3.03.09 г.

on
8. ПОРТ АНДЖЕЛИС

Джес караше по-бързо от началника на полицията, така че стигнахме до Порт Анджелис в четири часа. Беше минало доста време от последният път, когато бях злизала по момичешки, и приливът на естроген беше ободряващ. Слушахме виещи рок песни, докато Джесика бъбреше за момчетата, с които се мотаехме. Вечерята на Джесика с Майк бе минала доста добре, и тя се надяваше, че до събота вечер ще са минали на етапа на първата целувка. Усмихнах се, доволна от себе си. Анджела беше пасивно щастлива, че щеше да отиде на танците, но не особено заинтересована от Ерик. Джес се опита да я накара да си признае кой е нейният тип, но аз я прекъснах с въпрос за роклите, за да я пощадя. Анджела ми хвърли признателен поглед.
Порт Анджелис беше красив малък капан за туристите, доста по-излъскан и старомоден от Форкс. Но Джесика и Анджела го познаваха добре, така че не планираха да си губят времето с живописните сгради край кея. Джес караше право напред към единственият голям магазин в града, който се намираше на няколко пресечки от дружелюбната територия на кея.
Танците бяха обявени като полу-официални, така че не бяхме много сигурни какво точно означаваше това. И Джесика и Анджела изглеждаха изненадани, почти невярващи, когато им казах, че никога не бях ходила на танци във Финикс.
- Никога ли не си ходила с гадже или нещо такова? – попита Джес съмнително, докато минавахме през вратите на магазина.
- Наистина – опитах се да я убедя аз, без да признавам много проблемите ми с танцуването. – Никога не съм имала гадже или нещо подобно. Не излизах много.
- Че защо не? – настоя Джесика.
- Никой не ме е канил – отвърнах й искрено.
Стори ми се скептично настроена.
- Хората те канят тук – напомни ми тя, - и ти им казваш „не”.
Бяхме в младежкият отдел, сканирайки рафтовете за нещо по-впечатляващо.
- Е, освен на Тайлър – поправи тихо Анджела.
- Извинявай? – ахнах аз. – Какво каза?
- Тайлър разправя на всички, че ще те води на бала – информира ме Джесика с подозрение в очите си.
- Казал е какво? – звучах така сякаш съм се задавила.
- Казах ти, че не е истина – измърмори Анджела на Джесика.
Все още мълчах, изпаднала в шок, който бързо се превръщаше в раздразнение. Само че бяхме открили щанда с роклите и имахме работа за вършене.
- Ето защо Лорън не те харесва – изкикоти се Джесика, докато ровехме из дрехите.
Скръцнах със зъби.
- Мислиш ли, че ако го прегазя с пикапа ще престане да се чувства виновен за инцидента? Че ще престане да се реваншира и ще признае, че сме квит?
- Може би – изкиска се Джесика. – Ако го прави заради това.
Изборът от рокли не беше голям, но и двете си харесаха по няколко неща за пробване. Седнах на нисък стол от вътрешната страна на пробните до три-странното огледало, опитвайки се да контролирам гневът си.
Джес се разкъсваше между две – едната дълга, без презрамки, обикновена черна, а другата с дължина до коленете в електриково синьо и тънки презрамки. Окуражих я да вземе синята – защо пък да не прикове погледите? Анджела избра бледорозова рокля, която обвиваше нежно високата й фигура и подчертаваше златистите кичури в светлокестенявата й коса. Обсипах ги щедро с комплименти и им помогнах да приберат обратно отхвърлените рокли. Целият процес отне много по-малко време и се оказа по-лесен от подобни разходки, които правех в къщи с Рене. Предполагам, че имаше какво да се каже за ограниченият избор.
Отправихме се към отдела за обувки и аксесоари. Докато те изпробваха разни работи аз почти не ги гледах и коментирах, тъй като не бях в настроение да пазарувам за себе си, въпреки че се нуждаех от нови обувки. Еуфорията от излизането по женски избледняваше поради раздразнението ми от Тайлър, оставяйки място за меланхолията да ме обземе отново.
- Анджела? – започнах аз колебливо, докато тя пробваше чифт розови сандали на ток – беше радостна, че кавалерът й е достатъчно висок, за да може да носи токчета изобщо.
Джесика бе отпрашила към щанда с бижутата, така че бяхме сами.
- Да? – Тя изпружи крак, извъртайки глезена си на всички страни, за да огледа по-добре обувката.
Изплаших се.
- Тези ми харесват.
- Мисля да си ги взема – въпреки че ще отиват само на тази единствена рокля – замисли се тя.
- О, давай – с намаление са – окуражих я аз. Тя се усмихна, поставяйки капака обратно на кутия, която съдържаше по-практични бели обувки.
Опитах отново.
- Ъъ, Анджела... – Тя вдигна любопитно глава.
- Нормално ли е за... семейство Калън – държах очите си върху обувките, - да отсъстват толкова често от училище?
Провалих се мизерно в опита си да звуча безразлична.
- Да, когато времето е добро всичките отиват на къмпинг – дори доктора. Доста са активни – каза ми тихо тя, като също изучаваше обувките си. Не ме попита нищо в сравнение с хилядите неща, които щеше да отприщи Джесика. Започвах наистина да харесвам Анджела.
- Оу. – Изоставих темата, когато Джесика се завърна, за да ни покаже кристалното бижу, което бе открила да съвпада на обувките й.
Планирахме да отидем на вечеря в малкият италиански ресторант на тротоара, но пазаруването не бе отнело толкова, колкото очаквахме. Джес и Анджела щяха да оставят нещата си обратно в колата и да се поразходят край кея. Казах им, че ще се срещна с тях пред ресторанта след един час – исках да потърся книжарница. И двете имаха желание да ме придружат, но аз ги окуражих да отидат да се забавляват – не знаеха колко погълната ставах, когато бях заобиколена от книги – това бе нещо, което предпочитах да направя сама. Той се отправиха към колата, бъбрейки си весело, а аз се насочих в посоката, която Джес ми бе показала.
Нямах проблеми с намирането на книжарницата, но не бе това, което търсех. Витрината беше запълнена с кристали, капани за сънища и книги за духовно лечение. Дори не влязох вътре. През стъклото можех да видя петдесетгодишна жена с дълга, сива коса до кръста, издокарана в рокля излязла направо от шейсетте, да ми се усмихва подканващо иззад щанда. Реших, че това бе един разговор, който можех да пропусна. Трябваше да има поне една нормална книжарица в този град.
Криволичех по улиците, които се изпълваха със след-работният трафик, и се надявах, че съм се насочила към центъра. Не обърнах внимание както би трябвало, докато вървях – борех се с отчаянието. Опитвах се толкова усилено да не мисля за него, за това, което Анджела каза... и най-вече се опитвах да удавя надеждите си за събота, страхувайки се от разочарование по-болезнено от останалите, докато не видях нечие сребристо волво паркирано надолу по улицата и всичко се срути върху мен. Тъп, непостоянен вампир, помислих си аз.
Крачех в южна посока, към остъклени магазини, които изглеждаха обещаващи. Но когато стигнах до тях, видях че това е само антикварен магазин и място, което се даваше под наем. Все още имах много време преди срещата с Джес и Анджела, а и определено имах нужда да си подобря настроението преди да се върна при тях. Прокарах пръсти през косата си и поех дълбоко въздух на няколко пъти, преди да продължа зад ъгъла.
Започнах да осъзнавам, докато пресичах друга улица, че отивам в грешната посока. Малкият пешеходен трафик, който бях видяла, се отправяше на север, и сградите тук приличаха повече на складове. Реших да завия на изток при следващият ъгъл и после да завия след няколко пресечки и да пробвам късмета си с друга улица.
Група от четирима мъже се появиха иззад ъгъла, към който се бях насочила, облечени прекалено небрежно, за да се прибрит вкъщи от офиса, но и бяха прекалено неприветливи, за да са туристи. Когато ме приближиха, разбрах че са съвсем малко по-възрастни от мен. Шегуваха се високо един с друг, като се смееха дрезгаво и се удряха един друг по ръцете. Свих се колкото се може по-навътре в тротоара, за да им дам място да се разминем, като вървях изпънато и гледах през тях към ъгъла.
- Ей, здрасти! – извика един от тях, като се разминахме, и очевидно говореше на мен, тъй като нямаше други хора наоколо. Механично го погледнах. Двама от тях бяха спрели, другите двама забавили крачка. Този най-наблизо – едър, тъмнокос мъж в началото на двайсетте си години – изглежда бе този, който беше проговорил. Носеше фланелена риза над мърлява тениска, срязани джинси и сандали. Направи половин кръчка към мен.
- Здрасти – измърморих, реагирайки спонтанно. След което бързо погледнах настрани и закрачих по-бързо към ъгъла. Можех да ги чуя как се смеят силно зад мен.
- Ей, чакай! – извика някой от тях след мен, но аз продължавах да държа главата си сведена и завих зад ъгъла с облекчена въздишка. Все още чувах сподавеният им смях зад мен.
Оказах се на тротоар, който водеше край задната част на няколко мрачно-оцветени склада, всеки от тях с големи врати за разтоварващи камиони, заключени през ноща. Южната част от улицата нямаше тротоар, само мрежеста ограда гарнирана отгоре с бодлива тел, която ограждаше двора на някакъв склад за части. Бях се отдалечила доста от частта на Порт Анджелис, която аз, като гост, трябваше да разглеждам. Осъзнах, че започва да се стъмнява, облаците се завръщаха, като прииждаха от западният хоризонт, създавайки ранен залез. Източното небе все още беше ясно, но сивеещо, покрито с розови и оранжеви линии. Бях оставила якето си в колата и внезапно разтреперване ме накара да кръстосам силно ръце пред гърдите си. Една кола мина покрай мен и улицата бе отново празна.
Небето внезапно потъмня още повече и като хвърлих поглед през рамо, за да изгледам ядосано виновният облак, шокирано осъзнах, че двама мъже вървяха тихо зад мен на около двайсетина крачки.
Те бяха от същата група, която бях подминала на ъгъла, въпреки че никой от двамата не бе тъмнокосият, който ме бе заговорил. Веднага извърнах главата си напред, забързвайки крачка. Тръпка, която нямаше нищо общо с времето, ме накара да потреперя отново. Чантата ми висеще на рамото и се удряше около тялото ми, по начина, по който трябва да ги носиш, за да не ти ги отмъкне някой. Знаех точно къде е лютивият ми спрей – все още в пътническата ми чанта под леглото, която така и не разопаковах напълно. Нямах много пари в себе си, само двайсетачка и няколко по-дребни, и си помислих дали да не изпусна „случайно” чантата на пътя и да продължа напред. Но един малък, уплашен гласец в главата ми ме предупреждаваше, че може да са нещо по-лошо от крадци.
Заслушах се напрегнато в стъпките им, които бяха прекалено тихи в сравнение с буйният шум, който правеха по-рано, и не звучаха да се забързват или да се приближават повече до мен. Дишай, наложи се да си напомня аз. Не знаеш дали те следват. Продължих да вървя колкото можех по-бързо, без да тичам истински, като се бях концентрирала върху десният завой на няколко крачки от мен. Можех да чуя как изостават много назад. Синя кола зави по улицата от юг и мина бързо покрай мен. Помислих си да изскоча пред нея, но се поколебах, възпрепятствана, несигурна дали наистина ме преследват, и вече бе прекалено късно.
Достигнах ъгъла, но бърз поглед разкри, че това бе просто задната уличка на друга сграда. Стомахът ме бе присвил на две от предчувствието – трябваше бързо да се поправя и да избързам по тясната алея, обратно към тротоара. Улицата свършваше на следващият завой, където имаше знак стоп. Концентрирах се върху слабите стъпки зад мен, чудейки се да бягам или не. Въпреки това звучаха доста надалеч, макар да знаех, че ще надбягат във всеки случай. Определено щях да се спъна и да падна, ако се опитах да вървя по-бързо. Стъпките определено бяха надалеч. Рискувах бърз поглед през рамото, и те бяха може би на около десетина метра зад мен, забелязах с облекчение. Но и двамата ме гледаха.
Сякаш отне цяла вечност да стигна до ъгъла. Поддържах умерено темпото си, като мъжете зад мен изоставаха все повече с всяка крачка. Може би бяха усетили, че са ме изплашили и съжаляваха. Видях две коли да отиват на север покрай пресечката, към която се бях насочила, и издишах от облекчение. Щеше да има повече хора зад ъгъла, веднъж щом минех пустата улица. Изприпках до ъгъла с признателна въздишка.
И се заковах на място.
Улицата беше оградена от двете страни от празни стени без врати и прозорци. Можех да видя в далечината, на около две пресечки по-надолу, улични лампи, коли и повече пешеходци, но бяха прекалено далеч. Защото облегнали се на западната сграда, на половината път надолу по улицата, бяха останалите двама мъже от групата, които ме наблюдаваха с възбудени усмивки, като замръзнах на тротоара. Тогава осъзнах, че не бях преследвана.
Бях подмамена.
Спрях само за секунда, която ми се стори като много дълго време. Обърнах се и се изстрелях към другият край на пътя. Имах прималяващото чувство, че опитът ми бе напразен. Стъпките зад мен бяха по-силни.
- Ето те! – Гръмкият глас на набитият, тъмнокос мъж разтърси напрегнатата тишина и ме накара да подскоча. В гъстият мрак изглеждаше така, сякаш гледа през мен.
- Аха – извика глас иззад мен, карайки ме да подскоча отново, докато се опитвах да побързам надолу по улицата. – Само свихме по един пряк път.
Стъпките ми бяха твърде бавни. Разстоянието между мен и разтакаващата се пасмина бързо се смаляваше. Имах добър висок писък, и вдишах въздух, готова да го използвам, но гърлото ми бе толкова сухо, че не бях сигурна колко децибели ще успея да докарам. С бързо движение прехвърлих чантичката си през глава, като сграбчих дръжките с една ръка, готова да я предам или да я използвам като оръжие, ако се наложи.
Набитият мъж мина безмълвно покрая стената, докато се спярх предпазливо и започнах да вървя бавно по улицата.
- Стойте далеч от мен – предупредих аз с глас, която трябваше да звучи силен и безстрашен. Но бях права за сухото гърло – нямах почти никакъв глас.
- Недей така, сладурче – извика той, и дрезгавият смях започна отново иззад мен.
Стегнах се, леко разкрачена, като се опитвах да си спомня въпреки паниката ми какви хватки знаех. Предната част на дланта право напред и нагоре, с надеждата, че ще счупи носа или ще го забие в мозъка. Пръсти в очите – опитай се да ги завъртиш, за да извадиш окото. И стандартният ритник в слабините, разбира се. Същият песимистичен глас в главата ми проговори отново, напомняйки ми, че нямам шанс срещу един от тях, пък какво остава за четирима. Млъкни! сопнах се на гласа, преди ужасът да ме е извадил от строя. Ако ще става нещо с мен, поне да помъкна някой със себе си. Опитах се да преглътна, така че да оформя приличен писък.
Фарове внезапно осветиха ъгъла, колата насмалко да удари едричкият, карайки го да скочи назад към тротоара. Изтичах на пътя – тази кола трябваше да спре или щеше да й се наложи да ме удари. Но сребристата кола внезапно зави, заковавайки се на място, като пътническата врата се отвори само на няколко крачки от мен.
- Влизай вътре – заповяда ми яростен глас.
Беше удивително как смразяващият страх моментално изчезна, удивително как внезапно ме заля чувство на сигурност – още преди да съм се махнала от улицата – веднага щом чух гласът му. Скочих в колата, затваряйки рязко вратата след мен.
Беше тъмно в колата, никаква светлинка не се бе включила при отварянето на вратата, и едва виждах лицето му от блясъка на таблото. Гумите изкърцаха, когато той се завъртя към север, като вдигна скорост прекалено бързо и сви към изумените мъже на улицата.Видях за момент как скачат настрани към тротоара, когато минахме покрай тях и отпрашихме към пристанището.
- Сложи си колана – заповяда ми той и осъзнах, че стисках седалката с двете си ръце. Бързо се подчиних – щракането при съединяването на колана бе силно в тъмнината. Той зави рязко наляво, като препускаше напред и профуча покрай няколко знака стоп без да спира.
Но аз се чувствах в пълна безопасност, и поне за момент, напълно безгрижна накъде отиваме. Гледах лицето му с дълбоко облекчение – облекчение, което отиваше отвъд внезапното ми спасяване. Разглеждах идеалните му черти на ограничената светлина, чакайки дишането ми да стане отново нормално, докато внезапно ме осени, че изражението му бе убийствено разярено.
- Добре ли си? – попитах, изненадана колко дрезгав прозвуча гласът ми.
- Не – каза той рязко, но тонът му бе отпаднал.
Стоях мълчаливо, наблюдавайки лицето му, докато пронизващите му очи гледаха право напред, докато колата внезапно не спря. Огледах се наоколо, но беше прекалено тъмно, за да видя нещо друго освен смътната форма на тъмни дървета, изпълвайки краищата на пътя. Не бяхме в града вече.
- Бела? – попита той, гласът му стегнат, контролиран.
- Да? – Моят глас все още бе неравен. Опитах се да го прочистя тихо гърлото си.
- Ти добре ли си? – Той все още не ме бе погледнал, но яроста беше ясна върху лицето му.
- Да – изгряках меко.
- Разсей ме, моля те – заповяда той.
- Извинявай, какво?
Той издиша рязко.
- Просто започни да говориш за нещо несъществено, докато се успокоя – поясни той, като затвори очи и хвана основата на носа си с палец и показалец.
- Ъъм. – Разбутах мозъка си за нещо тривиално. – Утре преди училище ще прегазя Тайлър Кроули?
Той все още стискаше очи, но краищата на устата му потрепнаха.
- Защо?
- Разправя на всички, че ще ме води на бала – или е луд или се опитва да се реваншира, задето почти не ме уби... е, спомняш си, и си мисли, че балът е някакси правилният начин. Та си мислех, че ако застраша живота му ще сме квит и той няма да се опитва да прави повече компенсации. Не се нуждая от врагове и може би Лорън ще престане да се държи така, ако той ме остави намира. Макар че вероятно ще се наложи да му заплатя колата. Ако няма возило, няма да може да заведе никой на бала... – продължих да бъбря.
- Чух за това. – Звучеше малко по-спокоен.
- Така ли? – попитах невярващо, като предишното ми раздразнение се върна. – Ако е парализиран от врата надолу, пак няма да може да отиде на бала – измърморих аз, усъвършенствайки плана си.
Едуард въздъхна и най-накрая отвори очи.
- По-добре?
- Не точно.
Изчаках, но не каза нищо повече. Той облегна глава на седалката, загледан в тавана на колата. Лицето му бе сурово.
- Какво има? – Гласът ми излезе като шепот.
- Понякога имам проблеми с темперамента ми, Бела. – Той също шепнеше, и докато гледаше през прозореца, очите му се превърнаха в цепки. – Но не би помогнало, ако обърна и издиря онези... – Той не завърши изречението си, като гледаше настрани и отново се бореше да укроти гнева си. – Или поне – продължи той, - това се опитвам да се убедя.
- Оу. – Това звучеше неадекватно, но не можех да се сетя за по-добър отговор.
Отново седяхме в мълчание. Погледнах към часовника на таблото. Минаваше шест и половина.
- Джесика и Анджела ще се разтревожат – измърморих аз. – Трябваше да се срещнем.
Той запали двигателя без да продума, като зави гладко и отпраши скоростно към града. За нула време бяхме под уличните лампи, все още движейки се прекалено бързо, като подминавахме с лекота колите, които бавно се движеха по улицата. Той паркира паралелно срещу спирачката в място, което бих сметнала за прекалено малко за волвото, но той се вмъкна без усилие от първият път. Погледнах през прозореца към светлините на Ла Бела Италия, като Джес и Анджела тъкмо си тръгваха, минавайки разтревожено покрай нас.
- Как знаеше къде...? – започнах, но само поклатих глава. Чух вратата да се отваря и се обърнах да видя как слиза.
- Къде отиваш? – попитах аз.
- Водя те на вечеря. – Той се усмихна леко, но очите му все още бяха строги. Той излезе от колата и затръшна вратата. Заиграх се с колана си, и побързах също да изляза от колата. Той ме чакаше на тротоара.
Проговори пръв преди аз да съм казала нещо.
- Отиди и спри Джесика и Анджела преди да ми се наложи да издиря и тях. Не мисля, че бих се удържал, ако попадна отново на другите ти приятели.
Потреперах от заплахата в гласът му.
- Джес! Анджела! – извиках след тях, като им махнах когато се обърнаха. Избързаха обратно към мен, ясното облекчение изписано на лицата им едновременно се смени на изненада, когато видяха до кого стоях. Поколебаха се на няколко крачки от нас.
- Къде беше? – попита подозрително Джесика.
- Изгубих се – признах глупаво. – И се натъкнах на Едуард. – Посочих към него.
- Нещо против да се присъединя към вас? – попита той с копринен, неустоим глас. Можех да видя от смаяните им физиономии, че досега не бе изпробвал способностите си върху тях.
- Ъъъ... разбира се – задъха се Джесика.
- Ъ, всъщност, Бела, ние вече хапнахме, докато те чакахме... съжалявам – призна Анджела.
- Няма проблеми – не съм гладна. – Свих рамене.
- Мисля, че трябва да хапнеш нещо. – Гласът на Едуард беше нисък, но пълен с авторитет. Той погледна към Джесика и каза малко по-силно – Имате ли нещо против аз да закарам Бела вкъщи? Така няма да ви се налага да я чакате, докато се нахрани.
- Ъ, да, няма проблеми, предполагам... – Тя прехапа уста, като се опитваше да проумее от изражението ми дали наистина исках това. Смигнах й. Не желаех нищо повече от това да бъда сама с вечният ми спасител. Имаше толкова много въпроси, с които не можех да го бомбардирам, докато не останехме само двамата.
- Добре. – Анджела бе по-бърза от Джесика. – Ще се видим утре, Бела... Едуард. – Тя сграбчи ръката на Джесика и я задърпа към колата, която както можех да видя бе паркирана наблизо на главната улица. Докато се качваха, Джес се обърна и ми помаха, лицето й изгарящо от любопитство. Махнах й обратно, като изчаках да се отдалечат преди да се обърна към него.
- Сериозно, не съм гладна – настоях аз, като погледнах нагоре да разгледам лицето му. Изражението му бе непроницаемо.
- Забавлявай ме.
Той отиде до вратата на ресторанта и я задържа отворена с упорито изражение. Очевидно това не подлежеше на повече обсъждания. Минах покрай него в ресторанта със смирена въздишка.
Ресторантът не бе претъпкан – беше спокойният сезон на Порт Анджелис. Съдържателката беше жена, и можех да разбера погледа й, когато огледа Едуард. Тя гопосрещна малко по-топло от нужното. Бях изненадана, че това така ме подразни. Тя беше с десетина сантиметра по-висока от мен и неестествено руса.
- Маса за двама? – Гласът му беше съблазнителен, без значение дали е целял това или не. Видях как очите й ни огледаха бързо, доволна от моята очевидна посредственост и от внимателното разстояние, което Едуард поддържаше между нас. Тя ни поведе към маса, достатъчно голяма за четирима, в центъра на най-претъпканата част на ресторанта.
Тъкмо щях да седна, когато Едуард поклати глава към мен.
- Може би нещо по-усамотено? – настоя тихо той пред съдържателката. Не можех да съм сигурна, но ми се стори, че ловко й подаде бакшиш. Досега не бях виждала някой да отказва маса, освен по старите филми.
- Разбира се – тя звучеше толкова изненадана, колкото бях и аз. Обърна се и ни поведе към отделение с малък кръг от будки – всичките празни. – Това как е?
- Перфектно. – Той я дари с блестяща усмивка, ослепявайки я моментално.
- Ъъм – тя поклати глава, мигайки, - сервитьорката ви ще дойде след малко.
Тя се отдалечи залитайки.
- Наистина не трябва да правиш така с хората – казах му критично. – Не е честно спрямо тях.
- Какво да правя?
- Да ги зашеметяваш така – сигурно вмомента хипервентилира в кухнята.
Той изглеждаше объркан.
- О, хайде де – казах аз, съмнявайки се. – Трябва да знаеш какъв ефект имаш върху хората.
Той наклони главата си на една страна, очите му бяха любопитни.
- Аз зашеметявам хората?
- Не си ли забелязал? Да не мислиш, че на всички им се разминава толкова лесно?
Той игнорира въпроса ми.
- А теб зашеметявам ли те?
- Често – признах аз.
И тогава сервитьорката ни пристигна, лицето й пълно с очакване. Съдържателката определено им бе сервирала всичко и новото момиче не изглеждаше разочаровано. Тя прибра кичур къса черна коса зад ухото си и се усмихна с ненужна топлота.
- Здравейте. Аз съм Амбър и ще Ви обслужвам тази вечер. Какво да Ви донеса за пиене? – Не пропуснах това, че говореше само на него.
Той погледна към мен.
- За мен една кола. – Прозвуча като въпрос.
- Две коли – каза той.
- Веднага ще се върна с поръчката Ви – увери го тя с още една ненужна усмивка. Но той не я видя. Той гледаше мен.
- Какво? – попитах, когато тя си тръгна.
Очите му останаха фиксирани върху лицето ми.
- Как се чувстваш?
- Добре съм – отговорих аз, изненадана от напрежението му.
- Не се чувстваш замаяна, не ти се гади, не ти е студено...?
- А трябва ли?
Той се изсмя тихо на обърканият ми тон.
- Ами, всъщност очаквам всеки момент да изпаднеш в шок. – Лицето му отново се изви в перфектната крива усмивка.
- Не мисля, че това ще се случи – казах след като започнах да дишам отново. – Много ме бива в потискането на неприятни неща.
- Все същото, ще се почувствам по-добре, когато имаш малко захар и храна в себе си.
Точно навреме, сервитьорката се появи с напитките ни и кошница с хлебни пръчици. Тя застана с гръб към мен, докато ги поставяше на масата.
- Готови ли Сте да поръчате? – попита тя Едуард.
- Бела? – попита той. Тя се извърна с нежелание към мен.
Избрах първото нещо, което видях в менюто.
- Ъм... аз ще взема равиолите с гъби.
- А за Вас? – Тя се обърна към него с усмивка.
- За мен нищо – каза той. Разбира се, че не.
- Кажете ми, ако промените мнението си. – Свенливата усмивка все още беше на мястото си, но той не я погледна и тя си тръгна незадоволена.
- Пий – заповяда ми той.
Пийнах от колата си покорно и внезапно започнах да правя все по-дълбоки глътки, изненадана от това колко жадна бях. Осъзнах, че бях пресушила всичкото нещо, когато той побутна чашата си към мен.
- Благодаря – промърморих аз, все още жадна. Студенината на ледената кола се разпространи в дробовете ми и аз потреперах.
- Студено ли ти е?
- От колата е – обясних аз, потрепервайки отново.
- Нямаш ли яке? – Гласът му бе неодобрителен.
- Да. – Погледнах на празното място до мен. – Оох – оставих го в колата на Джесика – сетих се аз.
Едуард свали якето си. Внезапно осъзнах, че никога не бях забелязвала какво носи – не само тази вечер, но изобщо. Изглежда просто не можех да откъсна поглед от лицето му. Накарах се да погледна сега, концентрирайки се. Той бе свалил светлобежовото си кожено яке – отдолу носеше поло в слонова кост, което прилепваше по тялото му перфектно, подчертавайки колко мускулест беше гръдният му кош.
Той ми подаде якето, прекъсвайки нежният ми поглед.
- Благодаря – казах отново, пъхайки ръце в якето му. Беше студено – по начина по който моето яке беше, когато го вземах сутрин от закачалката на проветривият коридор. Потреперих отново. Миришеше божествено. Вдишах, като се опитвах да разпозная възхитителният мирис. Не миришеше на одеколон. Ръкавите бяха прекалено дълги – вдигнах ги нагоре, за да освободя ръцете си.
- Синият цвят изглежда прекрасно с кожата ти – каза той, докато ме наблюдаваше. Бях изненадана – погледнах надолу изчервена, разбира се.
Той бутна кошницата с хляб към мен.
- Наистина, няма да изпадна в шок – възразих аз.
- Би трябвало – всеки нормален човек би направил така. А ти дори не изглеждаш потресена. – Той изглеждаше неспокоен. Той се вгледа в очите ми и видях колко светли бяха, по-светли отколкото някога ги бях виждала – златен карамел.
- Чувствам се в безопасност с теб – признах аз, омагьосана да му кажа истината отново.
Това го разсърди – алабастърното му чело се сбръчка. Той поклати глава, мръщейки се.
- Това е по-сложно, отколкото бях планирал – промърмори си той.
Взех една франзела и започнах да я гриза в единият край, оглеждайки изражението му. Чудех се кога ли ще е подходящо да започна с въпросите.
- Обикновено си в много по-добро настроение, когато очите ти са светли – изкоментирах аз, като се опитвах да го разсея от каквото и да го караше да се мръщи.
- Какво? – погледна ме той зашеметен.
- Винаги си раздразнителен, когато очите ти са черни – очаквам го тогава – продължих аз. – Имам теория за това.
Очите му се присвиха.
- Още теории?
- Мм-хм. – Дъвчех малка хапка хляб, като се опитвах да изглеждам безразлична.
- Надявам се, че ще си по-оригинална този път... или плагиатстваш от комикси? – Бледата му усмивка бе присмехулна, но очите му още бяха непроницаеми.
- Ами, не, не го взех от комикс, но и не го измислих сама – признах аз.
- И? – притисна той.
Но тогава сервитьорката ни наобиколи с моята порция храна. Усетих, че несъзнателно сме се наклонили един към друг през масата, защото и двамата се изправихме, когато тя пристигна. Тя сложи чинията пред мен – изглеждаше доста вкусно – и се обърна бързо към Едуард.
- Променихте ли мнението си? – попита тя. – Мога ли да Ви донеса нещо? – Може би си въобразявах двусмислицата на думите й.
- Не, благодаря, но още една кола би било добре. – Той посочи с дългата си бяла ръка към празните чаши пред мен.
- Разбира се. – Тя взе чашите и се отдалечи.
- Та казваше? – попита той.
- Ще ти кажа в колата. Ако... – замълчах.
- Има условия? – Той повдигна една вежда, гласът му бе зловещ.
- Имам няколко въпроса, разбира се.
- Разбира се.
Сервитьорката се върна с още две коли. Този път ги остави без да каже нещо и си тръгна отново.
Отпих малко.
- Е, давай – притисна той, гласът му все още суров.
Започнах с най-маловажното. Или поне така си помислих.
- Защо беше в Порт Анджелис?
Той погледна надолу, сключвайки ръце бавно върху масата. Очите му погледнаха бързо към мен изпод миглите, със сянка от усмивка върху лицето му.
- Следващият.
- Но този е най-лесният –възразих аз.
- Следващият – повтори той.
Погледнах надолу, ядосана. Развих приборите от салфетката, взех вилицата и внимателно набучих едно равиоли. Сложих го бавно в устата си, все още гледайки надолу, докато дъвчех и размишлявах. Гъбите бяха вкусни. Преглътнах и отпих още една глътка от колата преди да вдигна поглед.
- Добре тогава. – Изгледах го гневно и продължих бавно. – Да кажем, хипотетично разбира се, че... някой... знае за какво си мислят хората, да чете мисли, нали знаеш – с някои изключения.
- Само едно изключение – поправи ме той, - хипотетично.
- Добре, само едно изключение. – Бях развълнувана, че играе по правилата ми, но се опитах да изглеждам безгрижна. – Как работи това? Има ли ограничения? Как може... така че някой... да открие някой друг в най-точното време? Той откъде ще днае, че тя е в беда? – Чудех се дали заобиколните ми въпроси дори имаха някакъв смисъл.
- Хипотетично? – попита той.
- Разбира се.
- Е, ако... този някой...
- Да го наречем „Джо” – предложих аз.
Той се усмихна иронично.
- Джо, тогава. Ако Джо е внимавал, времето нямаше да е чак толкова точно. – Той поклати глава, извъртайки очи нагоре. – Само ти можеш да си навлечеш неприятности в толкова малък град. Щеше да опустошиш статистиката им за нивото на престъпността за цяло деситилетие.
- Говорихме за хипотетични случаи – напомних му ледено.
Той се засмя, очите му топли.
- Да, така е – съгласи се той. – Да те наречем ли „Джейн”?
- Откъде знаеше? – попитах, без да мога да обуздая напрежението ми. Усетих, че съм се навела към него отново.
Той изглежда се колебаеше, разкъсван от някаква вътрешна дилема. Очите му бяха приковали моите, и предположих че правеше решението си точно сега дали просто да ми каже истината или не.
- Можеш да ми вярваш, нали знаеш – промърморих аз. Без да мисля се пресегнах напред, за да докосна сключените му ръце, но той ги отдръпна назад на секундата, и издърпах ръката си назад.
- Не знам дали имам някакъв избор вече. – Гласът му беше почти шепот. – Грешах – ти си много по-наблюдателна, отколкото си мислех.
- Мислех, че винаги си прав.
- Преди бях. – Той отново поклати глава. – Грешах и за още едно нещо свързано с теб. Ти не си магнит за инциденти – това не е достатъчно обширно определение. Ти си магнит за бедствия. Ако има нещо опасно в радиус от 10 километра, то неизменно ще те намери.
- И ти се слагаш в тази категория? – предположих аз.
Лицето му стана студено, безизразно.
- Определено.
Протегнах ръка през масата отново – без да му обръщам внимание, когато той се дръпна отново назад – за да докосна ръката му срамежливо с пръстите си. Кожата му бе студена и твърда, като камък.
- Благодаря ти. – Гласът ми бе изпъстрен с пламенна признателност. – Това ти е за втори път.
Лицето му омекна.
- Да не пробваме трети, съгласна?
Намръщих се, но кимнах. Той отмести ръката си изпод моята, поставяйки и двете под масата. Но се наведе към мен.
- Последвах те до Порт Анджелис – призна той, говорейки бързо. – Никога преди това не съм се опитвал да поддържам конкретен човек жив, и се оказа много по-проблемно, отколкото предполагах. Но това вероятно е така, защото става въпрос за теб. Обикновените хора, сякаш оцеляват през деня без толкова много катастрофи. – Той замълча. Зачудих се дали трябва да се притесня, че ме следял – наместо това почувствах странен прилив на удоволствие. Той ме изгледа, може би се чудеше защо устните ми са се накъдрили в неволна усмивка.
- Не мислиш ли, че може би ми е било писано да не оживея след сблъсъка с колата, и че се месиш със съдбата? – спекулирах аз, разсейвайки се.
- Това не беше първият път – каза той, гласът му толкова слаб, че не се чуваше. Погледнах го удивена, но той гледаше надолу. – Било ти е писано първият път, когато се срещнахме.
Почувствах пристъп на страх от думите му, и внезапният спомен на враждебният му черен поглед през онзи пръв ден... но непреодолимото чувство на безопасност, което изпитвах в неговото присъствие го потисна. По времето, когато вдигна поглед, за да разчете очите ми, в тях нямаше и следа от страх.
- Спомняш ли си? – попита той, ангелското му лице печално.
- Да – казах спокойно.
- И въпреки това седиш тук. – Имаше следа от недоверие в гласът му – той повдигна една вежда.
- Да, седя тук... заради теб. – Замълчах. – Защото някакси ти знаеше как да ме откриеш днес...? – подсказах му аз.
Той стисна устни, като ме гледаше през присвитите си очи, отново решаващ нещо. Очите му се стрелнаха към пълната ми чиния и обратно към мен.
- Ти яж, аз ще говоря – спазари се той.
Бързо боднах още едно равиоли и го сложих в устата си.
- По-трудно е отколкото би трябвало – да те следя. Обикновено мога да открия някой много лесно, веднъж щом съм чул умът им. – Той ме погледна разтревожено и аз осъзнах, че бях цамръзнала на място. Накарах се да преглътна, след което набодох още едно равиоли и го подхвърлих вътре.
- Подслушвах Джесика, но не внимателно – както казах, само ти можеш да си намериш бедата в Порт Анджелис – и отначало не забелязах, че си отпрашила сама. После, когато осъзнах, че ти не си повече с тях, тръгнах да търся книжарницата, която видях в главата й. Можех да видя, че не си влязла вътре и че си се отправила на юг... и знаех, че скоро ще трябва да завиеш. Така че просто те чаках, ровейки се из главите на случайни хора на улицата – за да видя дали някой не те е забелязал, така че да знам къде си. Нямах причина да се тревожа... и все пак бях странно обезпокоен... – Той се изгуби в мисли, като гледаше право през мен, виждайки неща, които не можех да си представя. – Започнах да обикалям все още... ослушващ се. Слънцето залязваше и вече мислех да тръгна да те търся пеша. И тогава... – Той спря, стискайки зъби във внезапна ярост. Той направи усилие, за да се успокои.
- Тогава какво? – прошепнах. Той продължаваше да гледа някъде над главата ми.
- Чух ги какво си мислят – изръмжа той, горната му уста се повдигна съвсем малко над зъбите му. – Видях лицето ти в главата му. – Той внезапно се наведе напред, лакътят му се оказа на масата, ръката му покриваше очите му. Движението бе толкова бързо, че ме слиса. – Беше много... трудно – не можеш да си представиш колко трудно – за мен просто да те отнеса и да ги оставя... живи. – Гласът му бе заглушен от ръката му. – Можех да те оставя да тръгнеш с Джесика и Анджела, но се страхувах, че ако ме оставиш сам, ще се върна да ги търся – призна той, шепнейки.
Стоях тихо, смаяна, мислите ми несвързани. Ръцете ми се бяха свили в скута ми и се бях опряла слабо на облегалката. Лицето му все още бе в ръката му, и стоеше толкова мирно, че приличаше на издълбан от камък.
Когато най-накрая вдигна поглед, очите му търсещи моите, пълни със собствените си въпроси.
- Готова ли си да те заведа у вас? – попита той.
- Готова съм да си тръгна – поправих, крайно благодарна, че ни предстоеше час път заедно до вкъщи. Не бях готова да се сбогувам с него.
Сервитьорката се появи, сякаш бе повикана. Или наблюдаваше.
- Да Ви помогна с нещо? – попита тя Едуард.
- Готови сме за сметката, благодаря ви. – Гласът му беше тих, по-дрезгав, все още отразяващ нишката на разговора ни. Това изглежда я обърка. Той погледна нагоре, очакващ.
- Д-да – заекна тя. – Заповядайте. – Тя извади малка черна кожена папка от предният джоб на черната си престилка и му я подаде.
В ръката му вече имаше банкнота. Той я пъхна в папката и й я подаде веднага.
- Без ресто. – Той се усмихна. След това стана, а аз се изправих несръчно на краката си.
Тя му се усмихна привлекателно отново.
- Приятна вечер Ви желая.
Той не извърна поглед от мен, когато й благодари. Потиснах усмивката си.
Той ме изпроводи съвсем близо до мен до вратата, все ощ евнимателен да не ме докосва. Спомних си какво бе казала Джесика за връзката си с Майк, как почти са стигнали до етапа на първата целувка. Въздъхнах. Едуард изглежда ме чу, и ме погледна любопитно. Зазяпах се в асфалта, благодарна, че той очевидно не знаеше за какво си мисля.
Той отвори вратата на колата, задържайки я за мен, докато се кача, и я затвори внимателно след мен. Наблюдавах го как заобикаля колата отпред, отново удивена колко е грациозен. Вероятно трябваше да съм му свикнала вече, но не бях. Имах чувството, че Едуард не е типът човек, с когото можеш да свикнеш.
Веднъж влязъл в колата, той запали двигателя и включи парното. Беше станало много студено и предположих, че доброто време беше към края си. Въпреки това ми беше топло в якето му, като вдишвах от аромата му, когато той не гледаше.
Едуард измъкна колата от паркинга без дори да гледа, и я насочи към магистралата.
- Сега – каза той многозначително, - е твой ред.

ДЕВЕТА ГЛАВА

0 коментара:

Публикуване на коментар

Благодарим за коментара! :)