3.03.09 г.

on
1.Пръв поглед

Майка ми ме докара до летището със спуснати прозорци. Беше 24 градуса във Финикс, с безоблачно синьо небе. Бях облякла любимата ми тениска – без ръкави, с кръстосани бели връзки отпред. Носех я като за последно сбогом. В ръцете си държах дебело зимно яке.
На Олимпийският полуостров, северозападно от щата Вашингтон, съществува малък град на име Форкс, забулен постоянно от облаци. В това непретенциозно градче вали повече от всяко друго място в Американските щати. Именно от този град и мрачната му, вездесъща сянка, майка ми избягала с мен, когато съм била само на няколко месеца. Именно в този град бях принудена да прекарвам по един месец всяко лято, докато не станах на четиринайсет. Това беше годината, когато най-накрая тропнах с крак – вместо това през последните три лета баща ми Чарли ходеше на почивка с мен в Калифорния.
Точно във Форкс сама се пращах на заточение – решение, което предприех с голям ужас. Мразех Форкс.
Обожавах Финикс. Обичах слънцето и изгарящата жега. Обичах разпростиращият се, енергичен град.
- Бела – каза майка ми, седяща до мен – за последен от хилядите пъти – преди да се кача на самолета. – Няма нужда да правиш това.
Майка ми прилича на мен, само че е с по-къса коса и следи от смях по лицето. Почувствах спазъм от паника, когато погледнах в широките й, детски очи. Как можех да оставя любящата ми, ексцентрична и безразсъдна майка да се грижи сама за себе си? Разбира се, сега тя имаше Фил, така че сметките вероятно щяха да се плащат, щеше да има храна в хладилника, бензин в колата, и някой, на когото да се обади, когато се изгуби, но все пак...
- Искам да отида – излъгах аз. Винаги съм била зле в лъженето, но повтарям тази лъжа толкова често напоследък, че прозвуча почти убедителна сега.
- Поздрави Чарли от мен.
- Непременно.
- Ще се видим скоро – настоя тя. – Винаги можеш да се върнеш у дома, когато поискаш – ще се върна веднага, щом се нуждаеш от мен.
Но можех да видя жертвата в очите й зад обещанието.
- Не се тревожи за мен – увещавах я аз. – Ще бъде страхотно. Обичам те, мамо.
Тя ме прегърна силно за около минута, след това се качих на самолета и нея я нямаше.
Четири-часов полет от Финикс до Сиатъл, един час пътуване с малък самолет до Порт Анджелис, и още час път с кола до Форкс. Летенето не ме притеснява; часът в колата с Чарли обаче ме тревожеше леко.
Чарли беше доста мил относно цялата тази работа. Той изглеждаше истински зарадван, че ще живея с него за пръв път с известна степен на неизменност. Той вече ме беше записал в гимназия и щеше да ми помогне да си взема кола.
Но определено щеше да ми е неудобно с Чарли. Никой от нас не можеше да бъде наречен многоловен, а аз така или иначе не знаех какво да му кажа. Знаех, че е малко повече от объркан от решението ми – както майка ми преди мен, бях разкрила ясно неприязънта ми към Форкс.
Валеше, когато се приземихме в Порт Анджелис. Не гледах на това като знак – а като на нещо неизбежно. Вече си бях взела довижданията със слънцето.
Чарли ме очакваше с патрулката. И аз очаквах това – Чарли Суон е познат като шефът на полицията на добрите хора от Форкс. Основната ми причина да си купя кола, въпреки оскъдните ми спестявания, беше че отказвах да бъда разкарвана из града в кола със сини и червени светлини отгоре. Нищо не спира трафика така както едно ченге.
Чарли ми даде една стеснителна прегръдка с една ръка, когато слязох препъвайки се от самолета.
- Радвам се да те видя, Белс – каза той, като механично ме хвана и ме задържа на едно място. – Не си се променила много. Как е Рене?
- Мама е добре. И аз се радвам да те видя, татко. – Не ми беше позволено да го наричам Чарли в лицето.
Имах само няколко чанти. Повечето ми аризонски дрехи бяха прекалено промокаеми за Вашингтон. С майка ми бяхме обединили ресурсите си, за да допълним зимният ми гардероб, все още недостатъчен. Всичко се побра с лекота в багажника на патрулката.
- Намерих ти добра кола, наистина евтино – обяви той, когато си сложихме коланите.
- Каква кола? – Бях подозрителна от начина, по който каза „намерих ти добра кола” в сравнение с простото „намерих добра кола”.
- Всъщност е пикап, шевролет.
- Къде го намери?
- Спомняш ли си Били Блек от Ла Пуш? – Ла Пуш е малък индиански резерват край брега.
- Не.
- Преди ходехме с него на риба през лятото – подсказа Чарли.
Това обяснява защо не си го спомнях. Справям се доста добре с блокирането на болезнени, ненужни неща в паметта си.
- Сега е в инвалидна количка – продължи Чарли, като не отговорих, - така че не може да кара вече и предложи да ми продаде пикапа си наистина евтино.
- Коя година е? – Можех да позная от смяната на изражението му, че се е надявал точно този въпрос да не бъде зададен.
- Е, Били е поработил доста върху двигателя – само на няколко години е.
Надявах се, че не ме подценява толкова като се надява, че ще се откажа така лесно.
- Кога го е купил?
- През 1984, струва ми се.
- Чисто нов?
- Ами, не. Мисля, че е бил нов в началото на шейсетте – или в края на петдесетте поне – призна глупаво той.
- Чар-Тате, наистина не разбирам нищо от коли. Не бих могла да я поправя, ако нещо й се случи, а не мога да си позволя механик...
- Сериозно, Бела, нещото върви прекрасно. Вече не ги правят такива.
Нещото, помислих си аз... имаше възможности – и то най-малко като прякор.
- Колко евтино е „евтино”? – Все пак това беше частта, с която трябваше да се съобразявам.
- Всъщност, миличка, аз вече ти я купих. Нещо като подарък за „добре дошла” – Чарли ми хвърли изпълнен с надежда поглед.
Уау. Безплатно.
- Нямаше нужда да го правиш, татко. Щях сама да си купя кола.
- Нямам нищо против. Иска ми се да си щастлива тук. – Той гледаше право в пътя, като каза това. Чарли не го биваше в изразяването на емоциите си. Наследила съм това от него. Затова и аз гледах в пътя, когато отвърнах:
- Това е много мило, тате. Благодаря. Наистина го оценявам. – Нямаше нужда да добавям, че щастието ми във Форкс е невъзможно. Но и нямаше нужда и той да страда заедно с мен.
- Е, сега, няма за какво – смотолеви той, засрамен от благодарностите ми.
Разменихме няколко коментара относно времето, което беше мокро, и всъщност това беше съдържанието на целият разговор. Гледахме през прозорците в мълчание.
Беше прекрасно, разбира се – не можех да отрека това. Всичко беше зелено: дърветата, покритите им с мъх стволове, клоните им, от които висяха балдахини от зеленина, земята покрита с папрати. Дори въздуха изглеждаше зелен около листата.
Беше прекалено зелено – почти извънземна планета.
Накрая стигнахме до мястото на Чарли. Все още живееше в малката къща с две спални, която беше купил с майка ми в ранните дни на брака им. Всъщност това са единствените дни, които бракът им е имал – ранните. Точно там, паркиран на улицата пред къщата, която никога не се промени, беше моят нов – е, нов за мен – пикап. Беше в избелял червен цвят, с големи, закръглени брони и изпъкнала кабина. За моя силна изненада се влюбих в него. Не знаех дали ще тръгне, но можех да си се представя в него. Освен това беше една от онези солидни железни изработки, които никога не се повреждат – от типа, които виждате на мястото на инцидент, с непокътната боя, заобиколена от остатъците на чуждата кола, която е унищожила.
- Уау, тате, страхотна е! Благодаря! – Сега ужасяващият ми утрешен ден нямаше да е чак толкова зле. Нямаше да бъда изправена пред избора да вървя три километра под дъжда или да бъда закарана с патрулката на Чарли.
- Радвам се, че ти харесва – каза свъсено Чарли, отново засрамен.
Отне само едно качване, за да пренеса всичките си неща до горе. Заемах западната спалня, която имаше изглед към предният ни двор. Стаята беше позната – бе ми пренадлежала от деня на раждането ми. Дървеният под, светлосините стени, скосеният таван, жълтеникавите дантелени завеси около прозореца – това бяха все части от детството ми. Единствените промени, които бе внесъл Чарли, бяха да размени кошарката ми с легло и да добави бюро, докато растях. На бюрото стоеше компютър втора ръка, с телефонна линия към модема, забучена на пода до най-близкият контакт. Това беше условие на майка ми, за да може да поддържаме лесно връзка. Люлеещият стол, от времето когато бях бебе, все още стоеше в ъгъла.
Имаше само една малка баня в края на стълбите, която трябваше да деля с Чарли. Опитвах се да не мисля много по този въпрос.
Едно от най-хубавите качества на Чарли е, че той не се върти непрекъснато наоколо. Остави ме сама да разопаковам и да се установя – постижение, което щеше да е невъзможно, ако бях с майка ми. Беше приятно да съм сама, да няма нужда да се усмихвам и да изглеждам доволна – облекчение да гледам отпаднало през прозореца поройният дъжд и да позволя няколко сълзи да потекат. Нямах настроение да изпадам в истински разкъсващ плач. Щях да го запазя за вечерта, когато щеше да ми се наложи да мисля за следващата сутрин.
Гимназия Форкс се състоеше от плашещите триста петдесет и седем – сега петдесет и осем – ученици; в старото ми училище само седемстотин хора бяха във випуска ми. Докато тук всички деца бяха израстнали заедно – дядовците и бабите им са се познавали като деца.
А аз щях да бъда новото момиче от големият град – една рядкост, откачалка.
Може би ако изглеждах като момичетата от Финикс щях да обърна това в моя полза. Но физически, никога не бих се вписала никъде. Би трябвало да съм руса, с тен и атлетична – волейболистка или мажоретка, например – все неща, които вървяха ръка за ръка с живота в слънчевата долина.
Вместо това кожата ми беше като слонова кост, без дори извинението на сини очи или червена коса, въпреки постоянното слънце. Винаги съм била стройна, но мека някакси, очевидно не-атлетична – нямах нужната съгласуваност между очите и ръцете, за да играя какъвто и да е спорт без да се унижа – или да нараня и себе си и най-близо стоящият до мен.
Когато приключих с нареждането на дрехите ми в старият боров скрин, взех чантичката си с тоалетни принадлежности и отидох до общата баня, за да се освежа след дългото пътуване. Вгледах се в лицето си, докато разресвах заплетената ми, влажна коса. Може би беше от светлината, но вече имах жълтеникав, нездравословен вид. Кожата ми би могла да бъде хубава – беше много бледа, почти прозрачна – но всичко зависеше от цвета. А аз нямах такъв.
Изправена пред бледото си отражение в огледалото, бях принудена да призная, че се самозалъгвам. Нямаше само физически да не се впиша. А и щом не можех да открия мястото си в училище с три хиляди души, какви бяха шансовете ми тук?
Не се разбирах с хората на моята възраст. Може би истината е, че изобщо не се разбирам с хората, точка. Дори с майка ми, която ми е по-близка от който и да е на планетата, никога не бе на една вълна с мен. Понякога се чудех дали виждам същите неща през очите си, които и останалите виждат през своите. Може би имаше някакъв бъг в мозъка ми. Но причината нямаше значение. Значение имаше ефекта. И утре щеше да бъде само началото.
Не спах добре тази нощ, дори след като бях приключила с плакането. Непрекъсната борба между дъжда и вятъра върху покрива не стихваше. Завих се презглава със старият, изтъркан юрган, и по-късно добавих и възглавница. Но успях да заспя чак след полунощ, когато дъждът премина в тих ръмеж.
На другата сутрин можех да видя през прозореца си само гъста мъгла, и можех да усетя надигащата се клаустрофобия в мен. Човек никога не може да види небето тук – като клетка е.
Закуска с Чарли беше тихо събитие. Той ми пожела късмет в училище и аз му благодарих, знаейки че напразно се надява. По принцип късметът упорито ме избягва. Чарли замина пръв, потегляйки към полицейското управление, което беше неговото семейство. След като тръгна, седнах около старата дъбова квадратна маса на единият от трите различни стола и огледах малката му кухня с тъмните си паркетени стени, ярко жълти шкафове и бяла подова настилка. Нищо не се беше променило. Майка ми беше боядисала шкафовете преди осемнайсет години в опит да вкара малко светлина в къщата. Над малката камина в съседната стая с размери на носна кърпичка, имаше редица от снимки. Първо сватбената снимка на Чарли и майка ми в Лас Вегас, после снимка на трима ни в болницата след раждането ми, направена от услужлива медицинска сестра, последвани от шествието от училищните ми снимки, та чак до тази от миналата година. Тези последните бяха доста смущаващи – трябваше да видя какво мога да направя, за да накарам Чарли да ги сложи някъде другаде, или поне докато щях да живея тук.
Беше невъзможно да бъда в тази къща и да не осъзная, че Чарли никога не бе преживял майка ми. Това ме караше да се чувствам неудобно.
Не исках да подранявам за училище, но и не можех да остана повече в къщата. Закопчах якето си – което беше като биохазарден костюм – и излязох под дъжда.
Все още ръмеше, но недостатъчно за да подгизна напълно, докато взема ключа, който винаги беше скрит под стряхата на вратата, и да заключа. Джвакането на новите ми непромокаеми ботуши беше обезсилващо. Липсваше ми нормалното скърцане на пясък, докато вървя. Не можах да спра и да се полюбувам на пикапа си, както ми се искаше – бързах да се измъкна от мократа мъгла, която се въртеше около главата ми и прилепваше по косата ми под качулката.
Беше приятно и сухо вътре в пикапа. Или Били или Чарли очевидно го бе почистил отвътре, но жълтокафевите тапицирани седалки все още миришеха на тютюн, бензин и мента. Двигателят запали бързо, за мое облекчение, но оживявайки започна да ръмжи силно, стигайки лениво до максималните си децибели. Е, беше задължително толкова стар пикап да има някакъв недостатък. Античното радио работеше, един плюс, който не очаквах.
Не беше трудно да открия училището, въпреки че никога не го бях виждала. Училището беше, подобно на много други неща, точно встрани от главният път. Не беше ясно, че е училище – само надписът, който го обявяваше за Гимназия Форкс, ме накара да спра. Приличаше на колекция от идентични къщички, построени с червеникавокафеви тухли. Имаше толкова много дървета и храсти, че не можах да преценя първоначално големината му. Къде е чувството за институция? помислих си носталгично. Къде бяха железните огради и детекторите за метал?
Паркирах пред първата сграда, която имаше малка табелка, ознаваща я като главният офис. Никой друг не беше паркирал там, така че бях сигурна, че мястото бе забранено, но реших, че ще е по-добре да получа инструкциите си вътре, отколкото да обикалям наяколо под дъжда като идиот. С нежелание слязох от затоплената кабина на пикапа и тръгнах по малка каменна пътечка, оградена от тъмен жив плет. Поех си дълбоко въздух преди да отворя вратата.
Вътре беше ясно осветено и по-топло, отколкото се надявах. Офисът беше малък – имаше малка чакалня с подплатени сгъваеми столове, изпъстрен с оранжево комерсиален мокет, обяви и награди закачени в безпорядък по стените, и един голям силно тик-такащ часовник. Навсякъде се извисяваха растения в големи пластмасови саксии, сякаш нямаше достатъчно зеленина навън. Стаята беше разполовена на две от дълъг плот, покрит с плетени кошници пълни с хартии, и ярко оцветени листовки залепени на предната му част. Имаше три бюра зад плота, едно от което беше заето от едра, червенокоса жена, носеща очила. Тя носеше лилава тениска, която веднага ме накара да се почувствам прекалено навлечена.
Червенокосата жена погледна към мен.
- Мога ли да ви помогна?
- Аз съм Изабела Суон – информирах я и видях внезапното осъзнаване в очите й. Очакваха ме, без съмнение главната тема за клюки. Дъщерята на непостоянната бивша жена на началника, добре дошла вкъщи най-накрая.
- Ама, разбира се – каза тя. Тя се разрови в случайна купчина документи на бюрото си, докато не откри онези, които търсеше. – Това тук са учебната ти програма и карта на училището – тя постави няколко листа на плота.
Жената ми разясни учебните часове, подчертавайки на картата най-добрият път за съответната класна стая, и ми даде бланка, която трябваше да бъде подписана от всичките ми учители и да бъде върната до края на деня. Тя ми се усмихна и ми пожела с надежда, подобно на Чарли, че ще ми хареса във Форкс. Отвърнах на усмивката й дотолкова убедително, доколкото можах.
Когато се върнах в пикапа си, останалите ученици бяха започнали да прииждат. Карах покрай училището, следвайки колоната от коли. Бях доволна, че повечето от колите бяха стари подобно на моята, нищо крещящо. Във Финикс живеех в един от малкото бедни квартали, които бяха включени в района на Райската долина. Беше нещо обичайно да се види мерцедес или порше на ученическият паркинг. Най-хубавата кола тук беше едно лъскаво волво, което ясно изпъкваше. И все пак побързах да изключа двигателя веднага щом си намерих място, за да не привлека внимание с гръмотевичното ръмжене на мотора.
Прегледах картата в пикапа, опитвайки се да я запомня – надявах се да не ми се наложи да се разхождам цял ден със забит нос в нея. Натиках я в чантата си, премятайки я през рамо, и си поех дълбоко дъх. Мога да го направя, самозалъгвах се слабо. Никой нямаше да ме ухапе. Накрая издишах и слязох от пикапа.
Държах лицето си скрито от качулката, докато вървях по претъпканият с тинейджъри тротоар. Обикновеното ми черно яке не се набиваше на очи, забелязах с облекчение аз.
Веднага щом заобиколих закусвалнята, трета сграда беше лесна за разпознаване. Голямо черно „3” беше боядисано на бял квадрат в източният край. Почувствах как дишането ми постепенно се превръща в хипервентилация, докато приближавах вратата. Опитах се да задържа дъха си като последвах два идентични дъждобрана през вратата.
Класната стая беше малка. Хората пред мен спряха от вътрешната страна на вратата, за да закачат палтата си на дълга редица от куки. Направих като тях. Те бяха две момичета, едното порцеланова блондинка, а другото бледо, със светлокестенява коса. Поне кожата ми нямаше да изпъква тук.
Подадох бланката на учителя, висок оплешивяващ мъж, чиято табелка на бюрото го идентифицираше като господин Мейсън. Той се опули срещу мен, когато видя името ми – не особено окуражаващ отговор – и разбира се аз се изчервих като домат. Но поне ме прати да седна на празен чин най-отзад без да ме представя на класа. Беше по-трудно за новите ми съученици да ме наблюдават оттам, но те някакси успяваха. Държах очите си на списъка с книги, които учителят ми беше дал. Беше доста основен: Бронте, Шекспир, Чосър и Фолкнър. Вече ги бях чела. Това беше успокояващо... и скучно. Чудех се дали мама би ми изпратила папката със старите ми есета, или щеше да го счете за измама. Проведох различни спорове с нея в главата си, докато учителят каканижеше.
Когато звънецът би – един носов бръмчащ звук – едно върлинесто момче с проблемна кожа и катранено черна коса се наведе от съседната редица към мен.
- Ти си Изабела Суон, нали? – Приличаше на прекалено услужлив тип от шахматен клуб.
- Бела – поправих го аз. Всички в радиус от три седалки се обърнаха, за да ме погледнат.
- Какъв е следващият ти час? – попита той.
Трябваше да проверя в чантата си.
- Ъ, публична администрация с Джеферсън в шеста сграда.
Нямаше накъде да погледна без да срещна любопитен чифт очи.
- Е, аз съм към четвърта сграда, мога да ти покажа пътя... – Определено прекалено услужлив. – Аз съм Ерик – добави той.
- Благодаря – усмихнах се бързо.
Взехме якетата си и излязохме на дъжда, който се бе усилил. Можех да се закълна, че няколко души вървяха зад нас достатъчно близо, за да подслушват. Надявах се да не ставам параноична.
- Значи тук е доста по-различно от Финикс, а? – попита той.
- Доста.
- Не вали много там, нали?
- Само три или четири пъти годишно.
- Уау, значи как е там? – зачуди се той.
- Слънчево – отвърнах му аз.
- Нямаш много тен.
- Майка ми е наполовина албинос.
Той разгледа лицето ми изучаващо, а аз въздъхнах. Изглежда облаците и чувството за хумор не се смесваха. Още няколко месеца от това и ще забравя как да използвам сарказъм.
Заобиколихме закусвалнята и се отправихме към южните сгради до физкултурният салон. Ерик ме изпрати точно до вратата, въпреки че беше ясно означена.
- Ами, късмет – пожела ми той, като докоснах дръжката. – Може би ще имаме още часове заедно – каза той с надежда.
Усмихнах му се смътно и влязох вътре.
Останалата част от сутринта протече почти по същият начин. Учителят ми по тригонометрия, господин Варнър, който щях да намразя така или иначе само заради предмета, който преподаваше, беше единственият, който ме накара да се изправя пред класа и да се представя. Заеквах, изчервявах се и се препъвах в собствените си ботуши по пътя обратно към мястото ми.
След два учебни часа, започнах да разпознавам някои от лицата във всеки клас. Винаги имаше някой по-смел от останалите, който да се представи и да ми задава въпроси дали ми харесва Форкс. Опитах се да бъда дипломатична, но общо взето просто лъжех безобразно. Поне нямах нужда от картата.
Едно момиче седна до мен по тригонометрия и испански и ме изпроводи до закусвалнята по обяд. Беше дребна, около десетина сантиметра по-ниска от моите 163, но буйната й тъмна къдрава коса компенсираше доста от разликата във височината. Не можех да си спомня името й, затова само се усмихвах и кимах, докато тя бърбореше за учителите и часовете. Дори не се опитвах да следя мисълта й.
Седнахме на края на пълна маса с няколко от нейните приятели, които тя ми представи. Почти веднага след като ми каза имената им ги забравих. Изглеждаха впечатлени от смелостта й да говори с мен. Момчето от часът по английски – Ерик – ми махна от другият край на стаята.
Беше точно там, седейки в закусвалнята, опитвайки се да водя разговор със седем любопитни непознати, когато ги видях за пръв път.
Те седяха в самият край на закусвалнята, възможно най-далеч от мястото, където аз стоях в дългата стая. Бяха петима. Не говореха и не ядяха, въпреки че пред всеки от тях имаше поднос с недокосната храна. Не ме зяпаха, за разлика от повечето ученици, затова беше безопасно да ги гледам, без да се притеснявам, че ще срещна чифт крайно любопитни очи. Но нито едно от тези неща не улови и не прикова вниманието ми.
Изобщо не си приличаха. От трите момчета, едното беше огромно – мускулесто като активен културист, с тъмна, къдрава коса. Другото беше по-високо, по-слабо, но все пак мускулесто с медно руса коса. Последното беше върлинесто, не толкова едро, с немирна, бронзова коса. Имаше по-момчешки вид от останалите, които изглеждаха като колежани, или дори учители, отколкото като ученици.
Момичетата бяха противоположности. Високата беше величествена. Имаше прекрасна фигура, от онзи тип, който виждаш на корицата на издание за бански костюми, точно типът който караше всяко момиче около нея да получи удар по самочувствието си само бидейки в една стая с нея. Косата й беше златиста, виейки се на нежни вълни до средата на кръста й. Ниското момиче приличаше на фея, екстремно слаба с дребни черти. Косата й беше наситено черна, късо подстригана и стърчаща на всички посоки.
И въпреки това си приличаха много. Всеки един от тях бе тебеширено блед, най-бледите от учениците, живеещи в мрачният град. По-бледи от мен, албиносът. И петимата имаха много тъмни очи, въпреки разнообразната гама в косите. Имаха тъмни кръгове под тези очи – лилавеещи, подобни на синини сенки. Сякаш страдаха от редица безсънни нощи или са почти приключили с възстановяване от счупен нос. Въпреки че носовете им, чертите им, бяха напълно прави, перфектни и ъгловати.
Но не заради това не можех да отместя поглед встрани.
Зяпах лицата им, защото толкова различни, толкова еднакви, те бяха покъртително нечовешки красиви. Бяха лицата, които никога не очакваш да видиш, освен може би на фотошопираните страници на модни списания. Или изрисувани от стар майстор върху лицето на ангел. Беше трудно да реша кой е най-красив – може би перфектното русо момиче или момчето с бронзовата коса.
И петимата гледаха настрани – настрани един от друг, настрани от останалите ученици, настрани от всичко най-конкретно, доколкото мога да кажа. Докато ги наблюдавах, дребното момиче се изправи с подноса си – неотворена сода, недокосната ябълка – и се отдалечи с бърза, грациозна крачка, която принадлежеше на модният подиум. Наблюдавах я, изумена от гъвкавите й танцьорски стъпки, докато не изхвърли подноса си и не се плъзна през задната врата, по-бързо отколкото бих сметнала, че е възможно. Очите ми се изстреляха обратно към останалите, които стояха непроменени на местата си.
- Кои са те? – попитах момичето от часът ми по испански, чието име бях забравила.
Като погледна да види кого имам предвид – въпреки че изглежда вече знаеше, вероятно от тона ми – внезапно той я погледна, по-слабият, с момчешкото лице, най-младият, вероятно. Той погледна съседката ми за част от секундата и тогава тъмните му очи трепнаха към моите.
Той отмести бързо поглед, по-бързо отколкото аз бих могла, въпреки че изчервявайки се притеснено веднага сведох поглед. В този кратък поглед лицето му не изразяваше никакъв интерес – сякаш тя беше извикала името му и той бе вдигнал глава неволно, вече решил да не отговаря.
Съседката ми се изкикоти срамежливо, забила поглед в масата като мен.
- Това са Едуард и Емет Калън, и Розали и Джаспър Хейл. Онази, която си тръгна е Алис Калън – и петимата живеят с доктор Калън и жена му – тя каза всичко това изпод дъха си.
Погледнах скришом към красивото момче, което гледаше подноса си сега, раздробявайки едно хлебче на парченца с дългите си, бледи пръсти. Устата му се движеше много бързо, перфектните му устни почти се отваряха. Другите трима продължаваха да гледат настрани, и все пак имах чувството, че им говори тихо.
Странни, непопулярни имена, помислих си аз. Типът имена, които прародителите имат. Но може би такава беше модата тук – малки градски имена? Най-накрая си спомних, че името на съседката ми е Джесика, едно напълно обичайно име. Имаше две момичета с името Джесика в часът ми по история в старото ми училище.
- Те... те изглеждат доста добре – преборих се аз с очевидното подценяване.
- Да! – съгласи се Джесика с още един кикот. – Макар че, те вече са заедно – Емет и Розали, и Джаспър и Алис, имам предвид. И живеят заедно. – Гласът й съдържаше целият шок и укор на малкото градче, помислих си аз критично. Но честно казано, трябваше да призная, че дори във Финикс това би предизвикало клюки.
- Кои са Калън? – попитах аз. – Не ми приличат на роднини...
- О, не са. Доктор Калън е много млад, в двайсетте или ранните си трийсет години. И петимата са осиновени. Двамата Хейл са брат и сестра близнаци – русите – и са приемни деца.
- Изглеждат ми малко големи за приемни деца.
- Сега са, Джаспър и Розали са на осемнайсет, но са били с госпожа Калън откакто са били на осем. Тя им е леля или нещо такова.
- Това е доста мило – да се грижат за всичките тези деца по този начин, и то като са толкова млади и така нататък.
- Предполагам – призна неохотно Джесика, и останах с впечатлението че поради някаква причина тя не харесва докторът и жена му. С погледите, които хвърляше към осиновените им деца, можех да предположа, че причината е завист. – Мисля обаче че госпожа Калън не може да има деца – добави тя, сякаш това намаляваше добротата им.
По време на целият разговор очите ми продължаваха да трепват към масата, където седеше странното семейство. Те продължаваха да гледат стените и да не ядат.
- Винаги ли са живели във Форкс? – попитах. Определено бих ги забелязала през някое от летата ми тук.
- Не – каза тя с глас, който намекваше, че е очевидно, дори за новодошла като мен. – Те се преместиха преди две години тук от някъде из Аляска.
Почувствах вълна на състрадание и облекчение. Състрадание, защото колкото и красиви, те бяха аутсайдери, очевидно неприети тук. И облекчение, че не бях единствената новодошла и определено не най-интересната по какъвто и да е стандарт.
Докато ги изучавах, най-младият Калън вдигна глава и срещна погледа ми, този път с очевидно любопитство в изражението му. Като отместих незабавно поглед встрани, ми се стори, че погледът му съдържаше някакъв вид неоправдано очакване.
- Кое е момчето с червеникаво-кафявата коса? – попитах аз. Погледнах към него с периферното си зрение, и той все още ме наблюдаваше, но не опулено като останалите ученици днес – изглеждаше леко объркан. Отново погледнах надолу.
- Това е Едуард. Той е разкошен, разбира се, но не си губи времето. Не ходи по срещи. Очевидно никое от момичетата тук не е достатъчно хубаво за него – изсумтя тя, ясен случай на „гроздето е кисело”. Зачудих се кога ли я е отхвърлил.
Захапах устни, за да скрия усмивката си. След това погледнах отново към него. Лицето му беше обърнато настрани, но ми се стори, че бузата му е леко повдигната, сякаш и той се усмихваше.
След още няколко минути напуснаха заедно масата. И четиримата бяха забележително грациозни – дори голямото мускулесто момче. Беше доста объркваща гледка. Онзи наречен Едуард не ме погледна отново.
Останах на масата на Джесика и приятелите й по-дълго, отколкото ако бях стояла сама. Тревожех се да не закъснея за час през първият ми ден. Една от новите ми познати, която деликатно ми напомни, че се казва Анджела, имаше биология с мен следващият час. Вървяхме заедно към стаята в мълчание. И тя като мен беше срамежлива.
Когато влязохме в класната стая, Анджела отиде да седне на лабораторна маса с черен плот, подобна на онези, с които бях свикнала в старото ми училище. Тя вече си имаше съсед по чин. Всъщност, всички маси бяха заети, освен една. От другата страна на централната редица разпознах Едуард Калън по необичайната коса, седнал до единственото свободно място.
Докато тръгнах покрай редиците, за да се представя на учителя и да му дам бланката си за подписване, го наблюдавах тайно. Точно като минавах, той внезапно се скова на мястото си. Той се взря в мен отново, срещайки погледа ми с възможно най-странното изражение на лицето си – беше враждебно, разярено. Погледнах настрани бързо, шокирана и отново изчервена. Препънах се в една книга на пътеката и се наложи да се хвана за ръба на една маса. Момичето, което стоеше зад нея се изкикоти.
Забелязах, че очите му са черни – черни като въглени.
Господин Бенър подписа бланката ми и ми подаде един учебник без никакво суетене от представяния. Личеше си, че ще се разберем с него. Разбира се, той нямаше друг избор освен да ме прати на единственото свободно място в средата на стаята. Държах очите си сведени надолу, когато седнах до него, объркана от враждебният поглед, който ми беше хвърлил.
Не посмях да вдигна поглед, докато сядах на мястото си и поставих учебника на масата, но с ъгъла на окото си видях как позата му се сменя. Той се бе отдалечил възможно най-далеч от мен, седейки едва на ръба на стола си и извърнал лицето си настрани, сякаш е помирисал нещо лошо. Незабележимо помирисах косата си. Миришеше на ягоди, аромата на любимият ми шампоан. Изглеждаше като достатъчно невинен мирис. Оставих косата си да падне върху дясното ми рамо, правейки тъмна завеса между нас, и се опитах да внимавам какво говори учителя.
За нещастие урокът беше върху клетъчната анатомия, нещо което вече бяхме покрили в старото ми училище. Въпреки това си водех старателно записки, продължавайки да гледам надолу.
И все пак не можех да се спра да поглеждам през тъмната завеса на косата ми към странното момче до мен. По време на целият час той не отпусна неприветливата си поза на ръба на стола си, седейки възможно най-далеч от мен. Можех да видя лявата му ръка стисната в юмрук върху левият му крак, сухожилията изпъкващи изпод бледата му кожа. И юмрукът му също не се отпусна. Беше навил дългите ръкави на бялата си риза над лактите си, и ръцете му бяха изненадващо силни и мускулести изпод светлата му кожа. Изобщо не беше толкова слабичък, колкото изглеждаше до мускулестият си брат.
Часът сякаш се проточваше повече от останалите. Дали защото денят беше на приключване, или защото очаквах стиснатият му юмрук да се отпусне? Нищо подобно не се случи – той продължаваше да седи толкова сковано, че почти изглеждаше така, сякаш не диша. Какво му ставаше? Това нормалното му държане ли беше? Поставих под въпрос мнението си върху ожесточеността на Джесика по обяд днес. Може би не беше чак толкова злопаметна колко си мислех.
Не можеше да има нещо общо с мен. Та той дори не ме познаваше.
Погледнах към него още един път и веднага съжалих. Той отново бе втренчил черните си очи в мен, пълни с отвращение. Като се дръпнах далеч от него, свивайки се на мястото ми, изразът „ако погледът можеше да убива” внезапно мина през главата ми.
В този момент звънец би силно, карайки ме да скоча, а Едуард Калън да изхвърчи от мястото си. Той се изправи бързо – оказа се много по-висок отколкото бях помислила – с гръб към мен, и беше излязъл от стаята още преди останалите да са станали от местата си.
Стоях замръзнала на мястото си, гледайки безучастно след него. Беше толкова гаден. Не беше честно. Започнах да събирам бавно нещата си, опитвайки се да удържа гневът, който ме изпълваше, защото очите ми щяха да се насълзят. Поради някакви причина, темперамента ми беше свързан със слъзният ми канал. Обикновено се разплаквам, когато съм ядосана, една крайно унизителна склонност.
- Ти не си ли Изабела Суон? – попита мъжки глас.
Вдигнах поглед към сладко момче с кръгло лице и светлоруса коса, внимателно оформена с гел на иглички, което ми се усмихваше приятелски. Той очевидно не мислеше, че мириша ужасно.
- Бела – поправих го аз с усмивка.
- Аз съм Майк.
- Здравей, Майк.
- Имаш ли нужда от помощ, за да намериш следващият си час?
- Трябва да отида към физкултурният салон. Мисля, че ще успея да го открия.
- И аз имам час там! – Изглеждаше развълнуван, въпреки че не беше кой знае какво съвпадение в такова малко училище.
Вървяхме заедно към салона – той беше доста приказлив – окупираше по-голямата част от разговора, което го направи доста лесно за мен. Живял е в Калифорния до десет годишна възраст, така че знаел как се чувствам относно слънцето. Оказа се, че е и в часът ми по английски. Беше най-милият човек, когото срещнах днес.
Но докато влизахме в салона, той попита:
- Да не би да си намушкала Едуард Калън с молив или какво? Никога не съм го виждал да се държи така.
Свих се. Значи не само аз бях забелязала. И очевидно това не беше обичайното поведение на Едуард Калън. Реших да се престоря на разсеяна.
- Това не беше ли момчето, което седя до мен по биология? – попитах аз неподправено.
- Да – каза той. – Изглеждаше така, сякаш го боли нещо.
- Не знам – отвърнах. – Изобщо не съм говорила с него.
- Той е доста странен. – Майк се помота около мен, наместо да се отправи към съблекалните. – Ако имах късмета да седя до теб, бих те заговорил.
Усмихнах му се преди да вляза в момичешките съблекални. Той беше дружелюбен и очевидно прекрасен. Но не беше достатъчно, за да намали раздразнението ми.
Учителят по физическо - треньор Клап - ми намери екип, но не ме накара да се преобличам за днешният час. В старото ми училище се изискваха само две години от допълнителните часове. Тук, физическото възпитание държеше мандата от четири години. Форкс беше буквално моят личен Ад на земята.
Наблюдавах едновременно четири волейболни мача. Като си припомних колко наранявания бях претърпяла – и причинила – играейки волейбол, почувствах как ми се гади леко.
Последният звънец удари най-накрая. Вървях бавно към офиса, за да предам бланката си. Дъждът беше спрял, но имаше силен вятър, при това студен. Обвих ръце около себе си.
Когато влязох в топлият офис, насмалко да се обърна и да си изляза.
Едуард Калън стоеше на плота пред мен. Разпознах го по разрошената му бронзова коса. Той сякаш не забеляза, че някой е влязал в стаята. Притиснах се към стената, очаквайки рецепционистката да се освободи.
Той спореше с нея с нисък, привлекателен глас. Бързо схванах същността на спора. Той се опитваше да размени шестият си час по биология за друг час – който и да е час.
Просто не можех да повярвам, че всичко това беше заради мен. Трябваше да има някаква друга причина, нещо което се бе случило, преди да вляза в кабинета по биология. Изражението на лицето му сигурно е било заради някакво напълно различно усложнение. Беше невъзможно този непознат да развие такава внезапна и силна неприязън към мен.
Вратата се отвори отново и студеният вятър внезапно нахлу в стаята, карайки листите по плота да се разшумолят и косата ми да се завърти около лицето ми. Момичето, което беше влязло почти се приближи към плота, остави бележка в плетената кошница, и излизе отново навън. Но гърбът на Едуард Калън се скова, и той се извърна бавно, за да ме погледне – лицето му абсурдно красиво – с пронизващи и изпълнени с омраза очи. На секундата почувствах трепет от истински страх, надигащ космите на ръцете ми. Погледът трая само секунда, но ме смрази повече от студеният вятър. Той се обърна обратно към рецепционистката.
- Няма значение тогава – каза бързо той с глас като кадифе. – Виждам, че това е невъзможно. Благодаря ви много за помоща. – И се врътна на пета без да поглежда към мен, изчезвайки през вратата.
Пристъпих кротко към плота, лицето ми поне веднъж бяло наместо червено, и подадох подписаната бланка.
- Как мина първият ти ден, скъпа? – попита рецепционистката майчински.
- Добре – излъгах аз със слаб глас. Не изглеждаше убедена.
Когато влязох в пикапа, беше почти единствената останала кола на паркинга. Приличаше ми на убежище, вече единственото най-близко нещо до дома, което имах в тази влажна зелена дупка. Поседях за малко вътре, просто гледайки през прозореца безучастно. Но веднага ми стана достатъчно студено, че да се нуждая от парното, така че пъхнах ключа и двигателят изръмжа диво. Подкарах към къщата на Чарли, борейки се със сълзите през целият път.

ВТОРА ГЛАВА


0 коментара:

Публикуване на коментар

Благодарим за коментара! :)