3.03.09 г.

on
22. ПОЛЕТ


Деметри ни остави в жизнерадостно изобилната рецепция, където жената Джианна все още бе на поста си зад полираното бюро. Светла, безобидна музика звучеше от скритите тонклони.
- Не си тръгвайте преди да се е стъмнило – предупреди ни той.
Едуард кимна, а Деметри побърза да излезе.
Джианна изобщо не изглеждаше изненадана от размяната, въпреки че огледа взетата назаем мантия на Едуард с проницателни предположения.
- Добре ли си? – попита ме Едуард изпод дъха си, прекалено ниско, за да го чуе човешката жена. Гласът му беше груб – ако бе възможно кадифето да е грубо – от тревога. Все още стресиран от ситуацията ни, както можех да си представя.
- По-добре я сложи да седне преди да е паднала – каза Алис. – Ще се разпадне на парчета.
Едва тогава осъзнах, че треперя, и то силно, цялата ми фигура вибрираше, докато зъбите ми не затракаха и не ми се стори, че стаята около мен се клати и замъглява пред очите ми. За една обезумяла секунда се зачудих дали така се чувства Джейкъб, преди да се превърне във върколак.
Чух звук, който нямаше смисъл, странен и разкъсващ в съотвествие с иначе веселата музика за фон. Разсеяна от треперенето не можех да кажа откъде идва.
- Шшт, Бела, шшт – каза Едуард като ме бутна на канапето далеч от любопитният човек зад бюрото.
- Мисля, че изпада в истерия. Може би трябва да й удариш шамар – предложи Алис.
Едуард й хвърли отчаян поглед.
Тогава разбрах. Оу. Звукът идваше от мен. Разкъсващият звук беше ридаенето, което идваше от гърдите ми. Това ме тресеше.
- Всичко е наред, в безопасност си, всичко е наред – повтаряше той отново и отново. Той ме придърпа в скута си и обви дебелата вълнена мантия около мен, като ме предпазваше от студената си кожа.
Знаех, че е глупаво да реагирам така. Кой знае колко време имах да погледна лицето му? Той беше спасен, и аз бях спасена, и той можеше да ме напусне веднага щом си тръгнем. Очите ми да бъдат изпълнени със сълзи, от които не можех да видя ясно чертите му бе прахосничество – лудост.
Но зад очите ми, където сълзите не можеха да отмият образът, все още можех да видя паникьосаното лице на дребната жена с броеницата.
- Всички тези хора – изплаках аз.
- Знам – прошепна той.
- Толкова е ужасно.
- Да, така е. Иска ми се да не ти се бе наложило да го видиш.
Облегнах главата си срещу студените му гърди, като изпозвах дебелата мантия да избърша очите си. Поех си няколко пъти дълбоко дъх, в опит да се успокоя.
- Да ви донеса ли нещо? – попита учтиво един глас. Беше Джианна, която се бе надвесла над рамото на Едуард с поглед, който беше едновременно загрижен и все пак професионален и сдържан. Изглежда не я притесняваше, че лицето й бе на сантиметри от враждебен вампир. Или беше пълна невежа, или много добра в работата си.
- Не – отговори студено Едуард.
Тя кимна, усмихна ми се, и след това изчезна.
Почаках, докато се уверя, че не може да ни чуе.
- Тя знае ли какво става тук? – попитах аз, като гласът ми бе нисък и дрезгав. Възвръщах си контролът и дишането ми се изравняваше.
- Да. Тя знае всичко – каза ми Едуард.
- Знае ли, че ще я убият някой ден?
- Знае, че е възможно – каза той.
Това ме изненада.
Лицето на Едуард бе трудно за разчитане.
- Надява се, че ще решат да я задържат.
Кръвта напусна лицето ми.
- Тя иска да е една от тях?
Той кимна веднъж, очите му остри върху лицето ми, следящи за реакцията ми.
Потреперах.
- Как може да иска това? – прошепнах аз, по-скоро на себе си, вместо да търся наистина отговор. – Как може да гледа хората, които се редят пред онази ужасна стая и да иска да е част от това?
Едуард не отговори. Изражението му се сгърчи в отговор на нещо, което бях казала.
Докато се вглеждах в прекалено красивото му лице, опитвайки се да разбера промяната, внезапно ме порази, че аз наистина съм тук, в ръцете на Едуард, без значение за колко кратко, и че нямаше – поне в този момент – да бъдем убити.
- О, Едуард – извиках аз и отново плачех. Беше такава глупава реакция. Сълзите ми бяха прекалено големи, за да видя лицето му отново и това беше непростимо. Имах време до залез със сигурност. Отново като в приказка, с крайни срокове, които приключваха магията.
- Какво има? – попита той, все още разтревожен, като разтриваше гърбът ми с нежни потупвания.
Обвих ръце около шията му – кое беше най-лошото, което можеше да направи? Само да ме избута – и се притиснах по-близо до него.
- Много ли е извратено от моя страна да бъда щастлива в момента? – попитах. Гласът ми ми изневери на два пъти.
Той не ме избута. Придърпа ме здраво към ледено-твърдите си гърди, толкова здраво, че ми бе трудно да дишам, дори и със сигурно непокътнатите ми дробове.
- Знам точно какво имаш предвид – прошепна той. – Но имаме много причини да сме щастливи. Като например, че сме живи.
- Да – съгласих се. – Това е добра причина.
- И че сме заедно – прошепна той. Дъхът му беше толкова сладък, че накара главата ми да се завърти.
Просто кимнах, като бях убедена, че не поставяше същата тежест в тази загриженост като мен.
- И с малко късмет ще сме живи и утре.
- Да се надяваме – казах неспокойно.
- Изгледите са доста добри – увери ме Алис. Беше толкова тиха, че почти забравих за присъствието й. – Ще видя Джаспър след по-малко от двайсет и четири часа – добави тя с доволен тон.
Късметлийката Алис. Тя поне можеше да се довери на бъдещето си.
Не можех да отместя поглед за дълго от лицето на Едуард. Гледах го, като ми се искаше все повече бъдещето никога да не се случва. Че този момент ще трае вечно или, ако не може, че ще спра да съществувам, когато спре.
Едуард гледаше право към мен, тъмните му очи бяха нежни и беше лесно да се преструвам, че и той се чувства по-същият начин. Това правех аз. Преструвах се, за да направя моментът още по-сладък.
Пръстите му проследиха кръговете под очите ми.
- Изглеждаш изморена.
- А ти изглеждаш жаден – прошепнах обратно, като разглеждах лилавите синини под черните му ириси.
Той сви рамене.
- Нищо работа.
- Сигурен ли си? Мога да остана с Алис – предложих неохотно аз – предпочитах да ме убие сега, отколкото да помръдне и на сантиметър от мен.
- Не ставай абсурдна. – Той въздъхна – сладкият му дъх погали лицето ми. – Никога не съм контролирал по-добре тази страна от природата ми, както сега.
Имах милион въпроси за него. Един от тях избуяваше към устните ми, но си прехапах езика. Не исках да развалям момента, колкото и несъвършен да бе, тук в тази стая, от която ми се гадеше, пред очите на потенциалното чудовище.
Тук, в ръцете му, беше толкова лесно да си представям, че ме иска. Не исках да мисля за мотивите му сега – дали се държеше така, за да ме държи спокойна, когато сме все още в опасност или просто се чувстваше виновен, за това че бяхме тук и облекчен, че не е виновен за смъртта ми. Може би времето, което бяхме прекарали разделени бе достатъчно, така че не му досаждах в момента. Но нямаше значение. Бях толкова по-щастлива, като се преструвах.
Лежах тихо в ръцете му, като си припомнях лицето му, преструвайки се...
Той се вглеждаше в лицето ми така, сякаш правеше същото, докато той и Алис обсъждаха как да се приберат вкъщи. Гласовете им бяха толкова бързи и ниски, че знаех, че Джианна няма да ги разбере. Сама пропуснах половината. Макар че звучеше така, сякаш ще бъдат намесени още кражби. Зачудих се бездейно дали жълтото порше се бе върнало обратно при собственика си.
- Какъв беше тоя разговор за някакви певци? – попита Алис по едно време.
- La tua cantante – каза Едуард. Гласът му превърна думите в музика.
- Да, това – каза Алис, като се концентрира за момент. И аз се зачудих за това сега.
Почувствах как Едуард свива рамене.
- Имат такова име за някой, който мирише така, както Бела за мен. Те я наричат моята певица – защото кръвта й пее за мен.
Алис се засмя.
Бях достатъчно уморена да заспя, но се борех срещу изтощението. Нямаше да изпусна и секунда от времето, което имах с него. От време на време, докато говореше с Алис, той се привеждаше и внезапно ме целуваше – гладките му като стъкло устни докосваха косата ми, челото ми, върхът на носа ми. Всеки път бе като електричен шок към заспалото ми сърце. Звукът на биенето му сякаш изпълваше цялата стая.
Беше Раят – точно по средата на Ада.
Изгубих напълно представа за времето. Така че когато ръцете на Едуард се свиха здраво около мен и двамата с Алис прогледнаха към задната част на стаята с предпазливи очи, се паникьосах. Притиснах се към гърдите на Едуард, когато Алек – очите му бяха ярко рубинени сега, но все така безукорен в светлосивият си костюм, въпреки следобедното хапване – премина през двойните врати.
Новините бяха добри.
- Свободни сте да си вървите – каза ни Алек, с толкова топъл тон, че някой би си помислил, че сме приятели от цял живот. – Ще ви помолим да не се мотаете много из града.
Едуард не отвърна с преструвка – гласът му беше ледено студен.
- Това няма да е проблем.
Алек се усмихна и кимна, след което отново изчезна.
- Следвайте десният коридор зад ъгъла към първата серия асансьори – каза ни Джианна, когато Едуард ми помогна да се изправя на краката си. – Фоайето е два етажа по-надолу и изходът води към улицата. Довиждане за сега – добави тя приветливо. Зачудих се дали компетентността й ще е достатъчна, за да я спаси.
Алис й метна тъмен поглед.
Бях облекчена, че има и друг път навън – не бях убедена дали ще се справя с още едно пътуване под земята.
Излязохме през едно обзаведено с вкус, луксозно фоайе. Бях единствената, която се обърна назад, за да види средновековният замък, който обграждаше стилната бизнес фасада. Не можех да видя кулата оттук, за което бях благодарна.
Веселбата продължаваше с пълна сила по улиците. Уличните лампи тъкмо се включваха, докато минавахме бързо през тесните, калдъръмени улички. Небето беше тъмно, като бе сиво най-отгоре, но сградите, които се надвесваха над улиците създаваха усещането, че е по-тъмно.
Празненството също бе по-тъмно сега. Дългата, виеща се мантия на Едуард не изпъкваше по начина, по който вероятно би била през някоя обикновена вечер във Волтера. Имаше и други с черни сатенени наметала сега и пластмасовите зъби, които бях видяла върху детето на площада, очевидно бяха популярни и сред възрастните.
- Глупости – промърмори веднъж Едуард.
Не бях забелязала, че Алис е изчезнала зад мен. Погледнах назад, за да й задам въпрос и нея я нямаше.
- Къде е Алис? – прошепнах паникьосано.
- Отиде да вземе чантата ти оттам, където ги е скрила тази сутрин.
Бях забравила, че имам достъп до четка за зъби. Това определено хвърли светлина на изгледите ми.
- Ще открадне и кола, нали така? – познах аз.
Той се ухили.
- Не и докато не излезем.
Пътят до входа ми се стори много дълъг. Едуард можеше да види, че съм изтощена – той обви ръка около талията ми и поддържаше по-голямата част от теглото ми, докато вървяхме.
Потреперах, когато ме дръпна през тъмният каменен свод. Огромните, антични решетки над нас бяха като трап, заплашвайки да паднат върху нас и да ни заключат вътре.
Той ме поведе към тъмна кола, която чакаше вдясно от портата в една сянка със запален двигател. За моя изненада, той се пъхна на задната седалка при мен, вместо да настоява да кара.
Алис бе примирена.
- Съжалявам. – Тя замахна неопределено към таблото. – Нямах голям избор.
- Няма нищо, Алис. – Той се ухили. – Не може всичките да са Турбо 911.
Тя въздъхна.
- Може да се сдобия с едно от тези законно. Беше фантастично.
- Ще ти взема едно за Коледа – обеща Едуард.
Алис се извърна сияйна към него, което ме разтревожи, защото в същото време вече караше бързо по тъмният и виещ се път на хълма.
- Жълто – каза му тя.
Едуард ме държеше в ръцете си. В сивата мантия ми бе топло и удобно. Повече от удобно.
- Можеш да спиш вече, Бела – прошепна той. – Всичко свърши.
Знаех, че имаше предвид опасността, кошмарът в античния град, но все още трябваше да преглъгна трудно преди да мога да отговоря.
- Не искам да спя. Не съм уморена. – Само втората част беше лъжа. Нямах намерение да затворя очи. Колата бе само слабо осветена от контролите на таблото, но бе достатъчно, за да видя лицето му.
Той притисна устните си към вдлъбнатината под ухото ми.
- Опитай – насърчи ме той.
Поклатих глава.
Той въздъхна.
- Все още си така упорита.
Бях упорита – борех се с натежалите си клепачи и спечелих.
Тъмният път бе най-трудната част – светлините на летището във Флоренция го направиха по-лесно, както и възможността да си измия зъбите и да се преоблека в чисти дрехи – Алис също купи нови дрехи на Едуард, който остави тъмното наметало в кофа за боклук на една алея. Самолетното пътуване до Рим бе толкова кратко, че нямаше възможност умората да ме пребори. Знаех, че нямаше да е същото на полета от Рим до Атланта, затова помолих стюардесата да ми донесе кока-кола.
- Бела – каза неодобрително Едуард. Знаеше ниската ми поносимост към кофеинът.
Алис беше зад нас. Можех да я чуя как шепне на Джаспър по телефона.
- Не искам да спя – напомних му аз. Дадох му извинение, което бе достоверно, защото бе истина. – Ако затворя сега очи, ще видя неща, които не искам да виждам. Ще имам кошмари.
Той не спори с мен за това.
Щеше да е удачно време да поговорим, да получа отговорите, от които се нуждаех – нуждаех, но без да искам наистина – вече се отчайвах от мисълта какво можех да чуя. Имахме непрекъснат период от време пред нас и не можеше да ми избяга на самолет – или поне не толкова лесно. Никой не можеше да ни чуе, освен Алис – беше късно и повечето пътници бяха изгасили лампите си и молеха за възглавница с приглушени гласове. Говоренето щеше да ми помогне да се преборя с изтощението.
Но крайно странно, прехапах език срещу напливът от въпроси. Причините ми вероятно имаха дефекти поради изтощението, но се надявах, че като отлагам дискусията, ще мога да си набавя още няколо часа с него по-нататък – да отложим това за друга вечер в стил Шехеразада.
Така че продължих да си пия безалкохолното, като устоявах дори на нуждата да мигам. Едуард изглеждаше напълно доволен да ме държи в ръцете си, като пръстите му проследяваха лицето ми отново и отново. И аз също докоснах лицето му. Не можех да се спра, въпреки че се страхувах, че това по-късно ще ме нарани, когато остана отново сама. Той продължи да целува косата ми, челото ми, китките ми... но никога устните ми и това беше добре. Все пак, по колко начина може да бъде осакатено едно сърце и все още да се очаква да продължи да бие? Преживях прекалено много, което трябваше да ме довърши последните няколко дни, но не ме накара да се почувствам по-силна. Вместо това се чувствах ужасно крехка, сякаш и една дума можеше да ме разбие.
Едуард мълчеше. Може би се надяваше, че ще заспя. Може би нямаше какво да каже.
Спечелих битката срещу тежките ми клепачи. Бях будна, когато стигнахме летището в Атланта и дори наблюдавах изгревът над Сиатълските облаци, преди Едуард да затвори прозореца. Бях горда от себе си. Не бях пропуснала и една минута.
Нито Алис, нито Едуард бяха изненадани от приемът, който ни очакваше на летището, но мен ме хвана неподготвена. Джаспър беше първият, когото видях – той като че ли изобщо не ме видя. Имаше очи само за Алис. Тя изтича бързо до него – те не се прегърнаха така, както останалите двойки, които се срещаха там. Само се гледаха един друг в лицето и някакси този момент бе толкова интимен, че все още изпитвах нуждата да погледна настрани.
Карлайл и Езме чакаха в тих ъгъл далеч от металните детектори в сенките на широка колона. Езме се пресегна към мен, като ме прегърна пламенно и все пак не особено удобно, защото Едуард също държеше ръцете си около мен.
- Благодаря ти толкова много – каза тя в ухото ми.
След което хвърли ръцете си около Едуард и изглеждаше така, сякаш плачеше, ако това бе възможно.
- Никога повече няма да ме оставяш да преживея това отново – почти изръмжа тя.
Едуард се ухили разкаяно.
- Съжалявам, мамо.
- Благодаря ти, Бела – каза Карлайл. – Задължени сме ти.
- Едва ли – промърморих аз. Безсънната нощ внезапно взимаше надмощие. Имах чувството, че главата ми бе откъсната от цялото ми тяло.
- Едва се държи на краката си – Езме смъмри Едуард. – Да я заведем у тях.
Без да съм сигурна дали искам да съм у дома в този момент, аз се запрепъвах, наполовина сляпа през летището, като Едуард ме поддържаше от едната страна, а Езме от другата. Не знаех дали Алис и Джаспър са зад нас или не, но бях прекалено изтощена, за да погледна.
Мисля, че бях почти заспала, въпреки че все още вървях, когато достигнахме колата им. Изненадата да видя Емет и Розали облегнати срещу черният седан под смътната светлина на паркингът ме разбуди малко. Едуард замръзна на място.
- Недей – прошепна Езме. – Тя се чувства ужасно.
- Би трябвало – каза Едуард, като не направи никакъв опит да сниши гласът си.
- Вината не е нейна – казах аз, заваляйки изтощено думите.
- Остави я да се реваншира – помоли го Езме. – Ние ще се качим при Алис и Джаспър.
Едуард изгледа гневно абсурдно прекрасната руса вампирка, която ни очакваше.
- Моля те, Едуард – казах аз. Не исках да се возя в една кола с Розали, точно толкова колкото и него, но бях причинила достатъчно раздори в семейството му.
Той въздъхна и се отправи към колата.
Емет и Розали се качиха отпред без да проговорят, докато Едуард ме издърпа отзад отново. Знаех, че повече нямаше да мога да се боря с клепачите си и положих поражено глава срещу гърдите му, като ги оставих да се затворят. Усетих как колата измърква.
- Едуард – започна Розали.
- Знам – безцеремонният тон на Едуард не бе щедър.
- Бела? – попита нежно Розали?
Клепачите ми се отвориха рязко от шок. Това бе първият път, когато се обръщаше директно към мен.
- Да, Розали? – попитах колебливо.
- Толкова много съжалявам, Бела. Чувствам се ужасно относно всичко това и съм толкова благодарна, че бе достатъчно смела, за да спасиш брат ми след това, което сторих. Моля те, кажи, че ще ми простиш.
Думите й бяха неудобни и коблебливи, заради смущението й, но изглеждаха искрени.
- Разбира се, Розали – промърморих, като се улавях за какъвто и да е шанс, който да я накара да ме мрази по-малко. – Вината изобщо не е твоя. Не аз скочих от проклетата скала. Разбира се, че ти прощавам.
Думите излязоха като каша.
- Не се брои, докато е в безсъзнание, Роуз – изсмя се Емет.
- В съзнание съм – казах аз – прозвуча като изопачена въздишка.
- Оставете я да спи – настоя Едуард, но гласът му беше малко по-топъл.
И тогава бе тихо, освен тихото ръмжене на двигателя. Сигурно съм заспала, защото ми се стори че само секунди по-късно вратата се отвори и Едуард ме изнесе от колата. Очите ми не искаха да се отворят. Отначало си помислих, че още сме на летището.
И тогава чух Чарли.
- Бела! – извика той от далечината.
- Чарли – промърморих аз, като се опитвах да разсея ступорът си.
- Шшт – прошепна Едуард. – Всичко е наред – у дома си и си в безопасност. Спи.
- Не мога да повярвам, че имаш нахалството да си покажеш лицето тук. – мучеше Чарли срещу Едуард, като гласът му бе много по-близо сега.
- Престани, тате – простенах аз. Той не ме чу.
- Какво е станало с нея? – настоя да узнае Чарли.
- Просто е много изморена, Чарли – увери го тихо Едуард. – Моля те, остави я да си почине.
- Не ми казвай какво да правя! – извика Чарли. – Дай ми я. Махни си ръцете от нея!
Едуард се опита да ме подаде на Чарли, но аз се притиснах към него със сключени, упорити пръсти. Можех да усетя как баща ми ми дърпа ръката.
- Престани, тате – казах малко по-силно. Успях да дръпна клепачите си и да изгледам Чарли със замъглени очи. – Ядосай се на мен.
Бяхме пред къщата ми. Предната врата стоеше отворена. Облачната пелена отгоре бе прекалено дебела, за да позная кое време на деня е.
- Можеш да се обзаложиш, че ще бъда – обеща Чарли. – Влизай вътре.
- Добре. Пусни ме долу – въздъхнах аз.
Едуард ме постави на краката ми. Можех да видя, че съм изправена, но не си усещах краката. Затътрих се напред въпреки това, докато тротоарът не се завъртя към лицето ми. Ръцете на Едуард ме уловиха точно преди да се размажа в паважа.
- Просто ме остави да я кача до горе – каза Едуард. – После си тръгвам.
- Не – извиках паникьосано аз. Не бях получила отговорите си още. Трябваш да остане поне за това, нали?
- Няма да съм далеч – обеща Едуард, като го прошепна толкова ниско в ухото ми, че нямаше и надежда Чарли да чуе.
Не чух отговорът на Чарли, но Едуард ме отправи към къщата. Отворените ми очи издържаха само до стълбите. Последното нещо, което усетих бе студените ръце на Едуард, които откопчваха пръстите ми от ризата му.

ДВАДЕСЕТ И ТРЕТА ГЛАВА

0 коментара:

Публикуване на коментар

Благодарим за коментара! :)