3.03.09 г.

on
2. Отворена книга

Следващият ден беше по-добър... и по-лош.
Беше по-добър, защото все още не валеше, макар че облаците бяха гъсти и непроницаеми. Беше по-лесно, защото знаех какво да очаквам от деня си. Майк дойде и седна до мен по английски и ме изпрати до следващия ми час с Ерик от Клуба по шах, груб към него през цялото време; това бяха празни приказки. Хората не ме гледаха толкова много, колкото вчера. Седях с голяма група на обяд, която включваше Майк, Ерик, Джесика и още няколко човека, чиито имена и лица си спомням сега. Започнах да се чувствам сякаш плувам изправена, вместо да се давя.
Беше по-лош, защото бях изморена; все още не можех да спя, заради вятъра, отекващ около къщата. Беше по-лош, защото мистър Варнър ме вдигна по тригонометрия, когато ръката ми не беше вдигната и отговорих грешно. Беше отвратителен, тъй като трябваше да играя волейбол и единствения път, в който не избягах от топката, ударих съотборничката си по главата с нея. И беше по-лош, защото Едуард Кълен не беше на училище.
Цяла сутрин се ужасявах от обеда, страхувайки се от неговите странни погледи. Част от мен искаше да се изправя срещу него и да поискам да знам какъв му е проблемът. Докато лежах будна в леглото си, дори си представих какво щях да кажа. Но познавах себе си достатъчно добре, за да мисля, че наистина бих действала инстинктивно. Направих Страхливият Лъв да изглежда като терминатора. Но когато влязох в кафенето с Джесика, опитвайки се да не претърсвам обширно с очи мястото за него, се провалих изцяло – видях, че неговите близки седят заедно на същата маса и той не е с тях.
Майк ни пресрещна и ни насочи към неговата маса. Джесика изглеждаше въодушевена от вниманието и нейните приятели бързо се присъединиха към нас. Но като се опитвах да слушам техния разговор, се чувствах ужасно некомфортно, чакайки нервно момента, в който той ще пристигне. Надявах се, че просто ще ме игнорира, когато влезе и че ще опровергае подозренията ми.
Той не дойде и докато минаваше времето, аз ставах все по-напрегната.
Отидох по биология с повече самоувереност, когато към края на обяда той все още не се беше показал. Майк вървеше с вярността на голдън-ретривър с мен до клас. Задържах дъха си пред вратата, но Едуард Кълен го нямаше и там. Издишах и се насочих към мястото си. Майк ме последва, говорейки за идващото пътешествие до плажа. Той се забави до чина ми, докато би звънецът. После ми се усмихна тъжно и отиде да седне до момиче със скоби и с лошо накъдрена коса. Изглеждаше сякаш ще трябва да направя нещо за Майк и то нямаше да бъде лесно. В град като този, където всеки живее на гърба на всички останали, дипломацията беше крайно необходима. Никога не съм била много тактична; нямам опит с прекалено приятелски-настроените момчета.
Бях по-спокойна, имайки чина пред себе си, след като Едуард липсваше. Казвах си го непрекъснато. Но не можех да се отърва от досадното подозрение, че аз съм причината той да не е там. Беше глупаво и егоистично да мисля, че мога да повлияя на някого толкова силно. Беше невъзможно. И все пак не можех да спра да се притеснявам, че е истина.
Когато училището най-накрая приключи и руменината изчезваше от бузите ми след инцидента с волейбола, бързо се преоблякох с джинсите ми и тъмносиния ми пуловер. Побързах да изляза от момичешката съблекалня, и радостна открих, че успешно бях избягала от моя приятел-ретривър за момента. Излязох набързо на паркинга. Беше препълнено с тръгващи си ученици. Качих се на автомобила си и прерових чантата, за да се уверя, че имам всичко, от което се нуждая.
Миналата вечер разбрах, че Чарли не може да готви нищо друго, освен пържени яйца с бекон. Затова помолих аз да определям кухненските детайли в срок времетраенето на моя престой. Достатъчно беше, че прояви желание да държи ключовете от банкетната зала. Също разбрах, че той няма храна в къщата. Така че имах списък за пазаруване и парите в брой от буркана в шкафа, надписан ПАРИ ЗА ХРАНА, и бях на път за Трифтуей (американски супер-маркет - б.пр.).
Увеличих скоростта на оглушителния ми двигател, пренебрегвайки обръщащите се в моя посока глави, и паркирах на задна внимателно в мястото в редицата коли, които чакаха да излязат от паркинга. Докато чаках, опитвайки се да се преструвам, че пронизителният тътен идва от нечия друга кола, видях двама от семейство Кълен и близнаците Хейл да се качват в колата си. Беше блестящо ново Волво. Разбира се. Не бях забелязала дрехите им преди – бях прекалено хипнотизирана от лицата им. Сега, когато погледнах, беше очевидно, че всички бяха облечени изключително добре; простичко, но в дрехи, които фино загатваха за дизайнерски оригинали. С техните забележителни външности, стилът, по който се държаха, те биха могли да носят парцали за миене на чинии и да не ги махат. Изглеждаше прекалено за тях да имат и двете – външен вид и пари. Доколкото мога да кажа, животът работи по този начин през повечето време. Не изглеждаше сякаш им е донесло някакво одобрение тук.
Не, не вярвах напълно на това. Изолирането би трябвало да е тяхно желание; не можех да си представя някоя врата да не би се отворила пред красота на такава степен.
Те погледнаха към шумния ми камион, докато ги отминавах, като всички останали. Гледах право напред и се почувствах освободена, когато най-накрая бях извън училищната земя.
Трифтуей не беше далеч от училище, няколко улици на юг, извън магистралата. Беше хубаво да си в супермаркета; чувстваш се нормално. Магазинът беше достатъчно голям отвътре, за да не мога да чуя барабаненето на дъжда по покрива, което да ми напомни къде съм.
Когато се прибрах, разтоварих всички покупки, пъхайки ги в каквото празно пространство намерех. Надявах се Чарли да няма нищо против. Увих картофите с фолио и ги пъхнах във фурната да се пекат, накиснах един стек в марината и го закрепих върху кора яйца в хладилника.
Когато бях приключила с това, взех чантата си горе. Преди да си започна домашните, се преоблякох в сух анцуг, вързах влажната си коса на конска опашка и проверих и-мейла си за първи път. Имах три съобщения.
“Бела,” пишеше майка ми...
Пиши ми възможно най-скоро. Кажи ми как беше полетът ти. Вали ли? Вече ми липсваш. Почти привърших с опаковането за Флорида, но не мога да си намеря розовата блуза. Знаеш ли къде съм я сложила? Фил ти праща поздрави. Мама”
Въздъхнах и отворих следващото. Беше изпратено 8 часа след първото.
“Бела,” пишеше тя...
Защо не си ми отговорила още? Какво чакаш? Мама”
Последното беше от тази сутрин.
“Изабела,
Ако не съм се чула с теб до 5:30 днес следобяд, ще се обадя на Чарли.”
Проверих часовника. Все още имах час, но майка ми беше известна с “тръгването преди сигнала”.
“Мамо,
Успокой се. Пиша ти сега. Не прави нищо прибързано.
Бела”
Изпратих това и започнах отново.
“Мамо,
Всичко е страхотно. Разбира се, че вали. Чаках да излезе нещо, за което да ти пиша. Училището не е зле, просто малко се повтарят нещата. Срещнах някои добри деца, които седят с мен на обяд. Блузата ти е в химическото – трябваше да я вземеш оттам в петък.
Чарли ми купи камион, можеш ли да повярваш? Страхотен е. Стар, но е много здрав, което е добре, нали знаеш, за мен.
И ти ми липсваш. Ще ти пиша пак скоро, но ще си проверявам пощата на всеки пет минути. Успокой се, дишай. Обичам те.
Бела”
Реших да прочета “Брулени хълмове” – романът, който в момента изучаваме по английски език – отново заради удоволствието от това и именно това правех, когато Чарли се прибра. Бях изгубила представа за времето и побързах да сляза долу да извадя картофите и да сложа стека да се пече на скарата.
“Бела?” – извика баща ми, когато ме чу по стълбите.
Кой друг? – помислих си аз.
“Здрасти, татко, добре дошъл вкъщи.”
“Благодаря.” – той закачи оръжейния си колан и събу ботушите си, докато аз се суетях в кухнята. Доколкото ми беше ясно, той никога не бе стрелял с пистолета на работа. Но го държеше зареден. Когато идвах тук като дете, той винаги махаше куршумите възможно най-скоро след влизането си през вратата. Предполагам е решил, че съм достатъчно голяма сега, че да не се застрелям случайно и че не съм достатъчно депресирана, че да се застрелям умишлено.
“Какво има за вечеря?” - попита той внимателно. Майка ми беше творчески готвач и нейните експерименти невинаги бяха годни за ядене. Бях изненадана и тъжна, че той изглежда помни това.
“Стек и картофи,” - отговорих аз и той доби облекчен вид.
Изглежда се чувстваше неловко, стоейки в кухнята и правейки нищо; той се запъти тромаво към дневната да гледа телевизия, докато аз работех. И двамата бяхме по-добре така. Направих салата, докато стекът се готвеше и подредих масата.
Повиках го, когато вечерята беше готова и той подуши преценително като влизаше в стаята.
“Мирише добре, Бел.”
“Благодаря.”
Ядохме в тишина няколко минути. Не беше неудобно. Никой от нас не беше притеснен от тишината. В някои отношения, ние бяхме подходящи да си съжителстваме.
“Е, как ти се стори училището? Завърза ли някакви приятелства?” - попита той като си взимаше втора порция.
“Ами, имам няколко часа с момиче на име Джесика. Седя с нейните приятели на обяд. Също така и едно момче, Майк, което се държи много приятелски. Всички изглеждат доста добри.” С едно-единствено изключение.
“Това би трябвало да е Майк Нютън. Добро хлапе – добро семейство. Баща му държи магазина за спортни принадлежности извън града, наблизо. Добре се прехранва с всички тези туристи, които минават оттук.
“Познаваш ли семейство Кълен?”- попитах колебливо.
“Семейството на д-р Кълен? Разбира се. Кълен е страхотен човек.”
“Те... децата... са малко различни. Не изглежда да се вписват много добре в училище.”
Чарли ме изненада като ме погледна гневно.
“Хората в този град,” - измърмори той. - “Д-р Кълен е брилянтен хирург, който може би би могъл да работи във всяка болница в света, изкарвайки десет пъти по-голяма заплата от тази, която получава тук,” - той довърши, повишавайки тон. - “Късметлии сме да го имаме – късметлии, че жена му искаше да живее в малък град. Той е предимство за обществото и всичките тези деца са добре възпитани и мили. Имах съмнениея, когато те за пръв път дойдоха тук, с всички тези осиновени тийнейджъри. Мислех, че може да имаме някакви проблеми с тях. Но те всички са много зрели – не съм имал неприятности с никой от тях. Това е повече, отколкото мога да кажа за децата на някои местни, които живеят в този град от поколения. И те се държат заедно, по начина, по който едно семейство трябва – пътуване на къмпинг почти всеки уикенд... Само защото са новодошли, хората трябва да говорят.”
Това беше най-дългата реч, която съм чувала от Чарли. Той може би се чувстваше уверено, независимо какво казват хората.
Аз отстъпих. “Изглеждат ми доста добри. Просто отбелязах, че се държат затворено. Всички те са доста привлекателни.” - добавих, за да звуча по-любезно.
“Трябва да идеш при лекаря,” – каза Чарли през смях, - “Добре е, че е щастливо женен. Много от сестрите в болницата трудно се концентрират върху работата си, когато той е наоколо.”
Отново замълчахме докато привършихме с вечерята. Той почисти масата, докато аз се заех с чиниите. После се върна да гледа телевизия и след като свърших с миенето на чиниите на ръка – без съдомиялня – се качих горе неохотно да си напиша домашното по математика. Можех да почувствам традицията в правенето на това.
Най-накрая нощта беше тиха. Заспах бързо, бях изморена.
През остатъка от седмицата не се случи нищо. Започнах да свиквам с ежедневието в часовете ми. До петък можех да разпознавам, ако не имената им, то поне почти всички ученици в училище. По физическо децата от моя клас се научиха да не ми подават топката и бързо да ме изпреварват, ако другият отбор реши да се възползва от слабостите ми. Щастливо стоях настрана.
Едуард Кълен не се върна на училище.
Всеки ден гледах тревожно докато другите от семейство Кълен не влизаха в кафенето без него. После можех да се успокоя и да се присъединя към обедния разговор. Най-често той беше за пътешествието до Ла Пуш – курорт до океана – за две седмици, което Майк обмисляше. Бях поканена и се бях съгласила да отида, повече от учтивост, отколкото от желание.
Плажовете би трябвало да са горещи и сухи.
До петък се чувствах напълно удобно, влизайки в час по биология и без притеснения, че Едуард ще е там. Доколкото си мислех, той беше напуснал училище. Опитах се да не мисля за него, но не можех да потискам напълно безпокойството, че аз съм отговорна за неговото продължително отсъствие, изглеждащо абсурдно.
Първият ми уикенд във Форкс премина без произшествия. Чарли, непривикнал да прекарва времето си в обикновено празната къща, работеше през повечето време от уикенда. Аз изчистих къщата, написах домашните си и написах на мама един по-лъжливо весъл и-мейл. Разходих се с колата до библиотеката в събота, но тя беше толкова бедна на книги, че не си направих труда да си взема карта; щях да запланувам дата, на която да посетя скоро Олимпия или Сиатъл и там да намеря хубава книжарница. Случайно се зачудих колко ли газ е навъртял камионът... и потръпнах при мисълта. Остана сухо и тихо през уикенда, така че можех да спя спокойно.
Хората ме поздравиха на паркинга в понеделник сутринта. Не знаех имената на всички, но отвърнах на поздрава и им се усмихнах. Беше по-студено тази сутрин, но за щастие не валеше. По английски Майк зае обичайното си място до мен. Имахме неочаквано изпитване за “Брулени хълмове”. Честно казано, беше доста лесно.
Общо взето се чувствах много по-удобно, отколкото си мислех, че ще се чувствам в този момент. По-удобно отколкото изобщо съм очаквала да се чувствам тук.
Когато излязохме от час, въздухът беше пълен с въртящи се бели частички. Чувах как хората си викат един на друг развълнувано. Вятърът хапеше бузите ми, носа ми.
“Уау,” – каза Майк. “Вали сняг.”
Погледнах малките пухчета, които се трупаха по тротоара и се въртяха странно пред лицето ми.
“Бляк”. Сняг. Ето че ми отиде хубавия ден.
Той погледна изненадано. “Не харесваш ли снега?”
“Не. Това означава, че е прекалено студено за дъжд.” Очевидно. “Освен това, мислех, че трябва да валят снежинки – нали знаеш, всяка уникална и т.н. Тези просто приличат на края на буквата Q.”
“Не си ли виждала досега да вали сняг?” – попита той невярващо.
“Разбира се, че съм.” – замълчах за малко. “По телевизията.”
Майк се засмя. И тогава голяма, добре смачкана топка от мокрия сняг го удари в тила. И двамата се обърнахме да видим откъде е дошла. Подозирах, че е Ерик, който вървеше далеч от нас, беше с гръб към нас – в грешна посока към следващия му час. Майк изглежда си мислеше същото. Той се наведе и започна да събира купчинки от бялата киша.
“Ще се видим на обяд, става ли?” – продължих да вървя, докато говорех. “Започнат ли веднъж хората да хвърлят мокри неща, влизам вътре.”
Той само кимна и насочи очи към отстъпващата фигура на Ерик.
През сутринта всички говореха развълнувано за снега; изглежда беше първият снеговалеж за тази година. Държах си устата затворена. Разбира се, беше по-сух от дъжда, докато се разтопеше в чорапите ти.
Вървях бодро към кафето с Джесика след час по испански. Снежни топки летяха навсякъде. Държах папка в ръцете си, готова да я използвам като щит, ако се наложи. Джесика намираше това за весело, но нещо в изражението ми я спираше да метне снежна топка в лицето ми.
Майк ни настигна както си вървяхме към вратата, смеейки се, с топящ се лед по краищата на косата. Той и Джесика разговаряха оживено за снежния бой, докато се редяхме на опашката за храна. Бързо фокусирах масата в ъгъла по навик. И тогава замръзнах но място. Имаше пет човека на тази маса.
Джесика ме дръпна за ръката.
“Ехо? Бела? Какво искаш?”
Погледнах надолу; ушите ми горяха. Нямам причина да се чувствам неловко, припомних си аз. Не бях направила нищо лошо.
“Какво й е на Бела?” – попита Майк Джесика.
“Нищо,” – отговорих. “Ще си взема само сода днес.” – Изравних се с края на опашката.
“Не си ли гладна?”, - попита Джесика.
“Всъщност, чувствам се малко зле”, - отвърнах, все още с очи, гледащи към пода.
Изчаках ги да си вземат храната и ги последвах към масата, с очи втренчени в краката ми.
Пиех содата си глътка по глътка, бавно, стомахът ми се бунтуваше. На два пъти Майк ме попита с излишна загриженост как се чувствам.
Казах ме, че ми няма нищо, но се чудех дали да се престоря и да избягам до офисчето на медицинската сестра зо следващия час.
Глупаво. Не бива да бягам.
Реших да си позволя един бърз поглед към масата, където седяха децата от семейство Кълен. Ако той ме погледнеше гневно, щях да пропусна биологията, каквато съм страхливка.
Наведох си главата и погледнах изпод миглите си. Никой от тях не гледаше насам. Повдигнах леко глава.
Смееха се. Едуард, Джаспър и Емет, всички бяха с пропити от топящ се сняг коси. Алис и Розали се накланяха когато Емет разклащаше капещата си коса към тях. Те се наслаждаваха на снежния ден като всички останали – само те изглеждаха повече като сцена от филм от останалите.
Но, като оставим настрана смеха и шеговитостта, имаше нещо различно и аз не можех съвсем точно да разбера каква беше разликата. Проучих Едуард най-вничателно. Кожата му беше по-малко бледа, реших, че се е зачервил от снежния бой, а кръговете под очите му – по-малко забележими. Но имаше нещо друго. Замислих се, зяпайки, опитвайки се да изолирам промяната.
“Бела, какво гледаш?” – попита ме Джесика, а очите й проследяваха моя поглед.
Точно в този момент, очите му пристветнаха гневно и срещнаха моите.
Пуснах косата си, оставяйки я да закрие лицето ми. Бях сигурна,въпреки момента, в който погледите ни се срещнаха, че той не изглеждаше груб или враждебен, както последния път, когато го видях. Той отново изглеждаше просто любопитен, незадоволен по някакъв начин.
“Едуард Кълен те зяпа”, - изкикоти се Джесика в ухото ми.
“Не изглежда ядосан, нали?” – не успях да не попитам.
“Не,” – каза тя, звучеше объркана от въпроса ми. “Трябва ли да е?”
“Не мисля, че той ме харесва”, - споделих й. Все още ми се гадеше. Сложих главата си на ръката.
“Кълен не харесват никого... е, те не забелязват никого достатъчно, че да им хареса. Но той все още те зяпа.”
“Престани да го гледаш,” – изсъсках.
Тя се подсмихна, но погледна настрани. Повдигнах главата си достатъчно, че да се уверя, че го е направила, съзерцавайки я яростно, ако тя погледнеше.
Тогава Майк ни прекъсна – той плануваше епическа битка в снежната виелица на паркинга след училище и искаше да се присъединим. Джесика се съгласи ентусиазирано. Начинът, по който го погледна Майк, остави съмнението, че тя би се съгласила с всичко, което той предложи. Замълчах си. Трябваше да се скрия в салона докато паркинга се освободи.
През останалото време от обедния час, много внимателно съсредоточвах погледа си само върху масата. Реших да спазя сделката, която сключих със самата себе си. Понеже той не изглеждаше ядосан, реших да ида по биология. Стомахът ми правеше леки уплашени премятания, при мисълта да седя отново до него. Не исках съвсем да вървя с Майк до клас, както обикновено – изглежда той беше една от най-популярните мишени за снежните снайперисти – но когато стигнахме до вратата, всички изстенаха в хор. Валеше, измивайки всички следи от сняг в чисти, снежни тясни ивици надолу покрай алеята. Сложих си качулката, тайно зарадвана. Бях свободна да се прибера право вкъщи след физическо.
Майк продължи да се оплаква по пътя за сграда номер четири.
Влязох в класната стая и с облекчение видях, че чинът ми е още празен. Мистър Банър обикаляше стаята, разпределяйки по един микроскоп и кутия с микроскопни стъкълца на всяка маса. Часът не започна в продължението на няколко минути и стаята забръмча в разговори. Държах погледа си далеч от вратата, драскайки безцелно по корицата на тетрадката си.
Чух съвсем ясно как столът до мен се премести, но очите ми останаха внимателно фокусирани върху шарките, които рисувах.
“Здравей,” – каза тих, мелодичен глас.
Погледнах нагоре, смаяна, че той ми говори. Седеше възможно най-далеч от мен, толкова колкото позволяваше чинът, но столът му беше обърнат към мен. Мократа му коса капеше и беше разрошена – дори така, той изглеждаше сякаш току-що е приключил със снимките на реклама за гел за коса. Неговото поразително лице беше приятелско, отворено, с лека усмивка на безупречните му устни. Но очите му бяха внимателни.
“Казвам се Едуард Кълен,” – продължи той. “Нямах възможността да ти се представя миналата седмица. Ти трябва да си Бела Суон.”
Мозъкът ми се въртеше трескаво и объркано. Бях ли разрешила всичко? Той беше невероятно учтив сега. Трябваше да проговоря; той чакаше. Но не можех да измисля нищо стандартно, което да кажа.
“От...откъде знаеш името ми?” – запелтечих аз.
Той се засмя – мек, чаровен смях.
“О, мисля, че всички знаят името ти. Целият град очакваше да пристигнеш.”
Направих гримаса. Знаех, че е било нещо такова.
“Не,” – настоях глупаво аз. – Имах предвид защо ме нарече Бела?”
Той изглеждаше объркан. “Може би предпочиташ да те наричам Изабела?”
“Не, Бела ми харесва”, - казах аз. – Но мисля, че Чарли – исках да кажа баща ми – трябва да ме нарича Изабела пред други хора – така би трябвало всички да ме познават” – опитах да обясня, чувствайки се като пълна глупачка.
“Оо,” – Той остави темата. Неудобно погледнах встрани.
За щастие, мистър Банър сложи начало на часа в този момент. Опитах да се концентрирам, докато той обясняваше за лабораторното упражнение, което щяхме да правим днес. Микроскопните стъкълца в кутията бяха разбъркани. Работехме като лабораторни партньори, затова трябваше да ги разделим в клетки - в папки, според главното и същинското на отделните фази на митозата, която представляваха всъщност и съобразно всичко това да им сложим етикети. Не трябваше да използваме учебниците си. След около двадесет минути той щеше да мине около всеки, за да види кой го е направил вярно.
“Започвайте,” – каза той.
“Дамите първи, партньоре?” – попита Едуард. Погледнах го, за да видя как се усмихва – извита усмивка, толкова красива, че можех само да стоя и да го гледам като пълна идиотка.
“Или аз бих могъл да започна, ако искаш”, - усмивката изчезна; той очевидно се чудеше дали аз съм умствено подготвена.
“Не,” – казах аз, изчервявайки се. “Аз ще започна.”
Излагах се, съвсем малко. Вече бях правила това упражнение, така че знаех какво търся. Би трябвало да бъде лесно. Грабнах наслуки първото стъкълце и го сложих на мястото под микроскопа и го нагласих бързо на увеличение 40х. Проучих стъкълцето набързо.
И бях съвсем сигурна в преценката си. “Профаза.”
“Имаш ли нещо претив да погледна?” – попита той, когато понечих да махна микроскопното стъкло. Ръката му хвана моята, за да ме спре, докато питаше. Пръстите му бяха ледено студени, сякаш ги беше държал в снежна пряспа преди часа. Но не беше това причината, поради която дръпнах рязко ръката си. Когато той ме докосна, усетих остра болка, такава каквато изпитваш като мине електрически ток през теб.
“Извинявай,” – промърмори той, като отдръпна ръката си веднага. Както и да е, то продължи към микроскопа. Гледах го, все още смаяна, как изучава стъклото зо дори още по-кратко време и от мен.
“Профаза,” – съгласи се той, записвайки спретнато в първото място на нашето работно листче. Той бързо извади първото, за да сложи второто и хвърли бърз бегъл поглед към него.
“Анафаза,” – прошепна той, като записа в същото време.
Запазих гласа си непроменен. “Може ли?”
Той се усмихна доволно и бутна микроскопа към мен.
Погледнах през отвора с желание, но само за да се разочаровам. По дяволите, той беше прав.
“Стъкълце номер три?” – протегнах ръката си без да го поглеждам.
Той ми го подаде; изглежда той се стараеше да не ме докосва отново. Хвърлих най-краткия поглед, който можах.
“Интерфаза,” – подадох му микроскопа преди той да е попитал. Той надникна набързо и после го записа. Можех да го запиша, докато той гледаше, но чистият му и елегантен почерк ме засрами. Не исках да развалям страницата с тромавите си драсканици. Бяхме приключили преди всички останали да са дори близо до края. Видях как Майк и партньорката му сравняват две стъкла отново и отново, а пък друго двойка бяха отворили учебника си под масата.
Което не ми оставяше друга работа, освен да се опитвам да не го гледам... неуспешно. Бързо погледнах нагоре и той ме зяпаше, със същия поглед на необяснима неудовлетвореност в очите му. Изведнъж установих тази лека разлика в лицето му.
“Да не би да си сложил контактни лещи?” – изтърсих съвсем неочаквано.
Той изглеждаше объркан от неочаквания ми въпрос. “Не.”
“Оо...” – смутолевих аз. – “Помислих, че има нещо различно в очите ти.”
Той сви рамене и погледна встрани.
Всъщност, бях сигурна, че има нещо различно в него. Съвсем ясно си спомних равния черен цвят на очите му от последния път, когато ме погледна гневно – цветът беше поразително контрастен на фона на бледата му кожа и кестенявите коси. Днес очите му бяха напълно различен цвят: странен нюанс на охрата, по-тъмен от бонбонките лакта, но със същия златист отенък. Не разбрах как може да стане това, освен ако не лъжеше по някаква прична за контактните лещи. Или може би Форкс ме караше да полудявам в буквалния смисъл на думата. Погледнах надолу. Ръцете му отново бяха стиснати здраво в юмруци.
Тогава мистър Банър дойде до нашата маса да види защо не работехме. Той погледна през раменете ни, за да види бегло вече готовата лабораторна работа и после се загледа по-внимателно, за да провери отговорите.
“Е, Едуард, не мислиш ли, че Изабела би трябвало да има шанса до използва микроскопа?” – попита мистър Банър.
“Бела,” – поправи автоматично Едуард. “Всъщност, тя определи три от петте.”
Сега вече мистър Банър ме погледна; изражението му беше скептично.
“Правила ли си това упражнение преди?” – попита.
Усмихнах се стеснително. “Не и изваждането на главното и същинското.”
“Бластула на бяла риба?”
“Да.”
Мистър Банър кимна. “Била ли си в програмата за напреднали във Финикс?”
“Да.”
“Е,” – каза той след малко. – “Предполагам е хубаво, че вие двамата сте лабораторни партньори.” Той промърмори още нещо като се отдалечаваше. След като той се махна, отново се заех с драскането по тетрадката ми.
“Много жалко за снега, нали?” – попита Едуард. Имах чувството, че той се насилва да завърже малък разговор. Отново ме обзе параноята. Сякаш беше чул разговора ми с Джесика от обяда и се опитваше да ми докаже, че греша.
“Всъщност не.” – отговорих честно, вместо да се преструвам, че съм нормална като всички останали. Още се опитвах да разкарам глупавото чувство на подозрение и не можех да се концентрирам.
“Не обичаш студа.” Това не беше въпрос.
“Или мокротата.”
“Сигурно ти е трудно да живееш във Форкс.” – заключи той.
“Нямаш си и представа” – промърморих мрачно.
Той изглеждаше очарован от това, което казах, поради някаква причина, която не можех и да си представя. Лицето му беше толкова разсейващо, че се опитах да не го гледам повече от учтивост.
“Защо тогава дойде тук?”
Никой не ме беше питал това – поне не по този начин, по който той ме попита.
“Ами... сложно е.”
“Мисля, че мога да си мълча” – настоя той.
Замълчах за известно време, после направих грешката да срещна втренчения му поглед. Тъмните му златисти очи ме объркаха и отговорих без да мисля.
“Майка ми се омъжи повторно” – казах.
“Това не звучи толкова сложно,” – не се съгласи той, но изведнъж започна да ми съчувства. – “Кога се случи това?”
“Миналият септември,” – гласът ми звучеше тъжен, дори на мен самата.
“И ти не го харесваш,” – предположи Едуард с мил тон.
“Не, Фил е готин. Прекалено млад може би, но достатъчно добър.”
“Защо не остана с тях?”
Не можех да разбера интереса му, но той продължаваше ме гледа с пронизителни очи, сякаш глупавата история на живота ми беше някак жизнено важна.
“Фил пътува доста. Той си изкарва прехраната със спорт.” – усмихнах се наполовина.
“Чувал ли съм за него?” – попита той, усмихвайки се в отговор.
“Сигурно не. Той не играе добре. Само във второстепенната лига. Мести се доста.”
“И майка ти те изпрати тук, за да може да пътува с него.” – каза той, отново в заключение, а не въпрос.
Вдигнах леко брадичката си. “Не, не тя ме изпрати тук. Дойдох по собствено желание.”
Веждите му се слепиха в една. “Не разбирам,” – призна си той и изглежда беше безпричинно разочарован от този факт.
Въздъхнах. Защо ли му обяснявах това? Той продължаваше да ме гледа с неприкрито любопитство.
“Първоначално тя остана с мен, но той й липсваше. Беше нещастна... затова реших, че е време да прекарам част от живота си с Чарли.” – гласът ми стана мрачен към края на изречението.
“Но сега ти си нещастна.” – отбеляза той.
“Е, и?” – подканих го аз.
“Това не изглежда честно,” – той сви рамене, но очите му все още бяха напрегнати.
Изсмях се престорено. “Никой никога ли не ти е казвал? Животът не е честен.”
“Мисля, че съм чувал това и преди” – съгласи се той сухо.
“Та, това е всичко,” – настоях аз, чудейки се защо той продължава да ме зяпа така.
Втренченият му поглед ме изгледа преценително. “Добре се преструваш,” – каза бавно. – “Но съм готов да се обзаложа, че страдаш повече, отколкото показваш на някого.”
Направих гримаса насреща му, устоявайки на изкушението да му се изплезя като петгодишно дете, и погледнах встрани.
“Греша ли?”
Опитах се да не му обръщам внимание.
“Не мислех така,” – измърмори той.
“Защо това има някакво значение за теб?” – попитах раздразнено. Останах с поглед встрани, следящ как учителят обикаля.
“Доста добър въпрос,” – прошепна той толкова тихо, че си помислих, че говори на себе си. Както и да е, след няколко секунди мълчание, реших, че това е единственият отговор, който щях да получа на въпроса си.
Въздъхнах и се смръщих срещу черната дъска.
“Дразня ли те?” – попита той. Звучеше весело.
Погледнах го без да мисля... и отново казах истината. “Не точно. По-раздразнена съм от самата себе си. Толкова е лесно да четеш по лицето ми – майка ми винаги ми е казвала, че съм нейната отворена книга” – смръщих се аз.
“Напротив, намирам те за доста трудна, за да прочета по лицето ти.” Въпреки всичко, което аз казах и което той позна, звучеше като че ли наистина го мислеше.
“Тогава трябва много да те бива в четенето,” – отвърнах.
“Обикновено,” – усмихна се широко, разкривайки ред перфектни бели зъби.
Тогава мистър Банър извика да запазим тишина и с облекчение се извърнах, за да го слушам. Не можех да повярвам, че обясних потиснатия си живот на това странно красиво момче, което може би ме или може би не ме презираше. Изглеждаше толкова завладян от разговора ни, но сега, като го гледах с ъгълчето на окото ми, можех да видя, че той отново се е отдалечил от мен, ръцете му стискаха ръба на масата с очевидно напрежение.
Опитах да се държа внимателно, докато мистър Банър показваше с диапозитивите на горния прожектор, нещо, което с лекота бях видяла под микроскопа. Но мислите ми бяха неудържими.
Когато звънецът най-накрая удари, Едуард изчезна толкова бързо и мигновено, както и миналия понеделник. И както миналия понеделник, стоях и гледах с учудване след него.
Майк се появи бързо до мен и ми взе учебниците. Представих си го с поклащаща се опашка.
“Това беше ужасно,” – простена той. –“Те всичките изглеждаха напълно еднакви. Късметлийка си, че Кълен ти е партньор.”
“Нямах никакви проблеми с това,” – казах, засегната от неговото изказване. Веднага съжалих за грубото отрязване. “При все че съм правила и преди упражнението” – добавих аз, преди да съм го обидила някак. “Кълен изглеждаше доста приятелски настроен днес,” – отбеляза той, докато се мушкахме в дъждобраните си. Изглежда това не му беше приятно.
Опитах да звуча безразлично. “Чудя се какво му имаше миналия понеделник.”
Не можех да се съсредоточа върху разговора с Майк, докато вървяхме към салона по физическо. Пък изобщо не си правех труда да обърна внимание. Днес Майк беше в моя отбор. Той кавалески покри позицията ми, толкова добре, колкото и неговата, така че разсеяността ми беше прекъсната само когато беше мой ред да бия сервис; отборът ми се навеждаше предпазливо всеки път, когато това станеше.
Навън само ръмеше леко като вървях към паркинга, но бях по-щастлива, когато бях вътре на сухо. Пуснах парното в колата, като веднъж не си и помислих за вцепеняващото бучене на двигателя. Разкопчах ципа на якето си, свалих си качулката и спуснах влажната си коса, така че да може да се изсуши от парното по пътя за вкъщи.
Огледах се, зада проверя, че няма нищо. Точно тогава забелязах неподвижната бяла фигура. Едуард Кълен се беше наклонил към предната врата на Волвото, през три коли от мен, и гледаше внимателно в моя посока. Бързо погледнах настрани и дадох газ в обратна посока, като почти ударих остаряла Тойота Корола в бързината си. За щастие на Тойотата, ударих спирачки навреме. Беше от онези коли, които камионът ми би направил на парчета метал. Поех дълбоко въздух, все още гледайки от другата страна на колата ми и предпазливо се мръднах, с доста по-голям успех. Гледах право напред, докато отминавах Волвото, но с периферното си зрение, можех да се закълна, го видях да се смее.

ТРЕТА ГЛАВА

0 коментара:

Публикуване на коментар

Благодарим за коментара! :)