3.03.09 г.

on
3. ФЕНОМЕН

Когато отворих очите си на другата сутрин, нещо се бе променило.
Беше светлината. Все още беше сиво-зелената светлина от облачен ден в гората, но беше по-ясна някакси. Осъзнах, че нямаше мъгла, която да се стеле пред прозореца ми.
Скочих от леглото, за да погледна и изохках от ужас.
Дворът беше застлан с дебела покривка от сняг, покрил покрива на пикапа ми и заскрежил пътят. Но това не беше ужасната част. Целият дъжд от вчера беше солидно замръзнал – оформяйки шушулките по дърветата във фантастични форми и правейки шосето смъртоносно хлъзгаво. Имах си достатъчно проблеми да се задържа на земята, докато беше суха. Сигурно щеше да е по-безопасно за мен да се върна обратно в леглото.
Чарли беше заминал за работа преди да се събудя. По много начини животът с Чарли беше като да имам собствено място, и открих, че тържествувам от усамотението наместо от самотата.
Бързо изгълтах купа корнфлейкс и портокалов сок направо от кутията. Бях развълнувана да отида на училище и това ме плашеше. Знаех, че не беше стимулиращата учебна среда, която очаквах нетърпеливо, или срещата с новите ми познати. Ако трябваше да бъда честна със себе си, знаех че нямам търпение да стигна до училище, защото щях да видя Едуард Калън. И това беше много, много глупаво.
Би трябвало напълно да го избягвам след вчерашното ми безумно и смущаващо бръщолевене. Пък и нещо ме съмняваше – защо ще лъже за очите си? Все още ме плашеше враждебността, която понякога се излъчваше от него, и все още ми се връзваше езика, като си представех перфектното му лице. Бях убедена, че моето ниво и неговото ниво са две сфери, които не се докосват. Така че не би трябвало да се вълнувам от мисълта, че ще го видя днес.
Наложи се да впрегна цялата си концентрация в това да премина през заледеният каменен път жива. Почти загубих равновесие, когато най-накрая стигнах до пикапа, но успях да се хвана за страничното огледало и да се спася. Очевидно днешният ден щеше да бъде кошмарен.
Докато карах към училище, се разсеях от страха си от падане и от неволните си теории за Едуард Калън, като се замислих за Майк и Ерик и очевидно различното отношение на момчетата тук. Бях убедена, че изглеждам по абсолютно същият начин както изглеждах и във Финикс. Може би беше просто това, че момчетата в старото ми училище ме бяха гледали как минавам бавно през всички откачени фази на съзряването и все още гледаха на мен по същият начин. Вероятно беше, защото бях нещо ново тук, където новостите бяха малко. Сигурно сакатата ми тромавост изглеждаше по-скоро симпатична, отколкото жалка, определяйки ме като девойка в беда. Каквато и да бе причината, кучешкото поведение на Майк и очевидното съревнование на Ерик с него бе доста объркващо. Не знаех дали предпочитам да бъда игнорирана.
Пикапът ми изглежда нямаше никакъв проблем с черният лед, покриващ пътя. Въпреки това карах много бавно, защото не желаех да оставя след себе си пътека от масово разрушение по главната улица.
Когато слязох от пикапа си пред училище, видях защо имам толкова малко проблеми. Нещо сребристо улови погледа ми като вървях към задната част на пикапа – докато се държах внимателно за опора към страните му – за да огледам гумите му. Имаше тежки вериги кръстосани около тях във формата на ромб. Чарли сигурно бе станал един Бог знае кога, за да ги сложи на пикапа. Гърлото внезапно ме стегна. Не бях свикнала някой да се грижи за мен и негласната загриженост на Чарли ме изненада.
Докато стоях в задната част на пикапа, борейки се с внезапният прилив на емоции, които зимните вериги бяха породили в мен, чух един много странен звук.
Беше високо скърцане, което бързо ставаше болезнено силно. Сепнато вдигнах поглед.
Забелязах няколко неща едновременно. Нищо не се движеше на забавен каданс по начина, по който става във филмите. Наместо това изглежда адреналинът караше мозъкът ми да работи много по-бързо, и ми беше лесно да погълна няколко ясни детайла наведнъж.
Едуард Калън стоеше на четири коли разстояние от мен, гледайки ме с неподправен ужас. Лицето му изпъкваше от морето от лица, замръзнали в една и съща маска на шок. Но от първостепенна важност бе тъмносинята кола, която се плъзгаше, гумите й пищяха от удара на спирачките, въртейки се лудо по леда на паркинга. Щеше да удари задната част на пикапа ми и аз стоях между тях. Нямах време дори да затворя очи.
Точно преди да чуя разбиващият звук на колата, огъваща се около задната част на пикапа, нещо ме удари силно, но не от посоката, която очаквах. Главата ми се удари в леденият път и почувствах нещо силно и студено да ме притиска съм земята. Лежах на павето зад кафеникавата кола, до която бях паркирала. Но все още нямах възможността да забележа нещо друго, защото колата все още идваше. Беше се огънала около края на пикапа и все още въртейки и плъзгайки се, щеше да се сблъска с мен отново.
Тиха ругантня ме накара да осъзная, че имаше още някой с мен, и гласът ми се стори ужасно познат. Две дълги, бели ръце се стрелнаха закрилнически пред мен, и колата спря внезапно на стъпка разстояние от лицето ми, като големите ръце се бяха впили в дълбока вдлъбнатина в тялото на колата.
След това ръцете му се дръпнаха толкова бързо, че изглеждаха замъглени. Едната внезапно повдигна колата, а нещо ме дърпаше назад, разлюлявайки краката ми като на парцалена кукла, докато не удариха гумите на кафеникавата кола. Оглушителен металически звук нарани ушите ми, и колата падна, стъкла хвърчейки, на асфалта – на същото място, където бяха краката ми допреди секунди.
Цареше пълна тишина за една дълга секунда, докато крещенето не започна. Във внезапната лудница можех да чуя повече от един човек да вика името ми. Но по-ясно отколкото всичкото крещене, можех да чуя тихия, обезумял глас на Едуард Калън в ухото си.
- Бела? Добре ли си?
- Добре съм – гласът ми прозвуча странно. Опитах се да стана, и осъзнах, че той ме е притиснал до себе си в желязна хватка.
- Бъди внимателна – предупреди ме той, докато се опитвах да се измъкна. – Мисля, че удари доста силно главата си.
Изведнъж усетих пулсиращата болка над лявото си ухо.
- Ау! – казах аз изненадана.
- И аз така си помислих. – Удивително, но гласът му звучеше така, сякаш потискаше смях.
- Как по... – замлъкнах, опитвайки се да проясня главата си и да се ориентирам. – Как стигна толкова бързо до тук?
- Стоях точно до теб, Бела – каза той, гласът му отново сериозен.
Опитах се да стана и този път той ме остави, разхлабвайки хватка си около кръста ми и отдръпвайки се колкото се може по-далеч от мен в ограниченото пространство. Погледнах към загриженото му, невинно изражение и отново се обърках от силата на златистите му очи. Какво го питах?
И тогава ни откриха, тълпа от хора, по чиито лица се спускаха сълзи, викайки си един на друг, викайки на нас.
- Не мърдайте – някой ни нареди.
- Измъкнете Тайлър от колата! – извика някой друг.
Суматохата се вихреше около нас. Опитах се да стана, но студената ръка на Едуард натисна рамото ми надолу.
- Просто стой мирно засега.
- Студено е – оплаках се аз. Изненадах се, когато той се изсмя изпод дъха си. Имаше нещо изнервено в този звук.
- Ти беше ето там – внезапно си спомних аз, и смехът му рязко спря. – Стоеше до колата си.
Лицето му стана сурово.
- Не, не бях.
- Видях те. – Навсякъде имаше хаос. Можех да чуя грубите гласове на възрастни, които пристигат на мястото на произшествието. Но аз упорито се придържах към спора ни – бях права и той трябваше да го признае.
- Бела, стоях точно до теб и те дръпнах от пътя. – Той приложи пълната, опустошителна сила на очите си върху мен, сякаш се опитваше да ми съобщи нещо от първостепенно значение.
- Не – стиснах челюсти аз.
Златното в очите му пламна.
- Моля те, Бела.
- Защо? – настоях аз.
- Повярвай ми – помоли ме той със съкрушително мек глас.
Можех да чуя сирените вече.
- Обещаваш ли да ми обясниш всичко по-късно?
- Добре – озъби се той, внезапно изгубил търпение.
- Добре - повторих ядосано.
Трябваха шестима парамедици и двама учителя – господин Варнър и треньор Клап – да преместят колата достатъчно далеч, за да донесат носилки за нас. Едуард категорично отказа неговата, и аз се опитах да направя същото, но предателят им каза, че съм си ударила главата и вероятно имам сътресение. Насмалко да умра от срам, когато ми сложиха шината на врата. Изглежда цялото училище се бе събрало да ме гледа сериозно, докато ме качваха в линейката. Едуард пък се качи отпред. Беше вбесяващо.
Сякаш нещата не бяха достатъчно зле, ами и шефа на полицията Суон пристигна точно преди да ме откарат.
- Бела! – извика паникьосано той, като ме разпозна на носилката.
- Добре съм, Чар-тате – въздъхнах. – Нищо ми няма.
Той се обърна към най-близкият парамедик за компетентно мнение. Игнорирах го в опит да подредя бъркотията от необясними картини, които се въртяха хаотично в главата ми. Когато ме отдалечиха от колата, бях забелязала дълбоката вдлъбнатина в предницата на кафевикавата кола – много ясна вдлъбнатина, която очертаваше точно контурите на рамената на Едуард... сякаш се бе хвърлил с такава сила срещу колата, че да повреди металната рамка...
И след това семейството му, което наблюдаваше от далечината, чиито изражения варираха от неодобрение към ярост, но няше дори и загатната загриженост за безопасността на брат им.
Опитах се да измисля логичен отговор, който би обяснил това, което току що бях видяла – отговор, който изключваше предположението, че полудявам.
Естествено, линейката бе придружена от полицейската кола до градската болница. Чувствах се невероятно глупаво през цялото време, докато ме местиха. Това, което го правеше още по-ужасно, бе че Едуард сам се придвижваше през болничните врати по собствена воля. Стиснах зъби.
Настаниха ме в спешното отделение, в дълга стая с редица от легла, разделени от пастелно оцветени завеси. Една сестра ми измери кръвното и сложи термометър под езика ми. Тъй като никой не се сещаше да дръпне завесата около леглото, за да ми даде малко уединение, реших че не съм задължена да нося повече глупавата шина за врата. Когато сестрата се отдалечи, бързо разкопчах велкрото и хвърлих шината под леглото.
Имаше още една вихрушка от болничен персонал, и още една носилка донесена до съседното легло. Разпознах Тайлър Кроули от часът ми по публична администрация изпод кървавите превръзки, увити плътно около главата му. Тайлър изглеждаше хиляди пъти по зле, отколкото аз се чувствах. Само че той ме наблюдаваше загрижено.
- Бела, толкова съжалявам!
- Добре съм, Тайлър... изглеждаш ужасно, ти добре ли си? – Докато говорехме, сестрите започнаха да развиват зацапаните му превръзки, разкривайки безбройни повърхностни рани по цялото му чело и лявата му страна.
Той ме игнорира.
- Помислих си, че ще те убия! Карах прекалено бързо и не прецених добре леда... – Той трепна, когато една от сестрите започна да попива лицето му.
- Не се тревожи за мен, не ме улучи.
- Как успя да се дръпнеш толкова бързо от пътя? Изведнъж беше там, а после те нямаше...
- Ъм... Едуард ме издърпа от пътя.
Той изглеждаше объркан.
- Кой?
- Едуард Калън... той стоеше точно до мен. – Винаги съм била ужасна лъжкиня – изобщо не звучах убедително.
- Калън? Не го видях... уау, всичко стана толкова бързо предполагам. Той добре ли е?
- Струва ми се. Той е някъде тук, но не го докараха с носилка.
Знаех си, че не съм луда. Какво се бе случило? Нямаше как да обясня това, което бях видяла.
Закараха ме, за да ми направят рентгенова снимка на главата. Казах им, че нищо ми няма и бях права. Нямаше дори сътресение. Попитах дали мога да си тръгна, но сестрата каза, че трябва първо да говоря с доктора. Така че бях хваната в капан в спешното, чакаща и подразнена от непрекъснатите извинения на Тайлър и обещания да ми се реваншира. Без значение колко пъти се опитвах да го убедя, че съм добре, той продължаваше да се самоизмъчва. Накрая просто затворих очи и го игнорирах. Той продължи да мърмори разкаяно.
- Спи ли? – попита мелодичен глас. Веднага отворих очи.
Едуард стоеше на стъпка разстояние от леглото ми, подсмихвайки се. Опитах се да го изгледам гневно. Не беше лесно – струваше ми се по-естествено да го гледам с копнеж.
- Хей, Едуард, наистина съжалявам... – започна Тайлър.
Едуард вдигна ръка, за да го спре.
- Няма тяло, няма жертва – каза той, показвайки ослепителните си зъби. Той се премести да седне на ръба на леглото на Тайлър, обърнат към мен. Подсмихна се отново.
- Та, каква е присъдата? – попита ме той.
- Всичко ми е наред, но няма да ме пуснат – оплаках се аз. – Как така не си окован за болнично легло като нас?
- Всичко зависи от това кого познаваш – отговори той. – Но не се тревожи, дойдох да ви разведря.
Точно тогава иззад ъгъла се появи един доктор и устата ми зейна широко отворена. Беше млад, рус... и по-красив, от която и да е филмова звезда, която бях виждала. Беше блед и изглеждаше доста изморен, с тъмни кръгове под очите си. От описанието на Чарли, това би трябвало да е бащата на Едуард.
- И така, госпожице Суон – каза доктор Калън с невероято привлекателен глас, - как се чувствате?
- Добре съм – казах аз, като се надявах, че това ще е последният ми път.
Той отиде до светлинното табло над главата ми и го включи.
- Рентгеновата ви снимка изглежда добре – каза той. – Боли ли ви главата? Едуард каза, че сте се ударили доста силно.
- Добре съм – повторих аз с въздишка, хвърляйки намръщен поглед към Едуард.
Докторът прокара студените си пръсти по черепа ми. Забеляза, когато трепнах.
- Боли ли? – попита той.
- Не много. – Имала съм и по-лоши.
Чух тих смях и се обърнах към Едуард, за да видя снизходителната му усмивка. Очите ми се присвиха.
- Е, баща ти е в чакалнята – можеш да се прибираш вкъщи с него. Но намини, ако се почувстваш замаяна или ако усетиш, че имаш проблеми със зрението.
- Не може ли направо да отида на училище? – попитах като си представих Чарли, опитващ да бъде внимателен.
- Може би трябва да си починеш малко днес.
Погледнах към Едуард.
- Той ще отиде ли на училище?
- Все някой трябва да разпространи добрите новини, че сте оцелели – каза Едуард самодоволно.
- Всъщност - доктор Калън го прекъсна, - изглежда по-голямата част от училището се е изсипало в чакалнята.
- О, не – изстенах аз, покривайки лицето си с ръце.
Доктор Калън повдигна вежди.
- Искаш ли да останеш?
- Не, не! – настоях аз, премятайки крака от другата страна на леглото и скачайки бързо. Прекалено бързо – препънах се, и доктор Калън ме хвана. Изглеждаше загрижен.
- Добре съм – уверих го отново. Нямаше нужда да му обяснявам, че проблемите ми с пазенето на равновесие нямат нищо общо с удара по главата ми.
- Вземи малко тиленол за болката – предложи той като ме задържа на място.
- Не боли чак толкова много – настоях аз.
- Изглежда си имала невероятен късмет – каза доктор Калън, докато се разписваше върху картона ми със замах.
- Имах късмет, че Едуард беше близо до мен – поправих аз със суров поглед към обекта на моето изявление.
- О, ами, да – съгласи се доктор Калън, внезапно зает с листовете хартия пред него. След това измести поглед встрани към Тайлър и се приближи към неговото легло. Интуицията ми припламна – докторът знаеше какво е станало.
- Страхувам се, че вие ще трябва да останете малко по-дълго – каза той на Тайлър и започна да преглежда раните му.
Веднага щом докторът бе обърнал гръб към нас, аз се приближих към Едуард.
- Може ли да поговоря с теб за малко? – изсъсках аз изпод дъха си. Той отстъпи назад с внезапно стисната челюст.
- Баща ти те очаква – каза той през зъби.
Хвърлих бърз поглед към доктор Калън и Тайлър.
- Бих искала да поговоря с теб насаме, ако нямаш нищо против – притиснах го аз.
Той ме изгледа и след това се обърна с гръб към мен и пое с широка крачка през дългата стая. Почти ми се наложи да бягам, за да го настигна. Веднага щом стигнахме ъгъла на един малък коридор, той се обърна с лице към мен.
- Какво искаш? – попитай раздразнено той. Очите му бяха студени.
Недружелюбността му ме изплаши. Думите ми излязахо не толкова строги, колкото възнамерявах.
- Дължиш ми обяснение – напомних му.
- Спасих ти живота – не ти дължа нищо.
Дръпнах се назад от негодуванието в гласът му.
- Ти обеща.
- Бела, удари си главата, не знаеш какво говориш. – Тонът му беше язвителен.
Гневът ми беше на път да избухне, затова го изгледах предизвикателно.
- Нищо ми няма на главата.
Той отвърна на погледа ми.
- Какво искаш от мен, Бела?
- Искам да знам истината – казах аз. – Искам да знам защо лъжа заради теб.
- Какво си мислиш, че се случи? – тросна се той.
Думите ми излязоха като поток.
- Знам само, че ти изобщо не беше наблизо – Тайлър също не те е видял, затова не ми казвай, че съм си ударила главата прекалено силно. Онази кола щеше да смачка и двама ни – но не го направи, и ръцете ти оставиха вдлъбнатини във вратата й – и остави вдлъбнатина и в другата кола, но на теб нищо ти няма – и колата щеше да прегази краката ми, но ти я държеше нагоре... – чувах се колко налудничаво звуча, и не можех да продължа. Бях толкова ядосана, че усещах прилива на сълзи. Опитах се да ги спра, като стисна зъби.
Той ме гледаше скептично, но изражението му беше напрегнато, отбранително.
- Мислиш си, че съм вдигнал кола над теб? – тонът му поставяше под въпрос разсъдъка ми, но това ме направи само още по-подозрителна. Беше като перфектно изиграна реплика от талантлив актьор.
Кимнах леко със стисната челюст.
- Нали знаеш, че никой няма да ти повярва. – Сега гласът му съдържаше нотка на присмех.
- Няма да кажа на никого – казах всяка дума бавно, внимателно контролирайки гнева си.
Изненада премина през лицето му.
- Тогава защо има значение?
- Има значение за мен – настоях аз. – Не обичам да лъжа – така че ми трябва добра причина, за да го правя.
- Не можеш ли просто да ми благодариш и да го забравиш?
- Благодаря. – Спрях, ядосана и очакваща.
- Няма да го забравиш, нали?
- Не.
- В този случай... приятно разочарование.
Мръщихме се един на друг в мълчание. Проговорих първа, опитвайки се да остана съсредоточена. Имаше опасност да се разсея от смъртно бледното му, величествено лице. Все едно се опитвах да не гледам унищожен ангел.
- Защо изобщо го направи? – попитах студено.
Той мълчеше, и за момент ослепителното му лице беше неочаквано уязвимо.
- Не знам – прошепна той.
След което ми обърна гръб и се отдалечи.
Бях толкова ядосана, че ми отнеха няколко минути, преди да успея да се раздвижа. Когато започнах да вървя, си поправих път към изхода в края на коридора.
Чакалнята се оказа по-неприятна отколкото се страхувах. Изглежда всяко лице, което познавах във Форкс беше там и ме зяпаше. Чарли веднага притича към мен – вдигнах ръце.
- Нищо ми няма – уверих го намусено. Все още бях ядосана, не бях в настроение за приказки.
- Какво каза доктора?
- Доктор Калън ме видя, каза че съм добре и ме пусна да се прибирам вкъщи. – Въздъхнах. Майк, Джесика и Ерик идваха към нас. – Да тръгваме – помолих аз.
Чарли сложи ръка на гърба ми, но без да ме докосва съвсем, и ме поведе към стъклените врати на изхода. Помахах глупаво на приятелите ми, като се надявах, че няма да се тревожат повече. Беше огромно облекчение – за пръв път се чувствах така – да се кача в патрулката.
Пътувахме в мълчание. Бях толкова погълната от мислите си, че почти не съзнавах, че и Чарли е там. Убедена бях, че отбранителното поведение на Едуард в коридора потвърждаваше всичките странни неща, на които все още не можех да повярвам, че бях станала свидетел.
Когато се прибрахме вкъщи, Чарли най-накрая проговори:
- Ъм... трябва да се обадиш на Рене. – Той сведе виновно глава.
- Казал си на мама! – Бях ужасена.
- Съжалявам.
Затръшнах вратата на патрулката малко по-силно, отколкото беше нужно.
Майка ми беше в истерия, разбира се. Трябваше да й кажа, че се чувствам добре поне трийсетина пъти преди да успея да я успокоя. Тя ме умоляваше да се върна вкъщи – забравяйки факта, че къщата бе празна вмомента – но молбите й бяха по-лесни за устояване, отколкото бих могла да си помисля. Бях погълната от мистерията, която Едуард представляваше. И малко или много обсебена от самият Едуард. Глупачка, глупачка, глупачка. Не изгарях от желание да избягам от Форкс, както би и трябвало, както всеки нормален, разумен човек би направил.
Реших, че така или иначе мога направо да си легна по-рано тази вечер. Чарли продължаваше да ме наблюдава загрижено, и започваше да ме дразни. Спрях по пътя да взема три тиленола от банята. Наистина помогнаха и като намалиха болката, се унесох в сън.
Това беше първата нощ, през която сънувах Едуард Калън.

ЧЕТВЪРТА ГЛАВА

0 коментара:

Публикуване на коментар

Благодарим за коментара! :)