди.
Отне ми минута да разбера, като се има предвид колко бях разсеяна.
- Още неприятности с мечки?
Чарли кимна, намръщен.
- Имаме липсващ планинар - рейнджърите открили лагерът му рано тази сутрин, но без следа от него. Имало е няколко много големи животински стъпки... разбира се, тези е може и да са наминали по-късно, като са помирисали храната... Както и да е, в момента слагат капаните.
- Оу - казах неясно аз. Не слушах наистина предупрежденията му - бях много по-разстроена от ситуацията с Джейкъб, отколкото от възможността да бъда изядена от мечка.
Бях доволна, че Чарли бързаше. Не ме изчака да се обадя на Джесика, така че не ми се наложи да изиграя тази шарада. Минах през действието да си събера учебниците на кухненската маса, за да ги подредя в чантата си - това вероятно бе пресилено и ако той не бързаше толкова за реката, вероятно щеше да стане подозрителен.
Бях толкова заета да изглеждам заета, че жестоко пустият ден, който ми предстояше ме повали чак след като гледах как отпрашва с колата. Отнеха ми само две минути взиране в мълчаливият кухненски телефон, за да реша, че няма да остана вкъщи днес. Премислих възможностите си.
Нямаше да се обадя на Джесика. Доколкото мога да кажа, Джесика вече бе преминала към тъмната страна.
Можех да отида до Ла Пуш и да взема мотоциклета си - привлекателна мисъл, но с един малък проблем - кой щеше да ме закара до спешното, ако се нуждаех от него след това?
Или... вече имах картата и компасът ни в пикапа. Бях доста убедена, че разбирам достатъчно добре процесът, за да не се изгубя. Може би щях да елиминирам два пътя днес, като изпреваря графикът ни за тогава, когато Джейкъб щеше да реши да ме удостои с присъствието си отново. Отказвах да мисля след колко време ли ще е това. Или щеше да е никога.
Почувствах малко свиване от вина, като осъзнах как ще се почувства Чарли относно това, но не й обърнах внимание. Просто не можех да остана отново в къщата днес.
Няколко минути по-късно бях на познатата магистрала, която не водеше към никъде конкретно. Бях спуснала прозорците и карах толкова бързо, доколкото бе здравословно за пикапът ми, като се опитвах да се наслаждавам на вятъра срещу лицето ми. Беше облачно, но почти сухо - доста хубав ден за Форкс.
Потеглянето ми отне повече време, отколкото щеше да отнеме на Джейкъб. След като паркирах на обичайното място, трябваше да прекарам петнайсет минути в изучаване на малката игла на компасът и маркировките на сега износената ни карта. Когато бях разумно убедена, че следвам правилната линия на картата, потеглих към дърветата.
Гората беше изпълнена с живот днес, всички малки животинки се радваха на моментната сухота. Обаче някакси дори и с чуруликащите птички и жужащите насекоми около главата ми и спорадичното пробягване на полската мишка през шубраците, гората изглеждаше по-зловеща днес - напомняше ми на най-скорощният ми кошмар. Знаех си, че е просто защото съм сама, като ми липсваше безгрижното свирукане на Джейкъб и звукът от друг чифт крака, които джвакат по влажната земя.
Чувството на безпокойство ставаше все по-силно, колкото повече надълбоко влизах в гората. Дишането започна да става по-трудно - не от напрягане, а защото имах проблеми с тъпата дупка в гръдният си кош отново. Държах ръцете си притиснати около тялото ми и се опитвах да разкарам мъката от мислите ми. Почти ми се искаше да се върна обратно, но не исках усилията, които вече бях направила да отидат напразно.
Ритъмът на стъпките започна да вцепенява умът и болката ми, докато крачех напред. Дишането ми стана равно накрая, и се радвах, че не се бях отказала. Ставах все по-добра в прекрачването на храсти - можех да видя, че вървя по-бързо.
Не бях осъзнала колко по-ефикасно се движа. Мислех си, че съм покрила поне три километра и дори не бях започнала да се оглеждам за нея. И тогава с грубост, която ме дезориентира, прекрачих малък свод, направен от корените на две кленови дървета - като избутах папратите, които ми стигаха до гърдите - и се озовах в ливадата.
Беше същото място, както моментално бях убедена. Никога не бях виждала друго толкова симетрично поле. Беше идеално кръгло, сякаш някой несъзнателно е направил безукорният кръг, като бе изтръгнал дърветата, но не бе оставил никакви доказателства от насилие във вълнистата трева. От изток можех да чуя тихото ромолене на поточето.
Мястото не бе толкова поразително без слънчевата светлина, но бе все така красиво и спокойно. Не беше сезонът на дивите цветя - земята беше покрита с гъста, висока трева, която се гънеше от лекият бриз като вълнички по езеро.
Беше същото място... но не съдържаше това, което търсех.
Разочарованието беше почти толкова моментално, колкото и разпознаването. Строполих се на мястото си, като коленичих на ръба на поляната, като започнах да дишам тежко.
Какъв беше смисълът да отивам по-надалеч? Нищо не витаеше тук. Нищо друго освен спомени, които можех да повикам винаги, когато поисках, ако някога изобщо исках да понеса съпътстващата болка - болката ме бе обзела сега, бе ме вкочанила. Нямаше нищо специално в това място без него. Не бях много сигурна какво се надявах да почувствам тук, но ливадата беше пуста на атмосфера, пуста от всичко, точно като всичко останало. Точно като в кошмарите ми. Главата ми се въртеше замаяно.
Поне бях дошла сама. Почувствах прилив на благодарност, когато осъзнах това. Ако бях открила ливадата с Джейкъб... е, нямаше да има как да скрия пропастта, в която бях пропаднала сега. Как щях да обясня начинът, по който се разпадах на парчета, начинът, по който се бях свила на топка, за да се опазя от празната дупка, която ме разкъсваше? Беше много по-добре, че нямах публика.
А и нямаше да има нужда да обяснявам на когото и да е било, защо бързах толкова да си тръгна. Джейкъб щеше да предположи, че след толкова много проблеми да открием тъпото място, ще ми се иска да прекарам малко повече от няколко секунди там. Но вече се опитвах да намеря сили да се изправя отново на краката си, като се насилвах да се отпусна от свитата топка, за да мога да избягам. Имаше прекалено много болка в това пусто място за понасяне - щях да изпълзя оттук, ако ми се налагаше.
Какъв късмет, че бях сама!
Сама. Повторих думата с мрачно удоволствие, като се изправях на краката си, въпреки болката. В същият този момент, една фигура излезе от северната страна на гората, на около трийсетина крачки от мен.
Замайваща гама от емоции ме заля за секунда. Първата беше изненада - бях далеч от която и да е пътека тук, а и не очаквах компания. Тогава, когато очите ми се фокусираха върху неподвижната фигура, като видях крайната вцепененост и бледата кожа, прилив на пронизваща надежда ме разлюля. Жестоко я потиснах, като се борех срещу по равно острият удар на агонията, докато очите ми продължиха да към лицето под черната коса, лицето което не бе онова, което исках да видя. Следваше страхът - това не бе лицето, за което скърбях, но бе достатъчно познато, за да знам, че човекът пред мен не е изгубил се планинар.
И най-накрая, чувството за разпознаване.
- Лорънт! - извиках аз в изненадано удоволствие.
Това бе неразумна реакция. Вероятно трябваше да се спра на страхът.
Лорънт беше част от бандата на Джеймс, когато се запознахме за пръв път. Той не се бе замесил в ловът, който последва - ловът, в който аз бях плячката - но това беше само, защото се страхуваше - бях защитена от по-голяма група от неговата. Щеше да е различно, ако случаят не беше такъв - тогава той не бе имал угризения срещу идеята да бъда тяхно ястие. Разбира се, може и да се е променил, защото бе заминал за Аляска да живее с другата цивилизована група там, другото семейство, което отказваше да пие човешка кръв поради етически причини. Другото семейство като... но не си позволих да си помисля името.
Да, страхът щеше да има повече смисъл, но всичко което чувствах беше огромна радост. Ливадата отново беше вълшебно място. По-тъмно вълшебство отколкото очаквах, за да съм сигурна, но все пак вълшебство. Ето я връзката, която търсех. Доказателството, колкото и слабо да беше, че - някъде в същият свят, в който живеех и аз - той съществуваше.
Струваше ми се невъзможно, че Лорънт изглеждаше точно същият. Предполагам, че бе много глупаво и човешко да очакваш някаква промяна през изминалата година. Но имаше нещо... не можех точно да го определя.
- Бела? - попита той, като изглеждаше по-удивен, отколкото аз се чувствах.
- Спомняш си. - Усмихнах се. Беше глупаво да съм толкова горда, че един вампир знае името ми.
Той се ухили.
- Не очаквах да те видя тук. - Той закрачи към мен, изражението му развеселено.
- Не е ли обратното? Аз все пак живея тук. Мислех си, че си отишъл в Аляска.
Той спря на около десетина крачки разстояние, като наклони главата си на едната страна. Лицето му бе най-красивото, което бях виждала от, както ми се струваше, цяла вечност. Изучавах чертите му със странно алчно чувство на избавление. Ето някой, пред когото нямаше нужда да се преструвам - някой, който вече знаеше всичко, което никога нямаше да кажа.
- Права си - съгласи се той. - Наистина бях в Аляска. И все пак, не очаквах... Когато открих мястото на Калън празно. Реших, че са заминали.
- Оу. - Прехапах устни, когато името накара кървавите краища на раната ми да запулсират. Отне ми около секунда да се съвзема. Лорънт чакаше с любопитни очи.
- Наистина заминаха - успях накрая да му кажа.
- Хмм - промърмори той. - Изненадан съм, че са те оставили. Не им ли беше нещо като домашен любимец? - Очите му бяха невинни от преднамерена обида.
Усмихнах се криво.
- Нещо такова.
- Хмм - каза той, отново замислен.
И точно в този момент осъзнах защо ми изглежда същият - прекалено много същият. След като Карлайл ни каза, че Лорънт е останал при семейството на Таня, бях започнала да си го представям при редките случаи, когато изобщо си помислях за него, със същите златни очи каквито семейство... Калън - насилих се да изплюя името, трепвайки - имаха. Които всички добри вампири имаха.
Направих неволна крачка назад, и любопитните му, тъмно червени очи проследиха движението.
- Често ли те посещават? - попита той, все така небрежно, но тежестта му се премести към мен.
- Излъжи - красивият кадифен глас прошепна разтревожено от паметта ми.
Сепнах се от неговият глас, но не би трябвало да ме изненадва. Не се ли намирах в момента в най-голямата опасност, която човек може да си представи? Моторите бяха безопасни като котенца в сравнение с това.
Направих това, което ми нареди гласът.
- От време на време. - Опитвах се да звуча спокойна. - Времето ми изглежда по-дълго на мен, както можеш да си представиш. Нали знаеш как се разсейват лесно... - Започвах да бърборя. Накарах се да млъкна.
- Хмм - каза отново той. - Къщата миришеше така, сякаш е празна от известно време...
- Трябва да лъжеш по-добре от това, Бела - притисна ме гласът.
Опитах се.
- Ще трябва да спомена на Карлайл, че си наминал. Той ще съжалява, че са изпуснали визитата ти. - Престорих се, че се замислям за момент. - Но вероятно не трябва да го споменавам на... Едуард, предполагам - едва успях да кажа името му и то изкриви изражението ми, като провали блъфирането ми, - той има такъв един характер... е, сигурна съм, че си спомняш. Все още е доста докачлив на темата с Джеймс. - Извих очи и замахнах разсеяно с ръка, сякаш всичко беше минало свършено, но имаше истеритчна нотка в гласът ми. Чудех се дали може да разпознае какво е.
- Наистина ли е такъв? - попита Лорънт учтиво... и скептично.
Направих отговорът си кратък, така че гласът ми да не издаде паниката ми.
- Мм-хмм.
Лорънт направи небрежна крачка, докато се оглеждаше около малката ливада. Не пропуснах факта, че крачката го приближи повече към мен. В главата ми гласът отвърна с ниско ръмжене.
- Та как са нещата при семейство Денали? Карлайл каза, че си отседнал при Таня? - Гласът ми беше прекалено висок.
Въпросът го накара да поспре.
- Много харесвам Таня - размишляваше той. - А сестра й Ирина дори още повече... Не бях оставал толкова дълго време на едно място преди, и се радвах на предимствата, на непознатото. Но ограниченията са трудни... Изненадан съм, че издържат толкова време. - Той ми се усмихна заговорнически. - Понякога мамя.
Не можех да преглътна. Кракът ми започна да се отдръпва назад, но замръзнах, когато червените му очи проблеснаха надолу, за да уловят движението.
- Оу - казах аз със слаб глас. - Джаспър също имаше проблеми с това.
- Не мърдай - прошепна ми гласът. Опитах се да направя това, което ми казваше. Беше трудно - инстинктът да хукна през глава бе почти неконтролируем.
- Наистина? - Лорънт изглеждаше заинтересован. - Затова ли си тръгнаха?
- Не - отвърнах искрено. - Джаспър е много по-внимателен у дома.
- Да - Лорънт се съгласи. - И при мен е така.
Стъпката, която направи сега беше доста очевидна.
- Виктория откри ли те? - попитах аз, останала без дъх, като отчаяно се опитвах да го разсеям. Беше първият въпрос, който изникна в главата ми и съжалих веднага щом изговорих думите. Виктория - която ме бе преследвала с Джеймс и после бе изчезнала - не бе някой, за който исках да си мисля в точно този момент.
Но въпросът наистина го спря.
- Да - каза той, като се колебаеше със следващата си крачка. - Всъщност дойдох тук, за да й направя услуга. - Той направи физиономия. - Няма да е много доволна от това.
- От кое? - попитах нетърпеливо, като го подканвах да продължи. Той гледаше към дърветата, далеч от мен. Възползвах се от неговото разсейване, като направих голяма крачка назад.
Той погледна обратно към мен и се усмихна - изражението му бе като на чернокос ангел.
- От това да те убия - отговори ми той със съблазнително мъркане.
Препънах се още една крачка назад. Обезумялото ръмжене в главата ми ме затрудняваше да го чуя.
- Тя искаше да запази тази част за себе си – продължи той весело. – Малко е... вманиачена в теб, Бела.
- В мен? – изписуках аз.
Той поклати главата си и се засмя тихо.
- Знам, и на мен ми се струва малко назадничаво. Но Джеймс беше нейният спътник, а твоят Едуард го уби.
Дори тук, в момента на смъртта, името му се вряза в незаздравелите ми рани като назъбен ръб.
Лорънт не забеляза реакцията ми.
- Тя мислеше, че е по-приемливо да убие теб вместо Едуард – справедлива замяна, спътник за спътник. Тя ме помоли да разуча нещата, така да се каже. Изобщо не си представях, че толкова лесно ще стигна до теб. Така че може би планът й има недостатък – очевидно няма да е отмъщението, което си е представяла, тъй като сигурно не означаваш чак толкова много за него, щом те е оставил тук незащитена.
Още един удар, още едно разкъсване в гърдите ми.
Тежестта на Лорънт се премести леко и аз се препънах още една крачка назад.
Той се намръщи.
- Предполагам, че така или иначе ще е ядосана.
- Тогава защо не я изчакаш? – промълвих задавено аз.
Дяволита усмивка се появи на лицето му.
- Е, хвана ме в неподходящ момент, Бела. Не съм дошъл на това място заради мисията на Виктория – ловувах. Доста съм жаден, а ти наистина миришеш... просто неустоимо.
Лорънт ме огледа с одобрение, сякаш бе изрекъл комплимент.
- Заплаши го – заповяда ми красивата илюзия, гласът му изкривен от страх.
- Той ще знае, че си бил ти – прошепнах послушна. – Това няма да ти се размине.
- И защо не? – Усмивката на Лорънт се разшири. Той се огледа около пролуките в дърветата. – Миризмата ще се измие със следващият дъжд. Никой няма да открие тялото ти – просто ще изчезнеш, подобно на толкова много, много други хора. Няма причина Едуард да се сети за мен, ако го е грижа достатъчно, за да разследва това. Нека те уверя, че няма нищо лично, Бела. Просто жажда.
- Моли се – умоляваше ме халюцинацията ми.
- Моля те – прошепнах задъхано.
Лорънт поклати глава, лицето му бе мило.
- Погледни нещата по този начин, Бела. Късметлийка си, че именно аз те открих.
- Така ли? – прошепнах аз, като отстъпих още една крачка назад.
Лорънт ме последва, гъвкаво и грациозно.
- Да – увери ме той. – Ще бъда много бърз. Няма да усетиш нищо, обещавам. Естествено, че после ще излъжа Виктория за това, само за да я омиротворя. Но само ако знаеше какво бе замислила за теб, Бела... – Той поклати глава с бавно движение, сякаш почти бе отвратен. – Кълна се, че ще ми благодариш за това.
Наблюдавах го ужасено.
Той вдиша бризът, който разроши косата ми в неговата посока.
- Неустоима – повтори той, като вдиша дълбоко.
Напрегнах се за скокът, очите ми примигваха, докато се свивах от страх, и звукът от яростният рев на Едуард оттекваше в дъното на главата ми. Името му избухна през стените, които бях издигнала, за да го задържа. Едуард, Едуард, Едуард. Щях да умра. Нямаше значение, че си мислех за него сега. Едуард, обичам те.
През присвитите ми очи, наблюдавах как Лорънт как се спира насред вдишването и извърта рязко глава на ляво. Страхувах се да погледна встрани от него, да проследя погледът му, макар че едва ли се нуждаеше от разсейване или някаква друга хитрина, за да ме нападне. Бях прекалено удивена, за да изпитам облекчение, когато той започна бавно да се отдръпва от мен.
- Не го вярвам – каза той, гласът му бе толкова нисък, че едва го чух.
Трябваше да погледна тогава. Очите ми сканираха ливадата, като търсеха намесата, която бе удължила животът ми с няколко секунди. Отначало не видях нищо и погледът ми отново се стрелна към Лорънт. Сега се отдръпваше много по-бързо, като очите му се впиваха в гората.
Тогава го видях – огромна черна фигура излезе от дърветата, тиха като сянка и крачеща бавно към вампирът. Беше огромно – високо като кон, но по-едро, много по-мускулесто. Дългата муцуна направи гримаса, като разкри линия от остри като кинжали предни зъби. Зловещо ръмжене се изтърколи измежду зъбите, като заливаше ливадата като продължителна гръмотевица.
Мечката. Само че изобщо не беше мечка. И все пак, гигантското черно чудовище трябваше да е създанието, което предизвикваше всичките тези истории. Отдалече всеки би предположил, че е мечка. Какво друго би било толкова голямо, толкова едро?
Искаше ми се да бях един от късметлиите, които са го видели отдалече. Вместо това, то крачеше тихо през тревата на около десет крачки разстояние от където се намирах.
- Да не си помръднала и със сантиметър – прошепна гласът на Едуард.
Взирах се в чудовищното създание, като блъсках усилено мозъкът си, за да му дам някакво име. Имаше ясна кучешка характерност във формата му, от начина по който се движеше. Можех да се сетя само за една възможност, колкото и вцепенена от ужас за бях. И все пак никога не бих могла и да си представя, че един вълк може да стане толкова голям.
Още едно ръмжене се появи от гърлото му и аз потреперах от звука.
Лорънт отстъпваше към ръба на дърветата и някъде изпод смразяващият ужас, ме заля объркването. Защо Лорънт биеше отбой? Вълкът наистина имаше чудовищни размери, но беше просто животно. Каква причина би имал един вампир, за да се страхува от едно животно? А Лорънт се страхуваше. Очите му бяха разширени от ужас точно като моите.
Сякаш в отговор на въпросът ми, внезапно огромният вълк не беше сам. Заобикалящи го от всяка страна, още два гигантски звяра крачеха тихо към ливадата. Единият беше тъмносив, а другият кафяв, като нито един от двата не беше толкова дълъг, колкото първият. Сивият вълк се появи от дърветата само на няколко крачки от мен, очите му заковани върху Лорънт.
Преди да мога да реагирам, още два вълка последваха, като се оформиха във V-линия, като гъски, които летят на юг. Което означаваше, че ръждиво-кафявото чудовище, което мина последно през храстите бе достатъчно близо до мен, че да го докосна.
Неволно ахнах и скочих назад – което бе най-глупавото нещо, което можех да направя. Замръзнах отново, като очаквах вълците да се обърнат към мен, най-слабата от възможните плячки. Искаше ми се Лорънт просто да продължи и да се оправи с глутницата – би трябвало да е нищо работа за него. Предположих, че предвид двата избора пред мен, да бъда изядена от вълци беше определено възможно най-лошата възможност.
Вълкът, който бе най-близо до мен, ръждиво-кафевият, обърна леко главата си към мен при звука на ахването ми.
Очите на вълкът бяха тъмни, почти черни. Погледна ме за част от секундата, като дълбоките очи изглеждаха прекалено интелигентни за диво животно.
И докато ме гледаше, внезапно се сетих за Джейкъб – отново, с благодарност. Поне бях дошла тук сама, в тази приказна ливада изпълнена с тъмни чудовища. Поне Джейкъб нямаше да умре също. Поне нямаше неговата смърт да ми тежи на сърцето.
След което още едно тихо ръмжене от лидерът накара ръждиво-кафевият вълк да извърне глава обратно към Лорънт.
Лорънт гледаше глутницата от чудовища с неприкрит шок и страх. Първото можех да разбера. Но бях поразена когато, без никакво предупреждение, той се завъртя и изчезна в дърветата.
Той избяга.
Само след секунда вълците бяха след него, като спринтираха през тревата с няколко мощни скока, като ръмжаха и щракваха със зъби толкова силно, че ръцете ми инстинктивно се вдигнаха, за да запушат ушите ми. Звукът отслабна с изненадваща бързина веднага щом изчезнаха в гората.
И тогава отново бях сама.
Коленете ми се огънаха изпод мен и паднах на ръцете си, като в гърлото ми се събираше плач.
Знаех, че трябваше да си тръгна, да си тръгна още сега. Колко ли дълго вълците щяха да преследват Лорънт преди да се върнат обратно за мен? Или Лорънт щеше да се обърне срещу тях? Щеше ли именно той да се върне за мен?
Обаче не можех да помръдна отначало – ръцете ми и краката ми трепереха и не знаех как да се изправя обратно на краката си.
Умът ми не можеше да се съвземе от страха, ужаса и объркването. Не можех да осъзная това, което току-що бях видяла.
Един вампир не би трябвало да избяга по този начин от едни прекалено големи кучета. Как щяха да се справят зъбите им срещу твърдата му кожа?
А и вълците трябваше да се държат на разстояние от Лорънт. Дори и ако необичайният им размер ги бе научил да не се страхуват от нищо, все още нямаше смисъл да го преследват. Съмнявах се, че ледената му, мраморна кожа би миришела на нещо подобно на храна. Защо биха подминали нещо с топла кръв и уязвимо, за да преследват Лорънт?
Не можех да го разбера.
Студен бриз премина пред ливадата, като раздвижи тревата така, сякаш някой се движеше по нея.
Изправих се на краката си, като отстъпвах назад, въпреки че вятърът минаваше безобидно покрай мен. Препъвайки се паникьосано, обърнах се и се затичах към дърветата.
Следващите няколко часа бяха агонизиращи. Отне ми три пъти повече време да избягам от гората, отколкото да стигна до ливадата.
Отначало не обръщах внимание накъде съм се отправила, като се бях концентрирала върху това, от което бягах. До момента, когато се бях съвзела достатъчно, за да се сетя за компасът, бях на дълбоко в непознатата и зловеща гора. Ръцете ми трепереха толкова силно, че ми се наложи да поставя компасът на калната земя, за да го разчета. На всеки няколко минути се спирах, за да поставям компасът на земята и да проверявам дали все още се движа на североизток, като се ослушвах – когато звуците не бяха скрити от обезумялото джвакане на стъпките ми – за тихият шепот на невидими неща, които се движат измежду листата.
Чуруликането на една сойка ме накара да се препъна назад в корените на един млад смърч, като издрасках ръцете си и изцапах косата си със смола. Внезапният пробег на катерица по една канадска ела ме накара да изпищя толкова силно, че собствените ми уши ме заболяха.
Поне имаше светлина измежду дърветата пред мен. Озовах се на празният път на около километър южно от мястото, където бях паркирала пикапът си. Колкото и да бях изтощена, бягах по пътя, докато го открия. Докато седна отново в купето, отново ридаех. Яростно заключих и двете врати преди да извадя ключовете от джоба си. Ръмженето на двигателя беше успокояващо и здравомислещо. Помогна ми да обуздая сълзите си, докато карах доколкото ми позволяваше пикапът по-бързо към главната магистрала.
Бях по-спокойна, но все още изглеждах ужасно, когато се прибрах вкъщи. Патрулката на Чарли беше в алеята – не бях осъзнала колко е късно. Небето вече бе мрачно.
- Бела? – попита Чарли, когато затръшнах предната врата зад мен и припряно я заключих.
- Да, аз съм. – Гласът ми беше неравен.
- Къде беше досега? – извика той, като се появи от кухненският праг със заплашително изражение.
Поколебах се. Вероятно се бе обадил в семейство Стенли. По-добре да се придържам към истината.
- Скитах се из гората – признах аз.
Очите му бяха присвити.
- Нали щеше да ходиш у Джесика?
- Не ми се занимаваше с математика днес.
Чарли скръсти ръце през гърдите си.
- Мисля, че те помолих да стоиш далеч от гората.
- Да, знам. Не се тревожи, няма да го правя повече. – Потреперах.
Чарли чак тогава ме видя наистина. Спомних си, че прекарах известно време на калната земя в гората днес – вероятно бях изцяпана.
- Какво се случи? – настоя да узнае Чарли.
Отново реших, че истината, или поне една част от нея, е най-добрата опция. Бях прекалено потресена, за да се преструвам, че бях прекарала един обикновен ден измежду флората и фауната.
- Видях мечката – опитах се кажа спокойно, но гласът ми беше висок и разтреперан. – Макар че не е мечка – някакъв вид вълк е. И са цели пет. Един черен, един сив, един червеникаво-кафяв...
Очите на Чарли се разшириха от ужас. Той бързо се озова до мен и ме хвана за рамената.
- Добре ли си?
Главата ми се сведе в слабо кимване.
- Кажи ми какво се случи.
- Не ми обърнаха никакво внимание. Но след като си тръгнаха, избягах и падах доста.
Той пусна рамената ми и обви ръцете си около мен. За един дълъг момент не каза нищо.
- Вълци – прошепна той.
- Какво?
- Рейнджърите казаха, че следите не са на мечка – но вълците просто не стават толкова големи...
- Тези бяха огромни.
- Колко каза, че си видяла?
- Пет.
Чарли поклати глава, като се мръщеше разтревожено. Накрая заговори с тон, който не търпеше възражения.
- Повече никакво шляене в гората.
- Няма проблеми – обещах разпалено.
Чарли се обади в управлението, за да докладва какво съм видяла. Малко си поизмислих къде точно съм видяла вълците – като твърдях, че съм била на пътеката, която е водела на север. Не исках баща ми да знае колко надълбоко съм била в гората, въпреки молбите му и най-вече не исках никой да се скита някъде, където вероятно Лорънт би ме търсил. Започна да ми се гади при тази мисъл.
- Гладна ли си? – попита ме той, когато затворих телефона.
Поклатих глава, въпреки че навярно съм умирала от глад. Не бях яла цял ден.
- Просто съм изморена – казах му аз. Обърнах се към стъпалата.
- Ей – каза Чарли, като гласът му внезапно бе отново подозрителен. – Не каза ли, че Джейкъб ще го няма цял ден?
- Така ми каза Били – отвърнах му аз, объркана от въпросът му.
Той разгледа изражението ми за минутка и накрая изглеждаше доволен от това, което видя там.
- Хъх.
- Защо? – попитах аз. Звучеше така, сякаш че предполагаше, че съм го излъгала тази сутрин. За нещо друго, освен за ученето с Джесика.
- Ами, просто защото когато отидох да взема Хари, видях Джейкъб пред магазина с някои от приятелите си. Помахах му за здрасти, но той... е, предполагам, че знам дали ме е видял. Мисля че май спореше с приятелите си. Изглеждаше странно, сякаш бе разстроен заради нещо. И... бе различен. Като че ли можеш да гледаш как това хлапе расте пред очите ти! Става все по-голям всеки пък, когато го видя.
- Били каза, че Джейк и приятелите му ще ходят в Порт Анджелис на кино. Вероятно просто са чакали да се съберат с още някой.
- Оу. – Чарли кимна и се отправи обратно към кухнята.
Останах в коридора, като си мислех за Джейкъб и спорът с приятелите си. Чудех се дали се е изправил срещу Ембри за ситуацията със Сам. Може би поради тази причина ме бе оставил днес – ако означаваше, че ще оправи нещата с Ембри, тогава бях доволна.
Отново минах, за да проверя ключалките преди да отида в стаята си. Беше глупаво. Какво значение би имала една ключалка срещу чудовищата, които бях видяла този следобед? Предполагах, че самата дръжка ще затрудни вълците, тъй като нямат съответните палци. А и ако Лорънт пристигне тук...
Или... Виктория.
Лежах в леглото си, но треперех прекалено силно, за да се надявам да заспя. Свих се на топка изпод юрганът си и се изправих срещу ужасяващите факти.
Нямаше какво да направя. Нямаше никакви предпазни мерки, които да взема. Нямаше къде да се скрия. Нямаше никой, който да ми помогне.
Треперенето ми така ме тресеше, та чак зъбите ми затракаха.
За да се успокоя си представих невъзможното – представих си как големите вълци настигат Лорънт в гората и разкъсват неуязвимият безсмъртен така, както биха сторили с всеки друг нормален човек. Въпреки абсурдността на подобна фантазия, идеята ме утеши. Ако вълците го хванат, тогава той няма да може да каже на Виктория, че съм тук сам-сама. Ако не се върне, вероятно тя ще си помисли, че семейство Калън все още ме пазят. Само ако можеха вълците да спечелят подобна битка...
Добрите ми вампири никога нямаше да се върнат – колко утешаващо бе да си представя, че и другият вид също ще изчезне.
Затворих силно очи и зачаках да изпадна в безсъзнание – почти нямах търпение кошмарът ми да започне. По-добре него, отколкото бледото, красиво лице, което ми се усмихваше сега иззад клепачите ми.
В представите ми, очите на Виктория бяха черни от жажда, светли от очакването, а устните й бяха извити около блестящите зъби от удоволствие. Червената й коса беше ослепителен огън – вееше се хаотично около дивото й лице.
Думите на Лорънт се повториха в главата ми. Само ако знаеше какво бе замислила за теб...
Притиснах юмрукът към устата си, за да не изпищя.
ЕДИНАДЕСЕТА ГЛАВА
0 коментара:
Публикуване на коментар
Благодарим за коментара! :)